№ 1504
гр. Варна, 28.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на втори
ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Цвета Павлова
Членове:Пламен Ат. Атанасов
Деница Добрева
при участието на секретаря Жасмина Ив. Райкова
като разгледа докладваното от Деница Добрева Въззивно гражданско дело №
20223100501784 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от М. М. Р. , чрез адв. Д., срещу частта от Решение №
260207/01.04.2022 г., по гр. д. № 2453/2021 г. по описа на ВРС, с което е било прието за
установено, че въззивникът дължи на „ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД сумата от 268,50 лв. –
неизплатена главница по договор за кредит № 265630 от 13.09.2019 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 26.11.2020 г. до окончателното
й изплащане, за които суми е издадена Заповед № 261950/27.11.2020 г. по чл. 410 ГПК по ч.
гр. д. № 15215/2020 г. по описа на ВРС, 16-ти състав.
Въззивникът излага оплаквания за неправилно приложение на закона, като сочи, че
макар правилно да е отчетена приложимост към процесния договор за потребителски кредит
на правилата на ЗПК, и следващата от тях нищожност на целия договор (поради
невъзможността за заместването от повелителна законова разпоредба на нищожна клаузата
за възнаградителна лихва), съдът е приложил чл. 23 ЗПК и е присъдил остатък от чистата
стойност на кредита. Въззивникът счита, че това законово правило обаче се отнася за
претенция на извъндоговорно основание, като неоснователно обогатяване, а не както в
конкретния случай – на заявеното от кредитора договорно такова. В този смисъл сумата не
можела да бъде присъдена в настоящото производство, тъй като това би било направено на
основание, различно от предявеното. Допълнително са посочени и оплаквания срещу
1
установеното в обжалвания акт доказване на възникнала облигационна връзка между
страните. Сочи се и че доколкото недействителният договор не поражда права и задължения
за страните, то неоснователни се явяват и предявените искове. Въззивникът счита, че
договорът е недействителен и на други основания - чл. 10, ал. 1 ЗПК и чл. 11 ЗПК, вкл. и чл.
11, ал. 1, т. 11, 20, 23 и 24 ЗПК. Не било доказано и надлежното предоставяне на
необходимата му преддоговорна информация или ОУ, с които е можел да се запознае
предварително. На база тези аргументи, се претендира отмяната на посочената част от
първоинстанционното решение като незаконосъобразно, неправилно и необосновано и
отхвърляне на предявения иск изцяло.
В срока по чл. 263, ал. 2 ГПК въззиваемия депозира и насрещна въззивна жалба, с
която моли за отмяна на решението на ВРС и в частта, с която са отхвърлени частите от
исковете за горница до 950 лв претендирана главница и лихва от 222.75лв, и уважаване в
цялост на предявените искове, за установяване на дължимост на сумите по които е издадена
Заповед № 261950/27.11.2020 г. по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 15215/2020 г. по описа на ВРС,
16-ти състав. Въззиваемият по насрещната въззивна жалба не депозира отговор по нея.
В депозирания отговор по жалбата, въззиваемата страна, чрез упълномощения
юрисконсулт, оспорва жалбата като неоснователна, а твърденията в нея като недоказани.
Излага се, че няма как още при депозиране на ИМ да е ясно дали договорът ще бъде
прогласен за недействителен, за да можел ищецът да се позове на чл. 23 ЗПК. Предявяването
на подобен иск щяло да бъде недопустимо като лишено от правен интерес. Според
кредитора съдът не бил прогласил изрично договора за недействителен и съответно чл. 23
ЗПК не бил приложен и съответно жалбата основана на това оплакване е неоснователна.
Счита останалите оплаквания за обосновани с изолирани и неактуални примери от
съдебната практика като поддържа бланкетно довод за валидно договаряне(заявен в
насрещната жалба) и дължимост на заявената главница, като моли обжалваната от
въззивника част от решението да се отмени, но само за да се уважи изцяло предявения иск.
В подадената насрещна въззивна жалба, ищецът в първоинстанционното
производство излага оплакванията си по цялостната мотивация на решението, като сочи
нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила
и необоснованост. Становището се аргументира със служебно извършено от ВРС
прихващане, в нарушение на чл. 103 и сл. ЗЗД, тъй като нямало изрично волеизявление на
някоя от страните по спора. Твърди се и че без нарочни мотиви, ВРС достигнал до извод за
недължимост на част от сумата за главница. Въпреки че липсвало изрично прогласяване на
недействителността на договора, ако бъдело допуснато, че това било сторено, съдът
неправилно бил приложил чл. 23 ЗПК като вместо цялата главница по договора била
присъдена само изчислена от него част от нея. По тези съображения се претендира отмяната
на решението на ВРС и присъждането на всички претендирани в ИМ суми. В условията на
евентуалност, в случай на приложение на чл. 23 ЗПК, се моли да бъде присъден пълният
размер на главницата по договора.
В срока по чл. 263, ал. 3 ГПК въззиваемата страна по насрещната въззивна жалба не
2
депозира отговор.
В съдебно заседание пред въззивната инстанция страните не изпращат представители.
С нарочни молби поддържат становищата си.
За да се произнесе, съставът на въззивния съд съобрази следното:
Варненски районен съд е сезиран с кумулативно съединени искове с правно
основание чл.415, ал.1, т.1 вр. чл.422 от ГПК, вр. чл.6 от ЗПФУР, вр. за признаване за
установено по отношение на ответника М. М. Р. съществуването на дълг спрямо „ИЗИ
ФИНАНС“ ЕООД за сумата от 950.00 лв., главница по договор за предоставяне на кредит от
разстояние № 265630/13.09.2019г., сумата от 222.75 лв., договорна/възнаградителна лихва
за периода 10.02.2020г. - 06.11.2020г., ведно със законната лихва върху претендираните сума
от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение по ч.гр.д.
15215/2020г. с-в. на Районен съд Варна, 16 с-в.до пълното погасяване на дължимата сума.
В исковата молба се е твърдяло, че страните са обвързани от валидно облигационно
отношение по Договор за предоставяне на кредит от разстояние № 265630/13.09.2019г.
Съгласно ОУ по договора учредяването на правоотношение е осъществено след регистрация
на ответника в нарочна електронна платформа, попълване на въпросник и финално
маркиране на полето "Съгласен съм с общите условия", с което кандидатът безусловно
приема същите. След изпълнение на процедурата кандидатът получава и-мейл, в който се
съдържа преддоговорна информация за условията на договора, а ако бъде одобрен,
получава на личния си и-мейл Договор и общи условия за писмено потвърждаване.
Потвърждаването се извършва чрез получения като ел. съобщение четири цифрен уникален
код, които следва да въведе след получаване на нарочен за целта линк.След изпълнение на
условията за учредяване на правоотношението банковата сметка на ответника е заведена със
сумата от 1200 лева. Съгласно условията на договора предоставената заема сума следва да с
издължи на заемодателя на 24 ежемесечни вноски, всяка от които в размер на 50.00 лв. В
срок до 02.09.2021г. Поддържа се, че длъжникът е погасил главница в размер на 250 лева, а
остатъкът е останал неиздължен. След като последното плащане е извършено на
10.02.2020г. с електронно съобщение от 20.11.2020г. кредиторът е обявил предсрочната
изискуемост на длъжника. Евентуално се позовава на настъпил редовен падеж.
Наред с главницата се претендира договорна лихва за периода 10.02.2020г. -
06.11.2020г. в размер на 222.75 лв. Уговореният лихвен процент е в размер на 40.15 %.
Ответникът оспорва страните да са обвързани от валидно облигационно
правоотношение по договор за кредит, сключен от разстояние, вкл. обстоятелствата относно
създаване на профил на ел. платформа, поддържана от ищеца, подаване на заявление за
отпускане на кредит, получаването на преддоговорна информация, запознаване с
договорното съдържание и ОУ към договора, получаване на код за потвърждение и
заявяване на воля за обвързване с предложеното договорно съдържание посредством
натискане на бутона „подпиши". Възразява реално да е получил заемната сума.
Оспорва уведомяването си за предсрочната изискуемост на дълга. Твърди, че към
3
датата на депозиране на заявлението не е настъпил крайния падеж. Евентуално се позовава
на недействителност на споразумението поради нарушаване изискванията на императивни
разпоредби на ЗПК, поради което и на осн. чл. 23 от ЗПК е дължима само чистата главница.
Доколкото, обаче заявената претенция черпи основанието си от извъндоговорен източник,
същата се явява неоснователна. Позовава се на следните пороци при сключване на договора:
използваният шрифт е по-малък от изискуемия „12“. Счита, че че клаузата, регламентираща
фиксирания лихвен процент в размер на 40,15% е в противоречие с изискванията за
добросъвестност при договарянето, поради което е нищожна. Акцентира, че размерът й
следва да се съпостави с този на трикратния размер на законната лихва за съответния
период. Договорът за кредит би бил недействителен и единствено поради нищожност на
клаузата, с която се уговаря възнаградителната лихва и доколкото договора не би бил
сключен от търговеца без наличие на клаузата за лихва .Ако съдът приеме, че е налице
валидно облигационно отношение между страните и че сумата от 1200 лв. реално е
предадена на ответника, настоява при произнасянето си съдът да съобрази размер на
осъществените от ответника погашения, отнесени за погасяване на останалите задължения
по договора. В тази връзка изрично оспорва разпоредбата на чл. 3 от процесния договор
№265630 от 13.09.2019 г. като нищожна, противоречаща на добрите на нрави и на закона.
Счита, че задължаването на ответника за представяне на обезпечение и предвиждането за
дължимост на неустойка при неизпълнение на това задължение е в противоречие с добрите
нрави и закона. Намира, че с извършеното от длъжника погашение със сумата от 500 лева за
неустойка следва да погасят останалите задължения по кредита.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните предели
на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради
което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените
въззивни предели, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение съдържа
реквизитите на чл. 236 от ГПК и е действително. Произнасянето на първоинстанционния
съд съответства на предявеното искане, поради което и решението е процесуално
допустимо.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл. 269, ал.1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените
в жалбата оплаквания.
В случая, за да се произнесе по спора, първоинстанционният съд е приел, че
договорът е валидно сключен, включително са изпълнение изискванията за сключване на
договор от разстояние посредством изявления на страните в електронна форма, но
споразумението не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК поради
4
непосочване на компонентите, формиращи годишния процент на разходите (ГПР). Поради
констатирана недействителност на договора в хипотезата на осн. чл. 23 от ЗПК, е присъдена
само чистата стойност на кредита. От размера на неиздължения остатък от главницата 950
лева е приспадната погасената от длъжника неустойка, поради нищожност на клаузата, с
която е уговорена и в заключение искът е уважен до размер от сумата за главница от 268.50
лева.
Въззивникът М. Р. оспорва решението само по съображения, че при извод за
недействителност на договора в хипотезата на чл. 22 от ЗПК, съдът не може в същото
производство да присъди чистата стойност на главницата съгл. чл. 23 от ЗПК, тъй като при
недействителност на основанието, на което се основава претенцията, главницата се дължи
на различно от въведеното от ищеца основание на иска.
Тъй като във въззивното производство не е оспорен от ищеца извода за
недействителност на договора на основанията по чл. 22 от ЗПК, е безпредметно да се
обсъждат въведените в настоящото производство допълнителни доводи от ответника в тази
насока. Спорният въпрос, изведен пред настоящата инстанция е дали в полза на ищеца е
дължима главница на въведеното по делото договорно основание.
Настоящият състав намира, че разпоредбата на чл. 23 ЗПК, според която ако
договорът е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
аналогично на общото правило на чл. 26, ал. 4, пр.1 ЗЗД, урежда съхраняване на онази част
от договорната връзка, която е останала незасегната от пороците по чл. 22 от ЗПК. Тоест с
императивната разпоредба на чл. 23 от ЗПК изрично са уредени последиците от особена
частичната недействителност на договора за потребителски кредит.
Виждането, че коментираната норма цели да отрече изцяло последиците на
облигационната връзка не може да бъде споделено. Становището, че чистата стойност е
дължима на извъндоговорно основание би било мислимо само ако специалната норма на чл.
23 от ЗПК не съхраняваше именно тази действителна част от правоотношението, или с други
думи, ако разпоредбата гласеше, че договорът е недействителен, без да урежда други
последици от нищожността. Подобна теза е и в колизия с процесуалния закон, защото
извеждайки до крайност принципа за диспозитивното начало, се нарушават други основни
начала на гражданския процес – за установяване на истината, на процесуалната икономия и
т. н.
Постановяването на нарочен диспозитив, с който да се прогласи частичната
недействителност не е необходимо. В диспозитива на съдебния акт съдът се произнася само
по предявените искове, съобразно приложения в мотивите на решението материален закон.
По въведените от страните възражения, каквото е възражението за недействителност, съдът
се произнася инцидентно в мотивите на решението, освен ако особено правило не го
задължава да постанови нарочен диспозитив /напр. при възражение за право на задържане
до заплащане на подобренията/. Настоящият случай, обаче не такъв. В заключение
настоящият състав приема, че чистата стойност на кредита се дължи на заявеното договорно
5
основание.
След като е приета хипотезата на чл. 22 от ЗПК, който извод не е оспорен от страните
в настоящото производство/, въззивният състав намира, че правилно е уважен иска за
главницата след приспадане на извършените от длъжника частични плащания на недължимо
платените суми за възнаградителна лихва /181, 50 лева/ и неустойка за неосигуряване на
обезпечение / 500 лева/. Подобно произнасяне не съответства на осъществена процесуална
компенсация, както се позовава въззивникът по насрещната въззивна жалба, а с приетият от
съда начин на отнасяне на извършените вече плащания се съобразяват импертивната уредба
относно действителността на отделните договорни клаузи и основанието за дължимост на
вземанията по договора. Насрещният въззивник не е оспорил произнасянето на
първоинстанциионния съд досежно действителността на договорната клауза,
регламентираща дължимостта за неустойка за неосигуряване на обезпечение, поради което
настоящият състав зачита отнасянето на плащанията за възнаградителна лихва и неустойка в
установените от вещото лице размери към дължимата чиста стойност на кредита.
Като е достигнал до идентични правни изводи, първоинстанционният съд е
постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено.
При извод за неоснователност на двете жалби, разноски по делото не се присъждат.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260207/01.04.2022 г., по гр. д. № 2453/2021 г. по описа
на Варненски районен съд.
Решението не подлежи на касационно обжалване, по аргумент на чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6