Решение по дело №2642/2021 на Административен съд - Бургас

Номер на акта: 115
Дата: 2 февруари 2022 г.
Съдия: Галина Георгиева Радикова
Дело: 20217040702642
Тип на делото: Касационно административно дело
Дата на образуване: 19 ноември 2021 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р   Е   Ш  Е  Н   И   Е  № 115

 

гр. Бургас, 02 февруари  2022г.

 

В     ИМЕТО     НА     НАРОДА

 

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД гр.Бургас, ХІV състав, в съдебно заседание на двадесет и седми януари, през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА РАДИКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТИНА БЪЧВАРОВА

                                                                          АТАНАСКА АТАНАСОВА

При секретар И.Г.  и с участието на прокурора ДЕЯН ПЕТРОВ, изслуша докладваното от съдия ГАЛИНА РАДИКОВА КАХД № 2642/2021г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от АПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от А.Х.А., ЕГН ********** против решение 708/13.04.2021г., постановено по административно дело №1651/2020г. по опис на Административен съд гр. Бургас.

Касаторът иска обжалваното решение да бъде отменено, а предявените от него искове против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието да бъдат изцяло уважени. Претендира присъждане на разноски. Счита, че съдът в нарушение на разпоредбата на чл.56 от КРБ е преквалифицирал исковата претенция, като по този начин го е поставил в „невъзможност да установява факти и упражни правата си, и обръща тежестта на доказване“. С това действие, според него, е нарушено равенството и състезателността в производството, в противоречие с чл.6 от КЗПЧОС, чл.6 от КРБ и чл.6 от АПК. Твърди, че фактите по делото са безспорни и въз основа на тях може са де направи извод за основателност и доказаност на предявените искове. Като се позовава на разпоредбата на чл.286, ал.2 от ЗИНЗС счита, че съдът неправилно го е осъдил за разноски за възнаграждение на юрисконсулт. Заключава, че обжалваното решение „е неправилно и в противоречие на материалния закон, като разширителното тълкуване в съчетание с промяната на правното основание на иска водят до обоснованост за нарушение на чл.6 от КЗПЧОС и чл.6 от АПК“. Намира, че решението е постановено и при неизяснена фактическа обстановка, което е самостоятелно основание за отмяната му.

В съдебно заседание лично и с процесуалния си представител адв. Л. поддържа жалбата и направените с нея, искания. Подробни съображения касаторът и адв. Л. излагат в писмен вид.

Ответникът  Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, не изпраща представител. В отговора на касационната жалба застъпва тезата за нейната неоснователност и излага съображения за законосъобразност на обжалваното решение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в минимален размер.

Представителят на Окръжна прокуратура гр. Бургас счита, че касационната жалба е неоснователна, тъй като не е налице нито едно от основанията, посочени в чл.209 от АПК.

Настоящият състав на съда намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и е процесуално допустима.

С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил като неоснователна исковата молба на А.Х.А., ЕГН **********, с адрес ***, Затвора Бургас, против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София, с която е предявил два обективно съединени иска:- за заплащане на обезщетение в размер на 1000 лв. за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в унижение, физически дискомфорт и страдание за периода 02.08.2019г.-16.01.2020г. настъпили вследствие незаконосъобразно въздействие на началника на Затвора Бургас, изразяващо се в неспазване на законния едногодишен срок за произнасяне относно продължаване на изтърпяването на наказанието при условията на специален режим, ведно със законната лихва върху главницата от датата на завеждане на исковата молба до окончателното; - за заплащане на обезщетение в размер на 7000 лв. за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в унижение, физически дискомфорт и страдание през периода 14.08.2019г.-06.01.2020г., причинени му вследствие издадена незаконосъобразна заповед № БС-187/28.08.2019г. на началника на Затвора Бургас, която е била отменена по съответния съдебен ред, ведно със законната лихва върху главницата от датата на завеждане на исковата молба до окончателното И е осъдил А.Х.А., ЕГН **********, с адрес ***, Затвора Бургас да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София, юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв.

Съдът е постановил акта си, като е приел за установени следните факти:

Със заповед БС № 235/02.08.2018г. на началника на Затвора Бургас е продължен специалният режим за изтърпяване на наложеното наказание на лишения от свобода А.Х.А. за срок от една година (л.60-л.62). По делото няма твърдения тази заповед да е била обжалвана. Връчена на А. на 02.08.2018г., влязла е в сила, в случай че не е била обжалвана, след изтичането на 14-дневния срок за обжалване, т.е. на 17.08.2018г.

Следващата заповед БС №187/28.08.2019г. на началника на Затвора Бургас също продължава специалния режим за срок от една година. Тя е била връчена на 30.08.2018г., обжалвана е по съдебен ред и с решение № 2066/28.11.2019г., постановено по административно дело № 2227/2019г. по описа на Административен съд Бургас, заповедта е била отменена, а преписката върната на началника на затвора за ново произнасяне. Според мотивите на решението компетентният административен орган се е произнесъл с оспорената заповед без да изиска становище на психолог, което е законова предпоставка за постановяването на такъв акт съгласно изискванията на чл.198, ал.1 от ЗИНЗС, т.е. съдът е приел, че административният орган е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила и затова е отменил заповедта и е върнал преписката за ново повторно произнасяне съобразно указанията, съдържащи се в мотивите на решението. Съдебното решение е влязло в сила на датата, на която е постановено, след което административният орган е издал нова заповед БС № 11/06.01.2020г., с която е продължил специалния режим на ищеца А. за срок от една година.

Изложил е и показанията на разпитания в качеството на свидетел по делото И.Р.,  който обяснил, че ищецът се оплаквал за постоянно продължавания специален режим, като същевременно твърдял, че не му е ясно какво се изисква от него, за да настъпи промяна в режима. Състоянието му не било добро, тъй като всеки лишен от свобода имал надежда за облекчаване на режима, в който изтърпява присъдата и за осъществяване на социални дейности като учебни мероприятия, кръжоци и други, чрез които да се смекчи тежестта на самия режим на изтърпяване. Според свидетеля ищецът не се чувствал добре от това, че е постоянно заключен, обездвижвал се и искал да получи някакво образование. Бил унил, отпаднал, обезнадежден.

При тези факти съдът е приел, че правната квалификация на двата обективно съединени иска е чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, а не чл.284 от ЗИНЗС, както е заявил ищеца с исковата молба, тъй като в последната няма твърдения за факти, които сочат на нарушения на чл.3 от ЗИНЗС. Не се твърди подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение (чл.3, ал.1 от ЗИНЗС). Отсъстват и твърдения за претърпени неимуществени вреди от липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност (чл.3, ал.2 от ЗИНЗС).

Исковите претенции е намерил за неоснователни, поради липсата на доказателства (при доказателствена тежест за ищеца) за наличието на причинно следствена връзка между заявените с исковата молба неимуществени вреди и административния акт, отменен по надлежен съдебен ред, респ. от незаконосъобразното бездействие, която връзка е една от кумулативно изискуемите предпоставки за ангажиране на отговорността на ответника.

Съдът по отношение на първият иск е посочил, че периодът, през който началникът на затвора не е издавал акт по чл.198, за който е задължен, е 02.08.2019г.-28.08.2019г. През този период жалбоподателят не е установил с надлежни доказателства, че е претърпял неимуществени вреди, които да бъдат обезщетени. Няма никакви данни за допълнителен физически дискомфорт, който да е предизвикан от липсата на ново произнасяне на началника на затвора относно продължаване на специалния режим, извън дискомфорта, който самото наказание налага.

По отношение на вторият иск е приел, че основното неудовлетворение на ищеца произтича от неговите субективни очаквания, че следващата заповед, която ще издаде началникът на затвора на основание чл.198, ал.3 от ЗИНЗС, няма да продължава специалния режим. Самата отмяна на заповедта, с която е продължен специалният режим, по никакъв начин не уврежда нейния адресат, защото той до този момент е изтърпявал наказанието при същия режим, т.е. положението му не се влошава. Неговата субективна надежда, че няма да бъде продължен специалният режим и настъпилото впоследствие разочарование от продължаването на режима не са обстоятелства, които да обосноват наличието на претърпени неимуществени вреди вследствие отмяната на незаконосъобразен акт, с който се продължава специалният режим, поради наличието на процесуални нарушения при постановяването му.

Настоящият състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно, и изцяло споделя съображенията по приложението на закона, изложени в него.

Възраженията на касатора са неоснователни.

Правното основание на заявените претенции съдът е определил въз основа на фактите, изложени в исковата молба, каквото е и неговото задължение като правораздаващ орган.

Ищецът е длъжен да индивидуализира спорното право, като посочи фактите, от които произтича, заявеното с исковата молба, материално субективно право и  неговото съдържание- в какво се състои искането.

Ищецът не е длъжен да сочи правната квалификация на спорното право, но дори и да го направи, така посочената правна квалификация не обвързва съда, защото задължение на последния е да я определи служебно.

В случая именно такава преценка съдът е направил с обжалваното решение. Изпълнението на тази служебна дейност, свързана с правораздаването не може да накърни правата на страните в процеса, както счита касатора.

Последният сам е квалифицирал подадените от него искове, като такива с правно основание чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, каквото основание обаче, изложените в исковата молба факти не предпоставят.

Правилно първоинстанционният съд е определил, че заявените претенции са с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, защото ищецът не е твърдял причинени неимуществени вреди от нарушения на чл.3 от ЗИНЗС, каквато предпоставка следва да е налице, за да се приеме, че предявените искове са с правно основание чл.284, ал.1 от ЗИНЗС.

Ищецът ясно е посочил, че вредите са настъпили в резултат на незаконосъобразно бездействие на административен орган да издаде акт по чл.198, ал.1 от ЗИНЗС и в резултат от отменена като незаконосъобразна заповед, издадена на основание чл.198, ал.1 от ЗИНЗС, каквито хипотези регламентира нормата на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.

Определянето на съответната на фактите правна квалификация на спорното право, не е поставило ищеца в „невъзможност да установява факти и упражни правата си“.

По делото първоинстанционният съд е провел две съдебни заседания, като е събрал всички поискани от ищеца и относими за правилното разрешаване на спора, доказателства.

Не е налице и твърдяната от касатора неизяснена фактическа обстановки. Съдът е установил всички релевантни факти и въз основа на тях е направил преценка за приложимото материално право.

Установил е незаконосъобразно бездействие на административен орган да издаде акт по чл.198, ал.1 от ЗИНЗС и отменен от съда като незаконосъобразен акт по същата норма. Установил е и наличието на вреди- унилост, отпадналост и  обезнадежденост у ищеца, но е намерил за недоказана причинно следствената връзка между тези два елемента от фактическия състав на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.

В случая наличието тази причинно следствена  връзка не е законово презумирано, както счита касатора. То е следвало да бъде доказано от него и такова доказване не е проведено.

Както правилно е отчел съда, свидетелските показания сочат за наличие на идентични с  тези на ищеца изживявания у всички лишени от свобода, за които е определен специален режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода.

Тези изживявания са увеличили интензитета си при касатора, защото всъщност режима на изтърпяване на наказанието не е бил изменен, каквито надежди и очаквания е имал същият, те не са пряка последица от незаконосъобразното бездействие на органа или от издадената от него, незаконосъобразна заповед. Тези изживявания са останали същите и след издаване на последващата заповед БС № 11/06.01.2020г., с която е продължен специалния режим на касатора А. за срок от една година.

Във фактическия състав на отговорността на държавата за дейността на администрацията, визирана в чл. 1, ал.1 от ЗОДОВ се включват следните елементи: 1.незаконосъобразен (унищожаем или нищожен) акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата, при или по повод изпълнение на административна дейност, отменени по съответния ред, като в случай на незаконосъобразно действие или бездействие, същото би могло да бъде констатирано и в производството по обезщетението;2.настъпила вреда от такъв административен акт и 3.причинна връзка между постановения незаконосъобразен акт, действие или бездействие и настъпилия вредоносен резултат.   При липсата на който и да е от елементите на посочения фактически състав, в случая този по т.3, не може да бъде реализирана отговорността на държавата по реда на чл. 1, ал.1 от ЗОДОВ.

Поради изложеното съдът намира, че преценката на първоинстанционния съд за неоснователност на исковите претенции е направена при правилно приложение на материалния закон.

Неоснователно е и възражението на касатора за незаконосъобразно възлагане на разноските, за възнаграждение на юрисконсулт.

Същите са определени в съответствие с разпоредбата на чл.10, ал.2 и 4 от ЗОДОВ, които са приложимите норми с оглед правното основание на предявените искове.

С оглед изхода на спора на ответника следва да бъдат присъдени поисканите своевременно от него, разноски за възнаграждение на юрисконсулт, които съдът, на осн. чл. 144 от АПК във вр. с чл.78, ал.8 във вр. с чл.37, ал.1 от ЗПП, определя в размер на 100лв.

Предвид изложеното съдът намира, че по отношение на обжалваното решение не са налице отменителни основания, поради което същото следва да бъде оставено в сила.

Затова и на основание чл. 221, ал.1 и чл.223 от АПК, ХІV състав на Административен съд Бургас,

 

Р Е Ш И:

 

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 708/13.04.2021г., постановено по административно дело №1651/2020г. по опис на Административен съд гр. Бургас.

ОСЪЖДА А.Х.А., ЕГН ********** да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието сума в размер на 100лв. за възнаграждение на юрисконсулт.

Решението е окончателно.

 

 

                       

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

                                          ЧЛЕНОВЕ: