№ ……………………….
…………………………….., Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД,
Деветнадесети състав в открито съдебно заседание на
петнадесети май две хиляди и деветнадесета година в състав:
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: МАРИЯНА БАХЧЕВАН
при секретар Румела Михайлова, изслуша
докладваното от съдията административно
дело №639/2019г.
Производството е по чл. 126 и сл. от Административнопроцесуалния
кодекс /АПК/ във връзка с чл.46 ал.1 от Закона за чужденците в Република
България /ЗЧРБ/.
Делото е образувано въз основа на жалба на жалбата
на М.Х. чрез адв.П.В. срещу заповед
№365з-267/18.01.2019г. на директора на ОД на МВР гр.Варна,
с която ѝ е наложена принудителна административна мярка по чл.39а ал.1
т.2 от ЗЧРБ: „Връщане до страната на произход, страна на транзитно преминаване
или трета страна“ за това, че по отношение на М.Х. има влязло в сила решение
№10365/25.05.2017г. на председателя на Държавна агенция за бежанците, с което
ѝ е отказано предоставяне статут на бежанец и хуманитарен статут.
В
жалбата се изтъква, че обжалвания административен акт е издаден при
неправилно приложение на материалния
закон. Жалбоподателката подчертава, че съществува
реална заплаха за живота на сина ѝ А. А., роден на ***г. в гр.Ванадзор, Армения при завръщането му в държавата по произход,
произтичаща от започналата военна мобилизация на негови връстници във връзка с
конфликта в Нагорни Карабах. Иска да избегне задължителната в Армения служба в
армията, поради което е издирван от военна полиция. Моли за отмяна на заповедта
с всички произтичащи от това правни последици.
Ответникът
– директорът на ОД на МВР гр. Варна чрез юрисконсулт Г. Г. оспорва жалбата като
неоснователна. Смята, че административният акт е правилен и иска неговото
потвърждаване и присъждане на юрисконсултско
възнаграждение.
Варненска
окръжна прокуратура е поканена за встъпване в делото, но не е изпратила
представител.
Съдът,
след като прецени събраните по делото доказателства, при за установено
следното:
С
оспорената заповед № 365з-267/18.01.2019г., издадена от директора на ОД на МВР
– Варна на жалбоподателката
е наложена принудителна административна мярка /ПАМ/ по чл.39а ал.1 т.2 от ЗЧРБ: "Връщане до
страната по произход, страна на транзитно преминаване или трета страна",
връчена на адресата ѝ на 18.02.2019г. Заповедта е издадена на основание чл.41 т.4 от
ЗЧРБ за това, че по отношение на М.Х., родена на ***г. и гражданка на Армения има
влязло в сила решение №10365/25.05.2017г. на председателя на Държавната агенция
за бежанците, с което е отказано предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут на Х.М.
/фамилно име, собствено име/ във връзка с подадена от нея молба за предоставяне
на международна закрила с №УП 19030/19.09.2016г. Решението е било връченото на
заявителката на 01.06.2017г. и след обжалването му пред Административен съд –
София-град е потвърдено от него с решение №5458/25.09.2017г., постановено по административно дело №6231/2017г., което е
оставено в сила от Върховния административен съд с решение №8021/14.06.2018г.
по административно дело №13113/2017г.
На
основание чл.39б ал.1 от ЗЧРБ на М.Х. е определен тридесет дневен срок за
доброволно изпълнение на задължението за завръщане в Армения.
В
административната преписка е налично писмено сведение от 11.01.2019г. на М.Х.,
в което обяснява, че няма живи роднини в Армения. Напуснала е държавата си по
произход, защото убиеца на брат ѝ я е заплашвал, че ще я убие. Дошла е за
първи път в България през 1997г. и е работила във Варна до 2009г. Върнала се е
в Армения, за да извади международни паспорти за двете си деца. Отново се е
върнала в България през 2016г. и оттогава досега работи и живее във Варна с
дъщеря си Л. А., родена на ***г. и сина си А. А., роден на ***г., които също
работят във Варна. Следователно, жалбоподателката-чужденка
до този момент е живяла в България 15 години, макар и с прекъсвания. Представен
е договор за наем от 15.10.2016г., по силата на който жалбоподателката
е наела жилище в гр.Варна, ул.“Е.
Г.“ №**. В писменото си обяснение Л.А. от 08.11.2017г. посочва, че двамата с
брат си имат статут на бежанци от 2016г., като живеят и работят във Варна. В
писменото сведение на А. А. от 18.03.2015г. също се споменава, че не желае да
отслужи военната си служба в Армения и прави опити да я „откупи“, тъй като
веднъж я е отложил по медицински причини.
От
документите по делото става ясно, че на А. А. е наложена ПАМ „Принудително
отвеждане до границата на Република България“ въз основа на заповед на
директора на ОД на МВР – Варна с №365з-700/18.03.2015г. След което от същия
чужденец е подадено заявление №2373/06.04.2015г. до председателя на Държавна
агенция за бежанците за предоставяне на закрила и предоставяне на бежански
статут. Такъв, както и хуманитарен статут са му отказани с решение
№248/05.02.2016г. на заместник председателя на Държавната агенция по бежанците,
като оспорването на А. А. срещу него е отхвърлено с решение №3638/30.05.2016г.
на Административен съд – София град по административно дело №2554/2016г.,
оставено в сила от Върховния административен съд с решение №14012/20.11.2017г.
по административно дело №8485/2016г.
Във
връзка проверката по чл.44 ал.2 от ЗЧРБ е представено предложение с
рег.№365р-3527/18.01.2019г. на началник сектор „Миграция“ до директора на ОД на
МВР – Варна за налагане на принудителна административна мярка по чл.39а ал.1
т.2 от ЗЧРБ спрямо М.Х., в което се подчертава, че според отказа на
председателя на Държавна агенция за бежанците, обстановката в Армения не дава
основание за страх от преследване по смисъла на причините, изброени в чл.8 ал.1
от Закона за убежището и бежанците, като причините за напускане на държавата по
произход от М.Х. и двете ѝ деца са от личен характер.
При
така установената фактическа обстановка, съдът направи следните правни изводи:
Жалбата
е подадена в срок срещу подлежащ на оспорване индивидуален административен акт,
от надлежна страна, за която е налице и интерес от обжалването, поради което е
процесуално допустима.
Процесната
заповед е валиден административен акт, като издадена от административен орган,
разполагащ с материална, териториална и времева компетентност. При издаването
ѝ не са допуснати съществени нарушения на
административно-производствените правила, фактическата обстановка е изяснена,
съгласно изискванията на чл.35 от АПК.
По
приложението на материалния закон, съдът изразява следните съображения:
В
заповедта е издадена с правно основание чл.
41 т. 4 от ЗЧРБ, като административният орган при налагане на
принудителната административна мярка в изпълнение на чл.44 ал.2 от ЗЧРБ е изследвал продължителността на пребиваване на
чужденката на територията на Република България, категориите уязвими лица,
наличието на производства по Закона за
убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за
пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното
ѝ положение, както и съществуването на семейни, културни и социални
връзки с държавата по произход на лицето, за което свидетелстват писмените
обяснения и сведения на М.Х., на двете ѝ деца, както и останалите
документи от административната преписка.
Според
разпоредбата на чл.41 т.4 от ЗЧРБ:
„Връщане
се налага, когато по отношение на чужденеца има влязло в сила решение за отказ, прекратяване или отнемане на международна закрила или убежище или по отношение на когото
производството по Закона
за убежището и бежанците е прекратено с влязло в сила решение, освен ако
прекратяването е постановено спрямо чужденец, за когото има решение за обратно
приемане в Република България и производството не е било възобновявано“.
Съгласно
чл.1а ал.2 от ЗУБ, „Международна закрила се
предоставя по силата на Конвенцията
за статута на бежанците, съставена в
Женева на 28 юли 1951 г., и Протокола
за статута на бежанците от 1967 г.,
ратифицирани със закон (обн., ДВ, бр. 36 от 1992 г.;
доп., бр. 30 от 1993 г.) (ДВ, бр. 88 от 1993 г.), на международни актове по
защита правата на човека и на този закон и включва
статут на бежанец и хуманитарен статут.“.
Основанията за предоставяне на „статут на
бежанец“ са изложени в чл.8 от ЗУБ, а
тези за „хуманитарен статут“ са посочени в чл.9 от същия закон.
След
промените в чл.
39а ал.1 т.2 ЗЧРБ (изм. ДВ, бр. 97 от 2016г.), ПАМ "принудително
отвеждане до границата" е заменена с мярката "връщане до страна на
произход". В чл.
41 т.4 от ЗЧРБ, отново след
посочените промени, изрично е изведено като основание за издаване на ПАМ от
вида "връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или
трета страна, " наличието на влязло в сила решение за отказ по Закона за
убежището и бежанците /ЗУБ/. Очевидно, законодателят и преди, и след промените
на ЗЧРБ е приел, че по отношение на чужденци, спрямо които има отказ за предоставяне
на международна закрила по ЗУБ, следва да се прилага мярка, която по своето
правно съдържание създава задължение за връщане на чуждия гражданин.
Анализът на цитираната императивна норма на чл. 41 т.4 от ЗЧРБ сочи, че при наличието на посочените в нея предпоставки компетентният по чл.44 ал. 1 ЗЧРБ орган действа в условията на
обвързана компетентност и е длъжен да наложи ПАМ по чл. 39а ал. 1 т. 2 от същия
закон. Това следва от текста на разпоредбата, където е използвана безусловната
глаголна форма "налага", вместо допускащия оперативна самостоятелност
израз "може да наложи".
Следователно, решаващо значение за
преценката за законосъобразност на оспорената ПАМ има обстоятелството дали са били
налице визираните в чл. 41 т. 4 ЗЧРБ
предпоставки за нейното налагане.
Съдът
намира, че е налице соченото правно основание за издаване на процесната заповед
по чл.
41 т. 4 от ЗЧРБ, а именно, в хипотезата на връщане, което се налага, тъй като по отношение на чужденката има влязло
решение за отказ за предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. По
делото бяха представени заверени преписи от решение №5458/25.09.2017г. на
Административен съд – София град, постановено по административно дело
№6231/2017г., с което е отхвърлена жалбата на М.Х. срещу решение
№10365/25.05.2017г. на председателя на Държавната агенция за бежанците и
решението, с което е оставено в сила от Върховния административен съд с №
8021/14.06.2018г. по административно дело №13113/2017г.
Следва
да бъде споделено становището на административния орган, че са налице
основанията за налагане на процесната ПАМ, т.е. наложената на жалбоподателката мярка на административна принуда е в
съответствие с материално-правните разпоредби и не е налице отменителното
основание по чл.
146 т.4 от АПК. По отношение на жалбоподателката
е настъпил право-прекратяващ юридически факт – отказ за международна закрила по
ЗУБ. Ненапускането на Република България след непризнато право на статут по ЗУБ попада
в хипотезата на приложената норма.
Според
постоянната практика на Съда на Европейския съюз, след като веднъж бъде
установено, че лицето е незаконно пребиваващо, компетентните национални органи
трябва, по силата на чл.
6, параграф 1 от Директива 2008/115/ЕО, при съобразяване с предвидените в
член 6, параграфи 2 - 5 от нея изключения, да приемат решение за връщане.
Следователно, взетото решение на административния орган за налагането на
процесната ПАМ по отношение на жалбоподателката е
съобразено и с предвижданията на правото на Европейския съюз и не се установяват
изключенията по чл. 6, пар.2-5 и основания за прилагане на забраната по чл. 5
от Директивата, предвид факта, че А. А. е на 29 години, т.е. е пълнолетен и не
е дете, чийто висши интереси следва да бъдат съобразявани. Освен това, по
отношение на него също има влязла в сила ПАМ „Принудително отвеждане до
границата на Република България“ и са му отказани с влязло в сила решение
бежански и хуманитарен статут, т.е. неговото връщане в Армения го изключва като
основание за „забрана на връщане“ по смисъла на чл.5 б.“б“
от ДИРЕКТИВА 2008/115/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури,
приложими в държавите-членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на
трети страни при преценката на семейния живот на М.Х..
Съдът
счита, че не е налице нарушение на
правото на личен живот по смисъла на чл. 8 от
Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ) на М.Х..
Правото на личен живот е гарантирано от конвенцията право, което органът е
длъжен да съблюдава. Безспорно е, че то не е абсолютно право, и може да бъде
предмет на ограничения, наложени от държавата, но само, когато ограничението е
предвидено в закон и е необходимо в едно демократично общество в интерес на
националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на
страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на
здравето и морала или на правата и свободите на другите. В случая, синът на жалбоподателката също трябва да се върне в Армения –
държавата им по произход, а дъщеря ѝ, която на 01.08.1987г. е пълнолетна
и не представлява „уязвимо лице“ по смисъла на §1 т.4б от ДР на ЗЧРБ. Не се и твърди от жалбоподателката
наличието на особени отношения с други лица в страната
ни, които биха могли да бъдат
засегнати от наложената принудителна административна мярка, както и такива от категорията на “уязвимите
лица“. Липсват твърдения и не са представени доказателства, самата тя също да попада в тази категория, предвид даденото в §1
т.4б от ДР на ЗЧРБ определение: „лица с увреждания, възрастни хора, бременни
жени, самотни родители с малолетни или непълнолетни деца и лица, които са били
подложени на мъчения, изнасилване или други сериозни форми на психическо,
физическо или сексуално насилие“. По делото няма данни за здравословното ѝ състояние,
което да оказва влияние върху спазване
на принципа на „забрана за връщане"
по чл.5 от цитираната европейска директива.
Предвид
данните по делото, спазено е изискването
по чл.9 ал.1 от ДИРЕКТИВА 2013/32/ЕС НА ЕВРОПЕЙСКИЯ
ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА от 26 юни 2013 година относно общите процедури за
предоставяне и отнемане на международна закрила: „Кандидатите могат да останат в държавата-членка
единствено за целите на процедурата, докато решаващият орган се произнесе, в
съответствие с процедурите на първа инстанция, установени в глава III. Това
право за оставане в държавата-членка не съставлява право на пребиваване.“. В чл. 46 ал. 5
от
Директива 2013/32/ЕС е
посочено, че държавите-членки позволяват на кандидата да остане на територията,
докато изтече срокът, в който упражнява правото си на ефективна защита, и
когато това право е упражнено в рамките на този срок в очакване на резултата от
защитата.
Продължителността на пребиването на жалбоподателката
на територията на Република България /в продължение на 15 години с прекъсвания/
не е обвързана със създаване на семейни връзки с български гражданин в т.ч.
раждане на дете в България, нито с получаване на образование, придобиване на
имущество или създаване на бизнес в
страната ни. Освен това, след първоначалното си пребиваване в България, жалбоподателката я е напуснала през 2009г. и се е върнала
през 2016г., т.е. отсъствала е от страната ни цели 7 години, което също доказва
отсъствие на трайни лични и семейни връзки. Поради това, тези 15 години
пребиваване в България с прекъсване от 7 години в страната по произход сами по
себе си не могат да обосноват нарушение на принципа за съразмерност на мярката
по чл.6 от АПК, и на принципа за пропорционалност по т.13 от Преамбюла на
Директива 2008/115/ЕО.
Продължителността
на пребиваване на жалбоподателката би имала значение
в производство за издаване на разрешение за продължително или дългосрочно, или постоянно пребиваване по
Закона за чужденците в Република България и Правилника по прилагането му.
От
горното следва, че административният орган е установил правилно наличието на
предпоставките за налагане на принудителната мярка по отношение на
жалбоподателя и е приложил правилно материалния и закон. Жалбата е
неоснователна и като такава трябва да бъде отхвърлена.
В
решение /т.47 и т.51/ от 23 ноември 2017 година на Съда на
Европейския съюз по съединени дела С–427/16 и С–428/16 е прието, че
Наредба № 1 за минималните размери на адвокатското възнаграждение е в
противоречие с правото на Европейския съюз и по-специално не съответства
на член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с
член 4, параграф 3 ДЕС и с Директива 77/249/ЕИО на Съвета от 22 март
1977 година, тъй като ограничава съдът да не присъжда юрисконсулски
възнаграждение под определените в нея минимални размери на адвокатски
възнаграждения. Задължителността на решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания и предимството им пред решенията на
върховните съдилища на държавите-членки произтича от чл.267 и сл. от Договора
за функциониране на Европейския съюз. Поради това, както и на основание чл.5 ал.4 от Конституцията на
Република България, съдът намира за единствена приложима по отношение
дължимото на администрацията юрисконсултско
възнаграждение Наредбата за заплащане на правната помощ, поради което с оглед
изхода на делото, на ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско
възнаграждение, чийто размер трябва да бъде определен по чл.24 от Наредбата за
заплащане на правната помощ, предвид ниската степен на фактическа и правна
сложност на делото.
Водим от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на М.Х. чрез адв.П.В.
срещу заповед №365з-267/18.01.2019г. на директора на ОД на МВР гр.Варна, с която ѝ е наложена принудителна
административна мярка по чл.39а ал.1 т.2 от ЗЧРБ: „Връщане до страната на
произход, страна на транзитно преминаване или трета страна“ за това, че по
отношение на М.Х. има влязло в сила решение №10365/25.05.2017г. на председателя
на Държавна агенция за бежанците, с което ѝ е отказано предоставяне
статут на бежанец и хуманитарен статут.
ОСЪЖДА
М.Х. да заплати на Областна дирекция
на Министерството на вътрешните работи – гр.Варна юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 /сто/ лева.
Решението може да бъде обжалвано с касационна
жалба пред Върховния административен съд, в 14 - дневен срок от съобщаването
му.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: