Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 16.07.2020
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на шестнадесети
юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава Йорданова
при
секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме
Мъгърдичян в.гр.дело №12955 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производство
по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение от 18.07.2019 год., постановено по гр.дело №40859/2017 год. по описа на
СРС, ГО, 175 с-в, са отхвърлени предявените от З. „Л.И.“ АД *** с правно
основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
сумата от 208.37 лв., представляваща регресна претенция за платено застрахователно
обезщетение за вредите, нанесени върху лек автомобил „Нисан Алмера“ с рег.№******от
пътнотранспортно произшествие, настъпило на 31.10.2014 год. в гр.София, щета
№0000-1261-14-210240/1, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на подаване на исковата молба – 23.06.2017 год. до окончателното
изплащане и за сумата от 49.18 лв., представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва за периода от 24.02.2015 год. до 22.06.2017 год.,
като ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 вр. с
ал. 8 ГПК сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищеца З. „Л.И.“ АД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно СРС бил
приел, че не са налице установените в закона предпоставки за суброгиране в
правата на удовлетвореното, чрез изплатеното застрахователно обезщетение, лице
срещу причинителя на вредата, тъй като липсвало валидно застрахователно
правоотношение по застраховка „Каско“ между ищеца и собственика на увредения
автомобил поради липсата на подписан от страните анекс за промяна на
собствеността /неспазена форма/. Новият собственик на процесния автомобил бил
подал уведомление до ищеца за настъпило застрахователна събитие, както и подписани
от страните разходе касов ордер за изплатено застрахователно обезщетение и
добавък към талон за оглед на автомобила, които не били оспорени от ответника.
Въпреки неподписания анекс в отношенията между застраховател и застрахован
следвало да се приложат саниращите последици по чл. 293, ал. 3 ТЗ. Това
саниращо действие се разпростирала и по отношение на третите лица. По делото не
бил представен подписан екземпляр от анекса, тъй като същият бил унищожен с акт
за унищожаване на неценни документи с изтекъл срок за съхранение на основание
чл. 49 от Закона за Националния архивен фонд вр. с чл. 44 от Наредба за реда за
организирането, обработването, експертиза, съхраняването и използването на
документи в учрежденските архиви на държавните и общински институции. Ето защо
моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът
по жалбата С.О. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа,
че съгласно чл. 184, ал. 1 КЗ /отм./, застрахователният договор се сключвал
писмено във формата на застрахователна полица или на друг писмен акт и същият
следвало да съдържа данните, посочени в чл. 184, ал. 3 КЗ /отм./. Ищецът бил
представил по делото анекс от 21.10.2014 год. към застрахователна полица за
прехвърляне на правата към нея на приобретателя И.Г.Т., за който обаче не била
спазена изискуемата писмена форма, тъй като не бил подписан. Следователно не
било доказано наличието на валидно застрахователно правоотношение между ищеца и
собственика на процесното МПС, респ. не бил налице фактическия състав по чл.
213, ал. 1 КЗ /отм./. Освен това условията, при които била сключена процесната
застраховка, които са неразделна част от нея, не били подписани от страните.
Евентуално счита, че застрахователното обезщетение било заплатено от ищеца без
основание, тъй като застрахователният риск „попадане в необезопасена дупка на
уличното платно“ не бил сред покритите застрахователни рискове, изрично
изброени в общите условия – процесното МПС не било застраховано за риск „гуми“.
Бил оспорил и представения протокол за ПТП, който не бил подписан от участника
– водача. Последният бил представил на длъжностното лице договор за застраховка
„гражданска отговорност“, а не за застраховка „Каско“. Длъжностното лице не
било удостоверило действия, които били настъпили в негово присъствие, поради
което и не била доказана причинно-следствената връзка между описания в
протокола механизъм на ПТП и щетите. Липсвали доказателства за скоростта на
движение на автомобила към момента на попадане в дупката и дали тази скорост е
била съобразена със състоянието на пътя и превозното средство, с интензивността
на движението и др. Липсвал и снимков материал от произшествието. Ответникът не
дължал и претендираното обезщетение за забава, тъй като не му била връчена
надлежно покана от ищеца. По делото не бил представен и разходен касов ордер от
02.12.2014 год. за изплатено застрахователно обезщетение. Добавъкът към талон
за оглед на автомобила бил в нечетливо копие и в него не бил виден подпис на
клиент и специалист, като същият не бил доказателство за последващо сключен
анекс с оглед т. 10.2 от раздел ІV от Общите условия. Трябвало да се има
предвид задължението на ищеца по чл. 114 КЗ /отм./. Налице било съпричиняване
на вредоносния резултат от водача на автомобила. От разпита на същия било
видно, че той бил запознат с дупката, минавал всеки ден по този път и въпреки
това бил навлязъл по такъв начин, че да увреди превозното средство, като същият
не бил посочил и параметрите на дупката. Т.е. той можел да предприеме маневра
по заобикаляне на дупката, доколкото по пътя нямало други препятствия. Следвало
да бъдат взети предвид клаузите на т. 13.1 и 13.2 от раздел ІV на представените
от ищеца общи условия, с които било дерогирано приложението на диспозитивната
норма на чл. 212, ал. 1 КЗ /отм./, като било уговорена, че при прехвърляне на
правото на собственост върху застрахованата вещ, действието на договора се
прекратява автоматично и незабавно от датата на прехвърлянето, а възможността
за придобиване на правата по застраховката от новия собственик е изрично
обусловена от сключването на анекс в писмена форма. В този смисъл наличието на
анекс за прехвърляне на правата в писмена форма представлявал необходимо
условие за възникване на правото на застрахователно обезщетение за новия
собственик, какъвто в случая не бил представен по делото. Т.е., макар да бил
заплатил застрахователно обезщетение за повреди при процесното ПТП, ищецът не
се бил суброгирал в правата на увреденото лице, поради което и не бил
материалноправно легитимиран да упражни регресно право срещу стопанина на
общинския тъп, на който било настъпило това ПТП. Последващите изявления след
възникване на застрахователното събитие на 31.10.2014 год. по предявяване на
претенция от новия собственик и нейното ободряване и плащане от застрахователя
били извършени след датата на прекратяване на договора по силата на т. 13 от
Общите условия – 21.10.2014 год. /датата на прехвърляне на собствеността върху
превозното средство/. Тези изявления не касаели прехвърлянето на права или
сключването на нов застрахователен договор, а уреждане на последиците от
възникналото застрахователно събитие, поради което и нямали характера на
изискуемия според т. 13 от Общите условия писмен анекс, нито общите условия
предвиждали възможност за уговорка чрез конклудентни действия. В случая не
намирала приложение нормата на чл. 293, ал. 3 ТЗ, тъй като ответникът бил трето
лице за търговската сделка, на което същата се противопоставяла. В това си
качество ответникът можел да противопоставя на ищеца всички възражения за
нейната валидност, включително липсата на валидно съглашение за прехвърляне на
права. Представените от ищеца документи съдържали субективни възприятия на
водача относно настъпването на ПТП, поради което не следвало да се приемат от
съда. Те не бил потвърдено от обективни доказателства. Заключението по
съдебно-техническата експертиза не установявала механизма на ПТП и
причинно-следствената връзка между същото и настъпилите вреди, тъй като била
изготвена въз основа на удостоверените в представените документи волеизявления
на водача. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и
юрисконсултско възнаграждение.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт, намира за установено следното:
Предявени
са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ и с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но
е неправилно.
По отношение на иска по чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./:
Ангажирането на отговорността по чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./
е обусловено от установяването на следните
кумулативни предпоставки: 1/ наличието на валиден договор за имуществено
застраховане между увреденото лице и застрахователното дружество /ищец/; 2/ заплащане
на застрахователното обезщетение от страна на дружеството-ищец, както и на
разноски за неговото определяне; 3/ предпоставките по чл. 49 ЗЗД – вреди; тези
вреди да са причинени от лице, на което отговорният по чл. 49 ЗЗД е възложил
работа; вредите да са причинени вследствие противоправно деяние при или по
повод на възложената работа; причинителят да е действал виновно. Вината се
предполага съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Спорните между страните въпрос по същество във въззивното
производство са свързани със съществуването на валидно застрахователно
правоотношение между ищеца и новия собственик на процесния автомобил, настъпването
на твърдяното ПТП, в резултат на което на процесния автомобил са били нанесени претендираните
имуществени вреди, в т.ч. с неговия механизъм, наличието на покрито
от застрахователния договор събитие, както и с това дали водачът на процесното превозно средство е съпричинил
вредоносния резултат.
В производството по чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ ответникът е
трето лице по отношение на застрахователното правоотношение и той би могъл да
противопостави на застрахователя всички свои възражения, които има срещу
застрахования. Той разполага с възможността да направи възражения, които се
основават на застрахователното отношение, в т.ч. и за липсата на валиден
застрахователен договор, или за отсъствие на една от предпоставките, посочени в
чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ – виж например Решение № 64 от 15.06.2010 год. на ВКС
по т. д. № 667/2009 год., І т. о., ТК.
Установено е по делото, че на 30.07.2014 год. между
ищеца, като застраховател, и Н.А.С., като застрахован, е бил сключен договор за
имуществено застраховане „Каско на МПС“, клауза 1 – застрахователна полица №21579007S/14-004541, с обект лек автомобил „Нисан Алмера“ с рег.№******и със срок на
застрахователно покритие от 00.00 ч. на 31.07.2014 год. до 24.00 ч. на 30.07.2015
год. За този договор е предвидена писмена форма за действителност, която е
спазена, а доколкото е сключен във формата на застрахователна полица, същата
съдържа всички необходими задължителни реквизити по чл. 184, ал. 3 КЗ /отм./, в
т.ч. описание на покритите рискове, извършено с препращане към Общите условия
на ищеца, които застрахованият изрично е декларирал, че е получил, че е
запознат с тях и ги приема. Несъмнено е също така, че горепосоченият
застрахователен договор е включвал и обезщетяване при настъпването на щети на
застрахованата вещ в резултат на пътнотранспортно произшествие по време на
движение и/или в паркирано състояние – виж т. 1.3 на раздел Клауза 1 – Всички
рискове от Общите условия на ищеца за застраховане на сухопътни превозни
средства, без релсови превозни средства, които са представени по делото и са
действали към момента на сключване на застрахователния договор и представляват
неразделна част от него – виж чл. 186, ал. 1 КЗ /отм./.
В раздел ІV от Общите условия е предвидено, че при
промяна на собствеността върху МПС, застрахователният договор се прекратява
автоматично от момента, в който съгласно българското законодателство се
осъществи основанието за придобиване на правото на собственост от новия
собственик – т. 13. Застрахователят, по своя преценка, може да продължи
действието на договора по отношение на новия собственик, посредством изрично писмено
съгласие, обективирано в анекс към него – т. 13.1. Новият собственик встъпва в
правата по договора след попълване на ново предложение-декларация, представяне
на МПС за оглед и заснемане, ако застрахователят изрично е поискал това, и
влизане в сила на анекса за продължаване на действието му – т. 13.2. Съгласно
чл. 14.17.4 от Общите условия, застрахованият е длъжен да уведомява писмено
застрахователя за настъпването на промяна на собствеността и регистрацията на
МПС в 7-дневен срок от настъпването на съответното обстоятелство.
Не се спори, че на 21.10.2014 год. – в срока на действие
на горепосочения застрахователен договор, е настъпила промяна в собствеността
на застрахованото превозно средство и като негов нов собственик е бил регистриран
И.Г.Т..
Съгласно чл. 212 КЗ /отм./, при прехвърлянето на
застрахованото имущество /при имуществените застраховки/ приобретателят встъпва
в правата по застрахователния договор, освен ако е уговорено друго. Посочената
норма урежда автоматично встъпване, с оглед преминаването на застрахователния
интерес от застрахования собственик в последващия приобретател на вещта, само
по отношение на действащи към момента на правоприемството застрахователни
договори, като същата е в синхрон с даденото в § 1, т. 4 от ДР на КЗ /отм./
легално определение на понятието „застрахован“ – застраховано е лицето, чиито
имуществени и/или неимуществени блага са предмет на застрахователния договор. В
закона е предвиден 7-дневен срок за уведомяване на застрахователя за
прехвърлянето на застрахованото имущество /какъвто в частност е установен и в приложимите
Общи условия на ищеца/, който тече от момента, в който приобретателят е станал
собственик на вещта, но този срок ползва единствено застрахователя, не е
преклузивен или давностен и с изтичането му не се погасяват права на страните
по застрахователното правоотношение. Неуведомяването на застрахователя за
промяната в собствеността на застрахования автомобил, съгласно чл. 212, ал. 1,
изр. 2 КЗ /отм./, не обуславя автоматично прекратяване на застрахователното
правоотношение, респ. изгубване правото на приобретателя на обезщетение, тъй
като той встъпва в правата по застрахователния договор по силата на закона,
доколкото не е уговорено друго и неуведомяването /респ. непредоставянето на МПС
за оглед/ не е предвидено в закона като условие за встъпването или за отпадане
на настъпилите по силата на закона правни последици. С уведомяването,
предоставено и на прехвърлителя, е гарантирана възможността застрахованият да
се освободи от отговорност за задълженията по договора, освен за тези, за които
носи солидарна отговорност с приобретателя и са възникнали до встъпването – чл.
212, ал. 2 КЗ /отм/. Гарантиран е и интересът на застрахователя, които при
неуведомяване има право да претендира застрахователна премия от прехвърлителя –
чл. 212, ал. 3 КЗ /отм./. Фактът на уведомяването не може да съставлява по
волята на страните отлагателно или прекратително условие за встъпването на
приобретателя в правата по застрахователния договор, тъй като е въведен от
законодателя като задължение, обусловено от встъпването и с оглед на същото. Диспозитивният
характер на нормата на чл. 212, ал. 1 КЗ /отм./ предполага уговорка за
невстъпване на приобретателя в застрахователното правоотношение като пряка
последица единствено от факта на промяната на собствеността на застрахованата
вещ – виж например Решение № 15 от 12.04.2012 г. на ВКС по т.дело № 454/2011
г., ІІ т. о., ТК, Решение № 102 от 02.10.2012 г. на ВКС по т.дело № 615/2011
г., І т. о. и Решение № 168 от 11.05.2016
г. На ВКС по т.дело №
2284/2014 г., ІІ т. о.
В разглеждания случай с клаузата на т. 13 от раздел ІV от
приложимите Общите условия е дерогирано приложението на диспозитивната норма на
чл. 212, ал. 1, изр. 1 КЗ /отм./. От друга страна в клаузата на т. 13.1 от
раздел ІV на Общите условия е установена възможност за дерогиране на предвидените
в т. 13 правни последици от промяната на собствеността – приобретателят на
застрахованото имущество замества праводателя си в застрахователното
правоотношение при изрично писмено съгласие на застрахователя.
Същевременно макар да е несъмнено, че застрахователният
договор е формален, двустранен, консенсуален и възмеден, доколкото при прехвърлянето
на застрахованата вещ, приобретателят встъпва в застрахователния договор по
силата на закона, без да е необходимо да се правят волеизявления, респ. съгласие
на застрахователя – виж чл. 20а, ал. 2, пр. последно ЗЗД /а още по-малко законът
предвижда квалифициран начин за обективирането им – писмена форма за действителност/,
то настоящият съдебен състав приема, че в случая уговорената писмена форма на волеизявлението
/съгласието/ на застрахователя – чрез издаването на анекс /добъвък, допълнително
споразумение/ за встъпване на приобретателя в правата на застрахования по
сключения застрахователен договор, има единствено доказателствено значение –
форма за доказване /поради което е и неотносима към приложението на чл. 293,
ал. 1 ТЗ/, но не представлява условие за действителността на застрахователния
договор.
Отделен в тази връзка е въпросът, че свободата на
договаряне и липсата на изрична законова забрана позволяват при общо съгласие
на съконкрахентите, те да се отклонят от Общите условия, установени от един от
тях, при които първоначалният договор е бил сключен /без в частност да е нужно
съобразяване с въведения с нормата на чл. 293, ал. 6 ТЗ принцип/, а преценката
за наличие или не на постигнато общо съгласие между тях, е суверенна преценка
на решаващия съд, като част от възложената му правораздавателна власт и
процесуалната законосъобразност, при която тя е изградена.
В частност въз основа на съвкупната преценка на събраните
писмени доказателства по делото въззивният съд приема за установено, че приобретятелят
на процесния автомобил е изявил воля да встъпи в застрахователното
правоотношение, обективирана в подаденото от уведомление от 04.11.2014 год. /на
13 от първоинстанционното дело/, а застрахователят е изразил съгласие в тази
насока, обективирано в образуването на преписка по щета и одобрение за
изплащането на застрахователно обезщетение /на л. 14 от първоинстанционното
дело/, поради което и следва да се приеме, че към момента на настъпване ПТП –
31.10.2014 год. е съществувал валиден договор за имуществено застраховане
/страните по общо съгласие са дерогирали приложението на клаузата на т. 13 от
Общите условия/.
На следващо място, доказано
е по делото, че на 02.12.2014 год. застрахователят е изплатил на застрахования
застрахователно обезщетение в размер на 198.37 /видно от разписка, съдържаща се в доклад по
щета на л. 14 от първоинстанционното дело/.
На следващо място въззивният съд намира, че съгласно
разпоредбата на чл. 123, ал. 1, т. 3 от Закона за движение по пътищата /ЗДвП/,
водачът на пътно превозно средство, който е участник в ПТП е длъжен, когато при
произшествието са причинени само имуществени вреди да окаже съдействие за
установяване на вредите от произшествието. Когато между участниците в
произшествието има съгласие относно обстоятелствата, свързани с него, те
попълват своите данни в двустранен констативен протокол за ПТП и съвместно
уведомяват съответната служба за контрол на МВР на територията, на която е
настъпило произшествието /чл. 123, ал. 1, т. 3, б. „б” от закона/, а когато
такова съгласие не може да бъде постигнато между участниците в произшествието,
те уведомяват съответната служба за контрол на Министерството на вътрешните
работи на територията, на която е настъпило произшествието, и изпълняват
дадените им указания /чл. 123, ал. 1, т. 3, б. ”в” ЗДвП/.
Съответно службите за контрол на МВР имат задължението да
посетят мястото на ПТП в случаите, установени в чл. 125 ЗДвП, в т.ч., когато
между участниците в произшествието има разногласие относно обстоятелствата,
свързани с него, а едно от моторните превозни средства не е в състояние да се
придвижи на собствен ход поради причинените му при произшествието щети /т. 7/ и
когато произшествието е с един участник и моторното превозно средство не е в
състояние да се придвижи на собствен ход поради причинените му от
произшествието вреди /т. 8/.
На основание чл. 125а, ал. 2 ЗДвП и във връзка с чл. 294,
ал. 7 КЗ /отм./ е издадена Наредба № Iз-41 от 12.01.2009 год.
за документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия и
реда за информиране между Министерство на вътрешните работи, Комисията за
финансов надзор и Информационния център към Гаранционния фонд /обн., ДВ, бр. 8
от 30.01.2009 год., в сила от 30.01.2009 год./. В този подзаконов нормативен
акт са регламентирани видовете документи, които се съставят за настъпило ПТП, а
именно: 1/ констативен протокол за ПТП с пострадали лица; 2/ протокол за ПТП с
материални щети и 3/ двустранен констативен протокол за ПТП /чл. 2, ал. 1/.
Съгласно чл. 5, ал. 1 от наредбата, когато при произшествието са причинени само
материални щети, които не възпрепятстват движението на МПС на собствен ход, и
между участниците в произшествието има съгласие относно обстоятелствата,
свързани с него, те попълват своите данни в двустранен констативен протокол за
ПТП /приложение № 3/.
Същевременно в нормата на чл. 6, т. 4 от наредбата е
указано, че не се посещават от органите на МВР – „Пътна полиция” и не се
съставят документи за повреди на МПС, които не са причинени от друго ППС.
Следователно доколкото по делото няма нито твърдения, нито данни, че след
настъпването на ПТП процесният автомобил не е можел да се движи на собствен
ход, то настоящият съдебен състав приема, че не е била налице някоя от
хипотезите, установени в разпоредбата чл. 125 ЗДвП, при които службите за
контрол на МВР задължително посещават мястото на ПТП, респективно
застрахованият не е имал задължение да изисква изготвянето на документ за
щетите по автомобила.
В случаите, в които не се изисква задължително посещаване
на мястото на пътнотранспортното произшествие от страна на службите за контрол
на Министерството на вътрешните работи, а това са случаите извън предвидените в
чл. 125 ЗДвП, може да бъде съставен протокол на ПТП при условията на чл. 9 от
Наредба № І-167 от 24.10.2002 год. за условията и реда за взаимодействие между
контролните органи на МВР, застрахователните компании и Агенцията за
застрахователен надзор при настъпване на застрахователни събития, свързани с
моторни превозни средства /обн., ДВ, бр. 103 от 05.11.2002 год., в сила от
06.02.2003 год., отм., бр. 69 от 19.08.2014 год./. В цитираната норма е
предвидена възможност за издаване на протокол за ПТП в случаите, когато водачът
е уведомил съответната служба на МВР в срок от 24 часа и е подадено писмено
заявление в едноседмичен срок за настъпване на събитието, което се разследва от
контролните органи, въз основа на което е издава протокол. Съставеният по този
ред протокол за ПТП – само по данни на водача на МПС и без посещение на мястото
на инцидента от служители на КАТ, съставлява доказателство единствено на
авторството на направените пред длъжностното лице изявления на водача, но не и
за тяхната вярност, тъй като удостоверените факти относно механизма на
произшествието не са възприети лично от съставителя – виж Решение № 98 от
25.06.2012 г. на ВКС по т. д. № 750/2011 г., II т. о., ТК.
Същевременно протоколът за ПТП е официален свидетелстващ
документ и като такъв се ползва с обвързваща материална доказателствена сила
относно удостоверените в него, непосредствено възприети от длъжностното лице
факти, относими към механизма на ПТП. Когато фактът съставлява волеизявление,
направено от участник в ПТП, протоколът има доказателствена сила само относно
съдържащите се неизгодни факти за лицето, чието изявление се възпроизвежда от
съставителя на документа. Ищецът, който претендира обезщетение за вреди,
твърдейки, че е встъпил в правата на увреденото лице, носи тежестта на
доказване на механизма на ПТП, поради което той следва да ангажира и други
доказателства, когато протоколът за ПТП не удостоверява всички релевантни за
механизма на ПТП обстоятелства или преценката им изисква специални знания,
които съдът не притежава /в този смисъл Решение № 24 от 10.03.2011 год. на ВКС
по т.дело № 444/2010 год., I т. о., ТК, Решение № 85
от 28.05.2009 год. на ВКС по т.дело № 768/2008 год., II т. о., ТК, Решение № 73 от 22.06.2012 год. на ВКС по т.дело № 423/2011
год., I т. о., ТК, Решение № 98 от 25.06.2012 год. на ВКС
по т.дело № 750/2011 год., II т. о., ТК и Решение №
15 от 25.07.2014 год. на ВКС по т.дело №1506/2013 год., I т. о., ТК/.
Видно е от направените отбелязвания в процесния протокол
за ПТП от 31.10.2014 год., че същият е съставен от служител на ОПП-СДВР-София при
посещение на място и съдържа преки възприятия на длъжностното лице, в т.ч.
възпроизведени в схема, относно състоянието на пътя, разположението на лек
автомобил „Нисан Алмера“, както и видимите щети по него. В случая не е оспорена
автентичността на протокола за ПТП или удостоверителната компетентност на
неговия съставител или реда, по който е съставен протоколът. Ответникът е
оспорил единствено механизма на произшествието.
В разглеждания случай настоящият съдебен състав приема,
че заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебна автотехническата експертиза, което при преценката му по
реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, както и събраните гласни
доказателства чрез разпита на свидетеля И.Г.Т., които трябва да бъдат ценени
като ясни, последователни, убедителни и кореспондиращи с останалите данни по
делото, обсъдени в съвкупност, установяват деликта и причинната връзка с
вредите – вещото лице Й.Й.е посочил, че от техническа гледна точка щетите
съответстват на твърдения от ищеца механизъм на произшествието. В този смисъл
следва да се приеме, че на 31.10.2014 год., около 17.15 ч., при движение по Чепинско
шосе и на разклона на бетонов възел, разположен на около 1 км. преди с.Чепинци,
застрахованият автомобил, управляван от водача И.Т., е попаднал в препятствие
на пътното платно /дупка/, което не е било съответно обозначено и обезопасено,
което обективно и неизбежно е довело до увреждането му като движима вещ.
Следователно предвид приетото по-горе неоснователно се
явява възражението на жалбоподателя, че увреждането на автомобила в резултат на
процесното ПТП не представлява застрахователно събитие, обуславящо изплащането
на застрахователно обезщетение. А в подкрепа на твърденията си, че е налице
изключен от застрахователния договор риск жалбоподателят не е ангажирал каквито
и да е данни, а доказателствената тежест в тази насока е била негова – чл. 154,
ал. 1 ГПК /виж и предвиденото в раздел ІХ „Общи изключения“ от Общите условия“
на ищеца/.
Не се спори между страните, че пътят, на който е реализираното произшествието, е общински по смисъла на чл. 3, ал. 3
от Закона за пътищата /ЗП/ във вр. с чл. 8, ал. 3 от закона, поради
което и с оглед разпоредбите на чл. 19, ал. 1, т. 2 и чл. 31 ЗП, следва да се приеме, че задължен да
осъществява дейностите по поддържането и ремонта му е
именно ответникът С.О.. Същата като
юридическо лице осъществява дейностите по чл. 31 ЗП чрез своите служители или други лица, на които е възложила
изпълнението. В конкретния случай именно бездействието на последните по
изграждането, ремонта и поддържането на процесния път е довело и до
неизпълнение на задължението по чл. 31 ЗП,
поради което ответникът носи отговорност за причинените при процесното ПТП
вреди, свързани с неизпълнение на задълженията на неговите служители или други
изпълнители.
Произходът на установената дупка на пътната настилка е
ирелевантен за ангажиране на деликтната отговорност, тъй като ЗП предвижда общо
и абстрактно задължение на ответника да поддържа републиканските пътища, без
значение под въздействието на какви фактори е настъпила частичната им негодност
за осигуряване на безопасен пътен трафик.
В контекста на изложеното въззивният съд счита, че увреденият
– собственикът на застрахованото МПС – И.Г.Т., има
срещу ответника вземане по чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Застрахователят е встъпил в правата на увредения по силата на факта, че е заплатил обезщетение за причинените с деликта вреди и за него е възникнало
регресно право срещу деликвента.
По отношение на размера на дължимото обезщетение следва да се отбележи,
че законът се интересува от стойността на вредите по средната им пазарна
стойност към момента на настъпването им – чл. 208, ал. 3 КЗ
/отм./, а това обстоятелство е доказано с цененото от съда заключение по
съдебната автотехническа експертиза. Щом вещото лице
сочи, че детайлите на лек автомобил „Нисан Алмера“ са увредени
и се нуждаят от подмяна, то заплащането на стойността им е дължимо. Обезщетението трябва да съответства на това, което увреденият следва да
разходва, за да възстанови предхождащото увреждането състояние. Следователно
меродавни са средните пазарни цени, по които това възстановяване може да се
извърши, включително цените на нуждаещите се от подмяна части. От заключението по съдебната автотехническа експертиза се установява, че
стойността на ремонта на увредения автомобил по средни пазарни цени – с нови
части, без отчитане на овехтяване, възлиза на 335 лв. – която сума е в по-висок
размер от заплатената и претендирана от ищеца – 198.37 лв., а разноските по
определянето на застрахователното обезщетение по процесната преписка по щета са
в размер на 10 лв. – виж чл. 213, ал. 1, изр. 2 КЗ /отм./. Следователно
релевираната главна претенция се явява изцяло основателна и следва да бъде
уважена, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата
молба до окончателното изплащане.
Възражението на ответника за съпричиняване се явява
неоснователно. Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД има винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за
осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на
увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди /или необходимо е действията или бездействията на пострадалия да са в
пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е тяхно
следствие/. В частност по делото не са ангажирани каквито и да било
доказателства, а доказателствената тежест е била на ответника, че водачът на
увредения лек автомобил е допуснал нарушение на правилата за движение по
пътищата, свързани със скоростта /както и на други правила, установени в
нормативен акт/, поради което при приложението на неблагоприятните последици от
правилата за разпределение на доказателствената тежест, СГС е длъжен да приеме,
че няма съпричиняване на вредоносния резултат.
По отношение на иска по
чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Настоящият съдебен състав приема, че регресното право на
суброгиралия се застраховател произтича не от договора за застраховка, а от
закона. Правилото на чл. 86 ЗЗД се прилага без да се провежда разграничение
между юридическите факти, които пораждат неизпълнение на парично задължение.
Предвид търсената в настоящото производство главница, ответникът следва да се
счита за изпаднал в забава и съответно дължи обезщетение за забавено плащане от
деня на поканата за плащане на претендираното обезщетение, а не от датата на
увреждането. И това е така, тъй като към момента на възникване на спорните
правоотношения законът не предвижда определен срок за изплащане на
обезщетението, което се претендира на основание чл. 213, ал. 1, изр. 1 КЗ
/отм./. Следователно в разглеждания случай намира приложение нормата на чл. 84,
ал. 2 ЗЗД, според която длъжникът изпада в забава след като бъде поканен от
кредитора /в този смисъл решение №89 от 30.06.2010 год. на ВКС по т.дело
№985/2009 год., І т. о., ТК/.
По делото е представена такава покана, която е доказано,
че е била връчена на ответника на 24.01.2015 год. Ищецът претендира обезщетение
за забава за периода от 24.02.2015 год. до 22.06.2017 год. Следователно
акцесорната претенция се явява установена в своето основание за посочения
период, а тъй като липсват данни за нейния размер, СГС го определя по реда на
чл. 162 ГПК /с помощта на компютърна програма/ на 49.18 лв., в който и искът по
чл. 86, ал. 1 ЗЗД подлежи на уважаване.
Изводите на въззивния съд не съвпадат с тези на СРС. Ето
защо обжалваното решение следва да бъде отменено, а предявените искове –
уважени.
По отношение на
разноските:
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателя /ищеца/
направените разноски в първоинстанционното производство за държавна такса в
размер на 50 лв., за възнаграждение за вещо лице в размер на 300 лв., за
депозит за призоваване на свидетел в размер на 30 лв. и сумата от 100 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение, както и направените разноски във
въззивното производство за държавна такса в размер на 25 лв. и сумата от 100
лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не
подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 18.07.2019 год.,
постановено по гр.дело №40859/2017 год. по описа на СРС, ГО, 175 с-в, като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА С.О., с адрес: гр.София, ул.”******, да заплати на ЗАСТРАХОВАТЕЛНА
КОМПАНИЯ „Л.И.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, по искове
с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 208.37 лв.,
представляваща регресно вземане за платено застрахователно обезщетение за
вредите, нанесени върху лек автомобил „Нисан Алмера“ с рег.№******от
пътнотранспортно произшествие, настъпило на 31.10.2014 год. в гр.София, щета
№0000-1261-14-210240/1 и направени ликвидационни разноски, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба –
23.06.2017 год. до окончателното изплащане и сумата от 49.18 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 24.02.2015 год. до 22.06.2017 год.
ОСЪЖДА С.О., с адрес: гр.София, ул.”******, да заплати на ЗАСТРАХОВАТЕЛНА
КОМПАНИЯ „Л.И.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, на
основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК направените разноски в
първоинстанционното производство за държавна такса в размер на 50 лв., за
възнаграждение за вещо лице в размер на 300 лв., за депозит за призоваване на
свидетел в размер на 30 лв. и сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение, както и направените разноски във въззивното производство за
държавна такса в размер на 25 лв. и сумата от 100 лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/