Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
28.01.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на четвърти декември две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 1276 по
описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 47749 от 10.10.2018г. по гр.д. № 51102/2016г.
Софийски районен съд, 140 състав осъдил П.Г.Д., ЕГН **********, да заплати на Л.Г.Г.,
ЕГН **********, на основание чл. 31, ал. 2 ЗС сумата 1 820 лв., ведно със
законната лихва от датата, следваща датата на подаване на исковата молба -
10.09.2016г., до погасяването, представляваща обезщетение за лишаване на ищеца
от ползване на собствената му 1/2 идеална част от следния съсобствен недвижим
имот: сутеренен етаж, състоящ се от две мазета (едното южно под хола, другото
ъглово югоизточно) с коридор и сервизни помещения (баня и тоалетна), намиращ се
в жилищна сграда, построена в УПИ IX, кв. 33 по плана на гр. София, м. „Горна
баня“, за периода от 09.11.2011г. до 09.09.2016г., както и да заплати на
основание чл. 86 ЗЗД сумата 119.69 лв., представляваща лихва за забава върху
главницата в размер на 1 820 лв. за периода от 09.09.2013г. до 09.09.2016г.,
като отхвърлил иска с правно основание чл. 86 ЗЗД до пълния предявен размер от
362.33 лв. и за периода от 01.12.2011г. до 08.09.2013г. като погасен по давност;
Осъдил Л.Г.Г., ЕГН **********, да заплати на П.Г.Д., ЕГН **********, на
основание чл. 61, ал. 3 вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД сумата 3 393 лв., ведно със
законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба - 22.12.2016г.,
до погасяването, представляваща половината от стойността на разходи за ремонт,
извършен в периода 2015 - 2016г. в следния съсобствен недвижим имот: сутеренен
етаж, състоящ се от две мазета (едното южно под хола, другото ъглово
югоизточно) с коридор и сервизни помещения (баня и тоалетна), намиращ се в жилищна
сграда, построена в УПИ IX, кв. 33 по плана на гр. София, м. „Горна баня“, с
адрес: гр. София, ул. „******, като отхвърлил насрещния иск за разликата до
пълния му предявен размер от 4 760 лв. На основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК П.Г.Д.
е осъдена да заплати на Л.Г.Г. разноски в размер на 1 077.29 лв., а Л.Г.Г.
– да заплати на П.Г.Д. разноски в размер на 572.43 лв.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищцата по първоначалните
искове и ответник по насрещния иск Л.Г.Г., която го обжалва в частите, в които
не бил уважен първоначалният иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС и е
отхвърлен искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и в частта, с която е уважен предявеният
насрещен иск с правно основание чл. 61, ал. 3 вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД. В жалбата
са наведени оплаквания за неправилност на решението като постановено при неправилно
приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените
правила и необосновано. Районният съд неправилно не уважил иска по чл. 31, ал.
2 ЗС в установения от повторната СТЕ размер от 4 169.58 лв. По иска с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД първоинстанционният съд неправилно приел, че
се касае за периодично плащане, което е погасено по давност за периода
09.11.2011г. – 08.09.2013г. Развиват се съображения във връзка със срока на
погасяване по давност на главното вземане за обезщетение за лишаване от
ползване, който е 5-годишен. Тъй като обезщетението за ползване нямало характер
на периодично вземане, не следвало да се приложи тригодишната давност и
претенцията за лихви следвало да се уважи в целия й размер. Неправилно също районният
съд приел, че насрещният иск с правно основание чл. 61, ал. 3 вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД е основателен за размера от 3 393 лв. Въззивницата оспорила
заключението на СТЕ, изготвено от вещото лице Й.в частта, в която вещото лице
включило стойността на извършени СМР през 2014г. Твърди, че ремонтът на двете
стаи (мазета) бил извършен през 2014г., а през 2016г. бил извършен ремонт в
банята и коридора. Това се установило от показанията на свидетелката Р.А.,
според която ремонт бил извършен на банята изцяло, както и в мазето и в кухнята
на сутеренния етаж, последната собственост на П.Д.. Част от материалите, описани
в разходните документи, били вложени в ремонта на кухнята през 2015г., което не
било съобразено от вещото лице. Свидетелката не установявала ремонт на двете
сутеренни стаи, както и подмяна на дограмата в стаите и т.н. В отговор № 3
вещото лице при извършеното сравнение между количествата на основните
материали, с които е извършен ремонтът по разходни норми и закупени по фактури
установило, че по разходни норми за изравнителна гипсова шпакловка по стени се
полагат 135 кг, а са закупени 75 кг, което потвърждавало извода, че ремонтът на
двете стаи е извършен през 2014г. Твърди, че при извършване на ремонта през
2015 – 2016г. не са извършвани СМР лепене на тапети, оценени за 192 лв. Не били представени и разходни документи за
закупуване на тапети. При изготвяне на заключението вещото лице взело предвид
много касови бележки, износни бележки и стокови разписки за строителни
материали, към които нямало приложен касов бон, поради което те не следвало да
се включват в стойността на извършените разходи. В СТЕ били оценени и закупени
не от П.Д., а от М.К.интериорни врати; Включени били и санитарни принадлежности
за банята на обща стойност 965 лв., въпреки че те не били закупени от ищцата по
насрещния иск, а от М.К.. За санитарните принадлежности нямало представена
фактура и касов бон. Въззивницата оспорила заключението на СТЕ по позиции от №
1 до № 8 и от № 10 до № 11 при твърдения, че тези СМР са извършени при ремонта
през 2014г., за част от тях не били представени разходнооправдателни документи,
а други не били заявени в исковата молба – лепене на тапети на стойност 212.83
лв.; доставка на интериорна врата – 1 бр. на стойност 380 лв. Общата стойност
на СМР в двете стаи била 2 234.92 лв., които въззивницата твърди да са
извършени при ремонта през 2014г. Вещото лице посочило, че част от материалите
не са за стоки, имащи характер на СМР, но не конкретизирало тези стоки; Освен това посочило, че са вписани
материали, които вещото лице не намира къде са вложени. Не бил даден и ясен
отговор кои СМР имат характер на необходими и кои – луксозни. Смята, че СМР по
позиции № 28 – структура за вграждане душова гарнитура на стойност 600 лв.,
позиция № 32 – смесител за баня на стойност 220 лв., позиция № 33 – доставка и
монтаж тоалетна стена на стойност 220 лв., били луксозни такива и следвало да
се изключат от разходите, освен това били закупени не от П.Д., а от М.К.. Неправилно
вещото лице оценило в т. 19 доставка и монтаж на алуминиева врата – такава не
била заявена в исковата молба. Представена била фактура за ПВЦ дограма, а не за
алуминиева врата. Районният съд правилно приел, че правната квалификация на
иска е по чл. 61, ал. 3 вр. чл. 59 ЗЗД. В този случай стойността на разходите
следвало да бъде категорично установена, което в случая не било направено.
Изводите на СРС относно това в кои помещения е правен ремонтът през 2015 –
2016г. били необосновани – не посочил защо приема, че в този период е извършен
ремонт на всички помещения в сутеренния етаж, а не само на банята и коридора
през 2016г. Не посочил и защо не изключва разходите, направени от други лица и
защо кредитира заключението на СМР относно размера на разходите, в който са включени
непосочени в исковата молба СМР и
такива, за които няма разходни документи или са представени такива за материали,
които не са вложени. В двете
сутеренни стаи не била подменяна дограма в процесния период, нито бил
представен документ, че такива са закупени.
Поради това моли съда да отмени решението в атакуваните части и вместо това
постанови друго, с което да уважи предявените първоначални искове и да отхвърли
изцяло предявения насрещен иск. Претендира разноските по делото, като за тези
във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Съображения излага
в две писмени защити от 11.12.2019г.
Въззиваемата страна П.Г.Д. с отговор
по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди първоинстанционното
решение в обжалваните части като правилно. Претендира разноски за въззивното
производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
С искова молба вх. №
8019149/09.09.2016г., и след допуснато в хода на делото увеличение по реда на
чл. 214, ал. 1 ГПК, първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно
кумулативно съединени осъдителни искове – с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за
сумата 1 820 лв. (допуснато увеличение с протоколно определение от 31.05.2017г.),
представляваща обезщетение за лишаване от ползване на 1/2 идеална част от
сутеренен етаж, състоящ се от две мазета (едното южно под хола, другото ъглово
югоизточно) с коридор и сервизни помещения (баня и тоалетна), намиращ се в жилищна
сграда, построена в УПИ IX, кв. 33 по плана на гр. София, м. „Горна баня“, за
периода 09.11.2011г. - 09.09.2016г., и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
сумата 362.33 лв. (допуснато увеличение с протоколно определение от 31.05.2017г.),
представляваща лихва за забава върху главницата за периода 01.12.2011г. -
09.09.2016г. Претендирана е и законната лихва върху главницата от завеждане на
исковата молба в съда до окончателното плащане.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл.
131 ГПК, ответницата е оспорила предявените искове, като е релевирала и
правопогасяващо възражение за давност по отношение на част от вземанията за
мораторни лихви. Искала е от съда да отхвърли исковете.
С отговора на исковата молба ответницата е предявила и насрещен
иск за осъждане на ищцата по първоначалните искове да й заплати сумата 4 760
лв. (допуснато увеличение с протоколно определение от 19.04.2017г.), представляваща
половината от стойността на извършени в съсобствения имот необходими разноски
за ремонт, извършен в периода 2015г. - 2016г. на двете мазета, на общия коридор
и на изградения в него санитарен възел. Твърдяла е, че извършеният ремонт бил
необходим и неотложен с оглед запазването на вещта, тъй като в санитарното
помещение и в коридора имало теч от чистия и мръсния канал вследствие повреда
на общия за сградата водопровод, в резултат на което изгоряла и електрическата
инсталация и се овлажнили стените, таваните и подовете в коридора, санитарния
възел и двете мазета. Това наложило цялостна подмяна на ВиК инсталацията, на
електрическата инсталация и ремонт на пода, тавана и стените в двете мазета,
коридора и санитарния възел, които се увредили вследствие на теча. Описала е по
пера вложените материали и стойността на труда за извършване на ремонта.
Претендирала е и законната лихва върху главницата от подаване на насрещната
искова молба в съда на 22.12.2016г. до плащането.
С отговора на насрещната искова молба, депозиран в срока
по чл. 131 ГПК, Л.Г. оспорила предявения насрещен иск с възражения, че теч не е
имало и разноските не са били необходими, както и че изрично се е
противопоставила на извършваните ремонти; Не били извършени всички описани
ремонтни работи, не били използвани всички закупени материали за описаните СМР.
Твърди, че част от разходите били луксозни – интериорни врати на стойност
1 170 лв., като не било необходимо да се сменят здравите врати и да се
монтират скъпи интериорни; Оспорила е претенциите във връзка с изграждане на
нова ел. инсталация, подмяна на таблото, поставяне на нова мазилка на таваните
в двете мазета и коридора и на тавана на санитарния възел при твърдения, че такава
мазилка не е поставяна, не е изграждана цялостна инсталация и не е представена
фактура; Оспорила е необходимостта от подмяна на малко дървено прозорче и един
двукрилен в стълбищното пространство – смяната им не се налагала, тъй като били
в идеално състояние; Оспорила е подмяната на вратата на общото мазе – била
подменена дървена врата в идеално състояние с пластмасова такава; Не били
прокарани нови водопроводна и ел. инсталации; Оспорила е и монтирането на
бойлер (претенция във връзка с поставен бойлер няма в насрещната искова молба);
Оспорила е количествата на вложените материали при твърдения, че не всички описани
в представените документи материали са вложени в ремонта на сутеренните стаи. Заявила
е, че оспорва документите, в които е вписано друго лице, а не П.Д., в частност
ПКО № 814/06.10.2016г., по който сумата от 560 лв. била внесена от М.К..
Оспорила е и други представени от П.Д. разходни документи по подробно изложени
в отговора съображения. Искала е от съда да отхвърли предявения насрещен иск.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да
ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в
обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1
на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
След частично прекратяване на въззивното производство с
влязло в сила определение, предмет на въззивна проверка е първоинстанцонното
решение в отхвърлителната му част по иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
както и в осъдителната му част по насрещния иск с правно основание чл. 61, ал.
3 вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. Въззивният
съд намира, че при постановяване на първоинстанционното решение не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в
жалбата го намира за правилно по следните съображения:
По предявения с първоначалната искова молба акцесорен иск с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД правилно районният съд е приел, че с оглед
своевременно релевираното от ответницата правопогасяващо възражение за давност,
претенцията за лихви за забава върху главницата от 1 820 лв. е частично
неоснователна като погасена по давност. Съгласно разпоредбата на чл. 111, б.
„б“, пр. 2 ЗЗД, вземанията за лихви се погасяват с изтичане на тригодишна
давност, поради което в случая претендираното от ищцата вземане за лихви за
забава за период повече от три години преди завеждане на исковата молба в съда –
т.е. за периода 09.11.2011г. - 08.09.2013г. вкл., е погасено по давност Изложените
във въззивната жалба доводи относно давностния срок, с който се погасява
вземането за главницата по иска с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, са напълно
неотносими към давностния срок, в който се погасяват вземанията за лихви за
забава. Ирелевантно за срока, в който се погасяват вземанията за лихви е върху
каква главница са начислявани лихвите – последните винаги се погасяват с
кратката тригодишна давност. Предвид неоснователността на доводите в жалбата,
решението в частта, с която искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е
отхвърлен следва да бъде потвърдено.
По насрещния иск: При определяне правната квалификация на претенцията по
насрещния иск следва да се съобрази задължителното тълкуване, дадено с ППВС №
6/1974г. и ТР № 85/1968г. в неотменената с постановлението част, касаещи
отношенията между съсобственици, когато един или няколко от съсобствениците
извършат подобрения в съсобствения имот. С ППВС №
6/1974г. са дадени разрешения за различни хипотези, които могат да съществуват
при владението на съсобствен имот. Така ако съсобственикът владее и частите на
другите съсобственици за себе си, той е владелец на целия имот и има правата за
извършените подобрения по чл. 72 и чл. 74 ЗС; Ако съсобственикът не е
владелец на частите на останалите съсобственици, а е държател на тези части, по
отношение правата на съсобственика, извършил подобренията, намира приложение
чл. 30, ал. 3 ЗС - ако те са извършени със съгласието на останалите
съсобственици; Ако са извършени без съгласие на останалите съсобственици, но и
без противопоставяне от тяхна страна, отношенията следва да се уредят по
правилата за водене на чужда работа без пълномощие – чл. 60 – чл. 63 ЗЗД, а ако
останалите съсобственици са се противопоставили - по правилата на чл. 59 ЗЗД. Когато
ликвидацията на отношенията по повод извършени подобрения в съсобствен имот
става по реда на чл. 61, ал. 3 ЗЗД, ответниците-съсобственици отговарят само до
размера на обогатяването - т.е. се присъжда по-малката сума измежду направените
от подобрителя разноски и увеличената стойност на имота. Отношенията с
останалите съсобственици за необходимите разноски за запазването на имота се
уреждат от правилото на чл. 30, ал. 3 ЗС. В този смисъл е константната практика на ВКС
– решение № 74/21.02.2012г. по гр.д. № 660/2011г., ІІ ГО, решение № 127/06.07.2016г. по гр.д. № 5847/2015г. , І ГО,
решение № 339/10.10.2011г. по гр.д. № 1072/2010г., І ГО, решение № 487/30.11.2011г.
по гр.д. № 1503/2010г., І ГО, решение № 315/25.10.2012г. по гр.д. № 1189/2011г.,
І ГО и др.
Според решение № 108/08.07.2015г. по гр.д. № 415/2015г.
на ВКС, І ГО и цитираните в него други решения на ВКС, в основанието на
претенцията за присъждане на вземане за стойност от извършени подобрения в чужд
имот е забраната за неоснователно обогатяване като общ принцип на облигационното
право. Законодателят провежда принципа чрез източниците на облигационни
отношения, предвидени в чл. 72 и чл. 74 ЗС, чл. 60 - 62 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД. Съставите задават правната рамка на отношенията
между подобрителя и собственика на имота, но определянето на действителното
правно основание на облигационните отношения, които са възникнали от
подобряването на чуждия имот, е дейност на съда по приложението на материалния
закон. Съдът я извършва въз основа на фактическите твърдения и петитума на
исковата молба, но и в съответствие с установеното по делото. Въведените в
исковата молба твърдения за качеството, в което ищецът е извършил подобренията
в чуждия имот (владелец, гестор или държател) или зададеният в исковата молба
начин, по който е определен размерът на съдебно предявеното вземане („увеличената
стойност на вещта“, „по-малката от двете суми“, „до размера на обедняването“,
„до размера на обогатяването“, „връщане на необходимите и
полезни разноски“), не ограничават съда да даде защитата според
действително осъщественото правно основание. Чрез тях ищецът въвежда факти,
които индивидуализират съдебно предявеното вземане, но представляват и
предложена от него квалификация на предявения иск, която не е обвързваща за
съда.
В случая не е било спорно, и с доклада на делото, по реда на чл. 146, ал.
1, т. 3 ГПК е прието за безспорно обстоятелството, че процесният сутеренен етаж,
състоящ се от две мазета (едното южно под хола, другото ъглово югоизточно) с
коридор и сервизно помещение (баня и тоалетна), е съсобствен между страните при
равни квоти от по 1/2 идеална част. Ищцата по насрещния иск е извършила СМР
като владелец на своята 1/2 идеална част и като държател на идеалната част на
ответницата. По делото не се установяват твърденията в насрещната искова молба
ремонтът да е бил неотложен и необходим за запазване на вещта. За твърдения
теч, наложил ремонта, са ангажирани единствено показания на свидетелката Д.,
които, противно на поддържаното от въззивницата, не са били кредитирани от
районния съд като недостоверни и противоречащи на останалите събрани доказателства.
Следователно по делото не се установява извършените СМР да имат характер на
необходими разноски, и предвид установеното, че са извършени въпреки изричното
противопоставяне на съсобственика Л.Г., насрещният иск има правната си квалификация
в чл. 61, ал. 3 вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД, при което съсобственикът дължи съобразно
квотата си в съсобствеността само по-малката сума измежду направените от
подобрителя разноски и увеличената стойност на имота, както правилно е приел и
районният съд. Поради това неотносми за спора са доводите на въззивницата, вкл.
в писмената й защита, относно характера на извършените СМР. Районният съд не е
приемал, че ремонтът е бил неотложен и ищцата по насрещния иск е извършила
необходими разноски, съответно не е приемал и че отговорността на ответницата
по насрещния иск е съобразно чл. 30, ал. 3 ЗС.
В първоинстанционното производство са приети две
заключения на първоначална и повторна СТЕ, като следва да бъде кредитирано
заключението на повторната СТЕ, тъй като вещото лице Л.Й.е взело предвид само
СМР, извършени в процесния период, като се е обосновало и защо счита, че
описаните и остойностени по средни пазарни цени към датата на извършването им
СМР са извършени в процесния период. Съгласно това заключение, преди
извършването на ремонта през 2015 – 2016г. двете мазета са се ползвали за
жилищни помещения и са били в добро състояние, с ламиниран паркет по под,
тапети по стени, латекс по тавани, ПВЦ прозорец с врата на южното мазе, ПВЦ
прозорец на ъгловото мазе, дървени врати и изолация с гипсокартон на фасадните
стени. Поради това тези подобрения – ламиниран паркет в двете помещения, част
от дограмата и топлоизолацията на една от стените (която не се и претендира с
исковата молба), не са взети предвид от вещото лице при остойностяване на
извършените СМР. На 22.08.2018г. вещото лице е извършило оглед на имота в
присъствието на двете страни, при което е констатирало следното състояние: 1. Коридор
– входна врата МДФ, под ламиниран паркет, таван латекс, стени минерална
мазилка; 2. Баня – под гранитогрес, стени фаянс, мивка шкаф, тоалетна стенна
със структура за вграждане, душ система с термостатен смесител, таван окачен от
гипсокартон с лунички; 3. Дневна – врата интериорна МДФ, под ламиниран паркет,
таван латекс; от три страни минерална мазилка и на четвърта стена – тапет;
прозорец стар, врата МДФ нова; 4. Спалня – врата МДФ, стени тапети, прозорец
стар, гипсокартон по стена, под ламинат. При огледа вещото лице е установило,
че видимите СМР са в отлично състояние и по преценка на вещото лице са
извършени преди не повече от две години. По перо електрическа инсталация вещото
лице е взело предвид само видимите подобрения – нови апартаментно табло, ключове
и контакти; ВиК инсталацията има видими части и относно нея може да се направи
извода, че е подменена при ремонта от 2015 – 2016г. Относно замазките вещото
лице е посочило, че тези работи се извършват в технологична последователност -
не може да бъде положена настилка, без да са изпълнени подравняващи замазки под
нея, нито може да бъде изпълнена минерална мазилка без шпакловане и грундиране
под нея. В количествено – стойностна сметка в заключението (л. 281 – 282 от
делото) вещото лице е описало видовете работи, количеството на необходимите
материали за извършването им, единична и обща стойност по средни пазарни цени
към момента на извършване на СМР (както е посочило и при изслушване на
заключението). Описало е поотделно извършените в двете помещения, в санитарния
възел и в коридора СМР, като общата стойност на разходите за извършването им е
6 786 лв. Увеличената стойност на имота след подобренията е 9 161 лв.
Следователно вещото лице е оценило само видимите работи,
тези, които технологично не би могло да не бъдат извършени, като не е включило
в оценката разходите за ламиниран паркет в двете помещения, дограмата в двете
помещения и топлоизолацията на една от стените, последните извършени преди
2015г., както е уточнено и между страните при огледа. Вещото лице изрично е
посочило и че оценката относно коридора касае само процесните помещения, вкл.
частта от коридора, без стълбището. При изслушване на заключението вещото лице
е посочило, че при остойностяването на количеството материали не се е водило от
количеството закупени такива съгласно представените разходни документи, а
съобразно необходимите количества за извършване на вида работа и по средни
пазарни цени към правнорелевантния момент. На място вещото лице е установило,
че едните тапети са стари, а другите – нови, поради което е остойностило само
новите. Остойностяването е съобразно състоянието на имота, установено на място,
а не съобразно фактури за материали.
С оглед така установеното от
кредтираното заключение на СТЕ, въззивният съд намира доводите в жалбата за неоснователни.
Вещото лице от повторната СТЕ е оценило само установените от него на място
видове подобрения, само видимите работи, тези, които технологично не би могло
да не бъдат извършени, като не е включило в оценката разходите за СМР,
извършени преди 2015г. За да остойности посочените в количествено-стойностната
сметка СМР вещото лице се е обосновало, че същите са в отлично състояние и са
извършени преди не повече от две години, с оглед на което неоснователни са
доводите в жалбата част от СМР да са извършени през 2014г. Това твърдение съдът
намира и за преклудирано, тъй като е въведено от ответницата-въззивница за
първи път с молба, представена в последното открито съдебно заседание в първата
инстанция на 19.09.2018г., до този момент е твърдяла извършени СМР през 2010 –
2011г. Действително, свидетелката Р.А.
дава показания само относно извършения през 2016г. ремонт на сервизното
помещение и на подстълбищното помещение (коридора), но противно на поддържаното
от въззивницата, свидетелката не установява ремонтът в двете помещения да е
направен през 2014г. С.А.изрично посочва, че не е имала достъп до помещенията и
не може да каже какви точно ремонтни дейности са извършени в двете помещения.
Същевременно вещото лице Й.е остойностило само извършените в двете помещения
нови работи (такива, които е преценило за извършени до две години от датата на
огледа, предвид отличното им състояние), без да остойностява по-старите СМР,
вкл. дограмата в двете помещения и тапетите в едното от тях. Дали част от материалите, описани в представените разходни документи, са били
вложени в ремонт на други помещения съдът намира за неотносимо, тъй като вещото
лице е остойностило само необходимото за извършване на процесните СМР
количество материали, което ясно е заявило и при изслушване на заключението. Пак
по изложените съображения обстоятелството, че по делото няма разходни документи
за цялото необходимо съгласно разходни норми количество материали за
изравнителна гипсова шпакловка не може да обоснове извод, че ремонтът на двете
стаи е извършен през 2014г. Тези материали технологично е било необходимо да
бъдат вложени, СМР са нови, извършени преди не повече от две години от огледа,
а липсата на разходнооправдателни документи или на фискален бон към част от
документите е ирелевантна, доколкото остойностяването е извършено от вещото
лице по средни пазарни цени, като в тази част (относно пазарната стойност на
СМР) заключението не е оспорено. Противно на поддържаното от въззивницата, по
делото не се установява интериорните врати да били закупени от М.К.– в ПКО от
06.10.2016г. същата е посочена само като лице за контакт, не и като платец; Правилно
вещото лице е остойностило и санитарните принадлежности в банята, които са
нови, като няма данни по делото същите да са били закупени от трето лице.
За неоснователни съдът намира и доводите в жалбата районният
съд да се бил произнесъл екстра петитум като присъдил суми за видове работи,
които не били претендирани с насрещната искова молба - в последната видовете работи са описани по
пера материали и труд, като са включени както интериорните врати, така и
дограма, като именно по последното перо вещото лице е оценило и алуминиевата
врата в сервизното помещение – съгласно отговора по въпрос 10, новомонтирана
дограма има само в банята - прозорец ПВЦ 50х80 см и врата алуминиева 70/195 см.
Дограма в двете помещения вещото лице не е остойностявало и не е включило в
стойността на подобренията предвид установеното, че тази дограма е била
поставена преди процесния период.
Вещото лице ясно е посочило и кои от материалите не са за
стоки, имащи характер на СМР – дозатор, лопата, четка и пяна за почистване, чук
с дръжка от вибростъкло и вложка, ел. крушки, мистрия, маламашка, кош от хром,
трион пасвател и четка. На вещото лице неправилно е бил поставен формулирания
от ответницата-въззивница въпрос № 21 – кои работи имат характер на луксозни,
който въпрос е правен. Съдът не
намира разноските по посочените в жалбата позиции - структура за вграждане
душова гарнитура на стойност 600 лв., смесител за баня на стойност 220 лв., доставка
и монтаж тоалетна стена на стойност 220 лв., да имат характер на луксозни
такива. Същите са предназначени за привеждане на сервизното помещение в
състояние, годно за ползване и не са луксозни с оглед съвременните стандарти на
живот.
По тези съображения въззивният съд намира,
че предявеният насрещен иск с правно основание чл. 61, ал. 3 вр. чл. 59 ЗЗД е основателен
до установения от заключението на повторната СТЕ размер от 3 393 лв.,
представляващ половината от действителната стойност на извършените в
съсобствения имот подобрения. Предвид съвпадението на крайните изводи на двете
инстанции, първоинстанционното решение и в тази част следва да бъде потвърдено
като правилно.
Във връзка с доводите на
въззивницата в пледоарията й по съществото на спора въззивният съд намира за
необходимо да посочи, че неприсъждането на обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС в
установения от повторната СТЕ размер се дължи единствено на собствения й
процесуален пропуск да поиска своевременно – в установения в чл. 214, ал. 1, изр. 3 ГПК преклузивен срок
- до приключване на устните състезания в първата инстанция, увеличение на
размера на този иск. Поради това, съобразно диспозитивното начало в гражданския
процес, установено в чл. 6 ГПК,
районният съд не е могъл да й присъди обезщетение в по-голям размер от
претендирания, а ако беше сторил това, решението му би било недопустимо и
подлежащо на обезсилване.
При този изход и
изричната претенция, разноски за въззивното производство се следват на
въззиваемата страна. Доказано направените такива са в размер на 960 лв. – заплатено
адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 47749 от 10.10.2018г., постановено по гр.д. № 51102/2016г. на
Софийски районен съд, 140 състав в частта,
с която е отхвърлен предявеният от Л.Г.Г., ЕГН **********, срещу П.Г.Д., ЕГН **********,
иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 119.69 лв. до пълния
предявен размер от 362.33 лв. и за периода от 01.12.2011г. до 08.09.2013г. като
погасен по давност, както и в частта,
с която по предявения насрещен иск с правно основание чл. 61, ал. 3 вр. чл. 59 ЗЗД Л.Г.Г., ЕГН **********, е осъдена да заплати на П.Г.Д., ЕГН **********, сумата
3 393 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещната искова
молба - 22.12.2016г., до погасяването, представляваща половината от стойността
на разходи за ремонт, извършен в периода 2015 - 2016г. в следния съсобствен
недвижим имот: сутеренен етаж, състоящ се от две мазета (едното южно под хола,
другото ъглово югоизточно) с коридор и сервизни помещения (баня и тоалетна),
намиращ се в жилищна сграда, построена в УПИ IX, кв. 33 по плана на гр. София,
м. „Горна баня“, с адрес: гр. София, ул. „******, вкл. в частта за разноските.
ОСЪЖДА Л.Г.Г., ЕГН **********,***,
да заплати на П.Г.Д., ЕГН **********,
на основание чл. 78 ГПК сумата 960.00
лв. (деветстотин и шестдесет лева), представляваща разноски за въззивното
производство.
В останалите части решението по гр.д. № 51102/2016г. на Софийски районен
съд, 140 състав е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.