№ 114
гр. Русе, 05.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ в публично заседание на четиринадесети март
през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Николинка Чокоева
Членове:Татяна Черкезова
Светослав Тодоров
при участието на секретаря Мариета Цонева
като разгледа докладваното от Светослав Тодоров Въззивно гражданско дело
№ 20234500500101 по описа за 2023 година
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от Е. И. К. против Решение № 1369/03.11.2022г. по гр.д.
№ 1260/2022г. по описа на Русенски районен съд, с което е признато за установено по
отношение на жалбоподателката, че С. Д. притежава правото на собственост върху ¼ ид.ч.
от недвижим имот, находящ се в гр. Глоджево, общ. Ветово, обл. Русе и е отменен
констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот № 124, том 3, рег. № 4479,
дело № 424/03.06.2021г. на нотариус Адриана Филчева – рег. № 629 с район на действие РС
– Русе за ¼ ид.ч. собствена на ищцата.
Във въззивната жалба се твърди, че решението е незаконосъобразно, неправилно и
немотивирано. Ищцата не навела доказателства, че е посещавала, ползвала и третирала като
наследство процесния имот, както и че е владяла същият и е отблъсквала владението на
ответницата. Неправилни били изводите на съда по отношение на подадената от бащата на
ответницата декларация по чл.14 ЗМДТ. Представените нотариални декларации от всички
наследници били частни писмени документи, които доказвали неизгодните за подписалите
ги лица факти, че те не са собственици на имота, а ответницата го владее. Недоказано
останало и твърдението, че причина за съставения констативен нотариален акт за
собственост е задължение на бащата на ответницата към банка. Моли за отмяна на
обжалваното решение.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на възивната жалба от С. Д., в
1
който се изразява становище, че жалбата е неоснователна, а решението правилно и
законосъобразно. Въззиваемият моли жалбата да не се уважава, а решението на
първоинстанционния съд да бъде потвърдено.
Пред въззивния съд страните не са направили доказателствени искания.
За да се произнесе по спора, съставът на Русенския окръжен съд съобрази следното:
Производството по гр.д. № 1260/2022г. по описа на Районен съд гр. Русе е образувано
по искова молба от С. Д., гражданин на Република Турция, родена на ******г. в Република
България с имена С. О. Х., чрез своята дъщеря С. К., турски гражданин, назначена за
попечител на ищцата със съдебно решение на 2-ри Граждански правен съд Измир, с която са
предявени против ответницата Е. И. К. обективно съединени иск с правно основание чл.124,
ал.1 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че ищцата е собственик
на ¼ ид.ч. от недвижим имот: Дворно място, цялото с площ от 1713 кв.м., заедно с
построените в него жилищна сграда, с площ от 58 кв.м. и второстепенна постройка, с площ
от 28 кв.м., на адрес: гр. Глоджево, общ. Ветово, обл. Русе, ул. „************ и искане с
правно основание чл.537, ал.2 ГПК при уважаване на главния иск да бъде отменен
констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот придобит по давност №
124, том 3, рег. № 4479, дело № 424/03.06.2021г. на нотариус Адриана Филчева – рег. № 629
с район на действие РС – Русе за собствената на ищцата ¼ ид.ч. от имота.
Ищцата твърди, че процесният имот бил собственост на нейния баща О.С.И., починал
на 16.06.2005г. Ответницата била внучка на О.С.И. и дъщеря ня неговия син И.О.И.. След
смъртта му имотът продължил да се ползва от неговата съпруга и деца. Ищцата твърди, че
заедно с дъщеря си живеят в Турция, но винаги отсядали в този дом при прибиранията си в
България и го третирали като свое наследство. Никой от останалите наследници не
предявявал претенции спрямо имота, нито заявявал открито, че възнамерява да го свои.
Ответницата се снабдила с констативен нотариален акт за собственост върху имота без да е
установявала владение. Имотът се обитавал целогодишно от бащата на ответницата, която
живеела в друг дом. Като причина за изготвяне на оспорвания документ за собственост,
ищцата счита наличието на дългове на бащата на ответницата към банка и осуетяването на
принудително изпълнение спрямо имота. Преди образуването на изпълнителното дело,
бащата на ответницата декларирал имота като наследствен с декларация от 18.03.2021г. С
тази декларация счита, че намерението на ответницата да свои имота е отблъснато от
собствения й баща, който го декларирал на името на всички наследници. Счита, че
владението не е установено явно и не е заявено спрямо всички предишни собственици.
Поддържа, че е собственик на ¼ ид.ч. от процесния недвижим имот на основание
наследство.
В законоустановения едномесечен срок по чл. 131 ал. 1 от ГПК е постъпил писмен
отговор от ответницата, с който исковете се оспорват като допустими, но неоснователни.
Действително имотът бил собственост на О.С.И., починал на 10.06.2005г., баща на ищцата и
дядо на ответницата. Около четири години след смъртта му, неговата съпруга С.А.И.,
2
починала на 16.03.2012г., се преместила да живее постоянно при дъщеря си Е. О. Ю. в с.
Ковачевец, общ. Попово. Ответницата твърди, че от този момент е започнала да владее
имота като собственик и многократно е манифестирала пред всички трети лица и
наследници, че владее имота като собственик – извършвала ремонти, подобрения,
преустройства и никой не се противопоставял на това нейно поведение. Оспорват се
твърденията в исковата молба, че ищцата е посещавала, ползвала, отсядала и третирала
имота като свое наследство, както и че причина за съставяне на констативния нотариален
акт са дългове на бащата на ответницата. От подадената декларация по чл.14 ЗМДТ от
бащата на ответницата и плащането на данък от страна на ищцата не можело да се прави
извод за изявено намерение за своене или липса на такова.
Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства и становищата на
страните, намира за установено следното от фактическа страна:
С протоколно определение от 03.10.2022г. е обявено за безспорно между страните, че
процесният имот е бил собственост на бащата на ищцата и дядо на ответницата О.С.И.,
починал на 10.06.2005г.
От представеното с исковата молба удостоверение за наследници се установява, че
наследници по закон на О.С.И. са преживялата съпруга С.А.И. и децата му С. О. Х., Е. О.
Ю. и И.О.И.. След смъртта на С.А.И., неин наследник по закон е дъщеря ѝ К.М.Ш..
По посочения начин се установява, че ищцата е наследник по закон на О.С.И. по
отношение на ¼ ид.ч. от наследството, останало след смъртта му, което не се оспорва от
ответницата.
На 18.03.2021г. бащата на ответницата И.О.И. е подал декларация по чл.14 ЗМДТ
пред община Ветово, в която е декларирал, че заедно с Е. О. Ю., С. О. Х. и К.М.Ш. е
собственик на имота при равни квоти – по ¼ ид.ч. за всеки от тях.
С исковата молба са представени квитанции за заплащани от ищцата местни данъци за
процесния имот за 2019г., 2020г. и 2021г.
На 03.06.2021г. е съставен констативен нотариален акт за собственост върху недвижим
имот придобит по давност, с който ответницата Е. И. К. е призната за собственик на целия
процесен имот.
От справка в имотен регистър се установява, че на 05.07.2021г. е вписана възбрана
върху ¼ ид.ч. от имота за задължения на И.О.И., за които е предприето принудително
изпълнение.
Ответницата е представила справка от съдебния изпълнител, от която се установява, че
задълженията на нейния баща по изпълнителното дело са в общ размер на 1067.29 лева, от
които главница в размер на 366.84 лева.
За установяване на твърденията на ответницата за осъществено от нея
необезпокоявано, трайно и непрекъснато владения на процесния имот в продължение на 10
години са допуснати гласни доказателства посредством разпит на трима свидетели –
3
К.М.Ш., Е. О. Ю. и Н.Р.Б.. Ответницата е оттеглила искането си за допускане на свидетели и
е представила нотариално заверени декларации от И.О.И., Е. О. Ю. и К.М.Ш., наследници
на О.С.И., с които те декларират, че никога не са владели, не владеят и не упражняват
фактическа власт върху процесния имот, както и че имота се владее единствено от неговия
собственик Е. И. К. постоянно и непрекъснато, повече от десет години.
С оглед установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените
въззивни предели, настоящият съдебен състав намира обжалваното решение за валидно и
допустимо.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно чл.
269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
Производството е образувано по предявен положителен установителен иск за
собственост, при който в тежест на ищцата е да установи твърдението си, че е собственик на
¼ ид.ч. от процесния имот, придобита по наследствено правоотношение от нейния баща
О.С.И.. В тежест на ответницата е да установи чрез пълно и главно доказване твърденията в
отговора на исковата молба, че е придобила собствеността върху целият имот чрез
осъществено в периода след 2009г. явно, необезпокоявано, трайно и непрекъснато владение
върху имота.
Ищцата е доказала придобиването на ¼ ид.ч. от процесния имот по описания в
исковата молба начин – по наследство от нейния баща О.С.И., чрез представеното
удостоверение за наследници. Твърденията в исковата молба, че ищцата е считала имота за
наследствен и е отсядала в него са от значение за разрешаване на спора по отношение на
осъществявано от ответницата давностно владение върху целия имот. Тези твърдения в
исковата молба са недоказани в производството пред първоинстанционния съд, но по
никакъв начин не променят факта, че ищцата е придобила собствеността на твърдяното от
нея основание – по наследство. Този способ не изисква извършване на специфични действия
от страна на ищцата за придобиване на собствеността, а единствено имотът да е бил
собственост на наследодателя и ищцата да е негов наследник при твърдяната от нея квота.В
този смисъл неоснователни са възраженията във въззивната жалба, че ищцата не е доказала,
че е придобила собствеността на ¼ ид.ч. от процесния имот по наследство.
След като се установява придобиването на право на собственост от ищцата върху ¼
ид.ч. от процесния имот, при разрешаване на спора следва да се извърши преценка по
възражението на ответницата, че тя е собственик на целия имот по силата на осъществено
след 2009г. давностно владение. Правилно и законосъобразно при изготвяне на доклада по
делото и разпределяне на доказателствената тежест между страните, първоинстанционния
съд е възложил в тежест на ответницата да установи твърденията си за осъществено в
период от повече от 10 години необезпокоявано, трайно и непрекъснато владение върху
целия имот.
4
Съгласно легалната дефиниция на „владението“ дадена в чл.68, ал.1 ЗС, то е
упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез
другиго, като своя. За да е налице фактическият състав на владението кумулативно следва
да са налице и двата признака – обективния (corpus) и субективния (анимус). Владението,
като елемент от фактическия състав на придобивната давност трябва да е постоянно,
непрекъснато, спокойно /да не е установено и поддържано с насилие/, явно /да не е
установено и поддържано по скрит начин/ и несъмнено /да се установи, че действително се
упражнява фактическа власт с намерение за своене/.
От събраните по делото доказателства изцяло недоказани остава дали, кога и чрез кого
ответницата е започнала да осъществява фактическа власт върху процесния имот, което
прави безпредметно дали е демонстрирано намерение за своене на имота от страна на
ответницата. Представените декларации с нотариална заверка на подписите на И.О.И., Е. О.
Ю. и К.М.Ш. действително са частни писмени документи и могат да послужат като
доказателство за неизгодни на посочените лица факти. Въз основа на тези декларации може
да се приеме при възникнал спор между тези лица и ответницата, че последната е
упражнявала владение върху процесния имот и притежаваните от тях ид.ч. от имота.
Предмет на настоящия спор е осъществяването на фактическа власт върху имота и
придобиването по давност от страна на ответницата на полагаемата се по наследство на
ищцата ¼ ид.ч. от имота, поради което декларациите се явяват изцяло неотносими към
конкретния спор, предмет на делото. Правилно в обжалваното решение е прието, че
представените декларации не са допустимо доказателствено средство по ГПК по отношение
на спорните в настоящето производство факти и обстоятелства. Процесуално недопустимо е
с писмени декларации от трима наследници да се установи по отношение на друг наследник,
че той не е собственик, а друго лице е упражнявало фактическа власт върху имота и е
отблъснало владението му. Липсват доказателства, от които да се установи дали, кога, чрез
кого и в кой период ответницата е осъществявала фактическа власт върху целия процесен
имот и придобитата по наследството от ищцата ¼ ид.ч. от него, както и дали са извършени
действия, с които ответницата да е демонстрирала спрямо всички трети лица, включително и
ищцата намерението си да свои имота.
Представените пред първоинстанционния съд декларация по чл.14 ЗМДТ от И.И., в
която около шест месеца преди снабдяване на ответницата и негова дъщеря с констативен
нотариален акт за собственост е декларирано, че ищцата е собственик на ¼ ид.ч. от имота,
квитанции за заплащани от името на ищцата данъци и такси за имота за 2019г., 2020г. и
2021г. също подкрепят тезата на ищцата и опровергават твърденията на ответницата, че е
осъществявала владение върху имота в периода след 2009г. като е демонстрирала пред
ищцата намерение за своене и на нейната наследствена част от имота.
Правилно предвид изхода по предявения положителен установителен иск,
първоинстанционният съд е отменил на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК констативния
нотариален акт, с който Е. И. К. се легитимира като собственик за притежаваната от ищцата
¼ ид.ч. от имота.
5
Обжалваното решение не страда от наведените в жалбата пороци. Същото е правилно
и следва да бъде потвърдено. На основание чл.280, ал.3, т.1, предл. последно решението
подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на
страните.
С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция, жалбоподателят дължи на
ответницата по жалбата разноските по делото в размер на 803.32 лв. адвокатско
възнаграждение.
По изложените съображения, Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1369/03.11.2022 г., постановено по гр.д.№ 1260/2022 г.
на Русенския районен съд.
ОСЪЖДА Е. И. К. с ЕГН ********** и адрес гр. Глоджево, общ. Ветово, обл. Русе, ул.
************0 да заплати на С. Д., турска гражданка, родена на ******г. в Република
България, с имена С. О. Х. сумата от 803.32 лв. /осемстотин и три лева и тридесет и две
стотинки/, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното
производство.
Решението може да се обжалва пред Върховния касационен съд, в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6