О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е
№
гр. ЛОВЕЧ, 07.06.2019 г.
Окръжен
съд-Ловеч, граждански състав, в закрито заседание на седми юни през две хиляди
и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА
КРИСТИАН ГЮРЧЕВ-мл.съдия
като
разгледа докладваното от мл. съдия Гюрчев в.ч.гр.д. №
310 по описа за 2019 г. на Окръжен съд - Ловеч, и за да се произнесе съобрази:
Производството
е по чл. 413, ал. 2 във вр. с чл. 279 във вр. с чл. 278, ал. 1 и сл. от ГПК.
Образувано
е по частна жалба от „Агенция за контрол на просрочените задължения“ ЕООД, с
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Панайот Волов“ № 29, ет. 3, представлявано от Т.К.,
депозирана чрез процесуалния представител на дружеството юрисконсулт Д.А.,
срещу Разпореждане № 392 от 26.03.2019 г. на Районен съд – Луковит, постановено по ч.гр.д. № 177 по описа на съда за 2019 г., с което първоинстанционният
съд оставил без уважение Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК в частта относно претендираните вземания за неустойка и за разходи и
такси за извънсъдебно събиране.
В частната жалба са направени оплаквания за материална
незаконосъобразност на атакуваното разпореждане и постановяването му при
нарушение на съдопроизводствните правила. Акцентирайки върху целта на
заповедното производство (проверка безспорността на вземането) и върху неговия
формален характер, частният жалбоподател излага оплакване за напускане
границите на формалната проверка на заявлението, доколкото заповедният съд се
произнесъл по валидността на уговорките в договора, от които произтича
вземането, за което съдът отказал да издаде заповед за изпълнение. В тази насока се релевира, че в настоящото производство е недопустимо съдът
да изследва въпроса за неравноправността и нищожността на една клауза, тъй като
всички въпроси, касаещи претендираните със заявлението материални субективни
права, следва да бъдат обект на изследване в исковото производство по реда на
чл. 422 от ГПК, при положение, че длъжникът входира
възражение по чл. 414 от ГПК. Сочи се, че съдът неправилно е приел, че част от
клаузите по договора са неравноправни, доколкото няма как да се формира извод
дали същите не са били индивидуално уговорени. По отношение на претендираното вземане, представляващо неустойка, твърди,
че същата е била уговорена между страните с цел обезщетение на вредите,
причинени от неизпълнението на задължението на заемателя
да предостави в срок обезпечение – поръчител. Позовава се на тълкувателна
практика на ВКС, в която е възприето становището, че неустойката може да се
прогласи за нищожна само ако целта, с която е уговорена излиза извън присъщите
й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции,
което спрямо процесната не е налице, доколкото последната
е уговорена с обезщетителна функция. На следващо
място се твърди, че съдът неправилно е приел, че клаузата, на база която е
начислена сумата за такси за извънсъдебно събиране, се явява нищожна поради
противоречие със закона. Мотивира се, че начисляването на процесната
такса е допустимо с оглед на факта, че страните са се договорили доброволно за
това, както и с оглед на разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, в която е
предвидена възможност да се събират от потребителя такси и комисионни за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Счита, че в
конкретната хипотеза таксата е уговорена с цел да се покрият разходите на
кредитора, свързани с извънсъдебното събиране на кредита. Акцентира и на
разпоредбата на чл. 19, ал. 3 от ЗПК, в която е предвидено, че при изчисляване
на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит, каквато се явява и процесната
сума. Моли обжалваното разпореждане да бъде отменено и съдът да се произнесе по
същество, като уважи заявлението и издаде заповед за изпълнение за сумите, за
които районният съд се е произнесъл с отхвърлителен диспозитив.
Частната жалба е допустима, тъй като същата е подадена в срок-разпореждането
е получено от заявителя на 04.04.2019 г., а жалбата е подадена на 10.04.2019 г. /изпратена по пощата/, против подлежащ на
обжалване съдебен акт и от лице, за което е налице правен интерес от обжалване, доколкото с нея
е отхвърлено подаденото от него заявление за издаване на заповед за изпълнение
и изпълнителен лист до пълния размер на претендираните вземания (чл. 413, ал. 2 от ГПК).
Настоящата инстанция, като
съобрази оплакванията в жалбата и приложеното ч.гр.д. № 177/2019 г. по описа на
Районен съд – Луковит, намира за установено следното:
Със заявление за издаване на
заповед за изпълние по чл. 410 от ГПК, по
което е образувано производството пред първоинстанционния
съд, заявителят „Агенция
за контрол на просрочените задължения“ ЕООД е претендирал, че Б.П.Ц.
дължи заплащане на следните суми: 100 лв., представляваща главница; 4,44 лв. - договорна
лихва за времето от 05.02.2018 г. до 06.05.2018 г.; 20 лв. – неустойка за
неизпълнението за времето от 06.03.2018 г. до 06.05.2018 г.; 197,5 лв. –
разходи и такси за извънсъдебно събиране; 8,76 лв. – мораторна
лихва за времето от 07.05.2018 г. до 13.03.2019 г. и законна лихва от завеждане
на заявлението до изплащане на вземането.
В
обстоятелствената част на заявлението е посочено, че вземанията прозитичат от Договор за кредит „Бяла карта“ с № 531321,
сключен между „Аксес Файнанс“
ООД и Б.Ц., като с договор за цесия от 11.09.2018 г. вземанията са били
прехвърлени на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД. В
заявлението се излагат твърдения, че длъжникът бил уведомен по реда на чл. 99
от ЗЗД за извършената продажба на вземането на 14.09.2018 г. от цедента посредством писмо с обратна разписка.
Твърди
се, че договорената сума била предоставена на кредитополучателя под формата на револвиращ потребителски кредит в максимален размер от 100
лв., като последният се задължил да върне получената сума ведно с уговорената възнаградителна лихва в размер на 4,44 лв., начислена за
периода от 05.02.2018 г. – датата на първата транзакция, до 06.05.2018 г. –
датата на настъпване на предсрочната изискуемост. На следващо място се сочи, че
в договора било уговорено, че при настъпила забава длъжникът следва да
предостави в срок от три дни обезпечение чрез поръчителство, в противен случай
дължи неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница, като
посоченото се отнася за всеки отделен случай на забава. На това основание на
кредитополучателя била начислена и претендираната сума в размер на 20 лв. В
договора било предвидено още, че при настъпила забава кредитополучателят
следвало да заплати и сума в размер на 15 % от максималния кредитен лимит, като
при неизпълнение се начислявала сума в размер на 2,50 лв. за всеки ден,
представляваща разходи за действия по събиране на вземането. Освен това
страните по договора се споразумели, че при настъпване на предсрочна
изискуемост кредитополучателят дължи еднократна такса в размер на 120 лв.,
представляваща разходи за администриране на извънсъдебното събиране на
вземането. С оглед изложеното се сочи, че общият размер на дължимата сума,
представляваща разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземането, възлиза
на 197,50 лв.
В
заявлението са наведени твърдения, че кредитът е бил обявен за предсрочно
изискуем на 06.05.2018 г., тъй като кредитополучателят не е заплатил сумата в
размер на 15 % от максималния кредитен лимит в рамките на два последователни
месеца. Така съгласно договора за периода от 07.05.2018 г. до подаване на
заявлението била начислена лихва за забава в размер на законната лихва - 8,76 лв.
С
Разпореждане № 392
от 26.03.2019 г. районният съд е уважил заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК с вх. № 1300/22.03.2019 г. на „Агенция за контрол на
просрочените задължения“ ЕООД за следните суми: 100 лв.,
представляваща главница; 4,44 лв. - договорна лихва за времето от 05.02.2018 г.
до 06.05.2018 г.; 8,76 лв. – мораторна лихва за
времето от 07.05.2018 г. до 13.03.2019 г. и законна лихва от завеждане на
заявлението до изплащане на вземането, като по отношение на сумите в размер на 20
лв. – неустойка за неизпълнението за времето от 06.03.2018 г. до 06.05.2018 г.
и на 197,5 лв. – разходи и такси за извънсъдебно събиране, го оставил без
уважение.
В мотивите си районният съд приел, че
клаузата, на база която е начислена сумата за разходи и такси за извънсъдебно
събиране, е нищожна поради противоречие със закона. Що се отнася до неустойката,
съдът счел, че същата се явява нищожна поради противоречие с добрите нрави,
доколкото целта, с която е уговорена, излиза извън присъщите й функции.
Настоящият съдебен състав изцяло
се солидаризира с мотивите на проверяваната инстанция, поради което разгледана
по същество жалбата се явява неоснователна и следва да бъде оставена без
уважение.
На
първо място съдът споделя становището, че уговорката за неустойката за
неизпълнение на договорно задължение се явява нищожна, поради противоречие със
закона и добрите нрави (чл. 26, ал. 1 от ЗЗД). Непротиворечиво и утвърдено в
съдебната практика е разбирането, че клаузата за неустойка е нищожна, когато е
уговорена извън присъщите й функции, а именно обезпечителна, обезщетителна и санкционна (т. 3 от ТР № 1/2009 г. от
15.06.2010 г. на ОСГТК) и в разрез с принципа за добросъвестност в гражданските
и търговските правоотношения. В случая уговорената между страните неустойка за
непредставяне на обезпечение чрез намиране на поръчител излиза извън присъщата
ѝ обезщетителна функция, тъй като не обезпечава
възстановяването на вредите от неизпълнение (пълното или неточно изпълнение с
оглед характеристиките време, количество и качеството) на задължението на
предоставените в заем парични средства и за заплащане на възнаграждение за
тяхното ползване, а евентуални такива от непредоставянето на поръчител. Следва да се посочи, че кредитът е
отпуснат, като необезпечен и кредиторът е следвало да понесе риска от това
обстоятелство при положение, че е разполагал с достатъчно много
източници на информация, за да оцени предварително кредитоспособността на
потребителя (чл. 16 от ЗПК), и ако оценката му е лоша, той е можел да откаже да
предостави кредит (чл. 18 от ЗПК), вместо да сключи договора за потребителски
кредит. Не може да се приеме, че неустойката изпълнява и санкционната функция, тъй като в
случая заемателят е натоварен с изключително
обусловени ангажименти, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения
3-дневен срок, като по този начин се нарушава принципа за добросъвестност и равнопоставеност на страните.
На
следващо място въззивната инстанция счита, че районният съд правилно е приел,
че с оглед качеството на заемателя е налице договор с
потребител по смисъла на § 13 от ДР на ЗЗП, като спрямо договорът за паричен
заем, във връзка с който е възникнало процесното
вземане, обект на заповедта за изпълнение, е приложим Законът за потребителския
кредит /ЗПК/. Така в чл. 33, ал. 1 от ЗПК е предвидено, че при забава на
кредитополучателя-потребител кредиторът има право единствено на лихва за
времето на забавата. Видно от твърденията в заявлението възникването на
сборното вземане за такси и раноски за извънсъдебно
събиране е обосновано от изпадането в забава на длъжника, поради което същото
следва да се разглежда като обезщетение за забавено изпълнение. Ето защо
уговорката, от която произтича вземането за такси и разноски, се явява нищожна
като противоречаща на императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 от ЗПК.
Съставът не споделя становището на жалбоподателя, че сборното вземане за разходи и такса е възникнало в следствие от уговорена
допълнителна услуга,
тъй като дейността, описана като предоставяна
услуга, не съпътства и
не обслужва ползването на изцяло вече получения кредит като допълнително благо
за клиента. Напротив, тази
дейност изцяло обслужва интереса на кредитора. Както уведомяването на длъжника
за допусната от него забава и предупреждение за последиците от нея, така и
поддържането на нарочен служител, натоварен да търси доброволно, макар и
забавено изпълнение от длъжника са типични действия по управление на лош кредит
и съставляват присъщ за основния предмет на договора, а не допълнителен разход. Този вид
дейност на кредитора се компенсира с основното възнаграждение като цена на
самото рисково (без предварително обезпечаване) кредитране
и е типичен ценообразуващ елемент за възнаградителна
лихва. В тази насока следва да се посочи, че в чл. 10а, ал. 2 от ЗПК
законодателят е предвидил изрична забрана относно начисляването на такси и
комисионни, свързани с усвояването и управлението на кредита /в този смисъл е налице практика по чл. 290 от ГПК на ВКС, отразена в Решение
№ 345/9.01.2019 г. по т.д. № 1768/18 г./. Действително възстановяването на разходите по
събиране на дълга от неизправен длъжник не може да се включва в ГПР именно
защото размерът им зависи от конкретните (а не абстрактно предвидени при
сключване на договора) разноски, направени поради неизпълнението (напр. извънседебно
обявяване на кредита за предсрочно изискуем, разноски в заповедно или исково
производство, или в производство по принудително изпълнение). Уговарянето на
бъдещите разходи във фиксиран размер, събиран по силата на самия договор и
въвеждането на отделна такса за същата дейност несъмнено не попада в посочената хипотеза. С оглед на последното следва да
се посочи, че конкретната уговорка противоречи и на
чл. 10а, ал. 4 от ЗПК,
която също е с императивен характер, доколкото видът, размерът и действието, за което е начислена сумата, не е ясно и
точно определено в договора.
Окръжен съд-Ловеч счита, че клаузите,
на база които се претендират вземанията, са нищожни като неравноправни.
Съставът намира, че предвиденото възходящо натрупване на взаимно обусловени
задължения, в изключително кратък срок, с тежки санкции при неизпълнение, реално би довело до неоснователно
обогатяване на кредитора и би поставило по-слабата икномически
страна в едно неравноправно положение. Така на практика за неизпълнение
на едно и също задължение-просрочие на текуща вноска,
са въведени две едновременно възникващи санкции и съответно допълнителен доход за
кредитора, извън обезщетението за забава, което е в колизия с добрите нрави и закона.
Не
могат да бъдат споделени доводите на жалбоподателя, че в заповедното
производство съдът, дължи проверка единствено на формалната външна редовност на
заявлението по чл. 410 ГПК, а споровете относно процесните претендирани
вземания следва да се решат по исков ред при евентуално възражение на длъжника. Действително основна цел на заповедното производство е да се установи
дали едно вземане се оспорва, но видно от разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2
от ГПК съдът е длъжен да извърши преценка за съответствие на заявлението със закона
и добрите нрави, което налага да изясни въпроса относно валидност на уговорки,
създаващи задължения за потребителя, дори и да не бъде направено възражение от
длъжника. В тази насока настоящият съдебен състав
счита, че неравноправните клаузи представляват частен случай на клауза
противоречаща на закона и добрите нрави, поради което и сезираният със
заявлението съд следва да следи служебно и за тях. Неоснователно е и
възражението на жалбоподателя, че съдът не е отчел, че клаузите, на които се
основават вземанията можело да са уговорени индивидуално, което би изключило
тяхната неравноправност. В производството по чл. 410 от ГПК съдът извършва
проверка единсвено и само съобразно изложеното в
обстоятелствената част, като в процесния случай липсват подобни твърдения.
Следва да се посочи, че в самата жалба също не се излагат конкретни твърдения,
а единствено една хипотетична вероятност.
С
оглед изводите за нищожност на уговорките за неустойка за неизпълнение на
договорно задължение и за начисляване на такси и разходи за извънсъдебно
събиране на вземането поради противоречие с добрите нрави и закона съдът
намира, че за произтичащите от тях вземания следва да се откаже издаване на
заповед за изпълнение (чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК). В този случай заявителят има
възможност да претендира вземането си чрез осъдителен иск в общото исково
производство, гарантиращо състезателност и равнопоставеност
на страните. При тази преценка заповедният съд правилно и в съответствие с чл.
411, ал. 2, т. 2 от ГПК е отказал издаване на заповед за изпълнение за
вземането за неустойка и за такса за извънсъдебно събиране на вземането. В този
смисъл обжалваното разпореждане е правилно и следва да се потвърди.
Водим
от гореизложеното, съдът
О П
Р Е Д
Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА
Разпореждане № 392 от 26.03.2019 г. на Районен съд – Луковит,
постановено по ч.гр.д. № 177 по описа на съда за 2019 г.
Определението не подлежи на касационен контрол.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:……………………
ЧЛЕНОВЕ: 1………………………….
2…………………………..