№ 1454
гр. Варна, 16.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 52 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Ивелина Чавдарова
при участието на секретаря Снежана Д. Георгиева
като разгледа докладваното от Ивелина Чавдарова Гражданско дело №
20213110112944 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава XIII от ГПК.
Образувано е по предявени от Т. З. К., ЕГН **********, с адрес: гр. В.,
ул. ....., вх. ..., ет. ..., ап. ..., действащ чрез пълномощника си адв. А.П. от ВАК,
срещу "......" ЕООД, ЕИК *********, със седалище е адрес на управление: с.
К., общ. А., обл. В., обективно кумулативно съединени осъдителни искове,
както следва:
1. с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за сумата от 1820 лева /след
допуснато с протоколно определение от 20.04.2022г. изменение на иска
чрез увеличаване на неговия размер по реда на чл. 214 ГПК/,
представляваща сбор от неплатените брутни месечни трудови
възнаграждения, дължими за периода 25.03.2019г. – 30.06.2019г., ведно
със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда до окончателното изплащане на задължението;
2. с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ за сумата от 535,65 лева /след
допуснато с протоколно определение от 20.04.2022г. изменение на иска
чрез намаляване на неговия размер по реда на чл. 214 ГПК/,
представляваща обезщетение за прекратяване на трудовото
правоотношение от работника или служителя без предизвестие по чл.
327, ал.1, т. 2 КТ, ведно със законната лихва върху сумата, считано от
датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното
изплащане на задължението;
3. с правно основание чл. 245, ал. 2 КТ за сумата от 404,64 лева /след
допуснато с протоколно определение от 20.04.2022г. изменение на иска
чрез увеличаване на неговия размер по реда на чл. 214 ГПК/,
1
представляваща сбор от дължимите мораторни лихви за забава върху
незаплатените брутни месечни трудови възнаграждения, начислени за
периода 01.05.2019г. – 03.09.2021г.;
4. с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата от 109,21 лева /след допуснато
с протоколно определение от 20.04.2022г. изменение на иска чрез
намаляване на неговия размер по реда на чл. 214 ГПК/, представляваща
мораторна лихва за забава върху обезщетението за прекратяване на
трудовото правоотношение от работника или служителя без
предизвестие по чл. 327, ал.1, т. 2 КТ, начислена за периода 01.09.2019г.
– 03.09.2021г.
С Определение № 4453/2021г., постановено по ч.гр.д. № 12155/2021г. по
описа на ВРС, 47-ми състав, е допуснато обезпечение на бъдещите
осъдителни искове на Т. З. К. срещу "....." ЕООД за процесните суми –
впоследствие предявени пред Варненски районен съд и предмет на
настоящото производство, чрез налагане на обезпечителна мярка „запор“
върху банковите сметки на ответното дружество до общия размер на исковите
претенции.
В исковата молба се излага, че в периода 25.03.2019г. – 01.07.2019г.
ищецът е полагал труд при ответника на длъжността „......" на основание
сключен между тях Трудов договор №022/25.03.2019г., безсрочен, като
уговореното трудово възнаграждение било в размер на 560 лева, платимо
ежемесечно до края на месеца, следващ месеца за който се отнася. Ищецът
сочи, че от сключване на трудовия договор работодателят не е изплащал
трудовите му възнаграждения и не е извършвал съответните плащания по
общественото осигуряване, поради което на 01.07.2019г. ищецът подал
заявление за едностранно прекратяване на трудовия си договор на основание
чл. 327, ал.1, т. 2 КТ, считано от 02.07.2019г. Излага, че въпреки, че надлежно
е упражнил правото си по чл. 327, ал.1,т. 2 КТ, работодателят не издал
заповед за прекратяване на трудовия му договор на това основание, а вместо
това, на 09.08.2019г. ищецът получил Заповед №013/26.07.2019г., с която на
основание чл. 187, т. 1, пр. 3 КТ вр. чл. 188, т. 3 КТ му било наложено
дисциплинарно наказание „уволнение". Посочената заповед била обжалвана
от ищеца, като с влязло в сила Решение № 260145 от 25.08.2020г. по гр. д.
№14365/2019г. по описа на 10-ти състав на ВРС, потвърдено в тази част с
Решение № 805/26.04.2021г. по в.гр.д. № 3688 по описа за 2020г. на ВОС,
уволнението му било признато за незаконно и отменено. Твърди, че
работодателят все още не е заплатил дължимите му месечни трудови
възнаграждения, както и дължимото обезщетение за прекратяване на
трудовото правоотношение от работника или служителя без предизвестие в
размер на БТВ за срока на предизвестието при безсрочно трудово
правоотношение, който срок, съгласно чл. 7 от сключения между страните
трудов договор, е 30 дни.
Моли се за уважаване на предявените искове и присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът не е депозирал писмен отговор на
исковата молба.
В открито съдебно заседание ищецът не се явява лично. Представлява
2
се от адв. А.П. от ВАК и мл. адв. ИВ. Д. от ВАК, които поддържат исковите
претенции, съобразно измененията в техния размер и молят същите да бъдат
уважени. Претендират присъждане на сторените съдебно-деловодни
разноски, вкл. в обезпечителното производство, за които представят списък
по чл. 80 ГПК.
Ответното дружество се представлява от адв. И.И. от ВАК, който
оспорва исковата молба с твърдения за неоснователност на предявените
искове, поради което моли за отхвърлянето им и присъждане на разноски.
Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на адв.
П., в качеството ѝ на процесуален представител на ищеца.
След преценка на събрания по делото доказателствен материал и
като съобрази доводите на страните, съдът приема за установено
следното от фактическа и правна страна:
Предявените искове намират правното си основание в разпоредбите на
чл. 128, т. 2 КТ, чл. 221, ал. 1 от КТ, чл. 245, ал. 2 КТ и чл. 86 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 245 КТ, при добросъвестно изпълнение на
трудовите задължения на работника или служителя се гарантира изплащането
на трудово възнаграждение в размер 60 на сто от брутното му трудово
възнаграждение, но не по-малко от минималната работна заплата за страната,
като разликата до пълния размер на трудовото възнаграждение остава
изискуема и се изплаща допълнително, заедно със законната лихва, а
разпоредбата на чл. 128, т. 2 КТ от своя страна предвижда, че работодателят е
длъжен да плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената
работа в установените срокове.
Не се спори между страните по делото, а се установява и от приетите
като писмени доказателства надлежно заверени по реда на чл. 183 ГПК
преписи от Трудов договор № 022/25.03.2019г., Длъжностна характеристика
за длъжността „...“ на фирма "....." ЕООД и Длъжностна характеристика -
анекс за длъжността „......" на фирма "....." ЕООД, че на 25.03.2019г. между
ответника в качеството на работодател и ищеца – работник е сключен
безсрочен трудов договор, по силата на който ищецът е заемал длъжността
„......" с уговорено трудово възнаграждение в размер на 560 лева. Липсва спор
и относно това, че в процесния период 25.03.2019г. – 01.07.2019г. ищецът
реално е полагал труд при ответното дружество като негов работодател,
следователно за последния е възникнало насрещно парично задължение за
заплащане на уговореното трудово възнаграждение на посочения в договора
падеж – ежемесечно, до края на месеца, следващ месеца за който се отнася.
От заключението на допуснатата по делото съдебно-счетоводна
експертиза, което съдът кредитира изцяло като обективно изготвено, даващо
компетентен и добре обоснован отговор на поставените задачи, се установява,
че са налице неизплатени на ищеца брутни месечни трудови възнаграждения
за периода 25.03.2019г. – 30.06.2019г. в общ размер на 1820 лева.
Настоящият съдебен състав намира, че заключението на вещото лице не
се опровергава от представеното от ответника и прието като писмено
доказателство по делото писмо от Дирекция „Инспекция по труда“ - Варна
изх. № 20035997/20.05.2020г., ведно с приложена към същото молба –
3
допълнение от 24.07.2019г. към жалба вх. № 19084845 от 19.07.2019г.,
подписана от ищеца, в която същият заявява, че е получил трудовите си
възнаграждения за периода от 25.03.2019г. – 10.07.2019г. Последното, като
извънсъдебно признание на неизгоден за ищеца факт, следва да бъде ценено с
оглед на всички обстоятелства по делото. В настоящия случай ответникът -
работодател, чиято е доказателствената тежест да установи реалното
заплащане на дължимите трудови възнаграждения и от която страната не
може да се освободи с обсъжданото извънсъдебно признание, не ангажира
други относими и годни доказателства в подкрепа на последното, като
поисканите гласни доказателствени средства, предвид разпоредбата на чл.
270, ал. 3 КТ, въвеждаща писмена форма за доказване на изпълнението на
задължението на работодателя за заплащане на трудовите възнаграждения, са
недопустими, на осн. чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, освен при наличие на
изключенията по чл. 164, ал. 2 и чл. 165, ал. 1 ГПК (напр. когато ведомостите
за заплати са загубени или унищожени не по вина на работодателя), каквато
не е настоящата хипотеза (в този см. – Решение № 258 от 3.11.2017г. на ВКС
по гр. д. № 1007/2017г., IV г. о., ГК и др.). Наред с това, индиция в обратен
смисъл на твърдението на процесуалния представител на ответника, че
трудовите възнаграждения са заплатени на ищеца след подадения от него
сигнал до Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда" – гр. Варна,
който правнорелевантен факт се домогва да установи страната с признанието,
е обстоятелството, че видно от заключението по съдебно-счетоводната
експертиза, което съдът кредитира изцяло по изложените вече съображения,
вноските за задължителното осигуряване на ищеца за процесния период м.
март – м. юни 2019г. не са били заплатени от ответника, в качеството му на
осигурител, към датата на депозиране на молбата – допълнение,
обективираща признанието, в Изпълнителна агенция "Главна инспекция по
труда" – гр. Варна, а именно – 24.07.2019г.
С оглед на гореизложеното и предвид приетото за безспорно и
ненуждаещо се от доказване по делото обстоятелство, че във ведомостите за
заплати за процесния период липсва подпис от страна на ищеца Т. З. К., съдът
намира, че искът с правно основание чл. 128, т. 2 КТ се явява доказан по
основание и размер, поради което следва да бъде уважен изцяло, ведно със
законната лихва върху възнагражденията, считано от датата подаване на
исковата молба до окончателното им изплащане.
С оглед основателността на обуславящия иск по чл. 128, т. 2 КТ,
основателна се явява и акцесорната претенция на ищеца за присъждане на
сбора от мораторните лихви за забава върху незаплатените брутни трудови
възнаграждения за месеците, включени в исковия период, начислени за
периода от 01.05.2019г. /датата, следваща падежа на задължението за
заплащане на трудовото възнаграждение за м. март 2019г./ до 03.09.2021г.
Според експертното заключение обезщетението за забава върху
незаплатените брутни трудови възнаграждения за месеците, включени в
исковия период, начислено за периода 01.05.2019г. – 03.09.2021г., възлиза в
общ размер на 404,64 лева, който размер съвпада с претендираната сума,
поради което и този иск следва да бъде изцяло уважен.
4
По претенцията с правно основание чл. 221, ал. 1 от КТ за обезщетение
за прекратяване на трудовото правоотношение от работника или служителя
без предизвестие по чл. 327, ал.1, т. 2 КТ, съдът намира следното:
За успешното провеждане на иска по чл. 221, ал. 1 от КТ ищецът следва
да установи при условията на пълно и главно доказване наличието на валидно
трудово правоотношение между страните, което е било прекратено по
надлежния ред от работника без предизвестие, както и неговия размер.
Както бе посочено по-горе, по делото не се спори относно наличието на
валидно трудово правоотношение между страните, както и относно размера
на уговореното със същия брутно трудово възнаграждение на ищеца от 560
лв. Следователно въпросът, който подлежи на изследване в настоящия случай
се състои в това прекратено ли е надлежно трудовото правоотношение между
страните едностранно, без предизвестие от ищеца и кога.
Видно от приетото като писмено доказателство по делото Решение №
260145 от 25.08.2020г., постановено по гр. д. № 14365/2019г. по описа на
Районен съд – Варна, потвърдено в тази част с Решение № 805 от 26.04.2021г.
по в. гр. д. № 3688/2020г. по описа на Окръжен съд – Варна и съответно
влязло в сила в същата, е уважена исковата претенция на настоящия ищец Т.
З. К. срещу настоящия ответник "....." ЕООД с правно основание чл. 344, ал. 1,
т. 1 от КТ, като е приета за незаконосъобразна и отменена Заповед №
013/26.07.2019г., с която на основание чл. 187, т. 1, пр. 3 КТ вр. чл. 188, т. 3
КТ му е било наложено дисциплинарно наказание „уволнение", като този
въпрос е разрешен със сила на пресъдено нещо между страните и не може да
бъде пререшаван (в този см. Решение №169/29.03.2011г. по дело
№1699/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о.). Така по същество е отречено
прекратяването на трудовото правоотношение от работодателя.
Относно това обаче дали трудовото правоотношение е надлежно
прекратено от ищеца, настоящият съдебен състав съобрази следното:
Съгласно актуалната практика на ВКС, обективирана в Решение №
289/18.11.2014г. на ВКС по гр.д. № 1289/2014г., IV г. о., ГК и др.,
разпоредбата на чл. 335, ал. 2, т. 3 от КТ не поставя момента на прекратяване
на трудовия договор в зависимост от това, дали фактически е налице
основанието за прекратяване на трудовия договор. Както връчването на
заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, издадена от
работодателя, автоматично води до прекратяване на трудовото
правоотношение, независимо от това дали са били налице посочените в нея
основания за уволнение, така и писменото изявление на работника за
прекратяване на трудовото му правоотношение на някое от основанията по
чл. 327, ал. 1 от КТ води до автоматично прекратяване на трудовото
правоотношение, без значение дали е налице посоченото в изявлението на
работника или служителя основание. Независимо от това, в настоящия случай
основателността на исковата претенция по чл. 128, т. 2 КТ обуславя и
наличието на забава в плащанията на трудовото възнаграждение като
основание за прекратяване на трудовото правоотношение от ищеца без
предизвестие по чл. 327, ал.1, т. 2 КТ.
Правото по чл. 327, ал.1, т. 2 КТ се упражнява чрез едностранно
5
писмено волеизявление, което следва да достигне до работодателя, като
последното обстоятелство следва да бъде доказано по безспорен начин от
ищеца – работник. В тежест на последния е да установи, че е довел до
знанието на работодателя волята си да прекрати трудовото правоотношение
на посоченото основание (в този см. Решение № 193 от 29.06.2012г. на ВКС
по гр. д. № 559/2011 г., IV г.о., ГК).
По делото е прието като писмено доказателство заявление от
01.07.2019г. от ищеца Т. З. К., адресирано до управителя на ответното
дружество – работодател, видно от което ищецът уведомява работодателя, че
считано от датата на подаване на уведомлението – 02.07.2019г. прекратява
едностранно сключения между страните трудов договор, на основание чл.
327, ал.1, т. 2 КТ – поради неплащане на трудовите му възнаграждения.
Не са ангажирани обаче от ищеца годни доказателства посоченото
заявление да е достигнало до знанието на работодателя и съответно кога. В
тази връзка не може да бъде споделено становището на процесуалния
представител на ищеца, че мотивите на приетите като писмени доказателства
Решение № 260145 от 25.08.2020г., постановено по гр. д. № 14365/2019г. по
описа на Районен съд – Варна и Решение № 805 от 26.04.2021г. по в. гр. д. №
3688/2020г. по описа на Окръжен съд – Варна, по които съдът се е произнесъл
по предявения от настоящия ищец срещу настоящия ответник иск с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, в които е прието, че „на 02.07.2019г.
ищецът е предал на управителя на дружеството – ответник известие по реда
на чл. 327, ал.1, т. 2 КТ“, обвързват съда. Сами по себе си мотивите на
съдебния акт не отразяват волята на съда по съществото на повдигнатия пред
него правен спор, а само начина на формиране на тази воля, поради което не
се ползват със сила на присъдено нещо и не са задължителни за страните. За
последните е задължително решението на съда относно спора между тях.
Мотивите като част от съдебния акт нямат задължителна сила, каквато
притежава решението, докато диспозитива, който е и същинското решение по
смисъла на чл. 236, ал. 1 от ГПК, представлява изрично изразената воля.
Доколкото със сила на пресъдено нещо разполага единствено диспозитива на
решението, а постановеният такъв по иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т.
1 от КТ не съдържа произнасяне досежно основанието за прекратяване на
трудовото правоотношение между ищеца с ответника по иска, както и с оглед
това, че мотивите нямат обвързваща сила, извън изрично предвидените в чл.
298, ал. 4 ГПК хипотези, то те не обвързват настоящия съдебен състав с
изложеното в тях, а прекратяването на трудовото правоотношение от ищеца
на посоченото основание подлежи на самостоятелно изследване и доказване в
настоящото производство (в този см. Решение № 57 от 27.02.2018 г. на ВКС
по гр. д. № 2736/2017г., IV г. о., ГК).
Въпреки липсата на ангажирани от ищеца по настоящото дело
доказателства за значимия за изхода на спора факт на получаване от страна на
ответника – работодател на заявлението на ищеца за едностранно
прекратяване на трудовото правоотношение на осн. чл. 327, ал.1, т. 2 КТ,
съдът намира, че доколкото посоченото заявление е приложено като писмено
доказателство към иницииралата настоящото производство искова молба, с
6
която се претендира обезщетение по чл. 221, ал. 1 от КТ като последица
именно от прекратяване на трудовото правоотношение едностранно от
работника на посоченото основание и като такова е редовно връчено на
ответното дружество по реда на чл. 50, ал. 2 ГПК на 08.10.2021г. (л. 49),
ведно с препис от исковата молба, то следва да се приеме, че волеизявлението
на работника – ищец за прекратяване на правоотношението на осн. чл. 327,
ал.1, т. 2 КТ е достигнало до работодателя – ответник на посочената дата, от
която следва да се счита за прекратено трудовото правоотношение между
страните. Последният факт, като такъв от значение за спорното право,
настъпил в хода на процеса, следва да бъде зачетен от съда, на осн. чл. 235,
ал. 3 ГПК, като се приеме, че именно на посочената дата – 08.10.2021г. в
полза на ищеца е възникнало и вземането за търсеното обезщетение.
Предвид изложеното установяване на елементите от фактическия състав
на иска по чл. 221, ал. 1 от КТ, съдът намира същият за основателен, а
претендираното обезщетение – за дължимо от работодателя - ответник. За
установяване на размера на така претендираното обезщетение, съдът
съобрази обстоятелството, че сключеният между страните трудов договор е
безсрочен, като видно от същия, уговореният срок на предизвестие при
прекратяване е 30 дни. От заключението на вещото лице по съдебно-
счетоводната експертиза се установява, че размерът на обезщетението,
изчислен въз основа на размера на брутното трудово възнаграждение на
ищеца за срока на предизвестието, възлиза на сумата от 535,65 лева. Предвид
това съдът намира, че искът е доказан, както по основание, така и по размер, с
оглед на което следва да бъде уважен изцяло.
Претенцията с правно основание чл. 86 от ЗЗД за заплащане на
мораторна лихва за забава върху обезщетението по чл. 221, ал. 1 от КТ,
начислена за периода 01.09.2019г. – 03.09.2021г. обаче, предвид липсата на
възникнало главно вземане към периода, за който същата се претендира,
следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
По аналогични съображения, законна лихва върху сумата от 535,65
лева, претендирана от ищеца като законна последица от решението, с което
искът се уважава, следва да бъде присъдена не от датата на подаване на
исковата молба, в какъвто смисъл е претенцията, а от датата, следваща
падежа на задължението на работодателя да заплати дължимото обезщетение,
в който момент същият е изпаднал в забава – 01.12.2021г. (чл. 228, ал. 3 КТ).
Относно съдебно-деловодните разноски:
С оглед изхода на спора, своевременно отправеното искане за
присъждането им и представените доказателства реалното им извършване,
право на разноски имат и двете страни.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, съразмерно с уважената част от
исковете, в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените разноски,
както в исковото производство, така и в проведеното преди това
обезпечително производство по ч.гр.д. № 12155/2021г. по описа на ВРС, 47-
ми състав – арг. от т. 5 на Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013г. по
тълк. д. № 6/2012г., която предвижда, че направените от страните в
7
обезпечителното производство разноски се присъждат с окончателното
съдебно решение по съществото на спора, с оглед крайния му изход.
Съобразно представения списък по чл. 80 от ГПК, претендираните от ищеца
разноски са в общ размер на 1257 лева, включващи 600 лева – заплатен
адвокатски хонорар в производството по ч.гр.д. № 12155/2021г. по описа на
ВРС, 47-ми състав /по 300 лева за всеки от двата бъдещи иска/ и 650 лева –
заплатен в настоящото исково производство адвокатски хонорар /300 лева за
иска с пр. осн. чл. 221, ал. 1 от КТ и 357 лева за иска с пр. осн. чл. 128, т. 2
КТ/. Възражението на процесуалния представител на ответника за
прекомерност на цитираните адвокатски хонорари съдът намира за
неоснователно, доколкото договореното и заплатено адвокатско
възнаграждение, както за исковото, така и за обезпечителното производство, е
в минималния размер, предвиден съответно в чл. 7, ал. 2, т. 2, вр. с чл. 2, ал. 5
от Наредба №1/09.07.04г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, съобразно цената на всеки от защитаваните интереси по
обективно съединените искове /в този см. Определение № 146 от 4.04.2022 г.
на ВКС по ч. т. д. № 358/2022 г., II т. о., ТК/ и в чл. чл. 7, ал. 7, вр. с чл. 7, ал.
2, т. 2 от Наредбата. Доколкото, видно от приетите като писмени
доказателства по делото договори за правна защита и съдействие, съответно
от 20.08.2021г. и от 03.09.2021г., претендираните адвокатски възнаграждения
са заплатени за защита по уважените искове с правно основание чл. 128, т. 2
КТ и чл. 221, ал. 1 от КТ, то същите следва да бъдат присъдени изцяло в полза
на ищеца.
На основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4 ГПК, съобразно отхвърлената част от
исковете, както и съобразно частичното прекратяване на производството с
протоколно определение от 20.04.2022г., в полза на ответника следва да се
присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение в общ размер
на 30,81 лева /22,83 лева, съобразно отхвърлената част и 7,98 лева, съобразно
прекратената част/.
Доколкото делото е решено в полза на лице, освободено от държавна
такса и разноски, на основание чл. 78, ал. 6 във вр. чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК
ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати в полза на бюджета
на съдебната власт, по сметка на Районен съд – Варна, държавна такса по
уважените искове в размер на 172,80 лева, както и 240,48 лева – разноски за
вещото лице по изготвената съдебно-счетоводна експертиза, съобразно
уважената част от исковете, т.е. сумата в общ размер на 413,28 лева.
На основание чл. 242, ал. 1 ГПК, доколкото уважените претенции са
такива за трудови възнаграждения и обезщетение за работа, следва да бъде
допуснато предварително изпълнение на решението.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА "....." ЕООД, ЕИК *********, със седалище е адрес на
8
управление: с. К., общ. А., обл. В., ДА ЗАПЛАТИ на Т. З. К. , ЕГН
**********, с адрес: гр. В., ул. ....., вх. ..., ет. ..., ап. ..., сумата от 1820 лева
/хиляда осемстотин и двадесет лева/, представляваща сбор от неплатени
брутни месечни трудови възнаграждения, дължими за периода 25.03.2019г. –
30.06.2019г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда – 03.09.2021г. до окончателното
изплащане на задължението, на осн. чл. 128, т. 2 КТ.
ОСЪЖДА "....." ЕООД, ЕИК *********, със седалище е адрес на
управление: с. К., общ. А., обл. В., ДА ЗАПЛАТИ на Т. З. К. , ЕГН
**********, с адрес: гр. В., ул. ....., вх. ..., ет. ..., ап. ..., сумата от 535,65 лева
/петстотин тридесет и пет лева и шестдесет и пет стотинки/,
представляваща обезщетение за прекратяване на трудовото правоотношение
от работника или служителя без предизвестие по чл. 327, ал.1, т. 2 КТ, ведно
със законната лихва върху сумата, считано от – 01.12.2021г. до
окончателното изплащане на задължението, на осн. чл. 221, ал. 1 КТ.
ОСЪЖДА "....." ЕООД, ЕИК *********, със седалище е адрес на
управление: с. К., общ. А., обл. В., ДА ЗАПЛАТИ на Т. З. К. , ЕГН
**********, с адрес: гр. В., ул. ....., вх. ..., ет. ..., ап. ..., сумата от 404,64 лева
/четиристотин и четири лева и шестдесет и четири стотинки/,
представляваща сбор от дължимите мораторни лихви за забава върху
незаплатените брутни месечни трудови възнаграждения, начислени за
периода 01.05.2019г. – 03.09.2021г., на осн. чл. 245, ал. 2 КТ.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Т. З. К. , ЕГН **********, с адрес: гр. В.,
ул. ....., вх. ..., ет. ..., ап. ..., срещу "....." ЕООД, ЕИК *********, със седалище
е адрес на управление: с. К., общ. А., обл. В., иск с правно основание чл. 86
ЗЗД за сумата от 109,21 лева /сто и девет лева и двадесет и една стотинки/ ,
представляваща мораторна лихва за забава върху обезщетението за
прекратяване на трудовото правоотношение от работника или служителя без
предизвестие по чл. 327, ал.1, т. 2 КТ, начислена за периода 01.09.2019г. –
03.09.2021г.
ОСЪЖДА "....." ЕООД, ЕИК *********, със седалище е адрес на
управление: с. К., общ. А., обл. В., ДА ЗАПЛАТИ на Т. З. К. , ЕГН
**********, с адрес: гр. В., ул. ....., вх. ..., ет. ..., ап. ..., сумата от 1257 лева
/хиляда двеста петдесет и седем лева/, представляваща сторени съдебно-
деловодни разноски в настоящото производство и в производството по ч.гр. д
№ 12155/2021г. по описа на ВРС, 47-ми състав, по което е допуснато
обезпечение на исковете, предмет на настоящото производство, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА Т. З. К., ЕГН **********, с адрес: гр. В., ул. ....., вх. ..., ет. ...,
ап. ..., ДА ЗАПЛАТИ на "......" ЕООД, ЕИК *********, със седалище е адрес
на управление: с. К., общ. А., обл. В., сумата от 30,81 лева /тридесет лева и
осемдесет и една стотинки/, представляваща сторени в настоящото
производство от ответника разноски за заплатено адвокатско възнаграждение,
съобразно отхвърлената част от исковете и съобразно частта, в която
производството по делото е прекратено с протоколно определение от
20.04.2022г., на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4 ГПК.
9
ОСЪЖДА "....." ЕООД, ЕИК *********, със седалище е адрес на
управление: с. К., общ. А., обл. В., ДА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на
съдебната власт, по сметка на Районен съд – Варна, сумата от 413,28 лева
/четиристотин и тринадесет лева и двадесет и осем стотинки/ – дължими
държавни такси и разноски в производството, на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК .
ДОПУСКА, на осн. чл. 242, ал. 1 ГПК, ПРЕДВАРИТЕЛНО
ИЗПЪЛНЕНИЕ на решението.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Варна в
двуседмичен срок от връчването на препис от същото на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните, на основание чл. 7, ал.
2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
10