Р Е Ш Е Н И Е
град София, 12.02.2020 г. година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно
заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с-я:
РОСИ МИХАЙЛОВА
при
секретаря Цветелина Пецева разгледа докладваното от съдия МИХАЙЛОВА въз.гр.дело
№11375 по описа
за 2018
година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „Б.т.к.” ЕАД срещу съдебно решение № 407850 от 15.05.2018г., постановено по гр.д.№ 16984/2017г. по описа на СРС, 49 състав, с което е прието за установено по предявения от „А.2.“ ЕАД, ЕИК *****, против „БТК“ ЕАД, ЕИК *****, иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, че „А.2.“ ЕАД не дължи на „БТК“ ЕАД сумата от 774.58 лева по фактура № **********/04.08.2009 г., издадена по договор за предоставяне на мобилна услуга № 10055413001 и на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК е осъдил „БТК“ ЕАД да заплати на „А.2.“ ЕАД сумата от 350 лева– разноски по делото.
В жалбата са
инвокирани доводи относно недопустимост и неправилност на съдебното решение от
правна и фактическа страна. Навеждат се аргументи за недопустимост на
предявения иск, като се посочва, че с него се иска установяването на факт и
следователно искът следва да се квалифицира по чл. 124, ал. 4 от ГПК, а
подаването на такъв иск не е предвидено в закон. Излагат се съображения за
липса на правен интерес, обуславящ квалифициране на иска по чл. 124, ал. 1 от ГПК. Сочи се, че съгласно иска, фактурата касае „договор за предоставяне на
мобилна услуга“, а видно от представената фактура, същата е за фиксирани
телефонни услуги и интернет услуги, с което се обосновава становище, че по
делото не е изяснено кое задължение се оспорва от ищеца. Твърди се, че
неправилно съдът е постановил решение, че задължението е недължимо, тъй като в
иска се твърди, че фактурираната сума е дължима, но давността по чл. 111 от ЗЗД
спрямо нея е изтекла. С оглед изложеното се моли съдът да отмени обжалваното
решение и да реши спора по същество като отхвърли предявния иск. Прави се
искане за присъждане на направените разноски.
Въззиваемата страна - „А.2.” ЕАД,
депозира писмен отговор, с който оспорва подадената въззивна жалба като
неоснователна. Релевира доводи, че приложима към процесното вземане е
тригодишната погасителна давност по чл. 111, буква „в“ от ЗЗД, тъй като се
касае за периодично плащане, поради което вземането е погасено по давност.
Твърди се, че за „А.2.“ ЕАД е налице правен интерес от предявяване на иска,
доколкото това е форма на правна защита срещу кредитора. Сочи се, че с
предявения иск се отрича не материалното право, а възможността на кредитора за
принудителното му изпълнение и в този смисъл искът за недължимост на процесните
суми се явява основателен, поради което следва да се уважи, като се признае за
установено, че съответните вземания са погасени поради изтекла давност, което е
направил първоинстанционният съд. Прави се искане съдът да отхвърли подадената
жалба и да потвърди обжалваното решение, както и за присъждане на направените
по делото разноски
Предявен е от „А.2.” ЕАД срещу „БТК” ЕАД иск с правно основание
чл.124 ал.1 от ГПК за признаване на установено в отношенията между страните, че
ищецът не дължи на ответника сумата от 774.58 лева по фактура № **********/04.08.2009 г.,
издадена по договор за предоставяне на мобилна услуга № 10055413001.
С оглед постъпилата
въззивна жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол е
първоинстанционното решение в неговата цялост.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни
норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС, в частта, в която е обоснован окончателен извод,
че е погасено по давност вземането в размер на 774.58 лева за
телекомуникационни услуги по фактура № **********/04.08.2009 г. Прието
е, че задължението за заплащане на телекомунакационни услуги представлява
задължение за периодично плащане по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД,
поради което задълженията на ищеца за заплащане на стойността на телекомунакационните
услуги се погасяват с тригодишна погасителна давност. Посочено е още, че ответникът не
доказва спиране или прекъсване на давността по отношение на вземанията, както и
че исковата молба е подадена на 20.03.2017 г., поради което всички вземания,
чиято изискуемост е настъпила преди 20.03.2014 г. са погасени по давност. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия
материален закон. Настоящата въззивна
инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение
решаващи изводи като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и
правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Настоящият състав следва да обсъди доводите релевирани в подадената въззивна
жалба досежно незаконосъобразността на обжалваното решение.
Неоснователни са
изложените във въззивната жалба доводи, че неправилно в обжалваното решение е
признато за установено, че процесните суми не се дължат, както и за липсата на
правен интерес по отношение на ищеца за предявяване на такъв иск. Действително,
по аргумент от чл.118 ЗЗД, съгласно който кредиторът не дължи връщане на
вземане, платено от длъжника след изтичане на давностния срок, дори последният
да не е знаел за това, погасяването на едно вземане по давност не преустановява
неговото съществуване, а го превръща в естествено право. Също така, искът по
чл.124, ал.1 ГПК може да бъде предявен за установяване съществуването или –
както в случая – несъществуването на едно право, когато ищецът има интерес от
това. Възражението за изтекла погасителна давност е от категорията на
правопогасяващите възражения, чиито ефект е да парират притезателното право,
което насрещната страна претендира. Когато съдът уважи предявено възражение за
давност, притезанието бива отречено с влязло в сила решение, макар самото
материално право да не се погасява с оглед чл.118 ЗЗД.
Същевременно, всяко право,
което може да бъде заявено с възражение, още повече може да бъде предявено с
иск (така Решение № 76
от 7.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 391/2012 г., IV г. о., ГК, постановено по реда
на чл.290 ГПК). Редът, по който длъжникът се защитава, зависи от неговия
собствен избор. По аргумент от мотивите към т. 2 от Тълкувателно решение №
8/2012г. на ОСГК на ВКС, диспозитивното начало в гражданския процес се проявява
в това, че участникът в правен спор сам определя кога, доколко и какъв обем
защита да търси. Правният интерес от решаване на правния спор винаги произтича
от конкретните обстоятелства, в които спорът се изразява и чрез които всеки
от спорещите твърди, че се засяга правната му сфера. В този смисъл
длъжникът по едно вземане не е длъжен да чака същото да бъде предявено по
съдебен ред чрез осъдителен иск или по реда на заповедното производство, за да
реализира своята защита чрез възражението си за давност. Не съществува законова
пречка длъжникът да поеме инициативата в процеса, като предяви отрицателен
установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, позовавайки се на изтеклия давностен
срок по отношение на вземането, като по този начин препятства възможността на
ищеца да го претендира в бъдеще. В този случай предмет на отрицателния
установителен иск не е установяване липсата на материално право изобщо, а
липсата на притезание, насочено срещу длъжника-ищец.
С оглед
гореизложеното, предмет на отрицателния установителен иск, когато същият се
основава на твърдения за изтекъл давностен срок, е да се признае от съда за
установено, че ищецът не дължи, т.е. че липсва валидно притезание, насочено
срещу него.
Неоснователни са и
направените във въззивната жалба възражения, според които не е достатъчно индивидуализирано
задължението, което се оспорва от ищеца, доколкото съгласно иска,
фактурата касае „договор за предоставяне на мобилна услуга“, а видно от
представената фактура, същата е за фиксирани телефонни услуги и интернет
услуги. Процесната фактура е индивидуализирана с номер и дата в исковата молба,
същата е представена като писмено доказателство по делото, поради което
описването на предмета и с различен от използвания в нея словесен изказ не
препятства възможността да се установи по категоричен начин кое е оспореното от
ищеца вземане.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение,
вкл. и в частта на разноските, определени съобразно изхода на спора, като
правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция в полза на въззивника не се дължат разноски.
Искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна –
ищец, съдът намира за основателно. Досежно размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение на
въззиваемата страна – ищец,
съдът намира, че към момента на постановяване на настоящия съдебен акт, е в
сила изменение на разпоредбата на чл. 78 ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17 г./
Според новата редакция на текста, която настоящата въззивна инстанция, с оглед
висящността на делото, следва да съобрази, размерът на възнаграждението, което
следва да се присъди, когато юридическо
лице е било защитавано от юрисконсулт, се определя от съда и не може да
надхвърля максималния размер за съответния вид дело определен по реда на чл. 37
от ЗПП. И тъй като чл. 37 от ЗПП препраща към Наредбата за заплащането на
правната помощ, в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл. 25,
ал.1 от Наредбата, като дължимото от въззивника-ответник в полза на въззиваемата страна- ищец юрисконсултско възнаграждение
следва да се определи от съда в размер
на 100 лв.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 407850 от 15.05.2018г., постановено по гр.д.№ 16984/2017г.
по описа на СРС, 49 състав.
ОСЪЖДА „БТК“ ЕАД, ЕИК *****, със седалище ***
да заплати на „А.2.“
ЕАД, ***, 1111, ж. к. Гео Милев, ******* на основание чл.78, ал.1 във вр. с ал.8 от ГПК
във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 100 лв. / сто лева/, представляваща разноски
за въззивното производство/юрисконсултско възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./