РЕШЕНИЕ
№ 551
гр. Велико Търново, 28.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, XVII СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети февруари през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:АННА ДИМОВА
при участието на секретаря ВЕНЕЦИЯ В. ВАСИЛЕВА
като разгледа докладваното от АННА ДИМОВА Гражданско дело №
20234110102383 по описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба на Р. И. Ш., чрез адв.
А. Д. – САК, срещу "СТИК-КРЕДИТ" АД - град Шумен. Процесуалният представител
на ищеца развива съображения, че между страните е сключен Договор за
потребителски кредит, предоставен от разстояние № 657938 от 20.11.2020 година, по
силата на който ответното дружество е предоставило кредит на ищеца в размер на 1
000.00 лева, при ГПР 42.58 %, ГЛП – 36.00 % и с общо дължима сума в размер на 1
239.74 лева и срок за погасяване 12 месеца. Посочва, че в чл. 17, ал. 1 от договора е
предвидено, че ако страните са договорили обезпечение, потребителят следва в срок до
3 дни от получаване на заемната сума да осигури действието на трето физическо лице,
изразяващо се в сключване на договор за поръчителство в полза на кредитора, което да
отговаря за всички задължението на потребителя или да предостави банкова гаранция,
съдържаща изявление на баката да заплати на кредитора всички задължения на
потребителя в срок от един работен ден, считано от датата на която банката е получила
писмено искане от страна на кредитора, като и третото лице – поръчител и банковата
гаранция следва да отговарят на определени в ОУ изисквания. Твърди, че в случая
страните са уговорили по договора обезпечение, доколкото самият софтуерен продукт
за кандидатстване за кредита генерира автоматично стандартен европейски формуляр и
договор, в който е уговорено поръчителство. Посочва, че в чл. 27 от договора е
1
предвидено, че ако потребителят не изпълни задължението си по чл. 17 от договора за
предоставяне на обезпечение, дължи неустойка в размер на 0.9 % на ден от стойността
на усвоената по кредита сума, за всеки ден, за който не е предоставено обезпечение,
като страните са уговорили, че начислената неустойка се заплаща заедно с всяка една
погасителна вноска, като посочената в погасителния план неустойка е в размер общо
на 871.54 лева. Твърди, че ищцата е погасила на ответното дружество изцяло
задължението си по процесния договор за кредит. Посочва, че сключеният между
страните договор е нищожен /недействителен/ на основание чл. 22 ЗПК, във връзка с
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото предвидената в договора неустойка представлява
скрито възнаграждение за ответното дружество и като такова следва да е включено в
ГПР, а в случая това не е сторено, т.е. налице е несъответствие между посочения в
договора ГПР и действителния такъв, както и на са посочени кои точно разходи
формират ГПР. Навежда доводи, че клаузата на чл. 27 от договора е нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД и неравноправно. На следващо място
посочва, че клаузата за възнаградителна лихва по договора също е нищожна поради
противоречието й с добрите нрави. След допуснато в проведеното на 29.02.2024 година
съдебно заседание изменение на иска, в частта, относно неговия размер, е направено
искане ответното дружество да бъде осъдено да заплати на ищцата сумата в размер на
728.05 лева, представляваща недължимо платена сума по Договор за потребителски
кредит, предоставен от разстояние № 657938 от 20.11.2020 година, ведно със законната
лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане на задължението. Претендира да бъдат присъдени
направените от ищеца разноски по делото, както и да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
Препис от исковата молба е връчен редовно на ответника, който в срока по чл.
131 ГПК е депозирал отговор на исковата молба. Процесуалният представител на
дружеството не оспорва наличието на облигационно правоотношение между страните
по така посочения договор за кредит, отпусната с него сума, но счита предявения иск
за неоснователен, като развива подробни съображения относно действителността на
клаузите в договора, предвиждащи както предоставянето на обезпечение, така и за
дължимостта на неустойка. Посочва, че потребителят е бил запознат с условията на
договора преди същият да бъде сключен и се е съгласил с тях, както и че неустойката,
предвидена в договора се начислява само докато не бъде представено обезпечение.
Твърди, че такава неустойка не е начислявана и не е събирана от дружеството.
Направено е искане предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователни.
Претендира да бъдат присъден направените от дружеството разноски по делото. Съдът,
като взе предвид становищата на страните и представените по делото доказателства,
намира за установено от фактическа страна следното:
Не е спорно между страните по делото, а и видно от приложените заверени
2
копия на Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити от 20.11.2020 година, Договор за потребителски кредит,
предоставен от разстояние № 657938 от 20.11.2020 година, ведно с погасителен план
към него и ОУ на „Стик-Кредит“ АД /л. 46-68/, между страните по делото е сключен
договор за кредит, по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца
заем в размер на 1 000.00 лв., като последният се е задължил да върне сумата, ведно с
уговорената възнаградителна лихва в общ размер на 239.74 лева със срок на погасяване
12 месеца. Видно от съдържанието на договора между страните е уговорен фиксиран
лихвен процент размер на 36%, а ГПР - в размер на 42.58%. Съгласно чл. 7 от
договора, ако страните са договорили обезпечение, в срок от три дни, считано от
сключване на договора, потребителят следва да осигури действието на трето
физическо лице, което да сключи договор за поръчителство в полза на кредитора или
да предостави банкова гаранция, като третото лице-поръчител или банковата гаранция
трябва да отговарят на определени изисквания, посочени в ОУ и да са одобрени от
кредитора. В чл. 17 от договора е предвидено, че при неизпълнение на задълженията в
чл. 7 от договора, потребителят дължи неустойка в размер на 0.9% от стойността на
усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение.
Няма спор между страните и че отпуснатата в заем сума е усвоена от ищеца.
От заключението на изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза /л.
106-109/ се установява, че общият размер на заплатените от Р. И. Ш. на „СТИК-
КРЕДИТ” АД суми за погасяване на задължения по Договор за потребителски кредит
предоставен от разстояние № 657938 от 20.11.2020 година възлиза на 1 728.05 лева.
При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни
изводи:
Не е спорно по делото, а и от събраните писмени доказателства безспорно се
установява наличието на валидно облигационно правоотношение между страните по
сключен между тях Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние №
657938 от 20.11.2020 година, по силата на който ответното дружество е предоставило
на ищеца заем в размер на 1 000.00 лв., като последният се е задължил да върне сумата,
ведно с уговорената възнаградителна лихва в размер на 239.74 лева в срок от 12
месеца. Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя, или се задължава да предостави
на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане. Ответникът кредитодател е небанкова финансова
институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска
кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на
договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител
по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, съответно – на кредитор, съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК, а
3
сключеният между тях договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и
последици важат изискванията на специалния закон ЗПК.
Процесуалният представител на ищеца основава исковата си претенция на
обстоятелството, че невключването на предвидената в договора неустойка,
представлява нарушение на изискването на чл. 11, т. 10 ЗПК, доколкото последната
представлява скрито възнаграждение за кредитодателя, поради което договорът за
кредит е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 22 ЗПК. В
тази връзка следва да се има предвид, че с клаузата на чл. 7 от договора кредиторът е
въвел изискване при договорено обезпечение, потребителят в срок от 3 дни от
сключване на договора да осигури действието на трето физическо лице, което да
сключи договор за поръчителство в полза на кредитора или да предостави банкова
гаранция, като третото лице-поръчител или банковата гаранция трябва да отговарят на
определени изисквания, посочени в ОУ и да се одобрят от кредитора, а при
неизпълнение на това задължение, съгласно чл. 17 от договора, кредитополучателят
дължи неустойка в размер на 0.9% от стойността на усвоената сума за всеки ден, през
който не е предоставено договореното обезпечение. Освен това в чл. 10 от договора е
предвидено, че в случай на забава на плащането на погасителна вноска от страна на
потребителя, последният дължи на кредитора такса за събиране на просрочени
вземания. Настоящият съдебен състав намира, че така уговорените с договора клауза за
неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение по
кредита, както и за самото задължение за такова, са неравноправни, респективно -
такива, които противоречат на добрите нрави, поради което същите са нищожни.
Неустойката, предвидена в чл. 17 от договора за потребителски кредит за неизпълнение
на задължението по чл. 7 от същия е нищожна, поради противоречие с добрите нрави,
тъй като е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. Въведените пък с договора и ОУ изисквания за вида на обезпечението и
срока за представянето му създават значителни затруднения на потребителя при
изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Уговорена по този начин
претендираната сума не съставлява неустойка, а част от печалбата на кредитора, която
е единствената цел за начисляването й. Клаузата за неустойка е и с неравноправен
характер по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като е необосновано висока - в
размер 0.9% на ден от стойността на усвоената по кредита сума, което се установява и
от погасителния план по договора. Размерът й е фиксиран отнапред и с оглед
вторичния характер на задължението, което обезпечава - неизпълнение на задължение
за обезпечаване на главното задължение по договора, чрез поръчител или банкова
гаранция, за които са въведени завишени изисквания, безспорно създава значително
неравновесие между търговеца и потребителя. На следващо място, настоящият
съдебен състав приема, че таксите за събиране на вземането, уговорени в чл. 10 от
4
договора са стойност на дейности, които представляват част от управлението на
кредита, а уговарянето на такава такса е в пряко противоречие със закона /арг. чл. 10а,
ал. 2 ЗПК/, доколкото заемателят не следва да заплаща такси за действия, свързани с
усвояването и управлението на кредита. В този смисъл договорната клауза, която
предвижда за него такова задължение е нищожна, поради противоречие със закона.
Освен това нито от договора, нито от ОУ става ясно как е формиран размерът на тези
такси, а по делото липсват твърдения, респективно - доказателства за осъществяване на
каквато и да е дейност в тази насока. В този смисъл уговорката за начисляването на
такава такса е и неравноправна клауза, тъй като не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между насрещните страни по
договора.
Установеното противоречие на клаузите за предоставяне на обезпечение по
кредита и за неустойка при неизпълнение на това задължение, както и на таксата за
разходи за събиране на вземането със закона, респективно - добрите нрави прави
същите нищожни, като съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД в тази си част договорът не е породил
действие и за кредитополучателя не е възникнало задължение за заплащане на сумите
за неустойка по договора и за останалите такси, начислени от кредитора.
В останалата си част договорът е породил действие и за заемателя е възникнало
задължение за връщане на дадената му в заем сума, ведно с уговорената
възнаградителна лихва, т.е. сумата в размер общо на 1 239.74 лева. В случая по делото
не е спорно между страните, че ответникът е усвоил сумата по договора за паричен
заем, а от заключението на изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза
безспорно се установява, че ищцата е заплатила на ответника общо сумата в размер на
1 728.05 лева, т.е. същата е заплатила сумата в размер на 488.31 лева повече от
дължимата, независимо от начина, по който сумата е отнесена за погасяване от самото
дружество.
Неоснователно в тази насока се явява възражението на процесуалния
представител на ищеца за недействителност на договора за паричен заем поради
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В договора е посочен лихвения процент по
кредита /36 %/, както и годишния процент на разходите по кредита /42.58 %/. В тази
връзка настоящият съдебен състав приема, че са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, доколкото в договора е посочен размера на ГПР и общата сума дължима от
кредитополучателя, изчислена към момента на сключването му. Отразени са и всички
дължими плащания по договора, релевантни за изчисляване на ГПР, съобразно
отразения в приложение № 1 към ЗПК начин към момента на сключване на договора.
Предвид всичко изложено по-горе, настоящият съдебен състав приема, че
предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е основателен и доказан
за сумата в размер на 488.31 лева, поради което и като такъв следва да бъде уважен в
5
тази му част. За разликата до пълния предявен размер, след допуснатото изменение на
предявения иск, от 728.05 лева, която разлика е в размер на 239.74 лева, предявеният
иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД се явява неоснователен, поради
което и като такъв следва да бъде отхвърлен в тази му част.
При този изход на делото направеното по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА искане се явява
частично основателно. Предвид цената на предявения иск и с оглед нормата на чл. 7,
ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, във връзка с § 2 от ДР на наредбата, съдът определя размера на
адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищцата в размер на
493.40 лева. С оглед уважената част на предявения иск на същия следва да бъде
присъдена сумата в размер на 216.81 лева, представляваща възнаграждение за
осъществено безплатно процесуално представителство, съразмерно с уважената част
на предявения иск. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата следва да бъде осъдена да
заплати на ответното дружество направените от него разноски по делото, съразмерно с
отхвърлената част на предявения иск. С молба, вх. № 2216 от 29.01.2024 година на
ВТРС обаче, процесуалният представител на ищцата е направил изрично възражение за
прекомерност на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение по смисъла на
чл. 78, ал. 5 ГПК. За да прецени правната и фактическата сложност на конкретния
спор, съдът взе предвид обема на установените факти, включително обстоятелството,
че по-голямата част от тях не са били спорни между страните, спецификата на
спорните правни въпроси, както и процесуалния представител на ответника не се е
явявал лично на нито едно от проведените съдебни заседание. В този смисъл правният
спор се характеризира със сложност в по-ниска степен, поради което е налице
несъответствие между размера на заплатеното адвокатско възнаграждение и усилията
на защитата при упражняване на процесуалните права. В случая адвокатския хонорар
надвишава установения долен праг, предвиден в чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба №
1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения повече
от два пъти, поради което и на основание чл. 78, ал. 5 ГПК същият следва да бъде
намален до минималния, предвиден в наредбата размер, а именно до 411.13 лева. В
този смисъл Р. И. Ш. следва да бъде осъдена да заплати на ответника сумата в размер
на 230.47 лева, представляваща направените от него разноски по делото, съразмерно с
отхвърлената част на предявения иск. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати по сметка на ВТРС държавна такса за
производството, съразмерно с уважената част на предявения иск в размер на 21.97
лева.
Водим от горното, Великотърновският районен съд
РЕШИ:
6
ОСЪЖДА „СТИК - КРЕДИТ“ АД, със седалище и адрес на управление град
Шумен, ул. „Оборище“ № 13 Б, с ЕИК ********* да заплати на Р. И. Ш. от *, с ЕГН
********** сумата в размер на 488.31 лева /четиристотин осемдесет и осем лева и
тридесет и една стотинки/, представляваща сума получена без основание по Договор за
потребителски кредит № 657983 от 20.11.2020 година, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба – 16.08.2023 година, до
окончателното изплащане на задължението, КАТО ОТХВЪРЛЯ предявения иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за разликата до пълния предявен
размер от 728.05 лева, която разлика е в размер на 239.74 лева /двеста тридесет и
девет лева и седемдесет и четири стотинки/, представляваща сума получена без
основание, във връзка с Договор за потребителски кредит № 657983 от 20.11.2020
година, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба –
16.08.2023 година, до окончателното изплащане на задължението, като
неоснователен.
На основание чл. 236, ал. 1, т. 7 ГПК посочва банкова сметка на ищеца - IBAN:
*.
ОСЪЖДА „СТИК - КРЕДИТ“ АД, със седалище и адрес на управление град
Шумен, ул. „Оборище“ № 13 Б, с ЕИК ********* да заплати на адв. А. Д. – САК, с
личен № * сумата в размер на 216.81 лева /двеста и шестнадесет лева и осемдесет и
една стотинки/, представляваща възнаграждение за осъществено безплатно
процесуално представителство в полза на ищцата, съразмерно с уважената част на
предявения иск.
ОСЪЖДА Р. И. Ш. от *, с ЕГН ********** да заплати на „СТИК - КРЕДИТ“
АД, със седалище и адрес на управление град Шумен, ул. „Оборище“ № 13 Б, с ЕИК
********* сумата в размер на 230.47 лева /двеста и тридесет лева и четиридесет и
седем стотинки/, представляваща направените от дружеството разноски по делото за
заплатено адвокатско възнаграждение, съразмерно с отхвърлената част на предявения
иск.
ОСЪЖДА „СТИК - КРЕДИТ“ АД, със седалище и адрес на управление град
Шумен, ул. „Оборище“ № 13 Б, с ЕИК ********* да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на Районен съд – Велико Търново държавна такса,
съразмерно с уважената част на предявения иск в размер на 21.97 лв. /двадесет и един
лева и деветдесет и седем стотинки/, както и 5.00 лева /пет лева/ в случай на
служебно издаване на изпълнителен лист.
Препис от решението да се връчи на страните по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Велико Търново в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
7
Съдия при Районен съд – Велико Търново: _______________________
8