Р Е Ш Е Н
И Е
№ …………./…...07.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
в открито съдебно заседание, проведено на осемнадесети юни през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТОМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЧАВДАРОВА
МИЛА КОЛЕВА
при
секретар Мая Петрова,
като
разгледа докладваното от съдията Колева
въззивно търговско дело № 170 по описа за
за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано
е по постъпила въззивна жалба с вх. № 83332/17.12.2018 г. на Е.Д.Г., гр. Варна, чрез адв. Н.Т.,
срещу решение № 4752/22.11.2018 г., постановено по гр. дело № 4106/2018 г. по
описа на ВРС, 46-ти състав, в частта му,
с която е прието за установено в отношенията
между страните, по предявения иск от „Агенция за събиране на вземанията” ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, срещу Е.Д.Г., ЕГН **********, с адрес ***, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1000 лева по запис на заповед, издаден
на 10.10.2013 г. в гр. Варна от Е.Д.Г. в полза на „Изи Асет Мениджмънт” АД,
джиросан на 01.03.2016 г. на „Агенция за събиране на вземанията” ЕАД, за което
вземане е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 3755/2017 г. на ВРС, ведно
със законната лихва върху главницата от постъпване на заявлението в съда –
22.03.2017 г. до окончателното й изплащане, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, както и е осъдена Е.Д.Г. да
заплати на „Агенция за събиране на вземанията” ЕАД сумата от 216,58 лв.,
представляваща сторени разноски в първоинстанационното производство и сумата от
44,57 лв., представляваща сторени разноски в заповедното производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
В жалбата си въззивникът обосновава
подробно оплаквания за съществено нарушение на съдопроизводствените правила,
довело до неправилно приложение на материалния закон и явна необоснованост на
обжалвания акт. Твърди, че пред първоинстанционния съд не са били събрани
доказателства за предявяването за плащане на процесния запис на заповед на
датата на падежа му. За безспорно установено било прието, че записът на
заповед, с уговорен падеж на 19.06.2014 г., бил издаден за обезпечение на
връщането на паричен заем в размер на 1000 лева, която сума не била върната в
уговорения срок. Сочи, че дружеството е получавало плащания без да създава
надлежна отчетност в това отношение. По записа на заповед била посочена общо
една сума – два пъти по-голяма от получената в заем такава, но без да включва
лихви върху сумата по заема. Счита, че ако вземането е прехвърлено на
01.04.2014 г., преди падежа на задължението по записа на заповед, то
предявяването на последния е следвало да се извърши от ищеца по делото, а не от
дружеството-продавач. Твърди, че джиросването на записа е сторено на 01.03.2016
г. Излага, че за прехвърляне на вземането е уведомен едва с получаването на ПДИ
от ЧСИ. На следващо място, сочи, че по Рамковия договор за цесии с „Изи Асет
Мениджмънт“ страна е „Агенция за
събиране на вземания“ ООД, докато ищец по делото е еднолично акционерно
дружество със същото име. Като се позовава на ТР № 1 от 28.12.2005 г. по
тълк.д.№ 1/2004 г. на ОСТК на ВКС, обосновава извод, че след като записът е от
вида „без протест“ и „без разноски“, за да е годно изпълнително основание,
същият следва да е предявен на падежа или поне да е надлежно отправена покана
на издателя му, като простото посочване на падежа в самия запис не е
равнозначно на предявяване за плащане. Сочи и Решение № 163/25.02.2016 г. по
т.д.№ 2335/2014 г. на ВКС, 2-ро т.о. Като следващ аргумент за отхвърляне в
цялост на претенцията, сочи още и че докато предмет на цесията е вземането по
договора за кредит, то видно и от заключението на вещото лице вземането по
записа на заповед не е предмет на прехвърлителната сделка. Поради липсата на
уведомление за извършената цесия и отправянето на такова едва с исковата молба
аргументира извод за погасяване по
давност на вземането по записа на заповед поради изтичане на срока по чл. 531,
ал. 1 ТЗ. Моли за отмяна на решението и постановяване на друго решение, с което
да се уважи въззивната жалба, респ. да се отмени обжалваното решение в частта, с която е уважен установителния иск, както и да се
присъдят извършените съдебни разноски.
В срока за отговор по чл. 263, ал. 1
от ГПК депозираната въззивна жалба от въззиваемата страна „Агенция за събиране
на вземанията” ЕАД, гр. София, чрез юрк. Н.М. - Ц., е постъпил отговор, с който
се оспорва жалбата като неоснователна. Счита, че решението следва да се потвърди
като правилно и законосъобразно. Твърди се в подадения отговор, че процесният
запис на заповед от 10.10.2013 г. за сумата от 2034,72 лева е платим на падеж –
19.06.2014 г, а не на предявяване, като въззивницата е уведомена за падежа,
доколкото е поставила подписа си. Сочи се, че вземанията по записа са
прехвърлени чрез джиросване на 01.03.2016 г., в резултат на което и ищецът има
качеството на легитимиран кредитор по менителничното правоотношение. Във връзка
с изложените в жалбата твърдения за разминаване на субектите по цесията, съотв.
цесионер и ищеца, сочи, че видно от справка в Търговския регистър, воден при
АВ, считано от 21.08.2015 г. „Агенция за събиране на вземания“ ООД се
преобразува в еднолично акционерно дружество, което при условията на универсално
правоприемство поема всички активи и пасиви. Безспорно по делото било
установено, че процесният запис на заповед бил издаден за обезпечаване
изпълнението на задължението по договор за кредит от 10.10.2013 г., сключен
между въззивницата и „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Твърди, че освен посоченият
договор, по делото било приложено и уведомително писмо до длъжника за
извършената цесия. Излага още и че проведената ССчЕ е установила съществуването
на вземането, обезпечено с процесния запис на заповед. Излага, че длъжникът е
уведомен с исковата молба и приложените към нея писмени доказателства за
станалото прехвърляне, а по възражението за липса на уведомление за цесията,
намира, че същото е релевантно, само ако едновременно с него се твърди и
плащане към стария кредитор. По възражението за изтекла давност твърди, че
направено за пръв път пред въззивната инстанция същото е преклудирано. Освен
това сочи, че давността не е изтекла поради това, че въз основа на процесния
запис на заповед са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен
лист по ч.гр.д.№ 3755/2017 г. на ВРС, въз основа на които е образувано изп.
дело № 222/2017 г. по описа на ЧСИ Румяна Тодорова, с рег.№ 717 при КЧСИ, по
което са били предприемани редица изпълнителни действия, прекъсващи давността,
първото от които – запор върху трудовото възнаграждение на длъжника с изх. №
5370/18.04.2017 г. от системата на ЧСИ, получено от работодателя на 20.04.2017
г. Моли за отхвърляне на процесната въззивна жалба като неоснователна и
необоснована, потвърждаване на решението и присъждане на разноски, евентуално
компенсация на такива, ако се присъдят и на двете страни.
Третото лице-помагач на страната на
ответника „Изи Асен Мениджънт” АД не изразява становище по жалбата.
В проведеното открито съдебно заседание
въззивницата Е.Д.Г. не се явява. Представлява се от пълномощника адв. Н.Т.,
който моли съда да уважи подадената въззивна жалба, като отмени решението на
Варненския районен съд в обжалваната му част по съображенията, изложени във
въззивната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
В съдебно заседание въззиваемата
страна „Агенция за събиране на вземанията” ЕАД, чрез процесуалния си
представител юрисконсулт Н.М.-Ц., оспорва
жалбата като неоснователна и моли обжалваното решение да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на съдебно-деловодни
разноски, съгласно приложен списък на разноските по чл. 80 от ГПК. Прави евентуално
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния
представител на насрещната страна.
В проведеното открито съдебно
заседание третото лице-помагач на страната на ответника - „Изи Асен Мениджънт”
АД не изпраща представител.
За да се произнесе по спора, Варненският
окръжен съд съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано
по иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 415 от ГПК, предявен
от „Агенция за събиране на вземанията” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище гр. София, срещу Е.Д.Г., ЕГН **********, за приемане за
установено по отношение на ответника
дължимостта на сумата от 2034,72
лв. по запис на заповед, издаден на
10.10.2013 год. в гр. Варна от Е.Д.Г. в полза на „Изи Асет Мениджмънт” АД,
джиросан на 01.03.2016г. на „Агенция за събиране на вземанията” ЕАД, за което
вземане е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 3755/2017 г. на ВРС, ведно
със законната лихва върху главницата от постъпване на заявлението в съда –
22.03.2017 г. до окончателното й изплащане.
Твърди се в исковата молба, че ответникът е издал в полза на „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК ********* запис на заповед от 10.10.2013 г. за сумата от
2034,72 лева с падеж 19.06.2014 г. Твърди се, че въпреки настъпилия падеж
издателят не е погасил задължението по ценната книжа. Навежда се, че 01.03.2016
г. поемателят по ефекта „Изи Асет Мениджмънт“ АД е прехвърлил чрез джиро на
ищеца вземанията по записа на заповед. Поради липса на доброволно изпълнение
ищеца /джиратар/ се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение срещу
ответника, чието възражение по реда на чл. 414 ГПК мотивира интереса му да
предяви иск за установяване на вземането.
В съдено заседание ищецът, чрез юк. Ц.,
поддържа исковата претенция.
С отговора
ответникът оспорва иска. Оспорва да е подписвала процесната запис на заповед.
Евентуално, ако се установи, че ценната книга носи нейния подпис, възразява, че
е при подписване на документа е въведена в заблуждение. Ответната страна не
оспорва, че е страната по договор за кредит, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
но оспорва, че реално е получила сумата, евентуално твърди и че е
погасила частично задълженията по този договор.
Настоява за отхвърляне на иска.
В съдебно заседание ответната страна
се представлява от адв. Т., който поддържа възраженията си срещу иска.
Допълнително в пледоарията си процесуалния представител на ответника акцентира
върху доводи, че записът на заповед не е надлежна форма за обезпечаване на
вземанията по договор за кредит, същият не е предявен за плащане, както и
относно липсата на съобщение за цесията до цедирания длъжник.
Подпомагащата страна „Изи Асет
Мениджмънт“ АД изразява становище за основателност на така предявения иск.
Представя писмени бележки, с които излага доводи в същия смисъл.
Съдът, след преценка на събраните доказателства,
касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз основа на закона,
предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, приема за
установено следното:
Жалбата, инициирала настоящото
въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при
наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да
бъде разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част. При изпълнение на задълженията, вменени му с
разпоредбата на чл. 269 и чл. 270 ГПК, въззивният съд намира, че произнасянето
на съда съответства на заявената за разглеждане претенция и е постановено от
родово компетентен съд, поради което решението е валидно и допустимо.
По
отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл. 269, ал. 1,
изр.второ от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените
в жалбата оплаквания.
Предявеният
положителен установителен иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК е предявен в рамките на предвидения в
разпоредбата на чл. 415, ал. 1 от ГПК преклузивен едномесечен срок от
получаване на указанията по чл. 414 от ГПК от заповедния съд и при наличието на
останалите изисквания на ГПК, видно от приложеното ч.гр.д.№ 3755/2017 г. на ВРС, 40-ти
състав.
Във въззивната
си жалба Е.Д.Г. е оспорила първоинстанционното решение с
доводите, че пред първоинстанционния съд не са били събрани доказателства за предявяването
за плащане на процесния запис на заповед на датата на падежа му. Сочи, че
дружеството е получавало плащания без да създава надлежна отчетност в това
отношение. По записа на заповед била посочена общо една сума – два пъти
по-голяма от получената в заем такава, но без да включва лихви върху сумата по
заема. Твърди, че джиросването на записа е сторено на 01.03.2016 г. Излага, че
за прехвърляне на вземането е уведомена едва с получаването на ПДИ от ЧСИ. На
следващо място, сочи, че по Рамковия договор за цесии с „Изи Асет Мениджмънт“
страна е „Агенция за събиране на
вземания“ ООД, докато ищец по делото е еднолично акционерно дружество със
същото име. Като се позовава на ТР № 1 от 28.12.2005 г. по тълк.д.№ 1/2004/
ОСТК на ВКС, обосновава извод, че след като записът е от вида „без протест“ и
„без разноски“, за да е годно изпълнително основание, същият следва да е
предявен на падежа или поне да е надлежно отправена покана на издателя му, като
простото посочване на падежа в самия запис не е равнозначно на предявяване за
плащане. Като следващ аргумент за отхвърляне в цялост на претенцията, сочи още
и че докато предмет на цесията е вземането по договора за кредит, то видно и от
заключението на вещото лице вземането по записа на заповед не е предмет на
прехвърлителната сделка. Поради липсата на уведомление за извършената цесия и
отправянето на такова едва с исковата молба аргументира извод за погасяване по давност на вземането по
записа на заповед поради изтичане на срока по чл. 531, ал.1 ТЗ.
По силата на чл. 269, изр. 2 от ГПК
въззивният съд е длъжен да се произнесе само по тези наведени в жалбата
обстоятелства, като с оглед на тях прецени и изложените от първоинстанционния
съд мотиви. При извършването на тази преценка, въззивният съд намира, че
изложените от първоинстанционния съд мотиви са законосъобразни като с тях е
отговорено на всички спорни между страните въпроси по делото. Поради това
настоящият съдебен състав намира, че не следва да приповтаря тези мотиви, а на
основание чл. 272 от ГПК следва да препрати към тях, като отговори само на
направените с въззивната жалба оплаквания.
По отношение на оплакването във
въззивната жалба, че не са събрани доказателства за предявяване за плащане на
процесния записа на заповед, настоящият въззивен състав намира, че същото е
неоснователно. Записът на заповед е издаден на 10.10.2013 г. при уговорка „без
протест” като падежа е определен по реда на чл. 486, ал. 1, т. 4 от ТЗ на
определен ден, а именно – 19.06.2014 г. В този случай, за да бъде платена
сумата по записа на заповед, записът следва да бъде предявен на издателя –
платец по него, като по силата на чл. 496 от ТЗ отказът за плащане трябва да
бъде установен чрез протест поради неплащане. В конкретния случай обаче в
записът на заповед е налице уговорка „без протест”, с което приносителят на
записа на заповед е освободен от задължението си да извърши протест по реда на
чл. 496 от ТЗ. Негово задължение е само да предяви записа на заповед за
плащане, като отказът да бъде извършено същото може да бъде установяван чрез
всички допустими доказателства. За да се предяви записа на заповед за плащане,
следва да е настъпил падежа на същия, което в случая е 19.06.2014 г. Съгласно
чл. 491 от ТЗ, записът на заповед, платим на определен ден трябва да се предяви
в срока за плащане на падежа или в един от двата следващи работни дни. По
делото няма данни за предявяване на записа на заповед за плащане в този срок.
Това обаче не означава, че приносителят е загубил правата по записа на заповед.
Това изрично следва от разпоредбата на чл. 514, ал. 1, т. 3 от ТЗ, съгласно
която, ако пропусне срока за предявяване на плащане на записа на заповед,
издаден при уговорка „без разноски” или „без протест”, приносителят губи
правата си срещу джирантите, издателя и другите задължени лица, с изключение на
платеца. Тази разпоредба се намира в раздела за менителницата, като по силата
на чл. 537 от ТЗ същата се прилага съответно и за записа на заповед. При записа
на заповед издателят и платецът съвпадат и са едно и също лице. Поради това
пропускането на срока по чл. 514, ал. 1, т. 3 от ТЗ не води до погасяване на
правата на приносителя на процесния запис на заповед. Същият може да бъде
предявен по всяко едно време, като начините за предявяване не са изрично
посочени в закона, поради което това може да бъде извършено включително и с
предявяването на иск за вземането по записа, както е в настоящия случай.
Действително, безспорно е по делото,
че записът на заповед е издаден като обезпечение за задължението на ответницата
по договор за паричен заем № 6001028 от 10.10.2013 г., сключен между нея и „Изи
Асет Мениджмънт“ АД. В този случай плащането по договора за заем би погасило и
задълженията по записа на заповед. Не са доказани обаче твърденията, че
ответницата е извършила плащания, които дружеството не е осчетоводило надлежно.
С оглед ограниченията на чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК и доколкото договорът за
заем е сключен в писмена форма, то извършването на плащанията също следва да се
установи само с писмени документи, каквито по делото не са представени. Без
значение е обстоятелството, че по записа на заповед е посочена сума в размер на
2034,72 лв. В първоинстанционното решение искът е уважен само за сумата от 1000
лв., представляваща главницата по договора за заем, като в останалата част над тази
сума искът е отхвърлен и първоинстанционното решение е влязло в сила като
необжалвано. С оглед на това, искът е уважен само за част от сумата по записа
на заповед, което обаче не го прави нередовен.
По делото е установено, че вземането
на „Изи Асет Мениджмънт“ АД срещу ответницата е прехвърлено на „Агенция за
събиране на вземанията” ЕАД с рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. Ответницата твърди, че не е уведомена за това
прехвърляне по установения чл. 99, ал. 3 от ЗЗД ред за това, а записът на
заповед бил джиросан от „Изи Асет Мениджмънт“ АД на „Агенция за събиране на
вземанията” ЕАД на 01.03.2016 г. Както е посочил първоинстанционния съд,
ответницата не е навела доводи по отношение на действителността на джирото, с
което записа на заповед е прехвърлен от „Изи Асет Мениджмънт“ АД на „Агенция за
събиране на вземанията” ЕАД, поради което следва да бъде прието, че това джиро
е породило действие, доколкото е направено в изискуемите се по чл. 468 от ТЗ
форма и съдържание. Съществува разлика между прехвърлянето на вземания по реда
на чл. 99 и чл. 100 от ЗЗД и прехвърлянето на права по записа на заповед чрез джиро.
По отношение на последното намират приложение установените в ТЗ /чл. 466 – чл.
474 от ТЗ/ правила, които не съдържат изискване издателя-платец по записа на
заповед да бъде уведомяван за извършеното прехвърляне на записа на заповед,
поради което разпоредбата на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД не намира приложение в този
случай. Същевременно, обстоятелството дали ответницата е била уведомена по реда
на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за извършеното с рамковия договор от 16.11.2010 г.
прехвърляне на задължението й по договора за заем от „Изи Асет Мениджмънт“ АД
на „Агенция за събиране на вземанията” ЕАД, е без значение за настоящото
производство. Действително, записът на заповед обикновено се издава за
обезпечаване на вземания, произтичащи от каузално правоотношение. Същият обаче
е уреден като абстрактна сделка, при което законът не се интересува от
основанието за издаването му. Поради това вземането по записа на заповед е
самостоятелно такова и съществува отделно от вземането по каузалната сделка,
макар и между дете да има връзка. Поради тази причина кредиторът по каузалното
правоотношение може да прехвърли записа на заповед на трето лице, без да е
задължен освен това да прехвърли на това трето лице и вземането си по
каузалното правоотношение, т.е. в един момент кредиторите по каузалното
правоотношение и това по записа на заповед могат да бъдат различни. В този
случай намира приложение разпоредбата на чл. 465 от ТЗ и длъжника по записа на
заповед не може да противопостави на приносителя й възражения, които са
основани на личните му отношения с някой от предходните приносители, освен ако
приносителят е бил недобросъвестен при придобиването на записа на заповед. С
оглед на горното е неоснователно възражението на ответницата, че вземането по
договора за заем е прехвърлено на 16.11.2010 г., а записът на заповед е
прехвърлен чрез джиро едва на 01.03.2016 г. Както бе посочено по-горе, за
разлика от поръчителството, договорът за залог и договорът за ипотека, които
имат обезпечителен характер и предполагат съществуването на едно главно
задължение, без което не могат да съществуват, поради което и се прехвърлят към
цесионера със самия договор за прехвърляне на вземане /чл. 92, ал. 2 от ЗЗД/,
то записът на заповед може да бъде прехвърлян свободно и отделно от
обезпеченото с него каузално правоотношение. Поради това първоначалният
кредитор „Изи Асет Мениджмънт“ АД е могъл да прехвърли вземането по договора за
заем, сключен с ответницата на „Агенция за събиране на вземанията” ЕАД, без
наред с това да прехвърли обезпечаващия го запис на заповед по реда на чл. 466
и сл. от ТЗ. Това обаче е могло да стане във всеки последващ момент, както е и
направено на 01.03.2016 г. От този момент приносител-кредитор по записа на
заповед е „Агенция за събиране на вземанията” ЕАД. Доколкото, както се посочи
по-горе, разпоредбата на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД не намира приложение в случая и
самият запис на заповед не е бил предявен за плащане преди момента на
джиросването, то легитимиран да го предяви за плащане е новия кредитор - „Агенция за събиране на вземанията” ЕАД.
Що се отнася до възражението за
изтекла погасителна давност по чл. 531, ал. 1 от ТЗ, то същото се прави едва с
въззивната жалба, поради което и не подлежи на разглеждане в настоящото
производство, тъй като жалбоподателката не е ангажирала доказателства, че
поради процесуални нарушения на съда или поради особени непредвидени
обстоятелства по смисъла на чл. 133 от ГПК не е могла да го направи в
установения за това срок. Дори и да бъде разгледано обаче, същото е
неоснователно. По силата на чл. 531, ал. 1 от ТЗ исковете срещу платеца по записа
на заповед се погасяват с тригодишна давност от падежа. В случая записът на
заповед е с падеж 19.06.2014 г., а исковата молба, въз основа на която е
образувано първоинстанционното производство е постъпила в съда на 22.03.2018
г., т.е. след посочения тригодишен срок. По силата на установената в
разпоредбата на чл. 422, ал. 1 от ГПК фикция обаче, искът се счита предявен и
съответно последиците от предявяването му настъпват от момента на подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, което в случая е 22.03.2017
г., с оглед на която дата тригодишният срок, считано от датата на падежа не е
изтекъл.
Неоснователно е и възражението, че
страна по договора за прехвърляне на вземането е „Агенция за събиране на
вземанията” ООД, а ищец по делото е „Агенция за събиране на вземанията” ЕАД.
Видно от служебната справка в ТР, първоначално ищецът е вписан в ТР на
27.10.2010 г. с наименование „Агенция за събиране на вземанията” ООД и с ЕИК
*********. Това вписване е било заличено на 21.08.2015 г., когато е вписано
преобразуването на дружеството от ООД в АД с ЕИК *********, а на 16.06.2016 г.
е вписано ново преобразуване на организационната форма от АД в ЕАД. Т.е. касае
се за едно и също дружество, което търпи промяна само на организационната си
форма.
Поради
съвпадане на правните изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното решение
следва да бъде потвърдено.
В
останалата необжалвана част решението е влязло в сила.
По отношение на разноските в настоящото производство:
Предвид
изхода на спора пред въззивната инстанция и в съответствие с направеното искане
за присъждане на разноски, въззивникът Е.Д.Г. следва
да бъде осъдена да заплати на въззиваемата страна „Агенция за събиране на вземанията”
ЕАД юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 от ГПК, което съдът определя в размер на
200,00 лв. по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ, във вр. с чл. 25, ал.
1 от Наредбата за заплащане на правната помощ.
Воден
от гореизложеното и на основание чл. 271 от ГПК, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4752/22.11.2018 г.,
постановено по гр. дело № 4106/2018 г. по описа на ВРС, 46-ти състав.
ОСЪЖДА
Е.Д.Г., ЕГН **********,
с адрес ***, да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯТА” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25,
офис сграда Лабиринт, ет. 2,
офис 4, сумата 200,00 лв. /двеста
лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция, на основание чл. 78, ал. 8 и чл. 78, ал. 1 ГПК.
В
останалата необжалвана част решение № 4752/22.11.2018 г., постановено по гр.
дело № 4106/2018 г. по описа на ВРС, 46-ти състав, е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице – помагач „ИЗИ
АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Люлин” 7, бул.
„Джавахарлал Неру” № 28, ет. 2, конституирано на страната на
ответника Е.Д.Г., ЕГН **********, с адрес ***.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.