РЕШЕНИЕ
№ 11
гр. Пловдив , 03.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ в публично заседание на
четвърти ноември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Мирела Г. Чипова
при участието на секретаря Ангелинка И. Костадинова
като разгледа докладваното от Мирела Г. Чипова Въззивно гражданско дело
№ 20205300502045 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 и следващите ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „ЛЕТЕРА“ ЕООД, подадена чрез
пълномощника му адвокат П., против Решение № 1610 от 13.05.2020 г.,
постановено по гр. дело № 2936 по описа на РС – Пловдив за 2018 г., с което
жалбоподателят е осъден да заплати на С. Р. И. следните суми: 4160 лв. –
главница, представляваща дължим остатък от възнаграждение по договор от
06.10.2014 г., ведно с анекс от 22.04.2015 г., за превод от китайски на
български език на произвeдението „Изтезание със санталово дърво“ на автора
Мо Йен, 781,25 лв. – обезщетение за забава за периода 15.04.2016 г. –
19.02.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
постъпване на исковата молба в съда – 22.02.2018 г., до окончателното
погасяване, както и 1096,40 лв. – разноски за производството пред първата
инстанция. Със същото решение е отхвърлено като неоснователно
предявеното от жалбоподателя в условията на евентуалност възражение за
съдебно прихващане по отношение на част от претендираната сума за
главница от 4160 лв. с насрещно вземане в размер на 3760 лв.,
представляващо част от неустойка за забава в размер общо на 5000 лв. по чл.
8 от договора от 06.10.2014 г.
В жалбата са изложени подробни доводи за неправилност на атакувания
съдебен акт. Оспорват се изводите на съда, че обяснителните бележки към
1
превода следва да се приемат за част от извършената работа и че за тях се
дължи съответно възнаграждение. Поддържа се, че преводачът е изпаднал в
забава повече от два месеца, поради което основателно се явява направеното
възражение за прихващане. Оспорват се като неправилни изложените в
решението съображения за нищожност на уговорената между страните
неустойка. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, в
който се взема становище за нейната неоснователност, като се отправя молба
за оставянето без уважение и потвърждаване на първоинстанционното
решение като правилно и законосъобразно. Претендират се разноски за
настоящата инстанция.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл. 269 от ГПК, прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намери за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално
допустима. При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията си по чл. 269, изр. първо ГПК съдът намери, че същото е
валидно и допустимо. Предвид горното и на основание чл. 269, изр. 2 ГПК
следва да бъде проверена правилността на решението по изложените във
въззивната жалба доводи и при служебна проверка за допуснати нарушения
на императивни материалноправни норми.
Производството пред РС – Пловдив е образувано по искова молба,
подадена от С. Р. И. против „ЛЕТЕРА“ ЕООД, с която са предявени
обективно съединенени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 266,
ал. 1, вр. с чл. 258 и следващите ЗЗД и чл. 86 ЗЗД. В исковата молба се
твърди, че между страните по делото възникнало облигационно отношение по
договор от 06.10.2014 г., въз основа на който ищецът се задължил да преведе
от китайски на български език текста на произведението „Изтезание със
санталово дърво” на автора Мо Йен срещу възнаграждение, дължимо от
ответното дружество. Посочва се, че съгласно т. 5 от договора преводът
следвало да бъде предаден в срок до 30.06.2015 г., но ищецът се възползвал от
предвидената в т. 8 от договора възможност за продължаване на
първоначално определения срок с един месец, за което уведомил
своевременно издателството. Твърди се още, че ищецът предал превода по
имейл на 28.07.2015 г., като от страна на ответното дружество не били
направени възражения относно верността и акуратността на превода, поради
което същият следвало да се счита за окончателно одобрен. Поддържа се, че
изработеното било прието от ответника, като това се потвърждавало както от
имейл кореспонденцията между страните, така и от обстоятелството, че
книгата била издадена и разпространена на книжния пазар. Ищецът сочи, че
2
общият обем на превода и обяснителните бележки към него бил 533
страници, а уговореното между страните възнаграждение било в размер на 20
лв. на стандартна страница. Така, общото дължимо възнаграждение възлизало
на 10660 лв. Ищецът твърди, че ответникът платил първоначално 4000 лв., а
впоследствие – на 12.10.2017 г., още 2500 лв. С предявения иск претендира
остатъка, възлизащ на 4160 лв. Счита, че с оглед уговореното в чл. 7 от
договора ответникът изпаднал в забава на 15.04.2016 г., поради което
претендира обезщетение за забава за периода 15.04.2016 г. – 19.02.2018 г. в
размер на 781,25 лв.
В срока по чл. 131 ГПК е подаден писмен отговор, с който се оспорват
предявените искове. Ответникът не оспорва наличието на договор, но твърди,
че същият бил изменен с анекс от 22.04.2015 г., с който срокът за предаване
на превода бил удължен с 6 месеца – до 31.12.2015 г. Посочва, че пълният
превод бил предаден след определения в анекса срок – на 12.03.2016 г., но не
бил одобрен поради наличието на множество несъответствия и неточности,
изведени от контекста на съдържанието. В отговора се сочи, че текстът бил
набран в 513 страници, като след приспадане на платената сума от 6500 лв.
дължимият остатък от възнаграждението възлизал на 3760 лв., който не бил
платен поради упражнено право на прихващане с договорна неустойка от
5000 лв., дължима съгласно чл. 8 от договора с оглед допуснато от ищеца
просрочие повече от 2 месеца, за което последният бил уведомен. От страна
на ответника е направено възражение за съдебно прихващане с насрещно
вземане в размер на 3760 лв., представляващо част от неустойката за забава в
размер общо на 5000 лв.
Пловдивският окръжен съд, като прецени събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намери за установено
следното:
Не се спори между страните, а и се установява от представения по
делото договор, че между тях е възникнало облигационно отношение по
договор от 06.10.2014 г. за превод от китайски на български език на
произведението „Изтезание със санталово дърво” на автора Мо Йен. Съгласно
чл. 1 от договора ищецът се е задължил да извърши превода на
горепосоченото произведение в обем от 650 страници, а ответникът от своя
страна се е задължил да плати за извършения превод по 20 лева на стандартна
машинописна страница, както следва: 6500 лева в десетдневен срок след
всяка предадена част от превода и останалата част – един месец след
предаване и одобрение на целия текст /чл. 7 от договора/. Съгласно чл. 5
срокът за предаване на превода на издателството е до 30.06.2015 г. Договорът
е изменен с анекс от 22.04.2015 г., представляващ неразделна част от него.
Със сключения анекс срокът на договора е удължен с шест месеца – до
31.12.2015 г. Между страните не е спорно, че ответното дружество е
заплатило сумата от 6500 лв., представляваща част от дължимото по договора
3
възнаграждение. Не се спори и относно факта, че процесната книга е
публикувана от ответното дружество в превода, извършен от ищеца. Като
безспорен между страните с определение, постановено в открито съдебно
заседание, проведено на 25.11.2019 г., първоинстанционният съд е отделил
факта, че извършеният от ищеца превод възлиза на 505 стандартни
машинописни страници – по 1800 знака, ведно с интервалите, като
преводачът е присъединил и 28 страници обяснителни бележки.
Процесният договор притежава характеристиките на договор за
изработка, по силата на който ищецът като изпълнител се е задължил на свой
риск да изработи нещо, съгласно поръчката на другата страна, а последната –
да заплати възнаграждение, поради което за него следва да намерят съответно
приложение разпоредбите на чл. 258 и следващите ЗЗД. След анализ на
събраните по делото доказателства съдът намира за установено, че ищецът е
изпълнил точно в качествено отношение възложената му от ответника работа.
Възражения досежно качеството на изработеното не са въведени от страна на
последния. За това, че изпълнението е точно в качествено отношение,
свидетелства и номинацията за награда „Христо Г. Данов“ – 2017 г. в
категорията преводна художествена литература, получена от ищеца за
процесната книга. По отношение на обема на изработеното настоящият
съдебен състав намира за правилен извода на първоинстанционния съд, че
същият възлиза на 533 страници, а обяснителните бележки от 28 страници
следва да се приемат за част от извършената работа, за която се дължи
възнаграждение в уговорения размер. Правилно е отчетена обяснителната
функция на бележките и предназначението им да предоставят допълнителна
информация за историческия и културен контекст на превеждания текст. Не
се установи, а и не се твърди по делото, ответното дружество да е възразило
срещу изготвянето на обяснителните бележки. Нещо повече, от представената
кореспонденция може да се направи извод, че въпросът за тяхното изготвяне
и включването им в книгата е обсъждан между страните. Книгата е
публикувана заедно с тези бележки, от което следва, че ответното дружество
се е съгласило същите да бъдат поместени в нея. С оглед на гореизложеното,
неоснователен се явява доводът на ответника, че същият не дължи
възнаграждение за 28 страници обяснителни бележки. Изработеното от
страна на ищеца е прието от ответника на 15.03.2016 г., като това се
установява от представената по делото кореспонденция и по-конкретно от
адресирания до ищеца имейл от ответното дружество, в който се посочва, че
„Текстът е ок. Няма да чоплим повече из него“, и са изказани поздравления за
„титаничния труд и прекрасния резултат“. По тези съображения настоящият
съдебен състав намира за правилен извода на първоинстанционния съд, че
ответникът дължи възнаграждение за общо 533 страници, чийто размер
предвид уговорките в договора възлиза на 10660 лв. /20x533/, от които с
оглед безспорното между страните частично плащане в размер на 6500 лв.
дължими са 4160 лв.
4
Предвид това, че настоящата инстанция приема за основателен
предявения от ищеца главен иск, то следва да се разгледа и направеното от
ответника възражение за съдебно прихващане на част от претендираното
вземане за главница със сумата от 3760 лв., представляваща част от неустойка
за забава по чл. 8 от договора. Съгласно посочената клауза в случай на втори
месец забава при изготвянето на превода от страна на преводача същият
дължи на издателството неустойка в размер на 5000 лв., като сумата ще му се
удържа при изплащане на хонорара. По отношение на валидността на
неустоечната клауза следва да бъдат споделени изложените от районния съд
доводи за нейната нищожност поради противоречието с добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Съдът намира същите за съответни както
на доказателствения материал по делото, така и на закона. С оглед наведеното
от ответника във въззивната жалба възражение следва да се посочи, че в т. 3
от ТР № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС е признато
служебното правомощие на съда да следи за съответствието на клаузата за
неустойка с добрите нрави и принципа за справедливост в гражданските и
търговските правоотношения. В случая неустойката по чл. 8 от договора е за
неточно във времево отношение изпълнение, т.е. същата има мораторен, а не
компенсаторен характер. Уговорена е в полза на ответника – възложител по
договора за изработка, в твърд размер. Преценена от гледна точка на
справедливостта и добросъвестността в гражданските и търговски
правоотношения към момента на сключване на договора, при съобразяване на
срока на договора и размера на уговореното в полза на ищеца
възнаграждение, клаузата за неустойка се явява в разрез с присъщите
функции на неустойката, тъй като не е съобразена с нейния вид, с естеството
на обезпеченото задължение, както и с очакваните вреди от забавеното му
изпълнение. Същата предпоставя обогатяване на възложителя за сметка на
изпълнителя и засяга признатия на последния интерес да получи
възнаграждение за извършената от него работа. Отделно от това, следва да се
посочи, че по делото не се установи ищецът да е допуснал забава в
изпълнението на задължението си за предаване на превода. Систематичното
тълкуване на договорните клаузи води до извода, че предвиденият в чл. 5 от
договора срок, изменен с анекса от 22.04.2015 г., е за предаване на изготвения
от ищеца превод, като този срок не обхваща работата по обсъждане и
нанасяне на редакции по вече изготвения преводен текст. От
кореспонденцията между страните се установява, че първата част на романа е
предадена от ищеца на 28.05.2015 г., а втората и третата части – на 28.07.2015
г., т.е. същият е изпълнил задължението си за предаване на превода преди
изтичане на уговорения срок. Обяснителните бележки към превода също са
изготвени и предадени от ищеца в срок – на 01.12.2015 г. /видно от
електронно писмо от същата дата, адресирано до ответника/. Предаването на
превода е последвано от етап на редактиране на текста. Съгласно чл. 6 от
договора преводачът се е задължил да обсъди с редактор на издателството
направените от последния поправки, изменения, забележки и други при
5
наличие на по-значителни такива, като преводът се счита одобрен от
издателството след съгласуване на редакторските поправки. Уговорено е и
как ще се решават евентуални спорове, възникнали в процеса на обсъждане и
съгласуване на поправките. Клаузата на чл. 6 предвижда още, че крайният
срок за приключване на работата по тази точка се определя от издателството
с уведомително писмо до преводача. По делото не се установи такъв срок да е
определян от страна на ответника. Ищецът неколкократно в
кореспонденцията между страните е искал изпращане на редакционните
бележки по текста. В електронно писмо от 30.07.2015 г., адресирано до
ищеца, от името на ответното дружество се посочва, че не може да се
продължи с редакцията по процесния превод поради работата по издаването
на друга книга, а в писмо от 12.10.2015 г. се посочва друг ангажимент, поради
който изпращането на бележките е отложено за следващата седмица.
Следователно, към горепосочените дати вече е бил наличен преводен текст,
подлежащ на редакция. От кореспонденцията между страните е видно, че на
12.03.2016 г. ищецът е предал текст, който включва вече нанесени и обсъдени
редакторски поправки. С оглед на изложеното, съдът намира, че не е налице
основание за ангажиране на отговорността на ищеца, предвидена в чл. 8 от
договора.
Основателността на главната претенция обуславя основателност и на
акцесорната такава с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Според посочената
разпоредба при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи
обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Денят на
забавата се определя съобразно правилата на чл. 84 ЗЗД, според които при
срочно задължение длъжникът изпада в забава след изтичането на срока, а
ако задължението е без срок за изпълнение – от деня, в който бъде поканен от
кредитора. В настоящия случай в чл. 7 от процесния договор е предвидено, че
възнаграждението е дължимо един месец след предаване и одобрение на
целия текст. Тъй като текстът е одобрен на 15.03.2016 г., ответникът е
изпаднал в забава след изтичането на един месец от посочената дата.
Изчислена с помощта на онлайн калкулатор, лихвата за забава за исковия
период върху главницата възлиза на 781,25 лв., поради което правилно
районният съд е уважил ищцовата претенция в пълен размер.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че
подадената възззивна жалба се явява неоснователна, а първоинстанционното
решение като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.
Във връзка с доводите в жалбата за неправилно присъдени на ищеца
разноски следва да се посочи, че редът за изменение на съдебно решение в
частта за разноските е този по чл. 248 ГПК, поради което в настоящото
производство не следва да се обсъждат доводите в жалбата в частта досежно
разноските.
При този изход на спора в полза на въззиваемия следва да се присъдят
6
сторените в производството пред въззивната инстанция разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на 530 лв. С оглед неоснователността на
подадената въззивна жалба на жалбоподателя не се следват разноски за
въззивната инстанция.
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1610 от 13.05.2020 г., постановено по гр.
дело № 2936 по описа на РС – Пловдив за 2018 г.
ОСЪЖДА „ЛЕТЕРА” ЕООД, ЕИК: *********, да плати на С. Р. И.,
ЕГН: **********, сумата от 530 лв. – разноски в производството пред
въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7