Р Е Ш Е Н И Е
№……..…/…………..
Гр. София, 09.10.2018г.
Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-18-ти състав
в публично съдебно заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и осемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МИРОСЛАВА КАЦАРСКА
при участието на секретаря ТАНЯ СТОЯНОВА и при участието на прокурора…..като разгледа т.д.№
1980 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 79 ал.1 от ЗЗД, чл. 86 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД.
Ищецът Б.Д., представлявана от М.НА Т.на Р.Б.твърди, че по силата на сключен на 16.02.2017г. договор за предоставяне на концесия за услуга върху част от крайбрежната плажна ивица – морски плаж „къмпинг Юг“ на ответника – „Л.б.“ АД, било уговорено да се заплаща ежегодно възнаграждение, определено по описаната Методика – приложение №6 на две вноски, първата в размер на 30% - в срок до 31 май на текущата година, а остатъкът – до 30-ти ноември на съответната година. Твърди, че за 2016г. концесионното възнаграждение възлиза на 65 141,80 лв., като за първата част е платено със закъснение от три дни, но не е платен остатъкът от концесионното възнаграждение за 2016г. в размер на 45 599,26 лв., като срокът за това е бил 30.11.2016г. Сочи, че върху същата сума се дължи лихва за забава съгласно чл.35, ал.1 от договора в размер на 2309,91 лв. Сочи, че наред с горното е уговорена и неустойка по чл. 35, ал.2 от договора, ако забавеното изпълнение продължи повече от 15 дни и горното е налице, като от 14.12.2016г. се начислява горепосочената неустойка, а нейният размер възлиза на 6 839,89 лв., представляваща максималния размер от 15% от просрочената вноска. Предвид горното претендира осъждането на ответника да му заплати трите горепосочени суми. В хода на съдебното производство поддържа исковата претенция чрез процесуалния си представител – адв. И., като претендира уважаването й и присъждане на разноски по списък.
Ответникът „Л.б.“ АД оспорва исковата молба като неоснователна по съображения, подробно изложени в писмения отговор от 27.07.2017г., както и в хода на съдебното производство чрез процесуалния си представител – юриск. Д.. От отговора е видно, че не се спори, че е бил сключен концесионния договор и същият е прекратен с изтичане на срока му през януари 2017г. Твърди, че с писмо изх.№27/09.12.2016г. е уведомил концесионерът дължимото концесионно възнаграждение за 2016г. в размер на 43 061,26 лв. да бъде прихванато до размера от предоставените гаранции за 2017г. Счита, че са спазени законовите изискванията на чл. 103 и чл.104 от ЗЗД и поради това претендираната като главница сума не се дължи поради прихващане, като признава, че остава дължима само сумата от 843,30 лв. Твърди, че гаранциите са предоставени както е видно т.3 от приложенията – Допълнение №3 към банкова гаранция № 0068/28.01.2013г. с валидност до 27.01.2017г. в размер на 19543 лв., която гаранция няма данни да е усвоена от ищеца. Сочи, че в раздел VІІ от концесионния договор е уговорена и Гаранция за изпълнение на задълженията по опазване на околната среда в размер на 10% от дължимото, като за периода на действие на концесионния договор, а именно срокът от 2007г. до 2017г. е превел по сметка на МРРБ общо като гаранция по чл. 15, ал.6 от договора сумата от общо 44 685,96 лв., така както е описано на стр.3 от отговора, която сума не е възстановена при прекратяване на договора и би могла да бъде усвоена за погасяване на претендираното концесионно възнаграждение. Оспорва иска за лихва, като счита, че с оглед прихващането, такава евентуално би следвало да се начислява само върху дължимата сума от 843,30 лв. Оспорва претенцията за неустойка както по размер, а и поради това, че се претендира заедно с лихва за забава, т.е. има друга санкционираща клауза по договора и се възразява за нищожност на клаузата на чл. 35, ал.2 от договора поради накърняване на добрите нрави. Заявено е при условията на евентуалност възражение за прихващане с платените гаранции в общ размер на 44 685,96 лв., чийто размер е уточнен в съдебно заседание с оглед изслушаното заключение на вещото лице, като същото е за сумата от 51 566 лв.
Съдът като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:
По делото е безспорно, че между страните е сключен представения с исковата молба договор за предоставяне на концесия за услуга върху част от крайбрежната плажна ивица на „Морски плаж Къмпинг “Юг“ от 16.02.2007г., по силата на който Б.Д., представлявана от М.НА Т.е концедент, а ответникът „Л.б.“ АД е концесионер и в това си качество се е задължил да заплаща концесионно възнаграждение за всяка календарна година, определено съгласно методика. Срокът на концесията съгласно чл.3 ал.1 от договора е 20гздини, но същият влиза в сила от 17.01.1997г. – датата на приватизационна продажба на акциите на „Л.б.“ АД. В чл.23 от договора е уговорено, че първата вноска от концесионното възнаграждение 30% следва да бъде платена до 31.05.2016г.,а втората вноска от 70% е дължима в срок до 30.11.2016г. Размерът на концесионното възнаграждение съгласно чл. 22 от договора се определя съгласно приложение №6 – Методика, утвърдена от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, по описанияначин. Съгласно чл.15, ал.1, т.2 от Договора, концесионерът следва да предостави парична гаранция за изпълнение на задълженията, свързани с опазване на околната среда, охрана на плажната ивица и комплекса от природни ресурси и с охраната на труда. Съгласно чл. 15, ал.3 гаранциите за изпълнение на финансовите задължения са във вид на безусловна неотменяема банкова гаранция от българска банка, а по силата на ал. 6 за гаранцията по т.2 ответникът следва да открие специална банкова сметка ***, в която да се отчислява ежегодно за целия срок на концесията сума, представляваща 10% от дължимото концесионното възнаграждение, като сумите се внасят до 30-ти ноември на текущата година. В чл.15, ал.8 е предвидено, че средствата по тази сметка ще се натрупват в продължение на целия срок на концесията и ще принадлежат на концесионера, но ще са блокирани само за целите по ал.6. Съгласно чл. 15, ал.9 от договора при неизпълнение на задълженията на концесионера, свързани с опазване на околната среда и охраната, средствата от сметката може да се разходват с едностранно нареждане от Министъра на регионалното развитие и благоустройството за изпълнение на неизпълнението задължения. В ал.10 на чл. 15 е уговорен ред за извършване на проверка от концедента, съвместно с компетентните държавни органи, за изпълнение на задълженията, която следва да се направи в едномесечен срок от прекратяване на договора и се съставя описания констативен протокол, като съгласно т.2,при констатирано изпълнение на задълженията, министърът на РРБ освобождава в срок не по-късно от шест месеца от прекратяване на договора средствата по ал.6 на концесионера. Съгласно чл. 35, ал.1 от договора, при забава неизправната страна дължи лихва в размер ОЛП на БНБ + 10%, а по силата на чл.35, ал.2 от договора, при забава над 15 дни неизправната страна дължи освен лихвата по ал. 1 и неустойка от 0,5% на ден върху неизплатената сума, но не повече от 15%. На 26.02.2009г. е сключен представения анекс №1 към договора. На стр.41 и следващите от делото е представено приложение №6 – Методиката за определяне размера на концесионното възнаграждение.
По делото са представени писма и справки за дължимото концесионно възнаграждение, като видно от тази от 20.06.2016г. концесионното възнаграждение за 2016г. възлиза на 65 141,80 лв. с включен ДДС, от които авансовото плащане е 19 542,54 лв. и са дължими 45 599,26 лв. като окончателно плащане към 30.11.2016г.
На стр. 56 от делото е представена молба с вх.№ Т-26-Л-99/09.12.2016г.,с която изпълнителният директор на ответното дружество е поискал от Министерство на туризма, втората вноска от концесионното възнаграждение по процесния договор да бъде прихваната от предоставените гаранции от концесионера.
От ответника във връзка с възражението му за прихващане са представени договор за депозит по концесионен договор от 22.02.2007г. с „Първа инвестционна банка“ АД и подробно описаните нареждания с банкови извлечения за внесени суми за периода от 2007г. до 2015г.
По делото е изслушано заключение на съдебно-икономическа експертиза, изготвено от вещото лице П.Д., което се кредитира от съда като дадено обективно, безпристрастно и компетентно и от което се установява, че по силата на сключеният договор ответникът се е задължил да заплаща концесионно възнаграждение. Размерът на концесионното възнаграждение за 2016г., определено по приложената методика, изчислено по показания в таблицата по т.1 от заключението на вещото лице начин, възлиза на сумата от 65 141,80лв. с ДДС. Вещото лице сочи, че дължимата съгласно чл.23 от договора първата вноска от концесионното възнаграждение (30% = 19542,54лв., която е следвало да бъде платена до 31.05.2016г., е платена на 03.06.2016г., а втората вноска от 70%, възлизаща на сумата от 45599,26лв. е дължима в срок до 30.11.2016г. и не е заплатена. Вещото лице сочи, че съгласно чл. 35, ал.1 от договора, при забава неизправната страна дължи лихва в размер ОЛП на БНБ + 10%, като в случая размерът на претендираната лихва за забава, върху неплатената главница от 45 599,26лв. за период от датата на падежа (30.11.2016г.) до датата на завеждане исковата молба (09.06.2017г.) възлиза на сумата от 2 411,44лв. Според вещото лице съгласно чл.35, ал.2 от Договора, при забава над 15 дни неизправната страна дължи неустойка от 0,5% на ден върху неизплатената сума, но не повече от 15%, като размерът на претендираната неустойка, върху неплатената главница от 45 599,26лв., изчислена за период от 16.12.2016г. до 09.06.2017г. е 6839,89лв., като е изчислена по следния начин, а именно неустойка 0,5% на ден от 16.12.2016г. до 09.06.2017г. (175 дни) възлиза на 39 899,35лв., но при ограничение от 15% е 6 839,89лв. Вещото лице сочи, че му представено писмо от „ПИБ“АД до Министерство на туризма с изх.№ 1/45-5612 от 18.12.2017г. със справка за открити сметки със специално предназначение в изпълнение на сключени между концесионери и МРРБ договори за концесии, по които правоприемник е Министерство на туризма, съгласно което „Л.б.“ АД има разкрити две сметки със специално предназначение в „ПИБ“АД, както следва: за плаж „Къмпинг „Юг“: сметка с IBAN ***етката 51 566,58лв. и за плаж „Къмпинг „Китен“: сметка с IBAN ***тката 76 641,74лв. Според вещото лице размерът на заплатената от ответника сума за екологични изисквания за периода от 2007г. до 2016г. за „Морски плаж „Къмпинг“Юг“ по сметка в „ПИБ“АД, като сумата е определена съгласно представени от ответника платежни документи и банкови извлечения е 40 709,54лв., формирана така както е посочено в таблицата на страница от заключението начин. Според експерта няма данни за усвояване на някоя от посочените в таблицата суми в общ размер 40 709,54лв., т.к. наличността по специалната сметка за „Къмпинг „Юг“ е в общ размер 51 566,58лв. – т.е. наличността е по-голяма от претендираната сума за екологични гаранции. Според вещото лице заплатената сума от ответника за екологични гаранции 2007г. – 2016г. за „Морски плаж „Къмпинг“ Юг“ (по специална сметка в „ПИБ“ АД) и гаранция за добро изпълнение за 2016г. (по специална сметка в „Общинска банка“АД) е с 14 653,28лв. по-голяма от неплатената сума за концесионно възнаграждение за 2016г.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:
По делото е безспорно,
че между ответника като концесионер и Б.Д., представлявана от Министъра на РРБ е сключен процесния концесионер
договор, който е със срок на концесията до 17.01.2017г. Безспорно е, че за
2016г. ответникът като концесионер дължи заплащане на концесионно
възнаграждение съгласно уговореното в договора и определено по приложимата към
него Методика, като от данните по делото и изслушаното и прието като неоспорено
заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установи, че е незаплатена от
страна на ответника втората вноска от дължимото концесионно възнаграждение в
размер на сумата от 45 599,26 лв., чийто падеж е 30.11.2016г. Няма данни
за заплащане на горепосочената сума. Безспорно се установи от данните по
делото, че страните са уговорили в чл. 35, ал.1 от договора лихва за забава
върху неплатените суми, чийто размер съгласно заключението на вещото лице за
периода от датата на падежа до датата на исковата молба възлиза на 2 411,44
лв., както и че по чл. 35, ал.2 от договора е уговорена кумулативно дължима с
лихвата неустойка за забава в размер на 0,5% на ден върху сумата, която за
периода на просрочие от 175 дни надхвърля многократно максимално уговорения
размер от 15%, който възлиза на 6 839,89 лв.
Основното възражение на
ответника е че не дължи посочените суми поради прихващане, което твърди, че е
извършил с писмо с изх.№27/09.12.2016г. на дължимото концесионно възнаграждение
с размера на предоставените от него като концесионер гаранции, като поддържа,
че всички законови предпоставки по чл. 103 и чл. 104 от ЗЗД са налице. Ответникът
твърди, че не дължи сумите, включително и лихвата поради това, че е налице
материално правно прихващане, което е настъпило с горецитираното писмо. Относно
предпоставките,
при чието наличие съгласно чл. 103 ЗЗД настъпват последиците на извънсъдебно
прихващане, е формирана постоянна съдебна практика - решение № 76 от 26.04.2013
г. по т.д. № 24/2012 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 113 от 09.07.2013 г. по
гр. д. № 1274/2013 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 225 от 28.05.2011 г. по
т.д. № 631/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о. и мн.др., съгласно която за възникването и упражняването на потестативното право
на извънсъдебно прихващане, чийто материален правопогасяващ ефект настъпва с
факта на отправяне на изявлението по реда на чл. 104, ал. 1 ЗЗД, изискването на
чл. 103, ал. 1 ЗЗД е за изискуемост и ликвидност на вземането, с което се иска
да се извърши прихващане.
Следователно в тежест на ответника, който твърди настъпването на ефекта на
материалноправно прихващане към 09.12.2016г. е да установи, че към този момент
е имал изискуемо и ликвидно вземане към съконтрахента си, с което да се
прихване задължението за заплащане на концесионно възнаграждение. По делото се
установи безспорно, че за процесния период на действие на концесионния договор
ответникът е внасял уговорените по договора гаранции за добро изпълнение, чийто
размер се установява и от представените платежни документи и от заключението на
вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза и за процесния плаж същата за
периода от 2007г. до 2016г. възлиза на сумата от 40 709,54 лв., формирана
така както е посочено в таблицата на стр.4 от експертното заключение.
Същевременно следва да се има предвид, че в сключения между страните договор е
уговорено, че средствата по сметката за гаранцията ще се натрупват в
продължение на целия период на концесията и ще бъдат блокирани за използване
само за целите по ал. 6, като в чл. 15, ал.9 от договора е предвидено, че при
неизпълнение на задължения на концесионери, свързани с опазване на околната
среда, охраната на крейбрежната плажна ивица и комплекса от курортни ресурси,
тези средства могат да се разходват по нареждане на министъра на РРБ за
горепосочените цели. Връщането на тези средства на концесионера е предвидено в
резултат на изпълнение на специалните предпоставки, уговорени в чл. 15, ал.10
от договора и те са: 1/ да е констатирано с акт на компетентния орган в
резултат на извършена проверка в едномесечен срок от прекратяване на договора,
за която се съставя констативен протокол, че задълженията по опазване на
околната среда, охраната на крейбрежната плажна ивица и комплекса от курортни
ресурси са изпълнени от концесионера; 2/ изтичане на уговорения срок, който е в
чл. 15, ал.10, т.2 и е до шест месеца от прекратяване на договора.
Следователно, за да се приеме, че сумите по специалната сметка, по която са
набирани гаранциите от концесионера е ликвидно и изискуемо вземане, с което да
се извърши материално прихващане към сочения от ответника момент – 09.12.2016г.
трябва да се установи изпълнение на задълженията по описания начин, а именно
установено с констативен протокол и изтичане на уговорения срок за дължимост на
средствата. Към твърдяната дата не се установяват тези предпоставки. Нито към
2016г., нито при изтичане срока на договора не е установено да е изпълнено
изискването на чл. 15, ал.10 от договора и да е съставен такъв протокол, за да
се приеме, че концесионерът – ответникът има право на вземане срещу
съконтрахента си за възстановяване на сумите по внесените гаранции, за да може
да се приеме, че е извършил извънсъдебно прихващане с тези суми. Следователно
твърдяният ефект на материалноправно прихващане не е осъществен и към датата на
изискуемост на втората вноска за концесионно възнаграждение – 30.11.2016г. не
се установява ответникът да е имал изискуемо и ликвидно вземане за връщане на
внесените гаранции съобразно уговореното по договора, за да се приеме, че е
настъпил компенсационен ефект и няма задължение към ищеца. За пълнота следва да
се отбележи, че съгласно уговореното по договора, освобождаването на внесените
като гаранции суми се извършва от министъра на регионалното развитие и
благоустройството, а искането, което е входирал ответника на 09.12.2016г. не е
адресирано до него, а до Министерство на туризма.
Съдът намира, че не се установява
настъпването на уговорените по договора изрични предпоставки за дължимост на
вземането на ответника за връщане на внесените гаранционни суми и от събраните
по делото доказателства и към настоящия момент, тъй като до приключване на
устните състезания ответникът не е ангажирал доказателства да е съставен такъв
констативен протокол, изискуем по чл. 15, ал.10 т.2 от договора, нито пък е
представил необходимите документи, че са изпълнени изискванията съгласно
възможността, предоставена му по чл. 15, ал.12 от договора. Простото
установяване, че са платени суми като гаранции за процесния период не води до
извод, че същите безспорно подлежат на връщане на ответника, тъй като
възстановяването на внесените като гаранции суми на концесионера, за да се
приеме, че е налице негово активно вземане, с което да се извърши съдебно или
извънсъдебно прихващане, изисква надлежното установяване с уговорения по
договора констативен протокол или с представени от страна на концесионера
документи, че са изпълнени задълженията му, свързани с опазване на околната
среда, охраната на крейбрежната плажна ивица и комплекса от курортни ресурси.
Такива доказателства ответникът не е ангажирал по делото, поради което съдът
намира, че заявеното от него възражение за прихващане и като съдебно такова се
явява неоснователно и недоказано и не следва да бъде уважавано. Не може да бъде
споделен довода на ответника, че само и поради изтичане в хода на процеса на
уговорения 6 месечен срок по чл. 15, ал.10, т.2 от договора, възстановяването
на гаранцията е дължимо, тъй като освен срока за изискуемост на това му вземане
са налице и други предпоставки, които той не установи с надлежно ангажирани по
делото доказателства да са настъпили до момента на приключване на устните
състезания.
Предвид произнасянето по
възражението за прихващане и неговата неоснователност, съдът намира, че е
дължима втората вноска за концесионно възнаграждение за 2016г. в пълния
претендиран и установен съобразно експертизата размер от 45 599,26 лв.,
поради което иска за главницата следва да бъде уважен изцяло.
Съдът намира, че се
дължи на ищеца и уговорената лихва за забава, тъй като е налице забавено
изпълнение на задължението за заплащане на концесионната вноска, не се установи
от ответника да е настъпил погасителен ефект на твърдяното от него извънсъдебно
прихващане в периода от изискуемостта й – 30.11.2016г. до датата на исковата
молба – 09.06.2017г., поради което съдът намира, че следва да бъде присъдена и търсената
лихва за забава, като искът бъде уважен за пълния предявен размер от 2309,91
лв. съобразно диспозитивното начало, независимо от това, че по заключение на
вещото лице лихвата за този период възлиза на 2411,44лв.
По отношение на
претенцията за неустойка, основаваща се на чл. 35, ал.2 от договора, съдът
намира следното:
В сключения между
страните договор е уговорено, че при забава над 15 дни неизправната страна
дължи освен лихвата по ал. 1 и неустойка от 0,5% на ден върху неизплатената
сума, но не повече от 15%. Ответникът е
заявил в писмения отговор възражение за нищожност на тази клауза поради
накърняване на добрите нрави, като поддържа, че тази клауза надхвърля присъщите
за договорната неустойка функции и е в твърде голям размер. Както изрично се посочва
в задължителната
съдебна практика, обективирана в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010
г. на ОСТК на ВКС не е априори нищожна клауза за неустойка, която е
уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се
начислява, тъй като преценката за накърняване на добрите нрави поради
свръхпрекомерност не може да се направи към момента на сключване на договора, а нищожността на клаузата следва да се
прецени към този момент. Неустойката следва да се приеме за нищожна, само ако единствената цел, за която е уговорена,
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като само прекомерността на
неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави. Договорната клауза за
неустойка обаче ще е нищожна, като
нарушаваща принципа на справедливостта и създаваща условия за неоснователно
обогатяване, когато вследствие на заплащането й, ще е налице неравностойност на
насрещните задължения по договора, или неустойката ще излезе извън обезпечителните
или обезщетителните си функции, които са й придадени от страните, като преценката за горното следва да се
извърши към момента на сключване на договора. Преценката за
накърняване на пределите на добрите
нрави следва да се основава на вида на неизпълнението, за обезщетяване на което е
уговорена неустойката, на начина на определянето й - като глобална сума или
процент от главницата, на базата
за начисляването й - съотношение между задължението и предварително
определеното обезщетение за вредите, както и на уговорката или на липсата на
такава за плаващо нарастване на размера на неустойката с оглед на
продължителността на неизпълнението. Въпросът за нищожността на неустойката поради накърняване на добрите
нрави при търговски сделки следва да се преценява комплексно като се отчита
свободата на договарянето и възможността неизправният длъжник сам да ограничи
размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за
неоснователно обогатяване. В случая в чл.35, ал.2 от договора е уговорено
кумулативна дължимост на мораторна неустойка с лихва за забава, която е в
увеличен размер, а именно по ал. 1 е уговорено, че се дължи лихва в размер на
основния лихвен процент на БНБ за периода плюс 10 пункта. Отговорността
за неизпълнение на парично задължение е винаги за забавено неизпълнение и
поражда отговорност за мораторни вреди. Страните могат да договарят мораторна
неустойка, но това обезщетение не може да дублира неизпълнение на едно и също
парично задължение. В този смисъл е и константната съдебна практика - решение
по гр. д. № 1041/94 г. на ВС; решение по гр. д. № 503/96 г. на ВС, в което
изрично се приема, че за едно и също неизпълнение на парично задължение не може
да се присъждат две обезщетения - веднъж договорна неустойка и втори път
обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва, както и решение по
гр. д. № 2879/94 г. на ВК, според което е недопустимо кумулирането на неустойка
за забавено изпълнение на парично задължение
с мораторна лихва за забавено изпълнение на същото парично задължение,
тъй като по този начин длъжникът би понесъл две гражданскоправни санкции за
едно и също неизпълнение, а кредиторът би получил две обезщетения за едни и
същи вреди, резултат на забавата. Именно отчитайки факта, че е договорено
едновременно обезщетение за забавено изпълнение на едно и също задължение и то
кумулативно, съдът намира, че възражението на ответника за нищожност на
клаузата за мораторна неустойка по чл. 35, ал.2 от договора е основателно, тъй
като обезщетявайки два пъти вредите от едно и също неизпълнение се излиза извън
присъщите на неустойката функции. Предвид горното и поради основателност на
възражението на ответника за нищожност на клаузата за неустойка по чл. 35, ал.2
от договора, съдът намира, че такава не се дължи и исковата претенция за тази
сума следва да бъде отхвърлена.
Разноски се претендират и от двете страни, като са представени списъци по чл. 80 от ГПК. Разноските на ищеца възлизат на сумата от 2189,96 лв. – заплатена държавна такса, 200 лв. – депозит за вещо лице и 2606,96 лв. – адвокатско възнаграждение, за заплащането на което е представена фактура №1329/12.06.2017г. и платежно нареждане, или общо направените разноски възлизат на 4996,92лв. От ответника се претендират разноски в размер на 200 лв. – депозит за вещо лице и се иска и юрисконсултско възнаграждение. Съдът намира, че юрисконсултското възнаграждение съгласно действащата разпоредба на чл. 78, ал.8 от ГПК следва да бъдат съобразени с максималния размер,определен по реда на чл. 37 от ЗПП и във връзка с чл. 25 от Наредбата за заплащането на правната помощ, която предвижда в ал.2, че при интерес над 10 000 лв. възнаграждението може да бъде увеличено с до 50 на сто от максимално предвидения размер по ал. 1,т.е. дължимото юрисконсултско възнаграждение съдът намира, че следва да е 450 лв. При това положение разноските на ответника общо възлизат на 650 лв. Съобразно изхода на спора на ищеца се следват разноски за уважения размер на исковете му – за главницата и за лихва за забава, а ответникът – за отхвърления размер на претенцията за мораторна неустойка, като съотношението в проценти е 12,49% за отхвърления размер спрямо общия размер на търсените суми от 54 749,06 лв. и 87,51% за уважения размер. С оглед горното на ответника се следват разноски в размер на сумата от 81,18 лв., а на ищеца се следват разноски в размер на сумата от 4372,80лв. Предвид горното и след компенсация на сумите, разноски следва да се присъдят само на ищеца в размер на разликата между горните две суми /4372,80 -81,18 лв./ или в размер на 4 291,62 лв.
Воден от тези съображения съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Л.Б.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление *** / магазин Шкода/ №47, представлявано от С.Т.С., да заплати на Б.Д., представлявана от М.НА Т.на Република България, със съдебен адрес ***, на основание чл. 79, ал.1 от ЗЗД сумата от 45 599,26 лв. / четиридесет и пет хиляди петстотин деветдесет и девет лева и двадесет и шест стотинки/, представляваща незаплатена концесионна вноска за 2016г. по договор за предоставяне на концесия за услуга върху част от крайбрежната плажна ивица на „Морски плаж Къмпинг “Юг“ от 16.02.2007г., на основание чл. 86 от ЗЗД сумата от 2309,91 лв. / две хиляди триста и девет хиляди и деветдесет и една стотинки/, представляваща лихва за забава за периода от 30.11.2016г. до датата на исковата молба – 09.06.2017г., ведно със законната лихва върху присъдените суми от датата на предявяване на иска – 09.06.2017г. до окончателното им изплащане, както и на основание чл. 78 от ГПК да заплати сумата от 4 291,62 лв. / четири хиляди двеста деветдесет и един лева и шестдесет и две стотинки/ - съдебно-деловодни разноски.
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 92 от ЗЗД, предявян от Б.Д., представлявана от М.НА Т.на Република България, със съдебен адрес ***, срещу „Л.Б.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление *** / магазин Шкода/ №47, представлявано от С.Т.С., за сумата от 6839,89 лв. / шест хиляди осемстотин тридесет и девет лева и осемдесет и девет стотинки/, представляваща неустойка за забавено плащане по чл. 35, ал.2 от договора за концесия от 16.02.2007г., като неоснователен и недоказан.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните. Да им се изпрати препис.
СЪДИЯ: