Решение по дело №60/2024 на Административен съд - Смолян

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 118, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

Образувано е по жалба от А. Р. С., с [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], чрез пълномощника адв. И. Х. А., с адрес за призоваване: [населено място], [улица], ет. 1, офис 3, адв. И. Х. А., против Решение № 2153-20-3 от 11.01.2024 г. на директора на ТП на НОИ - [населено място], с което е оставено в сила Разпореждане №202-02-161-5/21.11.2023 г., издадено от ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - [населено място], съдържащо отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица, на основание чл. 54ж ал.1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО) и във връзка с чл. 11, § 3, буква „а“ и чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004.

В жалбата се твърди, че оспореното решение е немотивирано и незаконосъобразно, постановено в нарушение на закона. Според жалбоподателя директорът на ТП на НОИ - [населено място] е направил неправилен извод, че А. Р. С. няма право на парично обезщетение за безработица в [държава]. Не се спори, че държавата, в която А. Р. С. е осъществявал дейност, е Н., но местопребиваването му е в [държава]. Затова счита, че на основание член 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване. Моли да се отмени оспореното решение, с което е оставено в сила разпореждането за отказ за парично обезщетение за безработица, и се присъдят направените разноски по делото.

В съдебно заседание, жалбоподателят А. Р. С., редовно призован, се явява лично и се представлява от надлежно упълномощен процесуален представител адвокат А., който поддържа жалбата. Излага съображения за незаконосъобразност на оспорваното решение и моли същото да се отмени. Прави искане за присъждане на направените разноски по делото съгласно представен списък.

Ответникът по жалбата - Директора на ТП на НОИ - [населено място], редовно призован, не се явява. Представлява се от надлежно упълномощен процесуален представител юрисконсулт Ч., която оспорва жалбата. В съдебното заседание и в представено писмено становище по делото излага съображения за законосъобразност на оспорваното решение, с което е оставено в сила разпореждането за отказ за парично обезщетение за безработица и моли жалбата да се отхвърли като неоснователна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Смолянският административен съд, в настоящия съдебен състав, като взе предвид оплакванията в жалбата, становищата на страните и обсъди доказателствата по делото в тяхната съвкупност, прие следното:

Със заявление вх. № 202-02-161/03.07.2023 г. подадено в дирекция „Бюро по труда“ - [община], А. С. е поискал отпускане на ПОБ. В последствие лицето е подало заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава - членка на ЕС със структуриран електронен документ (СЕД) U002 - Н.. Поискано е удостоверяване на пет периода за времето от 19.05.2021 г. до 23.06.2023 г., като това е и последната заетост на лицето.

С Разпореждане № 202-02-161-1/11.07.2023 г. образуваното производство по отпускане на парично обезщетение за безработица е спряно, до получаване на потвърждение/отговор от компетентната институция (КИ) на Н. за осигурителния стаж и осигурителния доход придобити в посочената страна.

На 14.07.2023 г. е изпратено искане (U001CB) до КИ на Н. за издаване на СЕД U017 за периодите от 19.05.2021 г. до 07.11.2021 г., от 10.11.2021 г. до 23.11.2021 г., от 26.11.2021 г. до 30.11.2021 г., от 02.12.2021 г. до 08.05.2023г. и от 08.05.2023 г. до 23.06.2023 г. На 14.07.2023 г. е изпратено и искане за информация за заплатата (U003) до институцията на Н. за издаване на СЕД U004 за периода от 08.05.2023 г. до 23.06.2023 г. вкл., чрез „Системата за електронен обмен на социално осигурителна информация“ между [държава] и ЕС (ЕЕSSI).

На 20.07.2023 г. чрез EESSI от КИ на Н. е получен СЕД Н001 - искане за предоставяне на информация. КИ на Н. иска да получи документ за уволнение от работодателя - „**.“. На 28.07.2023 г. е изпратено писмо до лицето за представяне на документ за уволнение от работодателя - „**“. След като е представен от жалбоподателя А. С. искания документ на 02.08.2023 г., същият документ е изпратен на 04.08.2023 г. чрез EESSI до КИ на Нидерландия със СЕД Н002.

На 30.08.2023 г. са постъпили СЕД U017 и СЕД U004.

Със СЕД U017 са удостоверени осигурителни периоди за времето от 19.05.2021 г. до 15.10.2021 г., вкл., от 18.10.2021 г. до 06.11.2021 г. вкл., от 15.11.2021 г. до 25.11.2021 г. вкл., от 26.11.2021 г. до 02.12.2021 г. вкл., от 03.12.2021 г. до 07.05.2023 г. вкл. и от 08.05.2023 г. до 23.06.2023 г. вкл., основание за прекратяване на последната заетост - „Изтичане на договора“.

Със СЕД U004 е удостоверен период на доход от заетост за времето от 08.05.2023г. до 23.06.2023 г. вкл. в размер на 3986.79 евро.

От КИ на Нидерландия са потвърдени осигурителни периоди както следва: -от 23.06.2017 г. до 06.11.2017 г. вкл.; - от 13.11.2017 г. до 12.08.2018 г. вкл.; - от 05.09.2018 г. до 17.11.2018 г. вкл.; от 19.11.2018 г. до 18.08.2019 г. вкл.; - от 25.11.2019 г. до 30.12.2019 г. вкл.; - от 01.01.2020 г. до 04.06.2020 г. вкл.

С Разпореждане № 202-02-161-2/20.09.2023 г. е възобновено производството по заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица.

С Разпореждане № 202-02-161-3/04.10.2023 г. е спряно производството по заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО.

На 11.10.2023 г. жалбоподателят А. С. е подал писмена молба, в която е изложил обстоятелства по определяне на жизнените му интереси.

На 10.10.2023 г. е изготвено запитване изх. № 1029-20-1929 до дирекция „Европейски регламенти и международни договори“ (ЕРМД) към ЦУ на НОИ. На 30.10.2023 г. е получен отговор изх. № 1029-20-1929# 1, в който се сочи, че С. е придобил осигурителни периоди по законодателството на Н. за времето от 13.11.2017 г. до 04.06.2020 г. (с прекъсвания до 3 месеца) и от 19.05.2021 г. до 23.06.2023 г. (с прекъсвания до 10 дни), като за периода от 24.06.2020 г. до 15.12.2020 г. му е изплатено българско обезщетение за безработица, въз основа на нидерландските осигурителни периоди. След периода на изплащане на обезщетение за безработица, не е започнал да упражнява трудова дейност по българското законодателство, а напротив - отново е заминал за Н., където е упражнявал дейност за периода от 19.05.2021 г. до 23.06.2023 г. От тази гледна точка, [държава] се явява държава по престой в периодите между трудовите активности на лицето в Н.. Видно от декларацията, относно определяне на пребиваване, подадена от С., съгласно критериите по чл. 11, пар. 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, през периода на последната заетост в Н., А. С. няма съпруга и деца, и не притежава собствено жилище в [държава].

С Разпореждане № 202-02-161-4/07.11.2023 г. е възобновено производството по заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица.

С Разпореждане № 202-02-161-5/21.11.2023 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - [област] е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица със следните мотиви:

„Съгласно чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност, обезщетенията за безработица се предоставят от институцията в държавата по пребиваване на лицето по време на последната заетост. Член 61 от Регламент (ЕО) № 883/2004 предвижда сумиране на периоди на осигуряване и заетост, осъществени в съответствие със законодателството на която и да е друга държава членка, ако работникът е завършил последно периоди на осигуряване или заетост в съответствие със законодателството, по силата на което се търси обезщетението за безработица. На държавите членки е позволено да изискват минимален осигурителен период, за да вземат предвид периодите в държавата по предходна заетост. Правило е, че обезщетението за безработица може да бъде търсено само в държавата на последната заетост, която е и компетентната държава. Регламентът предвижда възможност за изместване на тази принципна компетентност към държавата по пребиваване по време на последната заетост, когато тя е различна, по съображения, че през периода на последната заетост лицето е запазило тесни връзки с държавата по пребиваване, където се завръща след края на заетостта, съответно в тази държава има по-голяма вероятност да намери нова работа. Поради тези съображения, регламентът установява критерии за определяне на държавата по пребиваване, като я определя като държавата, в която се намира центърът на жизнените интереси на лицето. Основен критерий при определяне държавата на пребиваване за трудово активните лица е трудово-правната връзка със съответната държава, характерът й и нейната продължителност (в този смисъл и трайната практика на СЕС, т. 19, дело С-76/76). В случая е налице заетост в Нидерландия от 23.06.2017 г. до 23.06.2023 г. вкл. (9 периода с краткотрайни прекъсвания), като от 24.06.2020 г. до 15.12.2020 г. му е изплатено в [държава] обезщетение за безработица (на основание заетостта в Нидерландия). От 01.11.2016 г. до настоящия момент липсва трудово-правна връзка на лицето с [държава], лицето не е търсило и не е упражнявало трудова дейност в [държава]. След получаване на обезщетение за безработица в [държава] от 24.06.2020 г. до 15.12.2020 г., лицето не е започнало работа в [държава], а напротив - отново е упражнявал трудова дейност в Нидерландия. От тази гледна точка, [държава] се явява държава по престой в периодите между трудовата дейност на лицето в Н.. Видно от декларацията за пребиваване, съгласно критериите по чл. 11, §1 от Регламент (ЕО) №987/2009, през периода на последната заетост в Нидерландия, лицето няма съпруга и деца и не притежава собствено жилище. Предвид на гореизложеното, при липса на трудово-правна връзка на лицето с [държава] от 01.11.2016 г. до настоящия момент, въпреки, че роднините му живеят в [държава], което е логична последица от произхода им, по отношение на С., за държава по пребиваване през периода на последната заетост в Н. от 15.11.2021 г. до 23.06.2023 г. вкл. не може да се квалифицира [държава], като се отчита и обстоятелството, че фактически липсва намерение от страна на трудово-активно лице за установяване в [държава] и упражняване на трудова дейност по българското законодателство. От събраните доказателства и налични данни се обосновава извод, че държавата по пребиваване съвпада с държавата по последна заетост. Следователно, на основание чл. 61 и по аргумент от чл. 65, §2 и §5, буква „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, [държава] не е компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на право на обезщетение за безработица по българското законодателство.“

Разпореждане № 202-02-161-5/21.11.2023 г. на ръководителя на осигуряването за безработица е получено лично от жалбоподателя на 04.12.2023г.

Жалбоподателят е обжалвал разпореждането за отказ на парично обезщетение за безработица пред Директора на ТП на НОИ - [населено място].

С Решение № 2153-20-3 от 11.01.2024 г., което е предмет на оспорване в настоящото производство, Директорът на ТП на НОИ - [населено място] е оставил в сила Разпореждането на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [област] и е отхвърлил депозираната срещу него жалба от А. Р. С..

За да остави в сила Разпореждане № 202-02-161-5/21.11.2023 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - [населено място] и отхвърли жалбата, директорът на ТП на НОИ - [населено място] въз основа на получения СЕД U017 е приел, че жалбоподателят е придобил няколко осигурителни периоди през времето от 23.06.2017 г. до 23.06.2023 г. вкл. и че е налице непрекъснат осигурителен период в Нидерландия за време по-дълго от пет години - от 23.06.2017 г. до 23.06.2023 г. вкл. Приел е, че [държава] не се явява нито държава по пребиваване, нито държавата по последна заетост. Следователно, на основание чл. 61 и по аргумент от чл. 65, ал. 2 и ал. 5, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, [държава] не е компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на право на обезщетение за безработица по българското законодателство. Директорът на ТП на НОИ - [населено място] е приел за ирелевантно обстоятелството, че постоянният и настоящият адрес на жалбоподателя е в [населено място], тъй като е приел, че пребиваването се определя по отношение на последната заетост на лицето в другата държава, а не след приключване на заетостта и завръщане в държавата по произход. Приел е, че съгласно подадените за лицето данни по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО, данните отразени в декларация образец № 1 е установено, че за С. за периода от 01.10.2016 г. до момента на издаване на разпореждането липсват подадени данни от осигурители в [държава], т.е. лицето не е извършвало трудова дейност в [държава], за която да е подлежало на задължително осигуряване по чл. 4 и/или чл. 4а от КСО. Административният орган е приел, че релевантните факти, свързани с държавата на пребиваване, са именно тези относими през периода на последната заетост в Нидерландия, като в случая [държава] не е държава на пребиваване за А. С.. Приел е също, че когато държавата по последна заетост (в случая Нидерландия) е държава на пребиваване, за времето на последната заетост, следва да бъде отказано отпускане на парично обезщетение за безработица, защото компетентна държава по отношение на отпускане на парично обезщетение за безработица е Нидерландия - а не [държава] (респективно НОИ).

Решението на директора на ТП на НОИ - [населено място] е получено от Б. Р. - адвокатски сътрудник на адв. А. на 29.01.2024 г., видно от приложеното на л. 32 от делото известие за доставяне.

Жалбата срещу решението е подадена чрез административния орган на 07.02.2024 г., с вх. № 2153-20-3#1 по описа на ТП на НОИ - [населено място].

При така установеното, съдът направи следните правни изводи:

Жалбата е подадена в срока по чл. 118, ал. 1 от КСО от надлежна страна, следователно е процесуално допустима.

При разглеждането й по същество, съдът взе предвид следното:

Оспореното Решение № 2153-20-3 от 11.01.2024 г. на директора на ТП на НОИ - [населено място] и оставеното в сила Разпореждане на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [населено място], са издадени от оправомощени по закон органи, в изискуемата писмена форма, при спазване на административнопроизводствените правила.

Съгласно изискванията на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК за форма на административния акт, той следва да съдържа фактически и правни основания за издаване.

Оспореното решение и оставеното в сила разпореждане са мотивирани, тъй като в тях са изложени конкретни фактически и правни основания за издаването им.

Оспореното решение и оставеното в сила разпореждане, обаче, са издадени при неправилно приложение на материалния закон, предвид следното:

Спорът по делото е правен и се свежда до това коя е компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица по отношение периода, през който жалбоподателят е работил по трудово правоотношение на територията на Нидерландия.

[държава] е част от Европейския съюз - такава част е била през времето, през което жалбоподателят е работил в Н., както и Н. е държава-членка на ЕС. Всички държави-членки са длъжни да прилагат европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Всяка държава-членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размера на обезщетенията и т.н. Разпоредбите на Европейския съюз обаче, определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони, като към настоящият момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Като източник на вторичното право на ЕС регламентът се прилага пряко, т.е съдържащите се в регламента правила, като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко приложими във всички държави-членки (чл. 288 от ДФЕС) и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства. Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. разпоредбите му се прилагат към всички законодателства (по смисъла на чл. 1, параграф „л“) относно посочените клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи) в т.ч. и относно обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б. „з“).

Безработицата, представлява предвиден от чл. 2, ал. 1 от КСО задължителен осигурителен риск, който при настъпването причинява невъзможност за осигуреното лице да се издържа от доходи от полагане на труд. В случая доколкото последната трудова заетост на жалбоподателя (за който няма спор, че е български гражданин) е била във Н., относимите правни норми във връзка с координация на системите за социална сигурност между Н. и [държава] са в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на схемите за социална сигурност.

Заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица е подадено на 03.07.2023 г., поради което при преценка основателността на претендираното от А. С. право, приложение намира посочения по-горе Регламент № 883/2004. В чл. 2 от него се сочи, че се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица. [държава] е част от Европейския съюз и съответно е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) №883/2004 г. разпоредбите му са приложими към всички законодателства (по смисъла на чл. 1, параграф „л“) относно обезщетение за безработица, доколкото А. С. е посочил, че последната му заетост е в Нидерландия и същата е прекратена, считано от 24.06.2023 година.

С Регламент (ЕО) № 883/2004 г. са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

В случая от значение е тълкуването и прилагането на термина „пребиваване“. Легалната дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл. 1, §3, б. „й“ от посочения Регламент - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя, съгласно чл. 11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и други примерно изброени в цитираната норма. Съгласно разпоредбата на чл. 11, §2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.

В член 1, букви „й“ и „к“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 се прави разграничение между „пребиваване“ и „престой“, последният дефиниран като „временно пребиваване“.

Настоящият съдебен състав не споделя изложените мотиви от административния орган по отношение приетото място на „обичайно пребиваване“ на жалбоподателя.

В периода на заетост в Нидерландия жалбоподателят действително не е бил на територията на [държава], но това пребиваване е било обусловено от съществуването на трудово правоотношение, респективно не покрива критериите, въз основа на които се обосновава извод за „обичайно пребиваване“.

Към момента на подаване на заявлението на 03.07.2023г. няма спор, че жалбоподателят А. С. е напълно безработно лице. Същият е пребивавал за времето на трудовата си заетост в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, а именно - в Н.. Безспорно се установява, че след прекратяване на заетостта си, жалбоподателят не продължава да пребивава в Нидерландия, нито се е върнал в тази държава-членка, на чието законодателство за последно е бил подчинен, съответно същият не се е регистрирал (т.е. не се е поставил на разположение) в службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване (за времето на трудова заетост), дерегистрирал се е в Н., регистриран е с постоянен адрес в [държава], където се е завърнал трайно и където обичайно пребивава, в жилището на родителите си. А. С. е наел етаж от сграда в [населено място] за складови цели, на 19.10.2023 г. е закупил строителни материали на стойност 1565,34 лв. за ремонт на жилището си.

При така установеното съдът намира, че обичайното пребиваване на жалбоподателя е в [държава], а пребиваването му в Н. има характер на временно (за периода на заетост), а не на обичайно такова, по смисъла на член 1, букви „й“ и „к“ от Регламент (ЕО) № 883/2004. Оттук следва, че приложимото законодателство е това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на жалбоподателя, на която държава той е и гражданин, а именно - законодателството на [държава], съответно [държава] се явява компетентна държава. Обезщетението за безработица, претендирано от жалбоподателя следва да бъде поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това.

В този смисъл е и т.3 от Решение № U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудово-правно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудово-правното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

Безспорно е установено за жалбоподателя, че е налице завършен период на заетост с прекратен трудов договор в съответната държава-членка на Европейския съюз и изразено намерение за пребиваване в [държава] на български гражданин, съответно има подадена Декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламент ЕО № 883/2004г., така че заявлението за отпускане на обезщетение следва да бъде разгледано по същество със зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в държава-членка на Европейския съюз. Претендираното парично обезщетение за безработица от А. С. следва да бъде поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това. В този смисъл е практиката на Върховния административен съд, изразена в Решение № 2695/22.02.2019 г. по адм. дело № 3077/2018 г. по описа на ВАС и Решение № 10291/03.07.2019 г. по адм. дело № 15067/2018 г. по описа на ВАС.

По изложените съображения съдът намира, че жалбата срещу решението на директора на ТП на НОИ - [населено място], с което е оставил в сила Разпореждане №202-02-161-5/21.11.2023 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [област] е основателна и следва да бъде уважена.

Тъй като естеството на административния акт не позволява решаването на въпроса по същество от съда, на основание чл. 173, ал. 2, предл. трето от АПК, делото следва да бъде изпратено като преписка на директора на ТП на НОИ - [област], за ново произнасяне по заявлението на жалбоподателя, като мотивите на настоящото решение относно тълкуването и прилагането на закона следва да се считат за задължителни указания за административния орган при постановяване на акта му.

При този изход на делото и с оглед своевременно направеното от пълномощника на жалбоподателя искане за присъждане на разноски, съдът намира, че на жалбоподателя следва да се присъдят разноски по производството. С представения Списък на разноските се претендират разходите за заплатено адвокатско възнаграждение за един адвокат в размер на 1000 лв. и внесена държавна такса 10 лв. за разглеждане на делото, или общо 1010 лв. От ответната страна е направено възражение за прекомерност, което съдът намира за основателно, с оглед разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК, приложима във връзка с чл. 144 от АПК. Съдът, като взе предвид разпоредбата на чл. 8, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, която предвижда минимум от 500 лв. за дела по Кодекса за социално осигуряване, намира, че изплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв. е прекомерно и следва да бъде намалено на 500 лв. Предвид изложеното, следва да се присъдят разноски в общ размер 510 лв., платими от ответната страна.

Мотивиран от изложеното и на основание чл. 172, ал. 2 и чл. 173, ал. 2, предл. трето от АПК, Смолянският административен съд, трети състав,

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ Решение № 2153-20-3/11.01.2024 г. на директора на Териториално поделение на Национален осигурителен институт - [населено място] и оставеното в сила Разпореждане №202-02-161-5/21.11.2023 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при Териториално поделение на Национален осигурителен институт - [населено място], по оспорването на А. Р. С..

ИЗПРАЩА преписката на административния орган за ново произнасяне по Заявление вх. № 202-02-161/03.07.2023 г. от А. Р. С., при което следва да се имат предвид съдържащите се в мотивите на настоящия съдебен акт задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

ОСЪЖДА Териториално поделение на Национален осигурителен институт [населено място] да заплати на А. Р. С., с [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], разноски по делото в размер на 510 лв. (петстотин и десет лева).

РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 119, във връзка с чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ от КСО.