Р Е Ш
Е Н И Е № 95
гр.
С., 02.03.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на 04.12.2019г.
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Георгиев
Боряна Гащарова
при секретаря Цветанка
Павлова, разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно
гражданско дело № 636 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
С решение № 176/10.07.2019г.,
постановено по гр.дело № 2218 по описа РС- гр.
Б. за 2018 г., са били отхвърлени предявените
при условията на евентуалност от П.Д.П. иск по чл. чл. 26, ал. 2, предл. 4 от ЗЗД за прогласяване
нищожността на договора, обективиран в нотариален акт № 35, том I, дело №
32/2014г. на нотариус Златка Александрова с район на действие РС – Б., поради претендирана от ищеца липса на основание, в частта му, с
която се прехвърля правото на собственост върху ПИ с идентификатор
05815.3.56, находящ
се в гр. Б., общ. Б., обл. С., м. „З.“, с площ 900
кв.м., трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно
ползване – за друг вид застрояване, номер по предходен план 003056, при съседи
имоти с идентификатори: 05815.3.57,
05815.3.102, 05815.3.55, 05815.3.101,
05815.3.1, и иск по чл. 26, ал.
1, предл. 1 от ЗЗД за прогласяване
нищожността на същия договор в същата му част поради противоречие със
законовата разпоредба на чл. 25, ал. 9 от ЗННД.
Настоящото производството е по реда на чл. 258 и
сл. от Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивна
жалба на П.Д.П. срещу
горното решение. Жалбоподателят счита, че същото е неправилно и постановено в
противоречие с материалния закон. Изтъква, че БРС неправилно не бил обсъдил
представените н.а. № 91/2014г. на нотариус Стела Даскалова с район на действие
Софийски районен съд, и н.а. № 37/2014г. на нотариус Ивайло Иванов с район на
действие РС- Тетевен, погрешно приемайки, че същите са неотносими
към предмета на спора. Оспорва мотивите на първоинстанционния
съд, довели до отхвърляне на иска с правна квалификация чл. 26, ал. 2, предл. 4 от ЗЗД. Счита, че липсват съществени елементи от
съдържанието на договора, чиято нищожност е релевирал,
както и че не би било възможно, същите да се заместят от клаузи на
споразумение, към което той препраща. Анализира разликите между договора и
споразумението и прави извод, че всички съществени уговорки между страните
следва да се съдържат именно в процесния договор, обективиран в нотариален акт № 35, том I, дело №
32/2014г. на нотариус Златка Александрова. Подчертава факта, че в този
нотариален акт не е посочена конкретна сума на дълга, който се погасява
посредством прехвърляне на правото на собственост върху описаните в него
недвижими имоти. Описва правните последици от липсата на такава конкретизация и
обосновава релевантността й като съществен порок на
договора, обуславящ нищожността му поради липса на основание. Във връзка с
това, оспорва аргумента на районния съд, че договорът за даване вместо
изпълнение може и да не съдържа посочване на цена. Анализира този правен
институт и прави извод, че непосочването на размера на дълга, по аналогия с
непосочване на продажната цена в договора за покупко-
продажба, е съществено нарушение, водещо до нищожност на сделката. Изтъква също
така, че в договора не била посочена и отделна цена на всеки един от
прехвърляните имоти, което също било съществен порок, водещ до невъзможност да
се установи действителната воля на страните. Намира, че в съвкупност, тези
обстоятелства обуславяли нищожност на договора поради липса на основание.
Развива съображения относно отхвърления иск по чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, като счита за доказано противоречие с
разпоредбата на чл. 25, ал. 9 от ЗННД, тъй като в процесния
нотариален акт не било декларирано, че посочената в него сума е действително
уговореното плащане по сделката. Оспорва извода на БРС, че, въпреки възмездния
характер на сделката, тази разпоредба е неприложима към процесния
случай. Изразява становище, че императивният характер на нормата изключва
възможността за нейното стеснително или разширително
тълкуване, а тя следва да се прилага във всички случаи на възмездни сделки.
Позовава се на целите, довели до приемане на Закона за ограничаване на
плащанията в брой, като сочи, че декларирането на действително уговорената цена
по сделката допринася за изясняване на произхода на средствата – дори в
случаите на непарична престация. Прави извод, че
страните по процесния договор са били длъжни да
декларират такъв произход, а недекларирането съставлява противоречие на закона
и обуславя нищожност на сделката. Моли съда да отмени обжалваното решение и да
уважи предявените искове. Прилага копие от съдебен акт – Определение от
13.01.2012г по ч.гр.д. № 2664/2011г. на ОС- Варна.
В срока по
чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор от ответника В.В.В.,
който счита обжалвания съдебен акт за правилен и законосъобразен, и моли съда
да го потвърди. Солидаризира се с извода на районния съд, че н.а.
№ 91/2014г. на нотариус Стела Даскалова с район на действие Софийски районен
съд, и н.а. № 37/2014г. на нотариус Ивайло Иванов с район на действие РС-
Тетевен, са неотносими към спора, като сочи, че
самият жалбоподател не бил посочил, с какво тяхното обсъждане би допринесло за правилното
решаване на делото. Пояснява, че актовете са три, тъй като прехвърляните с тях
недвижими имоти се намират в различни нотариални райони. Счита, че те са
несамостоятелни, а следва да се тълкуват съвместно със споразумението от
31.07.2014г., което е било представено при изповядване на сделките и съставлява
тяхно основание. Позовава се на Решение № 111/30.10.2018г. по гр.д. №
3807/2017г., с което е отхвърлен предходен иск на същия жалбоподател по чл. 33,
ал. 2 от ЗС във връзка със същата сделка, като изтъква, че ВКС я е приел за
действителна. Цитира решаващия му извод, че „когато за погасяване на един общ
паричен дълг е уговорено прехвърляне на притежаваните от длъжника идеални части
от два или повече недвижими имота, без в договора за даване вместо изпълнение
да е посочено прехвърлянето на кой имот каква част от дълга погасява,
съсобственикът на един от тези имоти не може да иска изкупуване по чл.33, ал. 2
ЗС на идеална част само от този имот“. Излага съображения, че не било
задължително, в договора да се посочва, кой имот каква част от дълга погасява,
т.е. че няма изискване за посочване на цена в него. Оспорва опитите на ищеца да
приравни даването вместо изпълнение с договора за продажба. Счита за правилно и
обжалваното решение по евентуалния иск за нищожност на процесния
договор поради противоречие на закона. Намира, че липсата на декларация по чл.
25, ал. 9 от ЗЗДН сама по себе си не може да доведе до недействителност на това
основание, тъй като тази разпоредба няма отношение към съществените елементи на
сделката. Навежда доводи, че представеното с жалбата определение на Варненския
окръжен съд е неправилно, тъй като противоречи на възприетото с Определение №
66/18.03.2015г. по ч.гр.д. № 36/2015г. на ІІ ГО на ВКС. Моли съда да приеме
жалбата за неоснователна. Претендира разноски.
В срока по
чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор и от въззиваемата
П.Х., която моли съда да остави въззивната жалба без
уважение и да потвърди обжалваното решение. Излага съображения, сходни с тези
на въззиваемия В.. Анализира съотношението между
споразумението от 31.07.2014г. трите нотариални акта за прехвърляне на идеални
части от недвижими имоти в изпълнение на т. 3 от него. Позовава се на
цитираното от В. Решение №
111/30.10.2018г. по гр.д. № 3807/2017г. като въз основа на него прави извод, че
процесният договор е действителен. Намира, че
посочването на цена не е задължителен елемент от фактическия състав на сделката
по даване вместо изпълнение, а липсата на такава по отношение на отделните
имоти не е порок, обуславящ нищожност. Подчертава, че цената не е еквивалентна
на основание на сделката, а последното е отразено достатъчно ясно в писмения й
текст. По отношение на претендираното основание за
нищожност по чл. 25, ал. 9 от ЗННД сочи, че в случая тази разпоредба не следва
да се прилага, тъй като сделката няма за предмет заплащане на парична сума.
Претендира разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния
съд жалбоподателят се явява лично и се представлява от адв.
И., която поддържа жалбата и моли съда да я уважи по изложените в нея
съображения. Представя писмени бележки, в които възпроизвежда доводите от въззивната жалба. Претендира разноски. Представя списък по
чл. 80 от ГПК.
В открито съдебно заседание пред въззивния
съд въззиваемият В.В. не се
явява. Представлява
се от адв. Л., която поддържа отговора, оспорва
жалбата и моли съда да я остави без уважение по съображения, изложени в
отговора. Не претендира разноски. Представя писмени бележки, които в една своя
част дословно преповтарят изложеното в отговора на въззивната
жалба, а в останалата си част съвпадат по смисъл с него.
В открито съдебно заседание пред въззивния
съд въззиваемата П.Х. не се явява и не се представлява. От
процесуалния й представител е постъпила молба, с която жалбата се оспорва и се
поддържа представения отговор. Не претендира разноски. Депозирала е писмени
бележки, с които се присъединява към изложеното от отв.
В. в неговите писмени бележки и се позовава на отговора си на въззивната жалба.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните в първоинстанционното
производство доказателства, е описана точно и изчерпателно в обжалваното
решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен
акт.
В производството пред въззивната
инстанция не са събирани доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от
правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният
съд се произнася служебно по валидността на обжалвания съдебен акт, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
І. По валидност
В конкретния случай, обжалваното решение е валидно, доколкото е
постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от
разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е ясно и разбираемо
формулирана.
ІІ. По допустимост
Решението е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на
положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на
иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по
действително предявените такива. Налице
е правен интерес от предявяването им, тъй като ищецът (жалбоподател в
настоящото производство) е кредитор на ответницата Х.. В това си качество, той
има интерес да задържи в патримониума й имущество, от
което да се удовлетвори в случай на уважаване на заведен срещу нея паричен иск.
Този резултат би бил постигнат именно с така предявените искове, тъй като, в случай
на уважаването им, би било отречено пораждане на правни последици от
атакуваната с тях разпоредителна сделка, с която Х. намалява своето имущество.
При това, тъй като в случая се претендира, че тя е нищожна, редът по чл. 135 от ЗЗД е неприложим, а П. има интерес от обявяването на тази нищожност чрез
предявяване на настоящите искове, с цел за запазване платежоспособността на
своята длъжница.
ІІІ. По същество
Настоящият съдебен състав споделя напълно изложените от Б.ския районен съд мотиви, и препраща към тях на основание
чл. 272 от ГПК.
В допълнение, както и в отговор на съдържащите се в жалбата
доводи, съдът намира за неоснователно позоваването на факта, че БРС не е
обсъдил част от доказателствата по делото - н.а. № 91/2014г. на нотариус
Стела Даскалова с район на действие Софийски районен съд, и н.а. № 37/2014г. на
нотариус Ивайло Иванов с район на действие РС- Тетевен. На първо място следва
да се отбележи, че самият жалбоподател не сочи значението на тези актове за
изхода на правния спор, нито начина, по който евентуално биха подкрепили неговата
теза. Наистина, той правилно изтъква, че те касаят част от имотите,
собствеността върху които се прехвърля във връзка със споразумението от
31.07.2014г., т.е. в този смисъл те са част от комплексните отношения между
страните и са свързани и с процесния нотариален акт. Според
настоящия съдебен състав, обаче, тяхното обсъждане не би обусловило различни
правни изводи, доколкото обективирането на транслативните сделки в три отделни акта (вместо в един),
само по себе си, е ирелевантно за изтъкнатите от
жалбоподателя основания за нищожност на процесния
договор, а именно – липса на основание и противоречие на закона. Поради това,
този факт (респ. необсъждането му от страна на първоинстанционния
съд) не е в състояние да доведе до уважаване на жалбата и исковете на П..
Също така неоснователно жалбоподателят изтъква като аргумент в
подкрепа на тезата си факта, че в процесния нотариален
акт не са посочени съществени елементи от съдържанието на договора,
чиято нищожност е релевирал (напр. сума на дълга,
цени на отделните прехвърляни имоти и др.). По спор между същите страни във
връзка със същия договор, настоящият съдия- докладчик е участвал в
постановяване на съдебен акт (Решение № 203 от 22.05.2017г. по в.гр.д. №
746/2016г. на ОС- С.), в който е изложил мотиви (и продължава да ги поддържа),
че даването
вместо изпълнение представлява сложен договор или комплекс от взаимно свързани
договори, който включва новационен елемент и престационен елемент. В случая, споразумението от
31.07.2014г. съдържа само новационния елемент, а
договорът, обективиран в н.а. № 35/07.08.2014г., т.
І, рег. № 1704, дело № 32/2014г. на нотариус Златка Александрова - престационния. Поотделно, двата акта нямат самостоятелно
значение, но в своята съвкупност покриват фактическия състав на даването вместо
изпълнение. Следователно, изискванията към тях и евентуалните им пороци следва
да се разглеждат във взаимна връзка. Отнесено към релевираните
в настоящото производство доводи, това означава, че основанието (causa) на сделката трябва да се преценява не изолирано, а
в контекста на целените от страните правни последици, като няма пречка, то да
бъде извлечено и от външни за нотариалния акт документи, респ. чрез съвместното
му тълкуване с тях.
Във връзка с това, от значение е и
фактът, че е възможно и допустимо, един договор да бъде обективиран
не само в един документ, а в няколко такива (напр. оферта и акцепт,
разменени по пощата). Следователно, не е задължително процесният
нотариален акт да съдържа всички съществени елементи на сделката, нито
отсъствието на някои от тях в него обуславя нейната нищожност поради липса на
основание. Противно на поддържаното от жалбоподателя, няма пречка, тези
елементи да се съдържат в други документи – напр. споразумението от
31.07.2014г.
На последно място по този въпрос следва
да има предвид правната теория (Павлова М. „Гражданско право. Обща част“, т.
ІІ, изд. „Софи-Р“, 1996г., стр. 154), съгласно която „основанието не е
необходимо изрично да е формулирано в съдържанието, но трябва да може да се
разбере от него“. В случая, текстът на нотариалния акт достатъчно ясно сочи, че
прехвърлянето на идеални части от имоти се извършва в изпълнение на задължение
на П.Х. по т. 3 от споразумението от 31.07.2014г. между нея и В.В., а тази точка, от своя страна, обвързва това задължение
с обезщетяване на последния за вреди.
С оглед гореизложеното, тълкувайки
съвместно двата документа, съдът намира за доказано наличието на основание на процесната сделка, и то е погасяването на задължение на Х.
към В. (solvendi causa).
Във връзка с това, неоснователно жалбоподателят счита, че е налице
пълно припокриване между институтите на даването вместо изпълнение и покупко- продажбата. Независимо от частична аналогия в
отделни техни аспекти (виж. мотивите към цитираното по- горе Решение
№ 203 от 22.05.2017г. по в.гр.д. № 746/2016г. на ОС- С.), те притежават и редица специфични особености,
които не позволяват автоматично пренасяне на характерни за единия институт
изводи върху другия такъв.
Неоснователни са и съображенията, изложени от жалбоподателя във
връзка с евентуалния му иск за нищожност поради противоречие на закона – чл.
25, ал. 9 от ЗННД. Действително, в процесния
нотариален акт участниците
в нотариалното производство
не са изпълнили задължението си, произтичащо от тази разпоредба, да декларират,
че сумата,
посочена в акта, е действително уговореното плащане по сделката. Според
настоящия съдебен състав, обаче, това не води до претендираните
от жалбоподателя последици поради следните съображения:
- Независимо от
императивния характер на разпоредбата на чл. 25, ал. 9 от ЗННД, тя касае
отношения не между страните по сделката, а между тях и държавата във връзка с
предотвратяване укриването на данъци. Следователно, нарушаването й поражда
правни последици в отношенията им с друг правен субект и води до ангажиране на
административно-наказателната им отговорност, но не се отразява върху
действителността на сделката.
-
Съгласно
съдебната практика (Решение № 1278 от
14.11.2008 г. на ВКС по гр. д. № 3954/2007 г., IV г. о., ГК) „не всяко
противоречие със закона е основание за нищожност на сделката по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, а само ако предметът на сделката е
незаконен, или когато основанието й противоречи на закона“. Според настоящия съдебен състав, липсата на
декларация по чл. 25, ал. 9 от ЗННД нито прави предмета на сделката незаконен,
нито води до противоречие със закона на установеното по- горе нейно основание,
поради което това нарушение не обуславя претендираните
от жалбоподателя правни последици. Нещо повече: така цитираното съдебно решение
е постановено по сходен казус, касаещ неистинност на
декларация по чл. 226, ал. 1 от ДПК (отм.),
като съставът на ВКС изрично е формирал извод, че това обстоятелство „…не е основание за прогласяване нищожността
на договор за продажба, тъй като тя не е елемент от сделката.“ Аналогични
съображения може да се изложат и по настоящия казус.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че главният и евентуалният
иск са неоснователни. Като е достигнал до същия извод, БРС е постановил
правилно и законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено.
ІV. По разноските
Разноски не са претендирани от страните,
които, с оглед изхода на делото, имат право на такива, поради което съдът не
дължи произнасяне по този въпрос.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 176/10.07.2019г., постановено по гр.дело
№ 2218 по описа Б.ския
районен съд за 2018 г.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.