№ 265
гр. София, 13.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети май през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Ваня Н. И.ова
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Ваня Н. И.ова Въззивно гражданско дело №
20221800500204 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 372 от 29.12.2021 г. по гр.д. № 241/2021 г. Районен съд – гр. К. е
отхвърлил предявените от ИВ. Ф. Т. срещу Прокуратурата на Република България искове с
правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ЗОДОВ за заплащане на сумата 4000 лв.,
представляваща обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди за периода от
м. април 2018 г. /датата на образуване на ДП/ до м. октомври 2019 г. /окончателното
решение на СОС/, ведно със законната лихва върху сумата за периода от 08.10.2019 г. до
28.02.2021 г. в размер на 566,71 лв., както и за заплащане на обезщетение за имуществени
вреди, представляващи пропуснати ползи поради невъзможността на ищеца да започне
работа за периода от м. август 2018 г. до м. октомври 2019 г., а именно сумата 2295 лв.,
равняваща се на четири и половина минимални работни заплати за периода от м. август 2018
г. до м. декември 2018 г., и сумата 5040 лв., равняваща се на девет минимални работни
заплати за периода от м. януари 2019 г. до м. септември 2019 г., ведно със законната лихва
върху главницата в размер на 11 735 лв. от датата на предявяване на исковата молба до
окончателното й изплащане.
С решението съдът е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на
ИВ. Ф. Т. обезщетение за претърпените от нето имуществени вреди в размер на 400 лв. –
заплатен адвокатски хонорар, ведно със законната лихва върху тази сума в размер на 56,67
1
лв. за периода от 08.10.2019 г. до 28.02.2021 г.
Решението е обжалвано от ищеца в отхвърлителните му части като неправилно и
незаконосъобразно и с искане същото да бъде отменено и постановено друго, с което се
уважат изцяло предявените искове по чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ. В жалбата се излага възражение
срещу извода на районния съд за липсата на доказателства за причинно-следствена връзка
между твърдяното психично състояние на ищеца и воденото наказателно производство,
както и срещу извода за липса на нарушение от страна на Държавата. Навежда се и довод,
че изложените от съда мотиви не са относими към исковата претенция, доколкото в по-
голямата им част тези мотиви се отнасят до преценка дали е налице неоправдано забавяне на
наказателното производство, а претенция по чл. 2б от ЗОДОВ не е била предявена от
ищеца. Във връзка с това жалбоподателят счита, че в обжалваното решение съдът не е
възприел и приложил правилно материално-правните норми.
Ответникът по въззивната жалба не е представил писмен отговор.
В съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят, чрез пълномощника си адв.
Г., поддържа жалбата. В хода по същество акцентира на това, че първоинстанционният съд е
разгледал исковата молба като претенция за бавност на развилото се наказателно
производство, каквато ищецът не е предявил – същият претендира обезщетение на
основание незаконосъобразно повдигнатото срещу него обвинение, по което е бил оправдан
с влязъл в сила съдебен акт. Сочи, че събраните по делото доказателства обосновават извод,
че ищецът е претърпял неимуществени и имуществени вреди и причинната връзка с
незаконосъобразното обвинение.
Ответникът по въззивната жалба Прокуратурата на РБ, чрез прокурор при СОП,
оспорва жалбата. Сочи, че по делото не е доказано при условията на пълно и главно
доказване, че ищецът е претърпял неимуществени вреди от воденото срещу него
наказателно производство, алтернативно, че тази претенция е основателна до размера на
сумата 1000 лв. - предвид разумния срок на наказателното производство, тежестта на
престъплението, за което ищецът е бил привлечен към наказателна отговорност /което не е
тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК/ и взетата спрямо него най-лека мярка за
неотклонение. По отношение на претендираните имуществени вреди, представляващи
пропуснати ползи поради невъзможност на ищеца да започне работа в исковия период,
представителят на СОП поддържа, че не са налице доказателства за сигурно назначаване на
ищеца в посоченото дружество.
За да се произнесе /съобразно предмета на обжалване/, въззивният съд взе предвид
следното:
Производството по гр.д. № 241/2021 г. на К.ски районен съд е образувано /след
изпращането му по подсъдност по реда на чл. 23, ал. 3 от ГПК/ по искова молба на ИВ. Ф. Т.
от гр. С., с която срещу Прокуратурата на Република България са предявени искове за
заплащане на следните суми:
1. сумата 4000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени
2
в резултат на незаконно повдигнатото и поддържано обвинение, по което ищецът е
оправдан, за периода от м. април 2018 г. до м. октомври 2019 г., ведно със сумата 566,71 лв.,
представляваща законната лихва за забава върху претендираното обезщетение за
неимуществени вреди за периода от 08.10.2019 г. /постановяване на окончателния съдебен
акт/ до 28.02.2021 г. /подаване на исковата молба/;
2. сумата 2295 лв., представляваща обезщетение за имуществените вреди – пропуснати
ползи, поради невъзможността ищецът да започне работа, съставляваща четири и половина
минимални работни заплати за месеците август, септември, октомври, ноември и декември
2018 г.;
3. сумата 5040 лв., представляваща обезщетение за имуществените вреди – пропуснати
ползи, поради невъзможността ищецът да започне работа, съставляваща девет минимални
работни заплати от м. януари 2019 г. до м. септември 2019 г., ведно със сумата 1039,21 лв.,
представляваща законната лихва за забава върху общия размер на претендираните
обезщетения за имуществени вреди за периода от 08.10.2019 г. /постановяване на
окончателния съдебен акт/ подаването на исковата молба на 28.02.2021 г.
Твърди се в исковата молба, че на 10.04.2018 г. било образувано ДП № 92/2018 г. на
РУ- С., пр. преписка № 676/2017 г. на РП- С., по което на 16.08.2018 г. ищецът бил
привлечен като обвиняем в извършване на престъпление по чл. 325, ал. 1 от НК и му била
наложена мярка за неотклонение „подписка”. На 21.09.2018 г. в съда било внесено
предложение за освобождаване на ищеца от наказателна отговорност с налагане на
административно наказание, по което било образувано н.а.х.д. № 230/2018 г. на РС-С.,
приключило с решение от 21.02.2019 г., с което ищецът бил оправдан по така повдигнатото
му обвинение, като на основание чл. 1, ал. 2 т. 1 от УБДХ на обвиняемия било наложено
административно наказание глоба. Така образуваното наказателно производство
приключило с решение от 08.10.2019 г. по в.н.а.х.д. № 220/2019 г. на СОС, с което
първоинстанционното решение било отменено в частта, с която на ищеца е наложено
административно наказание за извършено дребно хулиганство.
Ищецът твърди, че за периода на наказателното производство /продължило повече от
година и половина/ претърпял неимуществени вреди – изпаднал в шок, когато разбрал за
образуваното срещу него досъдебно производство, изпитвал чувство на безсилие за защити
майка си от лицето, което дълго време я тормози и заплашва, както и съмнение в
правилността и ефективността на действията на правозащитните органи. Затворил се в себе
си, с месеци не излизал от вкъщи и не разговарял с никого, изпаднал в дълбока депресия, не
можел да се храни и спи. Изпаднал в панически страх – от една страна за изхода на
наказателното производство, а от друга – за сигурността на майка си. Ищецът изпаднал в
такава „дълбока дупка” и депресия, че дори не можел да асимилира първоинстанционното
решение, както и обстоятелството, че е признат за невиновен за извършено престъпление и
му е наложено административно наказание. Останал с усещането за тревожност от факта, че
му е наложено наказание. Не искал да вижда никого, нямал желание да се среща с
психотерапевт, въпреки опитите на майка му да го убеди за това.
3
Ищецът твърди, че бил в невъзможност да започне работа и изпаднал в сериозно
финансово затруднение, което допълнително увеличило тревожността му, тъй като в бил
сигурен, че в града се е разчуло за воденото срещу него разследване и хората започнали да
го гледат „с други очи”. Твърди, че преди привличането му като обвиняем, той
кандидатствал за работа в охранителна фирма извън града, но впоследствие с оглед
повдигнатото му обвинение вече не отговарял на изискванията на Закона за частната
охранителна дейност. Впоследствие, поради изпадането му в депресия, ищецът се оказал в
невъзможност да си търси друга работа. Сключил трудов договор с охранителна фирма едва
след влизане в сила на второинстанционното решение и възстановяване на психическото му
здраве. С оглед на това ищецът поддържа, че е претърпял имуществени вреди /пропуснати
ползи/ в пряка и непосредствена връзка с невъзможността да започне работа по време на
воденото срещу него наказателно производство.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът – Прокуратура на Република България,
представлявана от прокурор при РП-К., оспорва исковете по основание и по размер. Излага
възражение за наличие на предпоставките на чл. 5, ал. 1 от ЗОДОВ за освобождаването на
ответника от отговорност, тъй като в мотивите на решението на СОС от 08.10.2019 г.
изрично било посочено, че е налице непристойна проява от страна на обвиняемия, т.е.
ищецът е извършил противоправно деяние, съдържащо признаците на престъпление от
частен характер, и това негово виновно поведение е единствената причина за започване на
наказателното производство срещу него. Алтернативно излага становище, че при
определяне на размера на обезщетенията следва да отчете съпричиняването на увреждането
от противоправното поведение на ищеца, както и за несъответствие на претендирания
размер на обезщетението за неимуществени вреди с критерия по чл. 52 от ЗЗД, предвид
разумността на продължителността на наказателното производство и липсата на изложени в
исковата молба твърдения, които да сочат за необичайно претърпени неудобства от
воденото наказателно производство с оглед вида характера и интензитета на упражнената
принуда. По отношение на претендираните имуществени вреди ответникът излага
възражение за липса на конкретни данни за пропуснати ползи от ищеца като бъдещ сигурен
приход.
След преценка на събраните по делото доказателства, съдът намира за установено
следното от фактическа страна:
От материалите в приложеното н.а.х.д. № 230/2018 г. по описа на РС-С., се установява,
че постановление от 10.04.2018 г. на районния прокурор на РП С. е образувано досъдебно
производство № 92/2018 г. на РУ-С., по пр. преписка № 676/2017 г. за това, че на 17.10.2017
г. около 12,15 ч. на паркинг на бензиностаниция „Еко” в гр. С. са извършени непристойни
действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към
обществото – престъпление по чл. 325, ал.1 от НК.
С постановление от 16.08.2018 г. на разследващ полицай при РУ-С. по посоченото
досъдебно производство ИВ. Ф. Т. е привлечен като обвиняем за това, че на 17.10.2017 г.
около 12,15 ч., в гр. С., пред бензиностанция „Еко” е извършил непристойни действия,
4
грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, като
ритал в областта на таза лицето А. А. А., хванал го за дрехите и го поставил до автомобила
му, нанесъл му удари с ръка в областта на главата, дърпал го и го бутал – престъпление по
чл. 325, ал. 1 от НК. Спрямо обвиняемия е била взета мярка за неотклонение „подписка”. На
21.08.2018 г. водещият разследването е изготвил постановление с мнение за предаване на
обвиняемия на съд за престъпление по чл. 325, ал. 1 от НК.
На 25.09.2018 г. прокурорът е внесъл в РС-С. постановление за предложение за
освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание на ИВ.
Ф. Т. за престъпление по чл. 325, ал. 1 от НК. Образувано е н.а.х.д. № 230/2018 г. на РС-С.,
по което са проведени четири открити съдебни заседания, на които обвиняемият е
присъствал. С решение от 21.02.2019 г. обвиняемият ИВ. Ф. Т. е признат за невиновен и
оправдан по повдигнатото му обвинение, като на основание чл. 1, ал. 1, т. 2 от УБДХ му е
наложено административно наказание „глоба” в размер на 100 лв.
По протест на прокурора срещу горепосоченото решение е било образувано в.н.а.х.д.
№ 220/2019 г. на СОС, по което са проведени две открити съдебни заседания. С решение от
08.10.2019 г. първоинстанционното решение е изменено, като същото е отменено в частта, с
която на обвиняемия ИВ. Ф. Т. е наложено на основание чл. 1, ал. 1, т. 2 от УБДХ
административно наказание глоба размер на 100 лв. за извършено от него административно
нарушение по чл. 1, ал. 2 от УБДХ, а в останалата му част решението е потвърдено.
Според показанията на разпитаната в първоинстанционното производство свидетелка
И. Т.а /майка на ищеца/, след като синът й бил обвинен в хулиганство през 2018 г., той
изпаднал в състояние на „безтегловност” – затворил се в себе си, в продължение на много
месеци не искал да контактува с никого, отказвал да се храни, чувствал се обиден на
обществото, изгубил доверието си в закона. По това време Т. следвал във Висшия институт
по телекомуникации, а преди това работел към Столична община, но след това прекъснал
работата и обучението си. Свидетелката твърди, че по това време синът й многократно
търсел работа, срещал се с работодатели, но бил отхвърлян заради това, че има обвинение
срещу него, като той започнал работа чак през 2020 г. към фирма „М.с.г. – Н.И.” ЕООД.
Сочи, че ищецът бил кандидатствал за работа в тази фирма и преди това, и работодателят го
харесал, но искал да е наясно какво ще се случи с делото и тогава да го вземе на работа.
Свидетелката сочи, че през 2019 г. синът й работел около 1 месец във фирма „М.” в гр. Г., но
напуснал, защото не го устройвало пътуването и не можел да го съчетае с подготовката за
дипломната си работа.
Според показанията на св. Т. А. /леля на ищеца/, след обвинението ищецът би много
уплашен, страхувал се да излиза навън, а впоследствие изпаднал в такава депресия, че майка
му се страхувала да не посегне на живота си. По молба на майката на ищеца свидетелката
веднъж ходила в дома му да види как е. Преди обвинението ищецът бил много добро момче
и имал много приятели. По това време той бил студент в София, но след случая спрял да
ходи в университета, защото се страхувал да не се срещне във влака с обвиняемия.
Според показанията на св. Д. А., той познава ищеца от 20 години, а преди 2-3 години
5
дочул някакви слухове, че нещо е станало срещу него. Майката му споделяла пред
свидетеля, че И. се е затворил в себе си, и го помолила да го посещава и да се опита да го
изкара навън. Според свидетеля, И. бил затворен в себе си и не искал да комуникира с
никого. Свидетелят ходил около 10 пъти в дома на ищеца, но той се бил заключил в стаята
си. Преди няколко месеца свидетелят видял И. навън и тогава той изглеждал по-добре, бил
друг човек.
Според представеното писмо от управителя на „М.с.г. – Н.И.” ЕООД / с ново
наименование „Сигнално охранителна дейност Н.И. и С.” ЕООД/ от 15.11.2021 г., в
дружеството има трудово досие на ИВ. Ф. Т., в което се съхраняват 2 броя молби за
постъпване на работа и 2 бр. декларации за обработка на лични данни, като след втората
молба същият е бил назначен на работа. Към писмото са приложени: молба от 23.07.2018 г.
от ИВ. Ф. Т. до посоченото дружество за назначаване на работа и декларация от същата дата
за обработване на лични данни; молба от ИВ. Ф. Т. от 16.12.2019 г. за назначаване на работа
и декларация от същата дата; справка от НАП за актуално състояние на сключените от ИВ.
Ф. Т. трудови договори, според която на 01.08.2020 г. ищецът е сключил трудов договор със
„Сигнално охранителна дейност Н.И. и С.” ЕООД, който към датата на справката не е
прекратен.
От така установените по делото факти, правните изводи на съда са следните:
Предявени са искове с правно основание чл. 4, вр. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ – за
заплащане на обезщетения за неимуществени и имуществени вреди, причинени в резултат
на повдигнато обвинение в извършване на престъпление, по което ищецът е бил оправдан с
окончателен съдебен акт.
Тази правна квалификация произтича от изложеното в исковата молба, че се
претендира обезщетение за вреди, причинени в резултат на обвинението срещу ищеца за
извършено престъпление, по което обвинение с влязъл в сила съдебен акт /решение по
НАХД № 230/2018 г. на РС-С./ същият е бил оправдан да е извършил това престъпление.
Ищецът не твърди, че търси обезщетение за вредите, претърпени от незаконосъобразното
налагане от първоинстанционния съд на административно наказание по чл. 1, ал. 1, т. 2 от
УБДХ за деянието, за което е оправдан, което административно наказание впоследствие е
било отменено. Поради това не е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 4 от ЗОДОВ, която
разпоредба е посочена в исковата молба като правна квалификация на претенциите наред с
т. 3 на чл. 2, ал. 1. Съдът извежда правната квалификация на претенцията въз основа на
изложените в обстоятелствената част на исковата молба обстоятелства и твърдения, във
връзка със заявения петитум, като посочената от ищеца правна квалификация не го
обвързва. В случая механичното възприемане от районния съд на посочената от ищеца в
исковата молба правна квалификация – чл. 2, ал. 1, т. 2 и т. 4 от ЗОДОВ /която е неточна
поради излишното включване на т. 4 от посочената разпоредба/ не опорочава постановеното
решение. Съдът се е произнесъл в рамките на изложените твърдения относно причинната
връзка на претендираните за обезщетяване вреди и незаконно повдигнатото срещу ищеца и
поддържано обвинение в извършване на престъпление, по което същият е бил оправдан с
6
влязъл в сила съдебен акт. Както бе посочено, непрецизното посочване на правната
квалификация, изразяващо се в ненужно добавяне на т. 4 от разпоредбата на чл. 2, ал. 1 от
ЗОДОВ /каквато претенция не е предявена/ не обуславя извод за произнасяне от районния
съд по непредявен иск, респ. и няма основание за прилагане на последицата по чл. 270, ал. 3,
изр. 3 от ГПК.
Във връзка с допустимостта на обжалваното решение настоящият състав намира за
неоснователно направеното с въззивната жалба възражение, че съдът се произнесъл по
незаявена от ищеца претенция за вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и
решаване на делото в разумен срок по чл. 2б от ЗОДОВ. Това възражение е основано на
довод, че по-голямата част от мотивите на първоинстанционния съд се отнасят до срока на
наказателното производство и не са относими към исковата претенция. В доклада си по чл.
146 от ГПК първоинстанционният съд е квалифицирал предявените претенции за заплащане
на обезщетения за вреди като искове по чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ и е указал на ищеца
доказателствената му тежест да установи предпоставките от фактическия състав на този иск,
като страните не са имали възражения срещу доклада. С решението си съдът се е произнесъл
съобразно така направената квалификация на претенциите. Обстоятелството, че в мотивите
на обжалваното решение преимуществено е изследван въпроса за разумността на срока на
наказателното производство, не означава, че съдът се е произнесъл по непредявен иск с
правно основание чл. 2б от ЗОДОВ. Продължителността на наказателното производство е
част от комплекса от обстоятелства от значение за преценката за размера на обезщетението
за вредите от незаконното обвинение. Именно в този аспект са изложените от
първоинстанционния съд съображения относно разумността на срока на наказателното
производство, както и направеният извод за липса на необосновано бездействие на
компетентните органи, но този извод не е единственият и решаващ за изхода на делото –
съдът е приел за недоказана причинно-следствената връзка между твърдяното психическо
състояние на ищеца и неоснователно повдигнатото му обвинение.
Исковете за заплащане на обезщетение за неимуществените и имуществените вреди,
претърпени от ищеца в резултат на неоснователното обвинение в извършване на
престъпление, са предявени срещу пасивно легитимирания ответник – Прокуратурата на
Република България. Съгласно чл. 2, ал.1, т. 3 от ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите,
причинени на гражданите, от разследващите органи, прокуратурата и съда при обвинение в
извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно
производство бъде прекратено поради това, че извършеното деяние не е престъпление.
Процесуално легитимирана на представлява държавата в тези случаи е Прокуратурата на
Република България, защото тя е поддържала неоснователното обвинение. Прокуратурата
упражнява надзор върху разследващите органи и е компетентният орган, който повдига и
поддържа обвинение за извършването на престъпление от общ характер. С оглед на това
исковете са допустими.
Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ неимуществените и имуществените вреди, които са пряка и
непосредствена последица от незаконното обвинение подлежат на обезщетяване по реда на
7
този закон и отговорността на ответника за заплащане на обезщетение за тези вреди е
обективна, тъй като възниква независимо от това дали те са причинени виновно от
конкретното длъжностно лице, извършило вредоносното действие.
Отговорността на ответника е обусловена от безспорно установеното по делото
обстоятелство, че ищецът е оправдан с окончателен съдебен акт /решение по н.а.х.д. №
230/2018 г. на РС-С., потвърдено с решение по в.н.а.х.д. № 220/2019 г. на СОС/ по
повдигнатото му обвинение в извършване на престъпление. Не е налице основание за
изключване на отговорността на ответника съобразно разпоредбата на чл. 5, ал. 1 от
ЗОДОВ, в какъвто смисъл ответникът е направил възражение в отговора на исковата молба.
Ищецът е бил оправдан по повдигнатото му обвинение поради това, че деянието не
осъществява признаците на престъплението, за което е обвинен, с което е осъществена
обективната предпоставка по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ. Изключването на
отговорността на ответника по смисъла на чл. 5, ал. 1 от ЗОДОВ е предпоставено от
изключителния принос на пострадалия за увреждането, който принос стои извън резултата
от воденото наказателно производство, представляващ основанието за възникване на
отговорността на правозащитните органи по чл. 2 от ЗОДОВ.
Относно иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди:
В тежест на ищеца по така предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е да докаже
причинната връзка между неоснователно повдигнатото срещу него обвинение за
престъплението, по което е оправдан, и настъпването на конкретните твърдени факти,
които са му причинили психически страдания, от своя страна представляващи
неимуществени вреди в неговата правна сфера. Размерът на обезщетението за тези вреди се
определя по справедливост съгласно чл. 52 от ЗЗД, субсидиарно приложим в настоящото
производство на основание § 1 от Заключителните разпоредби на ЗОДОВ. По смисъла на
посочената разпоредба на чл. 52 от ЗЗД справедливостта не е абстрактно понятие, а е
критерий, обусловен от редица конкретно съществуващи обстоятелства, подлежащи на
преценка от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обстоятелства са вида,
характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Правнорелевантни
обстоятелства за определяне на размера на обезщетението по чл. 2, ал.1, т. 3, пр. 1 от
ЗОДОВ са: тежестта на повдигнатото обвинение; дали то е за едно или повече отделни
престъпления; дали ищецът е оправдан по всички обвинения, а по други е осъден;
продължителността на наказателното производство; вида на взетата мярка за неотклонение и
другите наложени му ограничения в рамките на наказателното производство; както и по
какъв начин се е отразило всичко това на ищеца, конкретните негови емоционални
преживявания и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно
преследване върху живота му – здравословно състояние, семейни отношения, приятелски и
социални отношения, професионален статус, обществен отзвук и пр. При преценка на
конкретните обстоятелства и тяхното значение за определяне на справедливия размер на
обезщетението, като база за определянето на паричния еквивалент на неимуществените
вреди следва да се има предвид и икономическия показател – стандартът на живот и
8
средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната
към датата на увреждането. Обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване за
пострадалия, като от значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим
към аналогични случаи.
Образуването на наказателно производство, респ. привличането на едно лице като
обвиняем и предаването му на съд неминуемо причиняват негативни психически
изживявания на лицето, изразяващи се в обичайните такива – душевен дискомфорт,
обусловен от притеснението от бъдещото развитие на производството признаването на
лицето за виновен в извършване на престъплението с налагане на съответното наказание.
Тези вреди се презумират като обичайни и типични за лице, срещу което е предприето
наказателно преследване, и не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва такива
вреди.
Конкретният размер на дължимото обезщетение за неимуществените вреди се определя
въз основа на посочените по-горе критерии, определящи интензитета на тези вреди с оглед
отражението им в емоционалното състояние на пострадалия и социалния му статус.
В настоящия случай, за определяне на справедливия размер на обезщетението за
неимуществени вреди следва да се отчетат следните установени в настоящото производство
обстоятелства:
Установено е от гласните доказателства, че образуваното срещу ищеца наказателно
производство му е причинило силен емоционален дисконфорт, същият се е затворил в себе
си, преустановил е социалните си контакти. Безспорно е установено, че настъпилият
психологически срив е довел до промяна в поведението на ищеца, който се е дистанцирал от
обичайната си социална среда, не е имал желание да излиза от вкъщи, изпитвал силно
притеснение от изхода на делото.
От друга страна, при преценката на обстоятелствата от значение за размера на
обезщетението следва да се вземат предвид и следните обстоятелства:
Ищецът е бил обвинен в престъпление по чл. 325, ал. 1 от НК /хулиганство/, което не е
тежко по смисъла на смисъла на чл. 93, т. 7 от НК. Спрямо същия е била взета най-леката
мярка за неотклонение „подписка”, други мерки за процесуална принуда не са му налагани.
Наказателното производство е продължило около 1 година и 6 месеца, от които около 4
месеца на досъдебната фаза. Спрямо ищеца е бил приложена разпоредбата на чл. 78а от НК,
вр. чл. 375 от НПК – внесено е предложение за освобождаването му от наказателна
отговорност с налагане на административно наказание. Освобождаването от наказателна
отговорност с налагане на административно наказание представлява отказ от страна на
държавата за реализиране на наказателната отговорност и замяната й с административно-
наказателна, която се реализира при опростена процедура и води до по-леко третиране на
дееца. При тази процедура правата на дееца се засягат в най-малката възможна степен – на
същия не се налага наказание по НК и не се третира като осъждан. Фактът, че за
престъплението, за което е бил привлечен като обвиняем, наказателната му отговорност е
била индивидуализирана чрез прилагане на чл. 78а от НК, следва да се отчете при
9
преценката за интензитета на търпените от ищеца неимуществени вреди в резултат на
неоснователното обвинение, предвид посочените специфики на института на освобождаване
от наказателна отговорност с налагане на административно наказание, при който
наказателна репресия реално не се осъществява спрямо обвиняемия.
Не се установява в резултат на воденото наказателно производство да възникнали
проблеми със съществени и трайни последици за психическото здраве на ищеца, нито да са
настъпили трайни и неотстраними последици в живота му в социален аспект. Не са
установени претърпени вреди над обичайните и с трайни и неотстраними последствия –
нито като негативно отражение в психиката на лицето, нито в социалния дискомфорт. Не са
налице доказателства за предизвикан от образуваното срещу ищеца наказателно
производство негативен обществен отзвук в съществуващата му социална и личностна
среда.
След съвкупна преценка на горните обстоятелства, формиращи критерия за
справедливост на обезщетението за неимуществени вреди, причинени на ищеца вследствие
на неоснователно повдигнатото срещу него обвинение, и при отчитане на икономическите
стандарти в периода на увреждането, съдът намира, че обезщетение в размер 1000 лева е
справедлива парична компенсация на претърпените от ищеца неимуществени вреди, поради
което искът е основателен до този размер. За разликата над тази сума до уважения размер
на претенцията за неимуществени вреди от 4000 лв. искът е неоснователен.
Върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди ответникът дължи законна
лихва за забава от датата на влизане в сила на съдебния акт, с който ищецът е оправдан по
повдигнатото му обвинение, т. е. от 08.10.2019 г. до окончателното й изплащане /в този
смисъл е и т. 4 от ТР № 3/22.04.2004 г. на ОСГК на ВКС/.
С оглед на горното, обжалваното първоинстанционно решение следва да бъде
отменено в частта, с която искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е
отхвърлен за приетия за основателен от настоящата инстанция размер от 800 лв., и вместо
него постановено друго, с което ответникът се осъди да заплати на ищеца тази сума. В
останалата му отхвърлителна част за разликата над сумата 800 лв. до пълния предявен
размер от 4000 лв. решението следва да бъде потвърдено.
По исковете за заплащане на обезщетение за имуществени вреди:
Ищецът претендира обезщетение за имуществени вреди, представляващи общият
размер на минималната работна заплата за страната за периода от м. август 2018 г. до м.
септември 2019 г., представляващи пропуснати ползи от реализиране на трудов доход
поради невъзможността му да започне работа в резултат на неоснователно повдигнатото
обвинение.
За да е основателен иск за обезщетение за имуществени вреди във формата на
пропуснати ползи ищецът следва да докаже пропускането на бъдещо и реално увеличение
на имуществото му, което увеличение би настъпило с висока степен на сигурност, както и
че пропускането но това увеличение на имуществото е пряка и непосредствена последица от
10
увреждането.
В случая от събраните по делото доказателства не може да се направи извод за
бъдещо получаване от ищеца на трудов доход с висока степен на сигурност в периода на
водене на наказателното производство срещу него, и респективно – за пропускането на това
имуществено увеличение като пряка и непосредствена последица от наказателното
производство. Няма доказателства на ищеца да е било отказано да бъде назначен на работа,
за която е кандидатствал, именно поради факта, че срещу него се води наказателно
производство. Представеното писмо от „М.с.г. – Н.И.” ЕООД и приложените към него
молби на ищеца за назначаване на работа в това дружество не обуславят такъв извод. От
обстоятелството, че ищецът е подал молба за назначаване на работа в дружеството във
времето, в което е било висящо наказателното производство срещу него, и е бил назначен
едва след подадената от него след влизане в сила на оправдателния съдебен акт молба за
работа, не може да се направи необходимия доказателствен извод за наличие на пряка
причинно-следствена връзка между нереализирането от ищеца на трудов доход при
посоченото дружество в претендирания период и воденото срещу него наказателно
производство. С оглед но това исковете за заплащане на обезщетение за имуществени вреди,
изразяващи се в пропуснати ползи от нереализиран трудов доход в размер на минималната
работна заплата за страната в резултат на неоснователно повдигнатото срещу ищеца
обвинение, е изцяло неоснователен, поради което в тази чу част обжалваното
първоинстанционно решение следва да бъде потвърдено.
Предвид изхода на делото пред настоящата инстанция и направеното от
жалбоподателя искане за разноски, ответникът следва да бъде осъден да му заплати
направените разноски в двете съдебни инстанции съобразно уважената част от исковете,
които възлизат на сумата 81,20 лв. /80 лв. адвокатско възнаграждение съобразно уважената
част от исковете от общо платеното в двете инстанции възнаграждение от 1000 лв. – 400 лв.
в първата и 600 лв. във втората инстанция, и 1,20 лв. държавна такса за двете инстанции/.
Воден от горното, Софийски окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 372 от 29.12.2021 г., постановено по гр.д. № 241/2021 г. на
Районен съд – К., В ЧАСТТА , с която е отхвърлен предявения от ИВ. Ф. Т. срещу
Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за
заплащане на обезщетение на неимуществени вреди в размер на 1000 лв., И ВМЕСТО
НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на ИВ. Ф. Т. на основание
чл. 1, ал. 2, т. 3 от ЗОДОВ, сумата 1000 лв. /хиляда лева/, представляваща обезщетение за
неимуществените вреди, причинени от незаконно повдигнато и поддържано обвинение в
11
извършване на престъпление по чл. 325, ал. 1 от НК, за което е оправдан с влязло в сила
решение по н.а.х.д. № 230/2018 г. на РС - С., ведно със законната лихва, считано от
09.10.2019 г. до окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 372 от 29.12.2021 г., постановено по гр.д. № 241/2021 г. на
Районен съд – К. в останалите му обжалвани части, с които са отхвърлени предявените от
ИВ. Ф. Т. срещу Прокуратурата на Република България искове с правно основание чл. 1, ал.
2, т. 3 от ЗОДОВ - за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени от
незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление по чл. 325,
ал. 1 от НК, за което е оправдан с влязло в сила решение по н.а.х.д. № 230/2018 г. на РС - С.,
за разликата над сумата 1000 лв. до пълни предявен размер от 4000 лв., както и за заплащане
на сумата 2295 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, съставляващи
пропуснати ползи поради невъзможността му да започне работа поради незаконното
обвинение, за периода август – декември 2018 г., и за заплащане на сумата 5040 лв.,
представляваща обезщетение за имуществени вреди, съставляващи пропуснати ползи поради
невъзможността му да започне работа за периода януари-септември 2019 г., ведно със
законната лихва върху сумите от 08.10.2019 г. до окончателното им изплащане.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на основание чл. 78, ал. 1 от
ГПК на ИВ. Ф. Т. сумата 81,20 лв. за разноски по делото в двете съдебни инстанции.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12