РЕШЕНИЕ
№ 300
гр. Монтана, 23.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на тридесет и
първи октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Аделина Тушева
Членове:Елизабета Кралева
Таня Живкова
при участието на секретаря Петранка Ал. Петрова
като разгледа докладваното от Аделина Тушева Въззивно гражданско дело №
20211600500374 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 260363 от 08.10.2021 г., постановено по гр. дело № 1194 по описа за
2020 г. Районен съд-Монтана е признал за установено по отношение на И. Ц. и В. Ц., че
Кооперация „Р.“ с.-*, обл.*, ЕИК *, представлявана от председателя Т. Г. е собственик на
Поземлен имот с идентификатор *по КККР, одобрени със Заповед РД-18-985/20.04.2018 г.
на изпълнителния директор на АГКК, с площ от 18,550 кв.м., трайно предназначение на
територията: Земеделска, начин на трайно ползване: за стопански двор, категория на земята:
0, с номер по предходен план: *, при съседи: *; *; *; *; *; *; *; *, от който ответниците са
заградили реална част от него, разположена в югозападната част на същия между точки: 5, 6,
7, 8, 24 и 25, съгласно скица на вещото лице, приложена по делото и подписана от съда,
съставляваща неразделна част от заключението, оцветена с червен цвят, с площ от 87,56 кв.м
/осемдесет и седем цяло петдесет и шест стотни/, приобщени към техен съседен имот с
идентификатор *по КККР на с.*, като е осъдил ответниците да предадат владението върху
заградената реална част от същия. С решението съдът е осъдил ответниците да заплатят
солидарно на ищеца сумата от 5610,08 лева, представляваща обезщетение за лишаването на
ищеца от възможността да ползва заградената част от имота за периода от 01.06.2015 г. до
01.06.2020 г., като е отхвърлил иска над този размер до предявения такъв от 6000,00 лева,
като неоснователен. Първоинстанционният съд е отхвърлил и възражение на ответниците с
правно основание чл.72, ал.1 от ЗС за сумата от 6380,40 лева като неоснователно.
1
Ответниците са осъдени да заплатят на ищеца и разноските по делото в общ размер 2122,35
лева.
Недоволни от постановеното решение са ответниците. Последните го обжалват, като
в жалбата се поддържа, че решението в обжалваните части, с които е уважен
ревандикационния иск и иска за заплащане на обезщетение за неползване на имота е
неправилно, а в частта относно произнасянето на съда по искането за подобрения
недопустимо поради липса на предявен такъв иск. Изложени са съображения, че процесната
реална част от имота е владяна от И. Ц. необезпокоявано и непрекъснато повече от 10
години, включително и след закупуване на имота от кооперацията, като владението е
продължило със знание на кооперацията, без противопоставянето й, със съзнанието, че тази
част от имота е негова собственост. Твърди се, че районният съд неправилно е приел, че от
доказателствата по делото не се установявало по безспорен и несъмнен начин
осъществяване на фактическия състав на чл.79 ал.1 от ЗС. Поддържа, че от събраните по
делото гласни доказателства чрез разпит на свидетелите е установено, че още преди
кооперацията да придобие от Държавата през 2012 г. процесната реална част, ответниците
владеят тази част. Изложени са доводи за неправилно определена наемна цена, съответно
необосновано кредитиране на заключението по приетата допълнителна експертиза. Иска се
от съда да обезсили решението в частта по непредявеният иск, а по отношение на другите
части решението да бъде отменено като неправилно. Направено е и искане за присъждане на
разноски за двете съдебни инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
Кооперация „Р.“, чрез своя пълномощник адв. В. К., с който същата се оспорва като
неоснователна. Моли се съдът да потвърди първоинстанционното решение и да присъди
сторените разноски пред настоящата инстанция.
В съдебно заседание въззивникът заявява, че поддържа жалбата, като освен това
прави и възражение за прекомерност на адвокатския хонорар. Въззиваемата страна оспорва
жалбата и моли съда да потвърди обжалваното решение.
Във въззивното производство не са искани и събирани доказателства.
Окръжен съд-Монтана, като провери атакувания по реда на въззивното обжалване
съдебен акт във връзка с оплакванията в жалбата, предвид събраните по делото
доказателства и въз основа на закона, приема следното:
Въззивната жалба е допустима като подадена в срок от легитимирано лице, имащо
правен интерес от отмяна на обжалвания съдебен акт, като по същество е частично
основателна. Съображенията за това са следните:
За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че са
налице условията на чл.108 от ЗС по отношение на процесния имот, с оглед
обстоятелството, че ищецът е установил правото си на собственост, а ответниците са
осъществявали фактическа власт върху реална част от имота без правно основание. По
отношение на твърденията на ответниците, че са придобили последния по давност, съдът е
приел, че същите са неоснователни, като се е позовал на действащ мораториум за придобИ.е
2
по давност на държавни и общински имоти, от което е и стигнал до извода, че придобивната
давност не е изтекла, предвид датата, от която имотът е станал частна собственост
/20.08.2012 г./ и предявяването на иска /30.06.2020 г./. Отхвърлени са и твърденията на
ответниците, че последните са добросъвестни владелци. По отношение иска с правно
основание чл.59 от ЗЗД съдът е приел същият за основателен, като го е уважил съобразно
заключението на вещото лице за сумата от 5610,08 лева и го е отхвърлил в останалата му
част над уважения до предявения размер от 6000,00 лева като неоснователен. Отхвърлен е и
искът на ответниците по чл.72, ал.1 от ЗС, като основните съображения на съда за това са, че
последните нямат качеството „добросъвестен владелец“.
На първо място, по отношение на иска по чл. 108 от ЗС настоящата инстанция
намира следното:
Видно от приложения по делото договор за покупко-продажба № 27-16-12/20.08.2012
г. се установява, че кооперация Р. е закупила от държавата чрез министъра на земеделието и
храните по реда на чл. 45а ППЗСПЗЗ във връзка с чл. 27,ал. 6 ЗСПЗЗ имот № *с площ 18.548
дка, представляващ прилежащ терен към 5 броя сгради. Държавата се е легитимирала като
собственик на имота с акт за държавна собственост № */12.03.2005г.. Към настоящия
момент имотът е с идентификатор *по одобрения 2018г. кадастрален план на село *със
посочено предназначение на територията-земеделска и начина на трайно ползване – за
стопански двор. Правото на собственост на кооперацията на посоченото основание не е
оспорено от ответниците. От договора за покупко-продажба се установява, че съседен на
имота е имот № *по КВС – нива на И. Ц., който последният е придобил чрез сделка в
нотариална форма от 01.11.2004г. , видно от приложения по делото нотариален акт № *за
покупко-продажба на недвижими имоти-земеделски земи.
По делото не е спорен факта, че И. Г. е заградил процесната реална част от имота на
кооперацията, като същото се установява от заключението на вещото по съдебно-
техническата експертиза /СТЕ/. Съгласно последната, заградената част е с размер от 87,56
кв.м. . От разпитаните свидетели пред районния съд, също се установява фактът на
заграждането, извършено от И. Г. . Това, което настоящата инстанция констатира, е
разминаване в показанията на свидетелите досежно това през коя година въззивникът е
заградил процесната част от имота на въззиваемата страна. Свидетелите Г. Р. и В.Т.твърдят,
че оградата е вдигната през 2013 г. докато, от друга страна, свидетелите Л.Л. и Н.Н. твърдят,
че оградата е застроена през 2011 г.. Макар че това противоречие не може да бъде
преодоляно, същото няма да рефлектира върху крайния извод на настоящата инстанция, тъй
като, за да бъде релевантен фактът на продължителността на установената фактическа власт
въззивникът И. Ц. следва да има качеството „владелец“. Настоящият състав намира, че
предвид данните по делото, Ц. е държател на процесната реална част, като съображенията за
това са следните:
Още в отговора на исковата молба се твърди, че процесната реална част е ползвана по
устна уговорка между собственика Коопераця „Р.“ и ответниците, които в замяна са
предоставили ползването на кооперацията на други земеделски земи, т.е налице е насрещна
3
престация. За наличието на такова споразумение се установява и от показанията на св. Н. Н..
В случай, че ответниците са владеели реалната част от имота за себе си, не е следвало да
обезвъзмездяват ищеца за същата. Очевидно е, че последните са осъществявали фактическа
власт върху реалната част от имота със съзнанието, че тя е собственост на кооперацията,
което е наложило и предлагането на други земеделски имоти, които ще се ползват от
кооперацията. В случая, за да има владение, трябва да са налице два признака: упражняване
на фактическа власт върху вещта /обективен/, както и това, че лицето, което държи вещта, я
държи като своя /субективен/. Настоящият състав намира, че в случая липса субективният
момент, тъй като И. Г. е ползвал процесната реална част по устно споразумение със
собственика на имота, което е основание да упражнява фактическа власт върху него, поради
което и се явява държател на процесната реална част. След като е държател, то институтът
на придобивната давност е неприложим спрямо него, доколкото последният изисква
владение /чл.79 от ЗС/. Съобразно това, по отношение на възражението за придобивна
давност, е ирелевантно какъв период е изминал от заграждането на реалната част от имота
на кооперацията. Дори и да се приеме, че осъществяваната от страна на ответниците
фактическа власт е с намерение за своене на реалната част от имота, то от събраните по
делото гласни доказателства не се установява владението да е упражнявано в предвидения в
чл. 79 ЗС 10-годишен срок. Свидетелските показания установяват начало на завладяване
2011г., от която до подаване на исковата молба на 30.06.2020г. не са изтекли 10 години. За
това, че реалната част е заградена 2011г. свидетелстват и приложените от страна на
ответниците фактури за закупуване на материали за оградата, които са от 2011г.. По делото
не е установено ответниците да имат качеството на добросъвестни владелци по смисъла на
чл. 70,ал. 1 ЗС, като липсват твърдения и доказателства за наличие на правно основание,
годно да ги направи собственик.Не без значение е и обстоятелството, че държавата се е
легитимирала като собственик на имота при продажбата му на кооперацията на основание
чл. 24,ал. 1 ЗСПЗЗ, като несъмнено имотът се намира в територия със земеделско
предназначение и като част от държавния поземлен фонд придобИ.ето му давност е
изключено, предвид изричната разпоредба на чл. 24,ал. 7 ЗСПЗЗ.
Предвид горното по делото не е установено ответникът Г. по време на брака си с
втората ответница да е придобил процесната реална част по давност, поради което и
предявеният ревандикационен иск е основателен и правилно е уважен от първостепенния
съд.
По отношение на иска за заплащане обезщетение за това, че собственикът е лишен от
ползването на реалната част от имота за период 5 години преди предявяване на иска с
правно основание чл. 59 ЗЗД , съдът приема следното:
По делото е установено, че процесната реална част с площ 87.65 кв.метра е ползвана
от ответниците без основание за исковия период от 5 години преди предявяване на иска,
като ищецът като собственик е бил лишен от възможността да я ползва, поради което и
искът е установен по основание. Трайната и непротиворечива съдебна практика е в насока,
че когато собственикът е лишен от възможността да ползва имота си , който в този период
4
се ползва от друго лице, е налице неоснователно обогатяване , изразяващо се в
невъзможността на собственика да увеличи имуществото си чрез реално ползване на имота
си или отдаването му под наем и спестяване от страна на ползващия го без основание за
това на дължимия за имота наем, с което се е обогатил . Съгласно чл. 59 ,ал. 1 от ЗЗД всеки,
който се е обогатил за сметка на другиго без правно основание е длъжен да му върне това, с
което се е обогатил до размера на обедняването. Обогатяването на ответника, съответно
обедняването на ищците се съизмерява с наема по средно пазарни цени за процесния
недвижим имот, който ищецът би получил отдавайки го под наем, съответно който
ответникът си е спестил, ползвайки чужд недвижим имот без да има основание за това.
Размерът на средно пазарна наемна цена за кв.метър имот на терени, които не са със
земеделско предназначение вещото лице В. Т. по приетата съдебно –икономическа
експертиза е определило на 1.525 лева, като е посочило че за селата цената е намалена със 70
% , при което средната наемна цена за село *следва да е 0.46 лева за квадратен метър или за
процесните 87.65 кв.метра за един месец се дължи наем от 40.32 лева , като за 60 месеца /5
години/ размерът е 2419.20 лева. Размерът, даден от вещото лице в заключението е при
намалена наемна цена за селата с 30 %, което не е съобразено с изрично посоченото от него
намаление със 70 %, поради което и е налице неправилно изчисление. При така установения
размер на средна наемна цена , то искът за заплащане обезщетение е основателен до размер
2419.20 лева, като над този размер следва да се отхвърли.
Решението на РС Монтана в частта, с която е отхвърлено като неоснователно
искането на ответниците за заплащане на сумата 6380.40 лева като подобрения, направени в
имота е недопустимо и следва да се обезсили. По делото е установено безспорно, че
ответниците с писмения отговор са навели възражение за извършени заплащане на
извършени от тях подобрения.
С диспозитива на решението съдът се произнася само по предявените насрещни
права на ответника чрез възражение, а именно искания и възражения за право на задържане
/чл. 72, ал. 3 ЗС, чл. 91 ЗЗД/ и за вземането, въз основа на което е направил възражение за
прихващане. Освен за посочените насрещни права на ответника, за други права, предявени
чрез възражение, съдът не се произнася с отделен диспозитив. С решението съдът разрешава
правния спор като установява какво е правното положение между страните и ги задължава
да се съобразяват с него. Една от най-важните правните последици на влязлото в сила
съдебно решение е силата на пресъдено нещо. В разпоредбите на ГПК обхвата на тази
правна последица е ясно и изчерпателно очертан, чрез нейните обективни и субективни
предели. Обективните предели на силата на пресъдено нещо представляват предмета за
който тя важи и това е материалното право, по което съдът се е произнесъл с решението,
като го е потвърдил или отрекъл. Съгласно чл. 298, ал. 1 ГПК решението влиза в сила за
същото искане и на същото основание. От текста следва извода, че предмет на силата на
пресъдено нещо/СПН/ е само спорното материално право с белезите, които го
индивидуализират - юридически факт от който произтича, съдържание, субекти и правно
естество. В разпоредбите на чл. 298, ал. 4 ГПК е предвидено единствено изключение от
5
принципа, че само спорното право предмет на иска е предмет на СПН, като я разпростира и
относно две насрещни права на ответника, предявени от него не чрез насрещен иск, а чрез
възражение. Това са предявени искания и възражения за право на задържане/чл. 72, ал. 3 ЗС,
чл. 91 ЗЗД/ и за вземането, въз основа на което ответникът прави възражение за прихващане.
За други насрещни права на ответника, предявени с възражение чл. 298, ал. 4 не важи и за
тях сила на пресъдено нещо не се формира. Следва да се има предвид, че редакцията на чл.
298,ал.4 ГПК, в която изрично е изключено възражението за подобрения, е различна от
старата редакция на чл. 221,ал.2 ГПК/ отм./, поради което и ТР № 111 от 01.11.1962 на ВС,
което е постановено в съответствие с цитираната норма на чл. 221, ал. 2 от ГПК (отм.) и
което приема, че владелецът - добросъвестен или недобросъвестен - ответник по
ревандикационния иск, може да поиска присъждане на сумата за подобренията и по реда на
възражението, а не само чрез насрещен иск, е неприложимо при действието на чл. 298,ал.4
ГПК.
Предвид гореизложеното решението следва се потвърди по отношение иска с правно
основание чл. 108 ЗС, да се отмени относно уважаване иска по чл. 59 ЗЗД над сумата
2419.20 лева , както и в частта за разноските над сумата 1644 лева, като се обезсили относно
произнасяне по възражението за подобрения.
Предвид неоснователност на претенцията по чл. 59 ЗЗД над сумата 2419.20 лева, то
на ответниците се следва разноски в размер на 214 лева за всеки от тях или общо сумата 428
лева.
С оглед изхода на въззивното производство всяка от страните има право на разноски.
Установените такива на жалбоподателите са по 650 лева платено адвокатско
възнаграждение и 326.58 лева платена държавна такса. Предмет на жалбата са два иска и
доколкото платеното възнаграждение не е разграничено, съдът приема, че по всеки от
исковете е заплатено еднакво адвокатско възнаграждение,т.е по 325 лева . Държавната такса
за обжалване решението в частта относно иска по чл. 59 ЗЗД е в размер на 120 лева.
Съобразно изхода на спора на жалбоподателите се следва заплащане на разноски в общ
размер 439 лева. Въззиваемата страна е направила разноски в размер на 2200 лева платено
адвокатско възнаграждение или по 1100 лева за всеки от двата иска. Спорът , предмет на
разглеждане се отличава с фактическа и правна сложност, поради което и възражението за
прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение е неоснователно. На кооперацията
се следват разноски в размер на 1573 лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260363 от 08.10.2021 г. на Районен съд-Монтана, постановено
по гр. дело № 1194 по описа за 2020 г. в ЧАСТТА, с която И. Ц. и В. Ц. са осъдени да
заплатят на Кооперация „Р.“, ЕИК *обезщетение за неползване на имот над сумата 2419.20
6
лева до присъдения размер от 5610.08 лева,КАКТО И в частта за разноските над сумата 1644
лева до присъдените такива от 2122.35 лева , като НЕПРАВИЛНО, ВМЕСТО КОЕТО
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на КООПЕРАЦИЯ Р* против И. Ц. и В.Ц. за заплащане
обезщетение за неползване на завладяната реална част от процесния имот за периода
01.06.2015г.-01.06.2020г. над сумата 2419.20 лева , КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОБЕЗСИЛВА решение № 260363 от 08.10.2021 г. на Районен съд-Монтана,
постановено по гр. дело № 1194 по описа за 2020 г. в ЧАСТТА, с която е отхвърлено искане
на И. Ц. и В. Ц. за заплащане от кооперация Р. сумата 6380.40 лева, стойност на направени
от тях подобрения в завладяната част от процесния имот, КАТО НЕДОПУСТИМО.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалите части като ПРАВИЛНО.
ОСЪЖДА КООПЕРАЦИЯ Р., ЕИК *с.*, общ.*, обл.*да заплати на И. Ц., ЕГН
********** и В. Ц., ЕГН **********, и двамата с адрес: ул. „*“ № *, с.*, общ.*,
обл.*сумата 428 лева първоинстанционни разноски, както и сумата 439 лева въззивни
разноски.
ОСЪЖДА И. Ц. и В. Ц. да заплатят на КООПЕРАЦИЯ Р., ЕИК *въззивни разноски
в размер на 1573 лева.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7