РЕШЕНИЕ
№ 57
гр. В. Търново, 20.02.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд В. Търново – Втори състав, в съдебно заседание на четвърти
февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГЕОРГИ ЧЕМШИРОВ
при участието на секретаря П.И.и прокурора Д. Мачева,
изслуша докладваното от СЪДИЯ ЧЕМШИРОВ Адм.
д. № 294 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 145 и сл. от АПК, вр. с чл. 83, ал. 6 от Закона за оръжията,
боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия /ЗОБВВПИ/.
Образувано е по
жалба на В.М.М. *** срещу Отказ за подновяване на разрешение за съхранение,
носене и употреба на късоцевно огнестрелно оръжие № 1739р-5754/31.03.2018 г. на
началника на РУ на МВР – В. Търново. Жалбоподателят изразява мнение, че оспореният
отказ е недопустим, тъй като е налице идентичен акт със същия предмет, пред
същия орган и с участието на същата страна. Алтернативно поддържа, че отказът е
незаконосъобразен поради процесуални нарушения, тъй като административният
орган самоволно е издал акта без да е сезиран от заявителя. Оспорващият открива
и нарушения на материалния закон. По същество жалбоподателят счита, че е
доказал нуждата си да разполага с оръжие, във връзка с което оспорва мотивите
за отказа и намира, че са нарушени основни принципи на административното
производство. Моли съда да отмени обжалвания отказ. В съдебно заседание
оспорването се поддържа лично от жалбоподателя и от трима процесуални
представители. Претендира за разноски по производството.
Ответникът по
жалбата – началникът на РУ на МВР – В. Търново, чрез юк Б., оспорва жалбата
като неоснователна. В представена по делото писмена защита навежда доводи, че в
хода на административното производство по отношение на М. не са доказани
основателни причини за дейности с огнестрелно оръжие. Подчертава, че фактически
твърдения за заплахи срещу него са заявени за първи път едва пред съда, но също
не са доказани. Моли жалбата да бъде отхвърлена. Претендира за разноски и
възразява срещу разноските, заявени от жалбоподателя.
Участващият по
делото прокурор от ВТОП дава заключение за неоснователност и недоказаност на
подадената жалба.
Съдът, като прецени оспорвания административен акт, взе предвид становищата
на страните и представените по делото доказателства, приема за установено
следното:
Отказът е връчен на В.М. на 28.03.2018г. Жалбата,
задвижила настоящото производство, е подадена чрез РУ на МВР – В. Търново и е заведена
там с вх. №173900-5367/11.04.2018г. Следователно жалбата е подадена в срока по
чл. 149, ал. 1 от АПК от лице, адресат на оспорения акт, при наличие на правен
интерес от оспорване и е процесуално допустима.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
По делото няма спор от фактическа страна. От приетите с административната
преписка писмени доказателства се установява, че В.М. е притежавал Разрешение за
носене и употреба на късоцевно огнестрелно оръжие Образец 3, Серия № ВТ
0215285, със срок на валидност до 12.02.2018 г. за револвер „Смит и Уесън“,
калибър 357 Магнум, №CEL417560-9. Месец преди изтичане
на срока е подал заявление по чл. 87, ал. 1 от ЗОБВВПИ с вх. №173900-718/12.01.2018г.
по описа на РУ на МВР – В. Търново, с което е поискал да му бъде подновено
разрешението с цел самоохрана и охрана на лично имущество. Към заявлението са
представени описаните в него документи – свидетелство, че не е осъждан,
удостоверение от ВТОП, че срещу него няма обвинения по неприключени наказателни
производства, медицинско свидетелство, че е психично здрав, разрешението за
носене и употреба на огнестрелно оръжие, удостоверение за придобита
правоспособност за безопасно боравене с оръжие, удостоверение, че оръжието е в
годно техническо състояние, вносна бележка за платена такса и копие на лична
карта. От полицейските служители са предприети проверки по постъпилото
заявление, за което са изготвени докладни записки. С Писмо рег. №173900-1014/17.01.2018г.
на основание чл. 83, ал. 2 от ЗОБВВПИ от М. е поискано да обоснове причините,
които налагат носенето на оръжие съгласно изискванията на чл. 58, ал. 1, т. 10
от ЗОБВВПИ. В отговор са депозирани писмени обяснения с вх. №173900-1369/24.01.2018г.
по описа на РУ на МВР – В. Търново, че притежава движими и
недвижими имущества на значителна стойност, поради което и предвид криминалната
обстановка в страната той и членовете на семейството му представляват интерес
на граждани, склонни към извършване на престъпления. Преценено е, че тези
съображения не доказват необходимостта от носене и съхранение на оръжие, поради
което началникът на РУ – В. Търново е постановил отказ за подновяване на
разрешението. Този отказ е оспорен по административен ред пред директора на ОД
на МВР – В. Търново, като към жалбата е приложена декларация от М., че през
2010г. към него са били отправени анонимни телефонни заплахи, което го е
накарало да се страхува. Представил е още и справка от Службата по вписвания за
всички вписвания, отбелязвания и заличавания по персоналната му партида. С молба
вх. №173900-2993/06.03.2018г. допълнително е представил Удостоверение
№173900-3334/02.03.2018г. от началника на РУ – В. Търново, според което В.М. е
регистриран като тъжител по ДП № ЗМ-40/2003 г. с предмет – деяние по чл. 144,
ал. 3 от НК. По жалбата е извършена проверка, въз основа на която е намерено,
че при постановяване на отказа административният орган не е изпълнил
изискването на чл. 35 от АПК да изясни фактите и обстоятелствата от значение за
случая. На това основание решаващият орган е постановил Решение
№366р-4752/13.03.2018г., с което е отменил отказа и е върнал преписката на
началника на РУ – В. Търново за ново произнасяне след отстраняване на
допуснатите процесуални нарушения. В изпълнение на дадените с отменителното
решение указания е предприета справка в информационния масив на МВР, която е установила,
че през последните пет години не са постъпвали жалби от М., няма данни за отправяни
срещу него заплахи и закани или други обстоятелства, налагащи самоотбрана с
огнестрелно оръжие. Единствената регистрирана от М. жалба датира от 2002 г. и
във връзка с нея е образувано ДП №ЗМ-40/2003г. След изясняване на относимите
факти и обстоятелства е направен извод, че твърденията на заявителя не
мотивират нужда от самоотбрана и не налагат необходимост от ползване на оръжие,
поради което не са налице основателни причини за подновяване на разрешението. В
този смисъл е постановен отказ, който е предмет на настоящото съдебно
производство.
Съгласно разпоредбата на чл. 168, ал. 1 от АПК съдът не се ограничава само
с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а проверява
законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл.
146 от АПК.
Обжалвания отказ е издаден от компетентен
орган съгласно разпоредбата на чл. 87, ал. 1, вр. чл. 83, ал. 5 от ЗОБВВПИ –
началникът на РУ на МВР – В. Търново.
Оспореният индивидуален административен
акт е съставен в надлежната писмена форма и в него се съдържат изискуемите
реквизити по чл. 59, ал. 2 от АПК
и чл. 83, ал. 5 от ЗОБВВПИ. Видно от самия отказ той
съдържа мотиви: посочени са фактически и правни основания за издаването му,
като установените факти, доказателствените средства, както и правните основания
за издаването на заповедта, са в пълна кореспонденция помежду си, което
изпълнява изискването на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК.
Отказът е издаден след изясняване на фактите
и обстоятелствата от значение за случая, както изисква нормата на чл. 35 от АПК.
В тази връзка на М. е дадена възможност да обоснове необходимостта си от
боравене с оръжие, като наред с това е изпълнено и задължението на
административния орган по чл. 83, ал. 2, вр. чл. 87, ал. 5 от ЗОБВВПИ за
указване на непълноти и предоставяне на срок за тяхното отстраняване. Съобразно
указанията на горестоящия орган са предприети служебни проверки и справки в информационната
база данни на МВР във връзка с наведени от М. твърдения за отправени към него
заплахи и закани, които последният не е подкрепил с годни и относими
доказателства, въпреки че законът е възложил в тежест на заявителя да обоснове
искането си. Всичко това е израз на принципа за всестранно изясняване на значимите
за случая обстоятелства.
Неоснователно жалбоподателят поддържа
недопустимост на отказа и наличие на съществени процесуални нарушения. В
контекста на тези оплаквания следва да посочи, че след отмяната на
първоначалния отказ и връщането на преписката за ново произнасяне,
производството по подаденото от него заявление остава висящо до произнасянето с
крайния административен акт, предмет на настоящото дело. Сезираният от М. орган,
компетентен да разгледа жалбата срещу отказа – директорът на ОД на МВР – В.
Търново, е констатирал пропуски в развилото се производство и тъй като не е
овластен да реши въпроса по същество, доколкото подновяването или не на
разрешението е от изричната компетентност на по-долустоящия орган, е върнал
преписката за ново произнасяне. Противно на възраженията в жалбата, не се
очертава хипотезата, при която са налице два административни акта с един
предмет и еднакви страни. В тази връзка, по аргумент от чл. 98, ал. 2 от АПК неоснователно
е и възражението, че отменителното решение на директора на ОД на МВР – В.
Търново не е било влязло в сила на 21.03.2018г., когато е постановен оспореният
понастоящем отказ. Административното производство е едно и то продължава, а
отменителното решение в хипотезата, когато органът по чл. 97 от АПК не е
овластен да реши въпроса по същество, постановява връщане на преписката на
долустоящия компетентен орган и продължаване на висящността на производството,
от етап преди произнасянето с краен административен акт. Отмененият акт
престава да действа, неговите последици се заличават от правния мир, а въпросът
се решава на ново от същия орган въз основа на дадените указания по тълкуването
и прилагането на закона с решението по чл. 98 от АПК. Поради това съдът не
намира никакви съществени пороци в хода на производството, които да обосноват
извод за процесуална незаконосъобразност на отказа.
Оспореният отказ е и материално
законосъобразен. Съдът счита, че и в настоящото производство не е доказано
соченото в чл. 58, ал. 1, т. 10 от ЗОБВВПИ условие за подновяване на разрешението.
Съгласно цитираната норма не се издава разрешение за съхранение, носене и
употреба на оръжие на лице, което няма основателна причина – самоотбрана, ловни
цели, спортни цели, културни цели, колекциониране, която по несъмнен начин
обосновава издаването на разрешение. Видно от текста на цитираната правна норма
административният орган действа в условията на обвързана компетентност и
липсата на посочените обстоятелства е предпоставка за бъде отказано издаването
на разрешение за придобиване, съхранение или носене и употреба на огнестрелни
оръжия. Спорният въпрос в настоящото дело се свежда до това дали по отношение
на оспорващия е налице основателна причина, т.е. сочената от него нужда от
самоотбрана, която да задължи административния орган да разреши носенето и
употребата на оръжие. Снабдяването с огнестрелно оръжие в хипотезата на чл. 6,
ал. 3, т. 1 от ЗОБВВПИ /за самоотбрана/ е крайна мярка за опазване на
обществено значими блага, поради което в законодателството е установен
разрешителен режим, при който за всеки конкретен случай следва да бъде доказана
по несъмнен начин нуждата от използването на тази мярка. Доказването на
необходимостта от съхранение, носене и употреба на огнестрелно оръжие за някоя
от изрично изброените в закона цели е задължителен елемент от фактическия
състав по разрешаване на дейност по ЗОБВВПИ. В случаите на издаване на
разрешение законът е възложил в тежест на заявителя да обоснове искането си,
като представи съответните доказателства в зависимост от конкретното основание,
посочено от него, от които да е видно, че действително е налице основателна
причина, обуславяща издаване на исканото разрешение.
В оспорения административен акт органът е
изложил доводите, поради които лицето не отговаря на изискванията на закона – жалбоподателят
не доказва нуждата от самоотбрана, респективно – необходимостта да разполага с
оръжие. Твърденията му, че се страхува, че е обект на заплахи и закани, че
притежава имоти на значителна стойност и прочие, остават неподкрепени с годни и
относими доказателства. Имотното състояние, както и недоказаните твърдения за
отправяне на закани и заплахи, сами по себе си не могат да обосноват да
отговорят на законовите изисквания да обосноват нуждата от боравене с оръжие, доколкото
разрешителният режим изисква установяване на категорична необходимост от носене
на оръжие. В противен случай режимът за
разрешаване носенето и употребата на огнестрелно оръжие би се превърнал от
разрешителен в регистрационен. В случая чрез представянето на справка от службата
по вписвания се доказва притежаването на недвижима собственост /не и стойността
на имотите предвид доводите в жалбата/, но това в никакъв случай не е
убедително доказателство за нуждата от носене и употреба на оръжие. Липсват
несъмнени доказателства за реални, непосредствени посегателства против
имуществото на жалбоподателя или на членове на неговото семейство, които да
налагат такава интензивна степен на защита, свързана с носене на оръжие. Недоказана
остава и нуждата от самоотбрана. Видно от Удостоверение №
173900-3334/02.03.2018 г. на началника на РУ – В. Търново действително по тъжба
на М. е образувано Досъдебно производство № ЗМ-40/2003 г. за деяние по чл. 144,
ал. 3 от НК /закана за убийство/. Тъжбата обаче датира отпреди седемнадесет
години, а сведения за движението по наказателното производство липсват. Това
удостоверение не доказва жалбоподателят
или членовете на семейството му да са били обект на заплахи или жертва на
престъпления. Доказва единствено, че такова производство е образувано. Дори да
се приеме, че през 2002г. реално е била отправена подобна закана срещу М., това
обстоятелство има отношение към заявлението за носене и употреба на оръжие от този
времеви период. От приложените по делото удостоверение за придобита правоспособност
за безопасно боравене с оръжие и Разрешение за носене и употреба на огнестрелно
оръжие е видно, че към въпросния момент М. е разполагал с оръжие, поради което
може да се предположи, че тези съображения са били взети предвид тогава. Към
настоящия момент обаче те нямат никакво отношение. Въпреки разпитаните по
делото свидетели не се доказа отправянето на закани към жалбоподателя и на
по-късен етап. Показанията на свидетеля К. не убеждават, че към М. е отправена
анонимна телефонна заплаха, че ако последният не сключи сделка с недвижим имот,
ще има неблагоприятни последици. Свидетелят не може да определи времето, когато
е проведен този разговор, като го отнася към доста дълъг интервал от 2015 г. до
2017 г. и сам подчертава, че не е много сигурен кога се е случил. Съмнения относно
достоверността на фактите, които се доказват, буди и пояснението на К., че
всъщност той не е възприел разговора, а М. му е казал, че е заплашен с
физическа саморазправа. При положение, че свидетелските показания не намират
потвърждение в други безспорни доказателства, те не могат да се ценят
безкритично и доверчиво, респективно не може еднозначно да бъде прието, че М. е
бил заплашен. Аналогично и показанията на свидетеля Е. не са годни да потвърдят
отправянето на закани към жалбоподателя. Всъщност фактите, които установява този
свидетел касаят посещението му в гр. В. Търново с група хора с цел да всее
страх у лицата, отправили анонимна заплаха срещу М. – да разберат тези
неизвестни лица, че ще има възмездие. Тези действия няма да бъдат подлагани на
коментар от съда, но същите определено не обосновават необходимостта на
жалбоподателя да борави с оръжие. От изложението на свидетеля става ясно, че М.
не е сигнализирал полицейските органи, а е ангажирал други лица за охрана. Жалбоподателят
и свидетелите твърдят, наличието на страхове у М. от посегателства на граждани,
склонни да извършват престъпления. Действително съществува хипотетична
възможност лицето или член на семейството му да се окаже жертва на
престъпление, но подобна възможност съществува за всеки индивид, независимо от
неговото занятие, местоживеене и имотно състояние, поради което е ирелевантно
за спора. Дори да са факт страховете на М., те не се преодоляват чрез носенето и
употребата на оръжие. Противното би означавало голяма част от населението да
бъде въоръжено. От всичко изложено се налага, че доводите, които жалбоподателят
изтъква не сочат нито реална, нито потенциална заплаха за неговата или на
негови близки сигурност, за да се приеме, че е налице обоснована необходимост
от самоотбрана по смисъла на закона. Опасението на жалбоподателя за възможно
посегателство върху неговото имущество и физическа непрекосновеност,
съществувало към момент, в който той реално е имал разрешение за носене на
оръжие, обосновава извод, че посоченият факт не е повлиял нито на субективните
преживявания на жалбоподателя, нито на лицата, от които той се е
страхувал. Ето защо от изнесените
обстоятелства за минали събития не са достатъчни, за да се приеме, че е налице
безусловна необходимост от самозащита, налагаща непременно придобиване на
огнестрелно оръжие. Липсата на конкретна или предвидима заплаха за личността и
имуществото, дава основание да се направи извод, че опазването им от престъпни посегателства
може да бъде осъществено и по друг начин. Съдът намира заявеното от
жалбоподателя твърдение, че има необходимост от самоотбрана, за недоказано,
както в хода на административното производство, така и в хода на настоящото
съдебно производство. Нещо повече, основанията, претендирани от жалбоподателя не
покриват обективните критерии за основателна причина за придобиване на
огнестрелно оръжие. Наличието на
предходно издадено разрешително не освобождава заявителя от задължението да
представи и да докаже при всеки случай, с всяко следващо заявление, наличието
на обстоятелства за издаването на разрешение за носене на оръжие. Ако желае
издаване на разрешение за нов срок, последният следва отново да установи, че към
момента на подаване на заявлението отговаря на всички изисквания на закона и не
са налице пречки да му бъде издадено такова.
Оспореният
отказ кореспондира и с целта на закона. Притежаването и възможността за
употреба на огнестрелно оръжие е дейност, която представлява източник на
определена обективна опасност за обществото. Поради това законодателят е
поставил възможността за упражняването й в зависимост от определени
предпоставки, наличието на които следва да бъде установявано периодично – на
пет години, съгласно разпоредбата на чл.
84, ал.2 от ЗОБВВПИ. Не съществува законово задължение за органа при веднъж
издадено разрешение задължително да продължава срока му на действие. Напротив,
същият е длъжен при липса на предпоставките за подновяването му да издаде
отказ, както е сторено и в настоящия случай.
Ето защо, подадената жалба се явява неоснователна и направеното с нея
оспорване следва да бъде отхвърлено.
При този изход на спора, своевременно направеното искане от процесуалния
представител на ответника и при съобразяване на разпоредбата на чл.
143, ал. 4 от АПК, вр. чл.
78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от
Закона за правната помощ, вр. чл. 144 от АПК и ТР № 3 от 13.05.2010 г. на ВАС по т. д. № 5/2009 г., настоящият
съдебен състав намира претенцията на ответника за заплащане на юрисконсултско
възнаграждение за основателна. Такова следва да се присъди съгласно
разпоредбата на чл.
24 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Последната норма възлага на
съда да определи конкретния размер на юрисконсултското възнаграждение в рамките
на определените в разпоредбата граници. Съдът намира, че в конкретния случай
казусът, разглеждан в производството по адм. дело № 294/2018 г. не се
характеризира с особена фактическа и правна сложност, поради което
юрисконсултското възнаграждение следва да бъде определено в размер на 100 лева.
Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административният
съд – В. Търново, ІІ-състав
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ
оспорването, извършено с жалбата на В.М.М. ***
срещу Отказ за подновяване на разрешение за съхранение, носене и употреба на
късоцевно огнестрелно оръжие №1739р-5754/31.03.2018г. на началника на РУ на МВР
– В. Търново.
ОСЪЖДА В.М.М.,
ЕГН ********** *** да заплати на Областна дирекция на МВР – В. Търново сумата
от 100/сто/ лв. разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен административен съд на
Република България в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: