Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 15.02.2022г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
ІІ А въззивен състав,
в публично съдебно заседание на петнадесети ноември през две хиляди и двадесет
и първа година, в състав:
Председател: МАРИАНА
ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ДИМИТЪР
КОВАЧЕВ
при участието на секретаря Емилия
Вукадинова, разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно
гражданско дело № 10181 по описа за 2020г. по описа на СГС и взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С
решение от 04.05.2020г., постановено по гр.д. № 25794/2018г. по описа на СРС,
ГО, 26 състав, е уважен предявеният от Г.Б.С. срещу В.М.В. иск с правно
основание чл. 127, ал. 2 от ЗЗД и ответницата е осъдена да заплати сумата от
18 873, 21 лева, представляваща половината от дължимите погасителни вноски
за периода от 09.11.2014г. до 23.03.2018г. по договор за кредит от
01.08.2007г., сключен между „БАНКА ДСК“ ЕАД и Г.Б.С. като кредитополучател и В.М.В.
като солидарен длъжник.
Срещу
решението е подадена въззивна жалба от ответника В.М.В., в която се поддържат
доводи за неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените
правила, довели до необоснованост на формираните изводи, както и за нарушение
на материалния закон. Конкретно се твърди, че съдът е допуснал процесуално
нарушение при изготвяне на доклада по делото, като не е указал на ответницата,
че не сочи доказателства за релевираните от нея възражения относно липсата на
основания за пасивна солидарност между страните по процесния договор за кредит;
за наличието на уговорка в сключения на 30.07.2013г. брачен договор, изключващ
солидарната отговорност за погасяване на задължението по кредита, както и за
наличието на допълнителна уговорка, в резултат на която е сключен договор за
запазване и учредяване на вещно право на ползване и покупко-продажба на идеална
част от недвижим имот. Поддържат се доводи, че на ответницата е било обещано от
ищеца, че той няма да търси от нея това, което е платил по жилищните кредити,
ако тя му прехвърли идеалната си част от имота в жк Младост срещу продажна цена
от 12 000 лева, като си запази правото на ползване. Освен това счита, че
първоинстанционният съд не се е произнесъл по възражението й, че средствата по
процесния кредит не са използвани за задоволяване на нужди на семейството. Навежда,
че наличието на допълнителна уговорка между страните относно задължението за
погасяване на банковия кредит се доказва от сключването на договора от 2015г.
за продажба на идеална част от жилището в гр. София, жк Младост, тъй като
ответницата се е съгласила да сключи този договор именно защото е приела
предложението на ищеца той да остане единственото задължено лице по кредита,
ако тя му прехвърли собствеността върху притежаваната от нея идеална част от
жилището. Аргумент за този извод било и обстоятелството, че продажбата от
2015г. е изповядана на по-ниска цена от данъчната и пазарна оценка на имота. Освен
това в първоинстанционното решение не бил обсъден и факта, че и двата имота са
останали в еднолична собственост на ищеца, с което той е получил за себе си
имущество, надхвърлящо над тридесет пъти стойността на имуществото, придобито
от ответницата. Развити са и доводи, че според уговореното в чл. 13 от брачния
договор, всеки от съпрузите е останал отговорен за поетите от него лични
задължения по време на брака, т.е. ищецът е отговорен за сключения от него
ипотечен кредит, а ответницата – за сключените от нея потребителски кредити.
Освен това счита, че по делото не е доказано, че ищецът е заплатил изискуемите
задължения съгласно погасителния план към договора за кредит. По тези
съображения е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване
на друго, с което предявеният иск да се отхвърли.
В
срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна Г.Б.С. оспорва въззивната жалба
по подробно изложени съображения. Счита първоинстанционното решение за
обосновано, като постановено в правилно приложение на материалния закон и
съобразно ангажираните в производството доказателства. Поддържа, че предявеният
иск е доказан по основание и размер, съответно – че релевираните от ответницата
възражения са недоказани. По тези съображения е направено искане за
потвърждаване на обжалваното решение.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено
следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е основателна.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Предявен
е иск с правно основание чл. 127, ал. 2 от ЗЗД.
За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че на 24.02.2005г. ищецът и ответницата, по време на брака, сключили с „БАНКА ДСК“ ЕАД договор за кредит за покупка на недвижим имот – апартамент № 4, находящ се в гр. София, жк **********, с размер на кредита от 80 970 лева, със срок на договора – 240 месеца. На 01.08.2007г. ищецът сключил със същата банка втори договор за кредит в размер на 185 887 лева, по който ответницата била солидарен длъжник. С част от кредита по втория договор било погасено задължението по първоначалния договора за кредит от 2005г. Прието е още, че бракът на страните е прекратен на 10.11.2014г. с решение по гр.д. 34555/2014г. по описа на СРС, 80 състав, както и че от заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че от датата на прекратяване на брака - 10.11.2014г. до 23.03.2018г. ищецът е платил погасителни вноски по договора за кредит от 2007г. в общ размер на 123 181, 93 лева. Обсъден е и представеният брачен договор между страните, сключен на 30.07.2013г., с който съпрузите разпределили помежду си придобитото от тях по време на брака недвижимо имущество. Съдът е приел, че в брачният договор не са уредени отношенията между страните във връзка с кредитите, взети от съпрузите по време на брака, тъй като с клаузата на чл. 13 от същия всеки един от съпрузите отговаря за поетите от него задължения по време на брака и след неговото прекратяване. Първоинстанционният съд е приложил нормата на чл. 32, ал. 2 от СК /чл. 25, ал. 2 от СК от 1985 г. отм./, съгласно която съпрузите отговарят солидарно за задълженията, поети от двамата или от единия от тях за задоволяване на нужди на семейството, като е съобразил, че под "нужди на семейството" се разбират общите потребности на членовете на семейството, които според практиката главно са за снабдяване със храна, стоки, продукти, материали, заплащането на необходимите за съвместния живот разходи/включително за оправданите лични нужди на членовете на семейството/, задоволяването на които произтичат от изискванията за семейна солидарност, благополучие и взаимопомощ. Направен е извод, че всичко закупено от съпрузите по време на брака /включително и закупуването на недвижими имоти/ с посочената цел е за нуждите на семейството. Позовал се е на съдебна практика - решение № 211 от 23.07.2012 г. по гр. д. № 177/11 г. на ІV г.о.на ВКС, съгласно която в тежест на оспорващия съпруг е да докаже, че твърдените разходи не са извършени или че удовлетворената нужда не е семейна. Ако той не направи това, следва да се приеме, че сумата е разходвана и то за семейни нужди. В мотивите на решението е посочено още, че когато едно парично задължение е поето от единия съпруг, солидарната обвързаност за другия възниква по силата на законовата презумпция, че взетата в заем сума се използва за задоволяване нужди на семейството. Щом вещите, удовлетворяващи нужди на семейството са по начало общи независимо от това, на чие име са придобити, то и задълженията, изпълняващи същата функция, следва да бъдат солидарни независимо дали са поети от единия от съпрузите. Първоинстанционният съд е формирал извод, че в конкретния случай, солидарността произтича не само от законовата разпоредба, а и от договора за кредит от 2007г., който е подписан от ответницата и в който в разпоредбата на чл. 11 е указано, че тя носи солидарна отговорност на основание чл. 25, ал. 2 СК. С подписването на този договор ответницата е удостоверила, че кредита се взима за семейни нужди и тя носи солидарна отговорност. В мотивите е посочено, че когато един от солидарните длъжници /бивш съпруг/ удовлетвори кредитор след прекратяване на брака, той придобива регресно право срещу другия съпруг, за да възстанови нарушеното имуществено равновестие /вж.в този смисъл постановено по чл. 290 от ГПК решение № 342 от 4.01.13 г. по гр. д. № 1358/11 г. на ІV г.о.на ВКС/. Като допълнителен аргумент в подкрепа на тази теза съдът е посочил и обстоятелството, че съгласно установената практика придобитото със заем имущество от единия съпруг по време на брака е общо на двамата съпрузи, независимо кой от тях е издължил заетите суми. СРС е приел, че със сключения брачен договор бившите съпрузи са уредили отношенията си по отношение на съсобствеността върху имотите, но не са уредили различен режим по отношение на кредитите от законовия такъв, като е изложил съображения, че разпоредбата на чл. 13 от брачния договор, така както е формулирана, означава, че задълженията остават така както са поети по времето на сключване на договора за кредит, а съгласно този договор ответницата е солидарен длъжник и кредита е взет за задоволяване на семейни нужди. Възраженията на ответницата за други уговорки между солидарните длъжници, които да изключват нейната отговорност, са приети за неоснователни. Посочено е, че в последващия договор за продажба и запазване на право на ползване на частта на ответницата от жилището в гр. София, жк Младост, което е единственият останал към онзи момент съсобствен имот на страните, не е уговорено нищо по отношение на кредита, т.е. правното положение на ответницата като солидарен длъжник се е запазило. По тези съображения предявеният иск е уважен за пълния претендиран размер.
Безспорно
е между страните, че същите са бивши съпрузи, чийто брак, сключен на
29.07.2000г., е бил прекратен с решение по чл. 50 от СК, постановено по гр.д. №
34555/10.11.2014г. по описа на СРС, влязло в законна сила на 10.11.2014г. Със
сключеното споразумение не са уредени имуществените отношения между страните.
От
представения по делото договор за кредит за покупка на недвижим имот от
24.02.2005г. се установява, че „БАНКА ДСК“ ЕАД е отпуснала на Г.С. и В.В.
кредит за покупка на жилище – апартамент № 4, находящ се в гр. София, жк „**********,
в размер на 80 970 лева, със срок на издължаване от 240 месеца.
С
договор за ипотечен кредит от 01.08.2007г., сключен между „БАНКА ДСК“ ЕАД от
една страна и Г.Б.С. от друга като кредитополучател, банката е отпуснала
ипотечен кредит в размер на 185 887 лева, със срок на издължаване от 300
месеца. Посочено е, че кредитът се усвоява по следния начин: сумата в размер на
94 857 лева се превежда по сметка на продавача на недвижим имот, а
остатъкът от 91 030 лева ще бъде преведена за погасяване на задълженията
по банковия кредит от 2005г. Не е спорно, че средствата по кредита в размер на
94 857 лева са били използвани за закупуване от съпрузите на УПИ Х – 509, с
площ от 334 кв.м., в кв. 29 по плана на гр. Правец, ведно с построената в него
до степен „груб строеж“ двуетажна масивна жилищна сграда. Съгласно чл. 11 от
договора за кредит В.М.В. в качеството й на съпруга на кредитополучателя е поела
задължение по договора като солидарен длъжник и в това си качество е подписала
същия. Към договора са сключени две допълнителни споразумения – от 03.07.2015г.
и от 06.04.2016г., в които ответницата не е участвала. С първото споразумение е
променен договорения лихвен процент, като е посочено, че към датата на
сключване на споразумението остатъкът от дълга е в размер на 162 797, 66 лева
редовен дълг и 1 062, 52 лева текущо начислена редовна лихва, а с второто споразумение
се освобождава предоставеното обезпечение върху УПИ Х – 509, с площ от 334
кв.м., в кв. 29 по плана на гр. Правец, ведно с построената в него двуетажна
жилищна сграда.
Във
въззивното производство са приети доказателства, от които се установява начина
на разходване на средствата по договора за кредит от 2007г., както следва: сумата от 94 857 лева е
била преведена по сметка на лицата-продавачи за закупуване на имота в гр.
Правец /обстоятелство, което не е спорно между страните/; сумата от 77 195
лева е била преведени за цялостно погасяване на отпуснатия банков кредит от
2005г. /което не е спорно, а и се установява от представената справка за
движение по банковата сметка на ищеца/; сумата от 3 885 лева е
изразходвана от ищеца за заплащане на нотариални такси по придобиване на
имотите в гр. Правец, за учредяването на договорни ипотеки върху този имот и
върху жилището в гр. София, както и за заплащане на банкови такси за погасяване
на задълженията по договора за кредит от 2005г. За установяване на извършените
плащания за сумата от 3 885 лева са представени съответните разходи
документи. Ищецът е посочил в уточнителната си молба пред въззивния съд, че остатъкът
от кредита от 2007г. в размер на 10 000 лева е била разходвана за
строителни и ремонтни дейности по двуетажната масивна жилищна сграда в гр.
Правец.
Страните по делото са сключили на 30.07.2013г.
брачен договор, с който са уредили всички имуществени отношения, с изключение
на следния имот, придобит по време на брака в режим на СИО – апартамент № 4, в
гр. София, жк **********, който останал в режима, в който е придобит. С
договора съпругът Г.С. е придобил в собственост безвъзмездно по дарение от
страна на В.В. нейната идеална част и е станал изключителен собственик на целия
придобит по време на брака на името на двамата съпрузи недвижим имот,
представляващ УПИ Х – 509, с площ от 334 кв.м., в кв. 29 по плана на гр.
Правец, с площ от 334 кв.м., ведно с построената в него двуетажна еднофамилна
масивна жилищна сграда със застроена площ от 71, 33 кв.м. Съпругата В.В. е придобила
собствеността безвъзмездно по дарение от страна на Г.С. и станала изключителен
собственик на придобития по време на брака недвижим имот, лична собственост на Г.С.,
представляващ 1/2 ид. част от апартамент № 115, находящ се в гр. Варна, жк „**********.
Останалата 1/2 ид. част от имота в гр. Варна била еднолична собственост на
съпругата В.В. по договор за дарение на недвижим имот от 2003г. Съгласно чл. 13
от брачния договор страните постигнали съгласие, че всеки от съпрузите отговаря
за поетите от него задължения по време на брака и след прекратяването му.
С
договор за запазване и учредяване на вещно право на ползване и за
покупко-продажба на идеална част от недвижим имот от 09.11.2015г., обективиран
в нотариален акт № 54, том 4, рег. № 4425, дело № 472/2015г., В.М.В. запазила
за себе си и учредила в полза на дъщеря си П.Г.С. за срок до навършване на
пълнолетие на детето безвъзмездно вещно право на ползване върху собствената си
½ ид. част от следния недвижим имот: апартамент № 4, находящ се в гр.
София, жк „*******като В.В. продала на ищеца Г.С. собствената си ½ ид.
част от имота за продажна цена в размер на 12 000 лева.
От
заключението на приетата в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна
експертиза, което съдът кредитира като пълно и обосновано, се установява, че
задълженията по банковия кредит от 2007г. са погасявани единствено от ищеца в
исковия период, като от 09.12.2014г. до 26.03.2018г. общо заплатените от Г.С.
суми по кредита са в размер на 123 181, 93 лева. Както бе посочено по-горе
в мотивите на съдебното решение, към 03.07.2015г. остатъкът от дълга по
договора за кредит е в размер на 162 797, 66 лева редовен дълг и 1 062, 52 лева
текущо начислена редовна лихва, а в периода от 09.12.2014г. до 09.07.2015г.
ищецът е заплатил като погасителни вноски по договора сумата от общо 13 104, 84
лева.
При
така установеното от фактическа страна съдът достигна до следните правни
изводи:
Установената
в разпоредбата на чл. 127, ал. 1 ЗЗД презумпция за равна задълженост във
вътрешните отношения между солидарните длъжници е оборима. В отношенията им с
кредитора всеки от тях дължи всичко и може да се освободи от отговорност само
ако общото задължение е изпълнено изцяло, докато във вътрешните им отношения
само се предполага, че те дължат по равно. Същото важи и за съпрузите съгласно
чл. 32, ал. 2, респ. чл. 36, ал. 2 СК /респ. чл. 25, ал. 2 СК (отм.);/, когато
единият от тях поеме задължение за задоволяване на нуждите на семейството. В
двата случая на поемане на солидарно задължение общото е, че се предполага, че
длъжниците са се облагодетелствали в равна степен, т.е. в тежест на този, който
твърди, че отговаря за по-малка част от задължението, е да докаже, че е получил
по-малка част или че някаква част е облагодетелствала в по-голяма степен
другия.
Когато
солидарните длъжници са съпрузи, дори само един от тях да е получил заема, той
трябва да заяви за какво е разходвана сумата – в случая ищецът е посочил, че
средствата по отпуснатия кредит по процесния договор са били използвани за
семейни нужди, които са конкретизирани –
закупуване на недвижими имоти в гр. София и в гр. Правец, за ремонт на
придобитата в груб строеж къща в гр. Правец и за заплащане на нотариални такси
по прехвърлителната сделка от 2007г. В тежест на оспорващия съпруг е да докаже,
че твърдените разходи не са извършени или че удовлетворената нужда не е семейна
/така решение № 167 от 10.12.2018г. по гр.д. № 8/2018г. на ВКС, Труто ГО/. Ако получилият
заема не заяви за какво е изразходвана сумата, следва да се приеме, че тя е у
него и във вътрешните отношение съпрузите не дължат по равно. Ако
оспорващият съпруг не докаже неизвършването на заявените разходи или
обстоятелството, че удовлетворената нужда не е семейна, следва да се приеме, че
сумата е разходвана и то за семейни нужди. В този случай той дължи
приспадащата му се част от това, което е платено за погасяване на дълга, такъв
какъвто е бил в момента на погасяването.
Под
"нужди на семейството" по смисъла на чл. 32, ал. 2 от СК се разбират
общите потребности на членовете на семейството, които според практиката главно
са за снабдяване със храна, стоки, продукти, материали, заплащането на
необходимите за съвместния живот разходи /включително за оправданите лични
нужди на членовете на семейството/, задоволяването на които произтичат от
изискванията за семейна солидарност, благополучие и взаимопомощ. Счита се, че всичко
закупено от съпрузите по време на брака /включително и закупуването на
недвижими имоти/ с посочената цел е за нуждите на семейството. Когато едно парично
задължение е поето от единия съпруг, солидарната обвързаност за другия възниква
по силата на законовата презумпция, че взетата в заем сума се използва за задоволяване
нужди на семейството. Съгласно установената съдебна практика при поемане на солидарно задължение,
доколкото се предполага че длъжниците се облагодетелстват в равна степен, те следва и в равна степен да участват в задълженията.
При
съществуването на брачното правоотношение разходите за задоволяване на нужди на
семейството се поемат от двамата съпрузи и не се поставя въпросът кой от
съпрузите е страна по сделката, която е породила задължението, поето за такива
нужди, нито кой от съпрузите е предоставил средства за неговото изпълнение.
Този извод следва от разпоредбата на чл. 17 СК, която изисква съпрузите с общи
усилия и съобразно своите възможности, имущество и доходи да осигуряват благополучието
на семейството и да се грижат за отглеждането, възпитанието, образованието и
издръжката на децата.
Когато
един от солидарните длъжници – бивш съпруг, удовлетвори кредитора след
прекратяване на брака, той придобива регресно право срещу другия съпруг /дори и
последният да не е страна по договора, като солидарността произтича от закона/,
за да възстанови нарушеното имуществено равновесие. Такова регресно право
възниква и ако изплащането от страна на единия от съпрузите на солидарно
възникналия дълг /изцяло или частично/, е станало по време на брака, но с
негови лични средства и при категорично оборена презумпция за съвместен принос
в момента на плащането – както е в хипотезата на настъпила фактическа раздяла,
доколкото последната е обективно състояние в отношенията между съпрузите, което
се характеризира с липса на всякаква духовна, физическа и икономическа връзка
между тях.
Съгласно
чл. 127, ал. 2 ЗЗД солидарният длъжник дължи припадащата му се част от това,
което е платено за погасяване на дълга такъв, какъвто е бил в момента на
погасяването му, без значение дали дългът е погасен чрез плащане, или чрез
поемане на ново задължение от погасилия дълга. Ако погасилият дълга е поел ново
задължение, той не може да претендира повече от съдлъжниците си, нито те могат
да възразяват за ограничаване на отговорността си, ако отговарят за изпадане в
забава или не са били готови да изпълнят задължението точно – в горепосочения
смисъл са Решение № 211 от 23.07.2012 г. на ВКС по гр.дело № 177/2011 г., ІV
г.о., ГК и Решение № 232 от 12.08.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7488/2013 г., IV
г. о., ГК, Решение № 342 от 4.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1358/2011 г., IV г.
о., ГК, Решение № 293 от 19.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 3267/2013 г., III г.
о., ГК и Решение № 143 от 6.02.2017 г. на ВКС по т. д. № 2693/2014 г., II т.
о., ТК
В
настоящия случай е установено, че страните по делото са бивши съпрузи, като по
време на брака са придобили недвижими
имоти – жилище в гр. София, УПИ и къща в гр. Правец, като средствата за закупуването
им са с източник договори за банков кредит. Не е спорно, че сключеният на
24.02.2005г. договор за банков кредит за покупка на недвижим имот, по който
бившите съпрузи са страна в качеството им на солидарни длъжници, е за
задоволяване на нуждите на семейството – предоставената по него сума е била
разходвана за закупуването на семейното жилище в гр. София, жк “Младост”.
Когато
през време на брака единият съпруг е поел парично задължение по банков кредит,
за да погаси с получените парични средства предходни парични задължения, за
които двамата съпрузи отговарят солидарно, тъй като са били поети за
задоволяване на нужди на семейството, то новото парично задължение по банковия
кредит несъмнено и във всички случаи, също е поето за общи нужди на двамата
съпрузи /за погасяване на техни общи задължения/, т.е. за задоволяване на нужди
на семейството, поради което двамата съпрузи отговарят солидарно и за него – в
този смисъл Решение № 24 от 23.04.2013 г. на ВКС по гр.дело № 308/2012 г., ІV
г.о. В случая се
установи, че с договор за ипотечен кредит от 01.08.2007г., по който ищецът е
кредитополучател, на Г.Б.С. е предоставен ипотечен кредит в размер на 185 887
лева, с част от който – сума в размер на 77 195 лева, е погасено изцяло
задължението по банковия кредит от 2005г. С друга част от кредита /в размер на
94 857 лева/ е придобит от двамата съпрузи недвижим имот – УПИ и двуетажна къща
в груб строеж в гр. Правец. Ответницата е релевирала възражения, че по
отношение на тази част от кредита задължението не е било поето за нужди на
семейството, но не е ангажирала никакви доказателства за установяване на
същото. Ето защо се налага извод, че презумпцията по чл. 32, ал. 2 от СК не е
оборена и по отношение на сумата от 94 857 лева. Извод за обратното не може да
се направи от представения брачен договор, по силата на който ищецът е станал
изключителен собственик на имота в гр. Правец. И това е така, тъй като страните
не са преуредили имуществените си отношение във връзка с поетите по време на
брака задължения по начин, различен от законоустановения. Клаузата на чл. 13 от
брачния договор не е неясна и не е небходимо същата да бъде тълкувана по
правилата на чл. 20 от ЗЗД. По силата на същата съпрузите са постигнали
съгласие, че всеки един от тях ще продължи да отговаря за поетите от него
задължения по време на брака и след прекратяването му, което е в съответствие с
презумпцията по чл. 32, ал. 2 от СК. Липсва уговорка между страните относно участието
им в разходите и задълженията след прекратяване на брака, по силата на която
единият от съпрузите да е освободен от солидарното си задължение по процесния
договор за кредит от 2007г., респективно липсва уговорка, по силата на която страните да са
постигнали съгласие, че неучаствалият като кредитополучател съпруг не носи
отговорност за погасяване на задълженията по договора за кредит. Не може да се
направи извод, че получените средства не са разходвани за нужди на семейството
и поради установеното разпореждане с имотите в гр. Правец, извършено с брачния
договор, по силата на което ищецът е станал изключителен собственик на същите. Преценката за това дали задълженията са поети за нужди на семейството по
смисъла на чл. 32, ал. 2 от СК се прави към момента на поемане на задължението
и разпорежданията с части от имота, включително и между съпрузите при условията
на чл. 38 и следв. от СК, не променя правата на страните, които те са имали в
съсобствеността към момента на неговото придобиване. Прекратяването на
имуществената общност по реда на чл. 27, ал. 3 от СК със сключения брачен договор
по отношение на имотите в гр. Правец е довело до промяна на отошенията между страните
/между съпрузите/, но не се е отразила на отношенията им с кредитора, т.е. не
може да се приеме, че промяната в правата на собственост между страните е
довела и до промяна във вътрешните отношения между солидарните длъжници /така
решение № 314 от 07.03.2017г. по гр.д. № 2499/2016г. по описа на ВКС, Четвърто
ГО/.
По делото е
установено, че с останалата част от сумата по договора за кредит от
01.08.2007г. са заплатени нотариалните такси и таксите за вписване при
сключване на договора за покупка на имотите в гр. Правец, поради което
ответницата е солидарно отговорна и за тази част от дълга. Релевираното
оспорване по отношение на сумата от 10 000 е мотивирано единствено с твърдението,
че ищецът не е уточнил какви са били ремонтните дейности, от кого са извършени
и не е представил документи за това. Не е наведено възражение, че в къщата в
гр. Правец не са извършвани ремонтни дейности, а и това е установимо и с оглед
обстоятелството, че същата е придобита в груб строеж и впоследствие не е
спорно, че са били извършени довършителни работи по нея. Освен това не е налице
изрично оспорване на твърдението, че ищецът е заплатил част от тези ремонтни
дейности именно с получената по договора за кредит от 2007г. сума в размер на
10 000 лева. Без значение е фактически кое лице е извършило строителните
дейности /лично ищецът или лица, на които е възложил тези дейности/ при липса
на оспорване, че сумата е била разходвана с тази цел – за закупуване на
материали и за труд.
По тези съображения
и предвид обстоятелството, че кредитът от 2007г. е бил отпуснат за
рефинансиране на задълженията на страните по договора от 2005г. и че с
получените средства са закупени недвижими имоти по време на брака в режим на
СИО към момента на придобиването им, както и че част от сумата е разходвана за
ремонт на един от тези имоти, следва да се приеме, че кредитът е отпуснат за
нужди на семейството. Презумпцията по чл. 32, ал. 2 от СК не е оборена и
страните по делото отговорят солидарно за поетото с договора от 2007г.
задължение.
Без значение за
отговорността на ответницата е и обстоятелството, че двете допълнителни
споразумения към договора за кредит не са подписани от нея, тъй като
солидарната й отговорност наред с кредитополучателя произтича от разпоредбата
на чл. 32, ал. 2 от СК с оглед целта, за която е отпуснат кредита.
Съгласно чл. 127,
ал. 1 от ЗЗД доколкото не следва друго от отношенията между солидарните
длъжници, това което е платено на кредитора, трябва да се понесе от тях по
равно. Законът предвижда оборима презумпция за равно поемане на дълга от
солидарните длъжници. Посоченото в чл. 127, ал. 1 от ЗЗД “друго” може, на първо
място да бъде уговорка между самите солидарни съдлъжници за неравенство в разпределението
на платения на кредитора солидарен дълг. На следващо място, това “друго” може
да следва и от липсата на еднаквост в интереса на длъжниците, защото някой от
тях се е възползвал от целия или повече от половината от общия дълг, при което
следва да понесе такава част от последния, от която възползвайки се, се е
обогатил за сметка на другите. В случая както бе посочено по делото няма данни
да е налице уговорка между страните за нарушаване на равенството или да е
налице неравенство в интереса на длъжниците, тъй като дългът е поет за
задоволяване на общите нужди на семейството. Такъв извод не може да се направи
въз основа на приетата по делото имейл кореспонденция между ответницата и адв.
Русинова, която не е спорно, че е била пълномощник на страните при сключване на
брачния договор. В същата кореспонденция се съдържат данни за водени между
страните преговори за преуреждане на вътрешните им отношения по повод процесния
договор за кредит и конкретно за пълно освобождаване на ищцата от задължения по
този кредит. Наличието на постигнато съгласие относно конкретните уговорки и
условия обаче не е установено по делото. Постигането на уговорка между
солидарните длъжници след поемане на дълга за освобождаване на един от тях от
солидарното задължение във вътрешните им отношения следва да бъде обективирано
в писмена форма /форма за доказване/, доколкото свидетелски показания за тези
обстоятелства са недопустими по аргумент от нормата на чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК. Противно на твърдението на ответницата сключеният договор за запазване и
учредяване на вещно право на ползване и за покупко-продажба на идеална част от
недвижим имот от 09.11.2015г. не съдържа такива уговорки, нито от него може да
се направи извод, че договорът е сключен в изпълнение на други уговорки между страните
във връзка с погасяването на процесния договор за кредит.
При
липсата на доказателства за противното и оглед прекратяване на брака между
страните, платеното от ищеца съгласно чл. 127, ал. 2 ЗЗД следва да се понесе от
тях по равно - презумпцията за равенство в дяловете не е опровергана. В този
смисъл и доколкото ищецът има право да претендира от ответницата сумата, която
надвишава припадащата му се част от дълга, то законосъобразно
първоинстанционният съд е приел, че релевираната претенция се явява основателна
за целия претендиран размер.
Първоинстанционният
съд е достигнал до същите крайни изводи, поради което решението следва да бъде потвърдено.
По
отношение на разноските:
С
оглед изхода на спора и предвид изричното искане, в полза на въззиваемата страна
следва да се присъдят сторените по делото разноски в размер на 1 300 лева за адвокатско
възнаграждение съобразно представения договор за правна защита и съдействие и
списък на разноските по чл. 80 от ГПК.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 81643 от 04.05.2020г., постановено по гр.д. №
25794/2018г. по описа на СРС, ГО, 26 състав.
ОСЪЖДА В.М.В., ЕГН **********,*** да заплати на Г.Б.С., ЕГН **********,***, на
основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 1 300 /хиляда и триста/
лева – съдебни разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията
на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.