Р     Е     Ш   Е    Н     И     Е

 

                                     град София, 31.07.2019 година

 

      В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на тридесети май през две хиляди и деветнадесета година в състав:                                      

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: Н. ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                        мл.с.: БИЛЯНА КОЕВА

 

при секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор …… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №12804 по описа за 2018 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

         Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение №379133 от 04.04.2018г., постановено по гр.дело №5991/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 124-ти състав, е отхвърлен предявеният от Н.В.Ф. срещу „Т.С.” ЕАД иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от 1250 лв., главница, представляваща част от сумата от 7630.33 лв., за която е издаден изпълнителен лист по гр.д. №9366/2009г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 84 състав и за събирането на която е образувано изп.дело №20108380405231/2010г. на ЧСИ М.Б., с рег. №838 на КЧСИ с район на действие СГС. С решението е отхвърлена молбата на Н.В.Ф. за присъждане на разноски по делото, както и молбата на адв.Валентин Весков Тодоров САК за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА. С решението е осъден Н.В.Ф. да заплати на „Т.С.” ЕАД на основание чл.78, ал.8 от ГПК сумата от 100.00 лв., разноски по делото.

         Постъпила е въззивна жалба от ищеца - Н.В.Ф., чрез адв.Кр.Б., с която се обжалва изцяло решение №379133 от 04.04.2018г., постановено по гр.дело №5991/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 124-ти състав, като са инвокирани доводи за неправилност и незаконосъобразност на съдебния акт, като постановен в нарушение на материалния закон. Поддържа се, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че вземанията, предмет на издадения изпълнителен лист, не са погасени по давност, тъй като по образуваното изпълнително дело са били извършвани изпълнителни действия, с които многократно е била прекъсвана давността, предвид на което не са налице предпоставките чл.433, ал.1, т.8 от ГПК за прекратяване на изпълнително дело изп.дело №20108380405231/2010г. на ЧСИ М.Б., с рег. №838 на КЧСИ, с район на действие СГС, съответно към датата на завеждане на исковата молба в съда - 30.01.2017г. не е  изтекъл давностният срок и предявеният отрицателен установителен иск се явява неоснователен и недоказан и като такъв е отхвърлен с постановения съдебен акт. Поддържа се, че по образуваното изпълнително дело последното годно извършено изпълнително действие е на 01.11.2010г., когато е наложен запор върху банкови сметки на длъжника, като следващото извършено действие е на 05.06.2013г., когато е наложен запор върху пенсията на длъжника. Твърди се, че след 01.11.2010г. в продължение за две години не са извършвани изпълнителни действия, предвид на което е осъществена хипотезата на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК и изпълнително дело №20108380405231/2010г. на ЧСИ М.Б., с рег. №838 на КЧСИ, с район на действие СГС, е прекратено по силата на закона, считано от 01.11.2012г.. Поддържа се още, че от момента на прекратяване на изпълнителното дело всички последващи извършени изпълнителни действия не могат да доведат до прекъсване на тригодишния давностен срок досежно вземанията, за които е издаден изпълнителен лист, предвид на което давността за принудително удовлетворяване на изпълняемото право е изтекла на 01.11.2013г. и предявеният отрицателен установителен иск с подадената искова молба на 30.01.2017г. се явява основателен и доказан и като такъв следва да бъде уважен. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло първоинстанционното съдебно решение и уважи предявения отрицателен установителен иск като основателен и доказан. Претендира присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции. Представя списък по чл.80 от ГПК.

         Въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД не депозира писмен отговор, с подадена молба на 30.05.2019г. е взето становище относно неоснователността на подадената въззивна жалба. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното съдебно решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност досежно претендирани разноски от въззивника за платено адвокатско възнаграждение.

         Предявен е от Н.В.Ф. срещу „Т.С.” ЕАД отрицателен установителен иск с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК във връзка с чл.124, ал.1 от ГПК.

         Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се установяват релевантните за спора факти и обстоятелства.

      Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

  Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

 Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Въззивният състав намира, че макар и по други мотиви, правилен се явява обоснования краен извод на СРС за неоснователност на предявения от ищеца - Н.В.Ф. срещу ответника - „Т.С.” ЕАД отрицателен установителен иск с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК във връзка с чл.124, ал.1 от ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от 1250 лв., главница, представляваща част от сумата от 7630.33 лв., за която е издаден изпълнителен лист по гр.д. №9366/2009г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 84 състав и въз основа на него е образувано изп.дело №20108380405231/2010г. на ЧСИ М.Б., с рег. №838 на КЧСИ, с район на действие СГС.

Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

В случая ищецът – въззивник в настоящото производство оспорва дължимостта на сумите, предмет на изпълнителен лист от 01.07.2010г., издаден по гр.д. №9366/2009г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 84 състав, въз основа на който е образувано изп.дело №20108380405231/2010г. на ЧСИ М.Б., с рег. №838 на КЧСИ, което обуславя правната квалификация на иска като такъв по чл.439 ГПК.

 В конкретния случай не е спорно по делото обстоятелството, което се установява и от събраните доказателства, че вземането на ответника спрямо ищеца е възникнало и е станало изискуемо, считано от датата на издаване на изпълнителен лист по гр.д. №9366/2009г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 84 състав, а именно от 01.07.2010г., като по отношение на валидно възникналото вземане в полза на ответното дружество - „Т.С.” ЕАД се прилагат правилата на тригодишна давност по чл.111, б.”в” от ЗЗД доколкото се касае за периодични плащания, както и са приложими основанията за прекъсване и спиране на давността, уредени в чл.115 и чл.116 от ЗЗД.

В конкретната хипотеза спорът между страните е досежно налице ли са основания, които са довели до прекъсване на давностния срок  досежно валидно възникнали вземания в полза на ответника, предмет на процесния издаден изпълнителен лист. От ангажираните по делото доказателства - удостоверение изх.№01385/09.01.2017г., издадено по изп.дело №20108380405231/2010г. на ЧСИ М.Б., с рег. №838 на КЧСИ, е видно, че същото е образувано въз основа на изпълнителен лист по гр.д. №9366/2009г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 84 състав, като към дата 09.01.2017г. постъпилите суми от длъжника за погасяване на задължението са в размер на 13486.78 лв., като останалият дълг към посочената дата е в размер на 5880.71 лв.. По изпълнителното дело във връзка с молба с вх.№47690/06.07.2016г. от длъжника е постановен отказ за прекратяване на делото на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, за който е изпратено съобщение до длъжника с изх.№95955/25.07.2016г.. Съгласно чл.116, б.”в” от ЗЗД давността се прекъсва с предприемане на действия по принудително изпълнение. Такива действия представляват пряко насочените към събиране на вземането действия, т.е. такива действия, които са пряко насочени към имуществената сфера на длъжника с цел удовлетворяване на съдебно признатото право на взискателя. От така приложените доказателства не би могло да се приема за доказано твърдението на въззивника-ищец относно датата на която е извършено последното валидно изпълнително действие. Липсват ангажирани каквито и да е било доказателства, че последното годно извършено изпълнително действие е на 01.11.2010г., когато се твърди, че е наложен запор върху банкови сметки на длъжника, след която дата в продължение за две години не са били извършвани изпълнителни действия, като следващото извършено действие е едва на 05.06.2013г., когато е наложен запор върху пенсията на длъжника. При липсата на доказателства в горния смисъл съдът не би могъл да приеме за доказано твърдението, че е осъществена хипотезата на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК и изпълнително дело №20108380405231/2010г. на ЧСИ М.Б., с рег. №838 на КЧСИ, с район на действие СГС, е прекратено по силата на закона, считано от 01.11.2012г.. Допълнителен аргумент в подкрепа на възприетото от съда становище е и постановеният от ЧСИ М.Б., с рег. №838 на КЧСИ, с район на действие СГС, отказ за прекратяване на изпълнителното дело на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, обективиран в изпратено съобщение до длъжника с изх.№95955/25.07.2016г., като към момента на неговото постановяване - в закона няма предвидена възможност за обжалването му пред съд. Следователно като се има предвид датата на предявяване на иска - 30.01.2017г. се налага извода, че към този момент не са били изпълнени предпоставките за  прекратяване на изпълнителното производство по чл.433, ал.1 т.8 от ГПК, съответно изпълнителното производство следва да се счита за висящо и правото за принудително събиране на вземанията на кредитора е налице, доколкото по отношение на тях не е бил изтекъл приложимия 3-годишен срок на погасителната давност. Изцяло недоказано е твърдението, поддържано от въззивника-ищец, че последното годно извършено изпълнително действие е на 01.11.2010г., след което за период от три години не са извършвани действия, които са довели до прекъсване на давността и съответно давността за принудително удовлетворяване на изпълняемото право е изтекла на 01.11.2013г.. По тези аргументи неоснователен се явява наведения от въззивника довод за недължимост на сумите по процесния изпълнителен лист поради погасяването им по давност. Предявеният отрицателен установителен иск за недължимост на сумата по издадения изпълнителен лист, е неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен. Първостепенният съд като е достигнал до същия краен правен извод е постановил правилно и законосъобразно решение включително и в частта за разноските, което следва да бъде потвърдено на чл.271, ал.1 от ГПК.

По разноските:

При този изход на спора жалбоподателят няма право на своевременно поисканите разноски за производството. Такива не следва да се присъждат и на въззиваемия-ответник доколкото по делото няма подаден писмен отговор, както и данни за извършени процесуални действия от негов пълномощник, предвид на което искането за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция се явява неоснователно.

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав

                                        

                                          Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №379133 от 04.04.2018г., постановено по гр.дело №5991/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 124-ти състав.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

                            ПРЕДСЕДАТЕЛ :             

 

                                      ЧЛЕНОВЕ : 1./           

 

                                                          2./