Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 06.07.2021
г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., IІІ-В състав, в публично съдебно заседание на двадесет и втори април през
две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: АДРИАНА АТАНАСОВА
при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа
докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело
№ 3023 по описа за 2020 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258- чл.273 ГПК.
С решение от 02.01.2020 г., постановено по гр.дело № 89986/2017 год. по описа на СРС, І Г.О.,
169 състав, е признато за установено на основание чл.422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, че П.Х.П., ЕГН ********** и Н.Г.П., ЕГН **********, двамата с адрес: ***, дължат на „Т.С.“ ЕАД, *** ,
сумата от по 512,88 лв., представляваща цена за доставена топлинна енергия за
имот находящ се в гр.София, ж.к.“***********, за
периода м.05.2014 г.- м.април 2015 г., както и по 9,88 лв., сума за дялово
разпределение, ведно със
законната лихва, считано от 08.09.2016 г. до окончателното погасяване, като са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД, *** срещу П.Х.П., ЕГН ********** и Н.Г.П., ЕГН **********, двамата с адрес: ***, искове за горницата над
сумата от по 512,88 лв. до пълния предявен размер от по 1538,64 лв., спрямо
всеки, както за горницата над сумата от по 9,88 лв. до пълния предявен размер
от по 29,64 лв. спрямо всеки. С решението на съда са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД, *** срещу П.Х.П., ЕГН ********** и Н.Г.П., ЕГН **********, двамата с адрес: *** по реда на чл. 422 ГПК искове с правно основание чл. 86 ЗЗД за установяване дължимост на сумата от
132,11 лв., представляваща
лихва за забава за периода
от 15.10.2015 г. до
17.08.2016 г., както и сумата
от 3.32 лв. лихва върху сумата
за дялово разпределение. С решението на съда са осъдени П.Х.П., ЕГН ********** и Н.Г.П., ЕГН **********, двамата с адрес: ***, да заплатят на „Т.С.“ ЕАД,
***, на основание
чл.78, ал.1 ГПК сумата от
678.94 лв. разноски в производството, съразмерно с уважената част от исковете.
Срещу
постановеното от СРС, 169 с-в решение е подадена в законоустановения
срок по чл.259, ал.1 от ГПК въззивна жалба от
ответника Н.Г.П., чрез назначения му по делото особен представител адв.Г.Г., с която се обжалва решението
на съда, в частта в която са уважени предявените срещу него обективно съединени
установителни искове. Жалбоподателят, чрез назначения
му особен представител адв.Г.Г.,
моли съда решението да бъде отменено в
обжалваната част и вместо него да се постанови друго, с което да се отхвърлят
предявените срещу него установителни искове.
Въззиваемата страна –ищец „Топлофикация София“-ЕАД, гр.София, чрез своя процесуален представител юрк.А.К.,
оспорва подадената въззивна жалба, като неоснователна.
Моли жалбата
като неоснователна да бъде оставена
без уважение, а първоинстанционното решение –потвърдено в обжалваната част, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция.
Въззиваемата страна- ответник П.Х.П.,
не взема становище по подадената
въззивна жалба.
Третото лице – помагач - „Т.-С.“-ЕООД, гр.София, не взема
становище по подадената въззивна жалба.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока
по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва
да се разгледа
по същество.
Разгледана
по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като обсъди
доводите на страните и събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява
така както е изложена от първоинстанционния
съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са
ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят
така приетата за установена от
първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите
на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като
са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
С приемането на
новия ГПК, в сила от 01.03.2008 г. бе въведено ограниченото въззивно
обжалване. Съгласно императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението и по неговата допустимост-
в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Това означава, че в решаващата си дейност въззивният
съд следва да се ограничи до преценка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност- само
по посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение. Служебно
въззивният съд проверява правилността на решението
само по отношение на приложението на императивните материалноправни
норми, защото прилагането на тези норми е в обществен, а не в личен интерес и
поради това не може да зависи от волята на страните. Само в този случай диспозитивното начало и състезателността като доминиращи
принципи на гражданско- процесуалното право следва да отстъпят пред принципа на
служебното начало. /т.1 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС/.
В случая обжалваното решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми. Решението е и правилно, като
на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС обосноваващи окончателен извод за основателност на
предявените от ищеца „Топлофикация София“-ЕАД, гр.София срещу ответника Н.Г.П.,
обективно съединени установителни искове с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД,
вр. с чл.150, ал.1 ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, в частта
в която същите са уважени. При правилно разпределена доказателствена
тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени
в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал
решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон.
В
жалбата на ответника не са изложени каквито и да е конкретни доводи и твърдения,
относими към предмета на спора. Жалбоподателят, чрез
своя особен представител адв.Г.Г.
се е задоволил единствено да посочи общо, че решението на СРС е незаконосъобразно,
необосновано и неправилно, като постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона, както и в коя
част обжалва същото, без обаче да излага каквито и да било конкретни оплаквания
относими към предмета на правния спор. Изложените във
въззивната жалба доводи, съдът намира, че са неотносими към предмета на правния спор.
За разлика от въззивното
обжалване по ГПК /отм./, при въззивното обжалване по
действащия ГПК – чл.269 от ГПК, порокът следва да е указан чрез посочване в
какво точно се изразява, за да може въззивният съд да
извърши проверка за правилността на първоинстанционното
решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността
на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане,
но въззивният съд не може да формира собствени изводи
по съществото на спора и за правилността на първоинстанционното
решение, а следва да го потвърди – чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна
жалба без изложени конкретни съображения за неправилност на първоинстанционното
решение, макар и допустима, е неефективна, тъй като не позволява друга
проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания акт.
Въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260,
т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа
"указание в какво се състои порочността на решението", липсата на
указание относно порочността на решението не прави тази жалба нередовна и
съответно не е основание за оставянето й без движение и последващото й връщане
/по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната
жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея
жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на
фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок
жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба
с нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са
свързани с прилагането на императивни материалноправни
норми. Да се приеме обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението
неограничено, до приключване на делото пред въззивната
инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения
за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело № 3418/2013 г., Г. К., І г.о. на ВКС/.
С оглед на това и предвид липсата на конкретни
оплаквания в жалбата на въззивника- ответник във
връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение, относими
към предмета на спора, въззивната проверка следва да
се ограничи до въпросите, за които въззивният съд
следва да следи служебно. При тази служебна проверка се установява, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е
и правилно, като не са нарушени императивни материалноправни
норми, а по останалите въпроси въззивният състав
препраща към мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК.
По изложените съображения и поради съвпадане на приетите
от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а обжалваното
с нея решение, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено
на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.
По отношение на разноските
за въззивното производство.
С оглед изхода на спора
на въззивника-ответник
не се следват
разноски за настоящата инстанция. На въззиваемата страна-ищец на основание чл.78,
ал.1 от ГПК следва да се присъдят направени разноски за въззивната
инстанция в размер на сумата от 300 лв., представляваща депозит за назначения
особен представител на ответника Н.Г.П.. От друга страна, независимо от факта, че претенцията на въззиваемата страна- ищец за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е направена своевременно
същата се явява неоснователна доколкото по делото няма данни
за извършени процесуални
действия от процесуален представител
на въззиваемата страна – няма
подаден писмен отговор на въззивната жалба, както и неин представител
не се явява в съдебно
заседание. По тези съображения
въззивният съд счита, че в случая в полза на въззиваемата страна- ищец не се дължат разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
На следващо място, съдът
приема, че на основание чл.77 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да
заплати по сметка на СГС, сумата от 50,00 лв.- дължима държавна такса по
подадената от него въззивна жалба.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О.,
ІІІ-В състав,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 02.01.2020 г., постановено по гр.дело № 89986/2017 год. по описа на СРС, І
Г.О., 169 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА Н.Г.П., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати по сметка на
Софийски Градски Съд, на основание чл.77 от ГПК, сумата от 50,00 лв./петдесет
лева/, представляваща дължима държавна такса по подадената въззивна
жалба.
ОСЪЖДА Н.Г.П.,
ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление:***, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, сумата от 300 лв./триста
лева/, представляваща направени разноки по делото.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по арг. на
чл.280, ал.3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО
е постановено при участието в процеса на „Т.-С.“-ЕООД,
гр.София, като трето лице– помагач на ищеца “Т.С.” ЕАД, ***.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.