РЕШЕНИЕ
гр. София, 18.04.2018 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ІV „Д” въззивен състав, в публичното заседание на тридесети януари през
две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА
КОРДОЛОВСКА
Мл.
съдия БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря Поля Георгиева, като разгледа
докладваното от мл. съдия Биляна Коева в. гр. дело № 9737 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С решение от № 76840 от 29.03.2017
г., постановено по гр. д. № 17002/2015г. по описа на СРС, ГО, 35 с-в, са
признати за нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗДвъввръзка с чл.
146, ал. 1, във вр. с чл. 143 ЗЗП по предявените от П. М. М. искове против „Ю.Б.“
АД, клаузите на чл. 3, ал. 2, ал. 6, ал. 3 и чл. 12 от договор за кредит № HL 24167/04.07.2007 г. и ответникът е осъден да заплати
на ищцата на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 17130,44 лева,
представляваща разликата от предварително договорените вноски и заплатените
такива за периода от 20.02.2010 г. до 20.03.2015 г., ведно със законната лихва
върху сумата от 27.03.2015 г. (датата на подаване на исковата молба) до
окончателното плащане. Със същото решение „Ю.Б.“ АД е осъден да заплати на П. М.
М. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 3199,60 лева – разноски в
производството пред СРС.
Срещу така постановеното
решение е подадена въззивна жалба от ответника „Ю.Б.“ АД, който поддържа, че
първоинстанционното решение в обжалваната част е недопустимо и немотивирано, а
също неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените
правила, както и поради неправилно прилагане на материалния закон. Жалбоподателят
твърди, че недопустимо и необосновано е приравняването на възнаградителната
лихва по договор за кредит с един от нейните компоненти. Твърди се, че
необосновано и неправилно съдът е приел, че в конкретния случай приложение на
може да намери изключението на чл. 144, ал. 1, т.1 от ЗЗП. Излага съображения,
че кредитополучателят не е възразявал спрямо предложените условия на кредита,
нито е предлагал промени в текстовете. Твърди се, че страните са удостоверили,
че към датата на сключване на договора за кредит приложимия БЛП е в размер на 7
%. Излага съображения, че с допълнително споразумение от 12.10.2011 г. страните
са предоговорили условията по кредита. Твърди се, че неправилно съдът е прогласил
нищожност на чл. 12 от договора за кредит и изменението на Тарифата на банката не
е упражняване на конкретно договорно право, а на предвидените в закона права.
Твърди, че в договора са посочени ясно и двата компонента, които участват при
формиране на възнаградителната лихва – базов лихвен процент /променлива/ и
фиксирана надбавка. Тъй като в договора страните са се уговорили
възнаградителната лихва да се формира на базата на променлива величина, били
неотносими причините и начина на формиране на промяната на тази величина.
Твърди, че базовият лихвен процент се определя въз основа два компонента, като
единият е константна величина – договорна надбавка в размер на 0,05 пункта,
която е фиксирана и БЛП,който към момента на сключване на договора е ясно
определен в размер на 7%. Излага съображения, че по отношение на клаузите,
определящи размера на лихвата, следва да се приложи разпоредбата на чл. 144,
ал. 3, т. 1 ЗЗП. Навежда, че е възможно както увеличаване, така и намаляване на
лихвения процент, както и че потребителят има право да се откаже от договора.
Твърди, че вземанията на ищеца са периодични и се погасяват с тригодишна
давност, не с общата давност, както е приел съдът. Моли да бъде уважена
въззивната жалба, претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на
претендираните от въззиваемата страна разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответникът по въззивната жалба П.М.М. не е
подала отговор на жалбата.
Софийски градски съд, след
като прецени събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл.
235, ал. 2 ГПК, и взе предвид наведените
във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Предявени са обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 във вр.
с чл. 146 ЗЗП за прогалсяване нищожност на клааузите на чл. 3, ал. 2, чл. 6,
ал. 3 и чл. 12 от договор за кредит № HL 24167/04.07.2007 г. и иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за присъждане на недължимо платена
сума от 17130,44 лв. за периода от
27.03.2015 г. до 20.03.2015 г.
За да постанови
обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че между страните е
налице договор за кредит за покупка на недвижим имот HL № HL 24167/04.07.2007 г. Съдът е приел, че процесните договорни
клаузи, чиято неравноправност се твърди от ищеца, предоставят право на банката
да изменя едностранно размера на договорната лихва, което обстоятелство
обвързва ищеца незабавно. Приел е, че размерът на лихвата се определя от
следните компоненти – базисен лихвен процент на банката за жилищни кредити,
валиден за съответния период на начисляване на лихвата и договорна надбавка в
постоянен размер от 0,05 процентни пункта. Приел е, че за при сключване на договора клаузите на чл. 3, ал. 6, уреждащи
лихвения процент, в частност БЛП като съставен елемент на лихвата, предвиждат
възможност за нейната промяна, но само за единия от субектите по кредитното
отношение – банката. Приел е , че начинът на формиране на БЛП е предоставен
изцяло на волята на кредитора. СРС е приел, че липсват клаузи, в които да са
уговорени обективни критерии за промяна на БЛП, както и че договорът за кредит
не съдържа клаузи препращащи към методиката Съдът е счел за недоказано
обстоятелството, че процесните клаузи са индивидуално уговорени. Приел е, че
размерът на надвнесената сума е определен правилно от вещото лице по
назначената съдебно-счетоводна експертиза.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение
на императивни материални норми.
По исковете с правно
основание чл. 26, ал.1,пр.1 от ЗЗД, вр. с чл. 143 от
ЗЗП:
Във връзка с наведените от
въззивника твърдения, че договорът за банков кредит е възмездна сделка, поради
което обявяването на процесните клаузи от договора за неравноправни ще доведе
до недопустима намеса на съда в правоотношението, съдът намира следното:
Видно от съдържанието на исковата молба и
мотивите на първоинстанционното решение, ищецът не цели да прогласи за нищожно
задължението си да заплаща на банката възнаграждение за получения от него
кредит. Не е искано и не е допуснато от съда прогласяване нищожността на чл. 3,
ал. 1 от договора, нито е искано връщане на цялата платена възнаградителна
лихва. Претенцията е изцяло насочена към установяване нищожността на клаузите,
позволяващи на банката да изменя едностранно размера на лихвата – чл. 3, ал. 2,
чл. 3, ал. 6, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от
договора, респективно към връщане на надвзетите суми вследствие на нейното
увеличение над размера от 4,56% годишно. Също така първоинстанционният съд не е
приел, че е недопустимо да се сключват договори за кредит с променлива лихва, а
че в конкретния случай изменението на лихвата е основано на необективни
критерии. Поради тази причина неоснователни са възраженията на въззивника, че
първоинстанционният съд е приравнил дължимата по договора лихва и приложимия
БЛП.
Неоснователно е и възражението, че
клаузите от договора са индивидуално уговорени, тъй като между страните е сключено
едно допълнително споразумение от 12.10.2011 г. по инициатива на ищцата. Видно
от съдържанието на допълнителното споразумение, индивидуалните уговорки в него
касаят преференциална годишна лихва в размер на действащия БЛП на банката за
жилищни кредити в лева, валиден за съответния период на начисляване на лихвата
намален с 1,05 пункта. Посочено е в чл. 1, ал. 2 от процесното споразумение, че
действащия БЛП на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените в
него стават незабавно задъжлителни за страните. В споразумението не се съдържат
индивидуално договорени уговорки относно правото на банката да изменя
едностранно базисния лихвен процент по кредита. Същевременно правилно
първоинстанционният съд е приел, че клаузите в договора за кредит, уреждащи правото
на банката да изменя едностранно размера на БЛП не са индивидуално уговорени.
Приемането на клаузите от страна на потребителя не означава, че последният е
имал възможността да влияе върху тяхното съдържание. Тежестта за доказване на
това обстоятелство е за ответника, който се позовава на него, а последният не е
навел доказателства в тази насока. Липсват конкретно договорени от страните
основания, позволяващи на банката да променя условията на договора. Напротив, и
в договора между страните е посочено, че БЛП не подлежи на договаряне и
промените в него стават незабавно задължителни за страните.
Предвид гореизложеното, настоящият състав
споделя извода на първоинстанционният съд, че потребителят – ищец по делото –
не е имал възможността да влияе върху съдържанието на чл. 3, ал. 2, чл. 3, ал.
6, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договора за кредит.
Относно възраженията, че правото на банката да
изменя размера на лихвата по договора за кредит е основано на обективни
обстоятелства, съдът намира следното: Съгласно чл. 143, т. 10 ЗЗП, неравноправна
е договорна клауза, която позволява на търговеца или доставчика да променя
едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание. Съгласно чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, разпоредбата на
чл. 143, т. 10 не се прилага при сделките с ценни книжа, финансови инструменти
и други стоки или услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на
борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар,
които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги. Видно
от така поставените изключения, същите са приложими, когато 1) изменението на
лихвата е свързано с изменение размера на лихвения процент на финансовия пазар,
който е извън контрола на търговеца и 2) това обстоятелство е предвидено в
договора или общите условия.
Видно от представената по
делото методология за определяне на базисния лихвен процент по договора, същият
се формира от трансферна цена на ресурса и буферна надбавка. Трансферната цена
на ресурса се формира от пазарните лихвени мерители – Софибор, Юрибор, Либор;
рисковата премия, приложима от банката при привличане на финансов ресурс и
директните нелихвени разходи на банката за привличания паричен ресурс –
минимални задължителни резерви, фонд за гарантиране влоговете в банките и др.
Буферната надбавка включва оценката на нивото на риска при
най-кредитоспособните клиенти и абсорбира временните пазарни сътресения в
лихвените нива в размер до 0,50% годишно. При съпоставяне на така посочената
методика за формиране на БЛП с критериите на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП се налага
заключението, че същата е обективна – методиката представлява част от общите
условия към договора и същата съдържа ясно описание на компонентите на БЛП,
които са с обективен характер. Същото, обаче, не е вярно по отношение на реда
за изменение на БЛП. Съгласно т. 4.1. от методиката, изменението на посочените
компоненти не води автоматично до изменение на лихвения процент, а е основание
за неговата актуализация. Самата актуализация се извършва по решение на
комитета по управление на активите и пасивите на банката (т. 5.1 от
методиката). Тоест макар компонентите на БЛП да имат сами по себе си обективен
характер, изменението на тези компоненти, което е извън волята на банката, не
води автоматично до изменение на лихвения процент, а е основание орган на
банката да направи преценка, дали да се извърши такова изменение и по какъв
начин. При това положение правилно първоинстанционният съд е приел, че правото
на едностранно изменение на лихвения процент по кредита не е свързано с
посочените в методиката обективни показатели, а е поставено в зависимост от
субективната преценка на банката, както и че липсва каквато и да било гаранция,
че размерът и видът на изменението (увеличаване или намаляване) ще бъде
съответен на движението на по обективните показатели. От представените по
делото извлечения от решения на КУАП на банката за изменение на БЛП по жилищни
кредити не се установява, дали размерът на приетото изменение е обусловен
единствено от промяната на пазарния курс на валутата.
Наред с това, неоснователно е и възражението, че в договора е предвидено право на потребителя да се откаже от същия, съгласно изискването на чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП.
Съдът намира, че предвиждането на възможност банката едностранно да измени стойността на насрещната парична престация (цената на кредита), при условие че потребителят на банкови услуги няма възможност да се откаже безусловно от договора (без да дължи такси, т. нар. наказателни лихви), поставя ищеца в неравноправно положение както по смисъла на чл. 143, т. 3, т. 10 и така и по смисъла на чл. 143, т. 12 от ЗЗП и съставлява клауза, уговорена във вреда на потребителя, която води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Тъй като в договора не е предвидена уговорка за незабавно му прекратяване, в случай че насрещната страна по него не е съгласна с промяната на лихвения процент без предизвестие, в процесния случай няма да намери приложение изключението уредено в нормата на чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП, при наличие на което не се прилага разпоредбата за неравноправност на клаузите по чл. 143, т. 10 ЗЗП, в какъвто смисъл са възраженията на ответника. В чл. 8, ал. 2 е предвидена възможност за предсрочно изплащане, единствено в случай, че кредитополучателят заплати 4 % такса върху размера на предсрочно погасената главница, което не би могло да се приравни на възможност на потребителя незабавно да прекрати договора без да се накърняват правата му. Както приема и СРС едностранното прекратяване по смисъла на чл. 144, ал. 2 ЗЗП трябва да е предоставено на свободната воля на потребителя, без за него да се пораждат насрещни неблагоприятни последици, каквато последица е задължението за заплащане на такса например.
Настоящият съдебен състав,
намира за неправилен извода на първоинстанционния съд, с който е прието, че
цялата спорна клауза на чл. 3, ал.2 от процесния договор е нищожна, като
нервноправна. Основателен е доводът на ответника, че към момента на сключване
на процесния договор за кредит БЛП е ясно определен по размер – 7% . С клаузата
на чл. 3, ал.2 от договора страните са постигнали съгласие в рамките на
законоустановената договорна свобода, регламентирана от чл.
20"а" от ЗЗД, дължимата на ответника цена по възмездния
договор за банков кредит - лихвата, да се състои от два компонента БЛП, който е
с точно определен размер от 7% към датата на подписване на договора и договорна
надбавка от 0,05 пункта. Така постигнатата договорка, съдържаща ясни и
конкретно определени компоненти на дължимата от ищците цена, е действителна и е
породила правно действие. По изложените по-горе мотиви, настоящият съдебен
състав намира, че клаузата на чл. 3, ал.2 е нищожна, като неравноправна,
единствено в частта, с която е предвидена промяна на цената /лихвата/,
обусловена от промяна на БЛП и по-конкретно в частта БЛП "валиден за
съответния период за начисляване на лихвата", която предоставя на
кредитора възможност за едностранно изменение на лихвения процент по кредита,
което не е свързано с посочените в методиката обективни показатели, а е
поставено в зависимост от субективната му преценка и при липсата на ясна методика
и условия за промяната на БЛП, която да е доведена до знанието на
кредитополучателя. В посочената част клаузата на чл. 3, ал.2 от договора
законосъобразно с обжалваното решение е прогласена за нищожна, поради което
решението следва да бъде потвърдено. Съответно, в частта, с която договорната
клауза на чл. 3, ал.2 е обявена за нищожна извън горепосочената й част,
първоинстанционното решение се явява незаконосъобразно и неправилно и като
такова- следва да бъде отменено и установителната претенция- отхвърлена в тази
й част .
Предвид гореизложеното,
настоящият състав приема, че клаузите на чл. 3, ал. 2 (частично), чл. 3, ал. 6,
чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договора за кредит са неравноправни на основание чл.
143, т. 10 ЗЗП и поради тази причина – нищожни на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Същевременно от
допълнителното експертното заключение по назначената от първоинстанционния съд
ССчЕ, което не е оспорено от въззивника и което съдът кредитира при условията
на чл. 202 ГПК като пълно, ясно и компетентно изготвено, се установява, че разликата
между дължимата сума по първоначалния погасителен план и внесената сума
съгласно актуалния погасителен план за периода 20.03.2010 – 20.03.2015 г.
включително е в размрер на 17 130, 44 лв. С оглед на това съдът намира, че са
налице всички предпоставки за уважаване на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
– извършено плащане и начална липса на основание за плащането вследствие на
нищожност на посочените по-горе договорни клаузи.
Неоснователно е и
поддържаното от въззивника възражение за изтекла погасителна давност, наведено
в срока по чл. 131 ГПК. Към датата на подаване на исковата молба в съда – 30.03.2015
г. – не е изтекъл петгодишният давностен срок по чл. 110 ГПК по отношение на
което и да било от вземанията за суми, платени през периода 20.03.2010 –
20.03.2015 г.тъй като както е посочено в решението на СРС, вноската за м.
3.2010 г. е платена на 12.02.2010 г. Вземането на ищеца не произтича от
договора за кредит, а от извъндоговорно основание - неоснователно обогатяване.
Съгласно задължителните указания, дадени в т. 7 от ППВС № 1 от 28.V.1979 г.
по гр. д. № 1/79 г., вземанията,
произтичащи от фактическите състави на неоснователно обогатяване, се погасяват
с изтичането на петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД, като в хипотезата на чл. 55,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД, погасителната давност започва да тече от деня на
получаването на престацията, което е взето предвид при постановяване на
първоинстанционното решение..
Поради съвпадение на правните изводи на настоящата инстанция
с тези на първоинстанционния съд по осъдителния иск с правно основание чл. 55,
ал. 1 ЗЗД първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските.
Предвид изхода
на спора, право на разноски има въззиваемата страна. Същата не е направила искане за присъждане
на разноските, поради което такива не следва да бъдат присъждани.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решението на СРС, 35 състав № 76840 от 29.03.2017 г., постановено по
гр.дело № 17002/2015 г. в частта, с която е признато за установено по исковете,
предявени от П. М. М. срещу "Ю.Б." АД , с правно основание чл. 26,
ал.1,предл.1 от ЗЗД, вр. с чл. 143, т.10 и т.12 от Закона за
защита на потребителите /ЗЗП/, че клаузата на чл. 3, ал.2 от
договора за кредит за покупка на недвижим имот HL24167 от 04.07.2007 г.,
сключен между страните е нищожна, извън частта на договорката за променлива
лихва- след думата БЛП "валиден за съответния период за начисляване на
лихвата" като ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от П. М. М., ЕГН ********** срещу "Ю.Б."
АД , ЕИК: ********, иск с правно основание чл. 26,
ал.1,предл.1 от ЗЗД, вр. с чл. 143, т.10 и т.12 от Закона за
защита на потребителите /ЗЗП/, с предмет- признаване
нищожността на клаузата на чл. 3, ал.2 от договора за кредит за покупка на недвижим
имот HL24167 от 04.07.2007 г., сключен между страните, че същата е нищожна,
извън частта на договорката за променлива лихва- след думата БЛП "валиден
за съответния период за начисляване на лихвата".
ПОТВЪРЖДАВА решението на СРС, 35 състав № 76840 от 29.03.2017 г.,
постановено по гр.дело № 17002/2015 г. в
останалата част.
РЕШЕНИЕТО може да бъде
обжалвано с касационна жалба пред Върховния касационен съд при условията на чл.
280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.