Р Е
Ш Е Н
И Е № 234
31.05.2022 г., гр. Стара Загора
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
Административен
съд Стара Загора, трети касационен състав, в открито съдебно заседание на двадесети април през две хиляди и двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА ТАБАКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
1.КРЕМЕНА КОСТОВА-ГРОЗЕВA
2.ЯНИЦА ЧЕНАЛОВА
при секретаря Албена Ангелова
и в присъствието на прокурора Петко Георгиев
изслуша
докладваното от съдията КОСТОВА-ГРОЗЕВА к.а.д. №190 по
описа на съда за 2022г.
Производството
е по реда на чл.208 и сл. от АПК.
Образувано е по касационна жалба от А.И.А., понастоящем изтърпяващ
наказание „лишаване от свобода“ в Затвора в град Стара Загора, чрез адв. И.Р.
против Решение № 471/17.12.2021г., постановено по а.д. № 541/2021г. по описа на
този съд, в частта му, в която е отхвърлен иска за сумата над 500 лева до пълно
предявения размер от 50 000 лева, както и по касационна жалба на ГДИН
София, предявена чрез процесуален представител в, частта, в която ГДИН е
осъдена да заплати обезщетение в размер на 500 лева.
Касаторът
А. сочи, че с жаленото решение Съдът осъдил ответника, ГД ИН-София да заплати
на ищеца сумата от 500 лева, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди от незаконосъобразни бездействия при престоя му в затвора,
изразяващи се в не осигуряване на предписани лекарства за периода 02.06.2020 –
01.09.2021 и отхвърлил иска в останалата му част до 50 000 лева. А. моли
настоящата инстанция да приеме подадената жалба за процесуално допустима и
основателна. В продължение на изложението излага конкретни факти относно
здравословното си състояние, което се влошило през 2019г. и че въпреки
многократните настоявания да бъдел прегледан от специалист, такъв му бил
осигурен едва през май 2020, който
специалист предписал лекарства и лечение. След като обаче бил върнат в затвора
такова не му било осигурено, в резултат на което заболяването прогресирало и
това му пречело да живее нормално, тъй като възпрепятствало извършването на
най-елементарни човешки дейности. Нанесени му били редица неимуществени вреди,
изразяващи се в притеснения, физически и емоционален дискомфорт, чувствал се
зле психически, подложен бил на стрес и постоянен страх, че щял да ослепее. От
правна сочи, че съгласно чл.129, ал.3 от ЗИНЗС предписанията на медицинските
специалист били задължителни, а условията и реда за медицинско обслужване в
местата за лишаване от свобода били регламентирани в Наредба №2/2010г., като
съгласно същата на лишените от свобода се осигурявали необходимите лекарства,
които се предоставели чрез подпис на лишения от свобода в амбулаторна книга. От
представените в хода на делото доказателства ставало ясно, че предписаните очни
капки „*“ не били осигурени на касатора под претекст, че липсвали в утвърдената по
договор спецификация за медикаменти. Това обаче не било основание за
освобождаване на затворническата администрация от задълженията и по чл.129,
ал.3 от закона и по чл.65, ал.1 от наредбата.
Касаторът
А. сочи, че били правилни заключенията на първоинстанционния съд, че дори и
предписаното лекарство в случая да не се заплащало от здравната каса,
медицинското лице от Медицинския център при затвора следвало, съобразно
издадена заповед от началника на затвора, да разясни на лишения от свобода, че
закупуването на това лекарство щяло да е за негова сметка, а при липса на
достатъчно средства по личната партида на лишения от свобода, трябвало да се
изготви становище на комисия до началника на затвора за заплащане на
лекарството от бюджета на затвора, а доказателства за това не били представени.
Заключава се, че безспорно било доказано, че касационният жалбоподател претърпял
редица неимуществени вреди, изразяващи се в негативни преживявания, физически и
емоционален дискомфорт, редица негативни емоции, като тревожност и страх от
ослепяване и това обосновавало постановяване на решение, с което да се уважила
изцяло предявената претенция от 50 000лева.
Касаторът А., редовно
призован в с.з., се представлява от адв. Р., който поддържа касационната жалба
на доверителя си. В хода по същество излага доводи в насока основателността на
исковата претенция за присъждане на обезщетение от 50 000лева.
Ответникът по
касационната жалба на А.А., ГДИН София, се представлява от юрк. С., като я
оспорва. Поддържа се подадената касационна жалба в осъдителната за ГДИН част на
решението и се иска отмяната й.
Представителят на ОП
Стара Загора изразява становище за правилността и законосъобразността на
решението. Споделяли се доводите на първоинстанционният съд, които довели до
присъждане на обезщетение в посочения размер. Съдът обективно и правилно
анализирал събраните доказателства и стигнал до правилен правен извод, поради
което и решението следвало да се остави в сила.
Старозагорски административен съд, трети касационен състав приема подадените касационни жалби от А.А. и от ГДИН за редовни от външна страна и процесуално допустими, като подадени от страни в съдебния спор, за които части от решението са неблагоприятни, и при спазване на срока по чл.211, ал.1 АПК.
Относно касационната жалба на А.А., съдът намира следното: От
фактическа страна първоинстанционният съдебен състав приел, че А. *** на 10.07.2018г. за изтърпяване на
наказание „лишаване от свобода“, наложено с Присъда № 30 от 25.07.2018г. по НОХД № 328/ 2018г. на ОС-Стара
Загора и бил освободен на 21.10.2021г. От Справка относно
здравословното състояние на лишения от свобода А. се
установило, че пациентът имал
оплаквания от ***. Преди 30 години бил боледувал от ***. Провидено му било
противоспецифично лечение. Консултиран бил с
офталмолог на 02.06.2020г., като му била
поставена диагноза: „***“, и му била
назначена терапия с препарата „*, и била препоръчана
консултация с пулмолог за изключване на ***. На 05.06.2020г. била проведена
консултация с пулмолог. След рентгенография на бял дроб била
установена ***. В приложената от ответника по иска справка било посочено,
че изписаните * не можели да бъдат осигурени от Медицинския център
при Затвора г.Стара Загора, поради това, че липсвали в утвърдената по договор
спецификация на медикаментите, а трябвало да бъдат закупени от лишения от свобода.
По делото били представени медицински документи –
амбулаторни листи от 02.06.2020г. и от 05.06.2020г. за извършени прегледи на ищеца от специалисти – офталмолог и
пулмолог, които потвърдили изложените в медицинската справка
обстоятелства. Приложени били амбулаторни
листи от 09.11.2018г. и
от 22.05.2019г, удостоверяващи прегледи на
лишения от свобода А. от външен специалист – кардиолог.
Съдът извел извод за
допустимост на предявения иск за присъждане на обезщетение за претърпени
неимуществени вреди следствие на неоказана своевременно медицинска помощ
чрез преглед при външен специалист и непредоставянето на изписани на ищеца
лекарства, като причинени от специализираните органи по
изпълнение на наказанията в Затвора - Стара Загора, срещу Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията” - юридическо лице към Министъра на правосъдието.
Разгледан по
същество, искът бил приет за частично основателен и доказан, съотв. частично
неоснователен. За да постанови този краен правен резултат първоинстанционният съд
посочил следното:
Според съда отговорността
на държавата по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС възниквала при
наличието на няколко предпоставки, а именно: 1. Допуснати от специализираните
органи по изпълнение на наказанията нарушения на чл.3 от ЗИНЗС; 2. Нарушението на чл.3 от ЗИНЗС да е било
при или по повод изпълнение на наказание „лишаване от свобода” или на мярка
„задържане под стража”; 3. Претърпяна вреда /имуществена и/или неимуществена/ и
4. Причинна връзка между допуснатите от специализираните органи по изпълнение
на наказанията нарушения на чл.3 от ЗИНЗС и настъпилия вредоносен резултат.
Тези нормативно регламентирани предпоставки трябвало
да бъдат налице кумулативно, като липсата на който
и да било от елементите от правопораждащия фактически състав за възникване
правото на обезщетение за претърпени вреди, възпрепятствала
възможността да се реализира отговорността на държавата в исково производство
по чл.203 и сл. от АПК.
Съдът коментирал
подробно законовите постановки, установени в ЗИНЗС относно медицинското
обслужване на лишените от свобода, което било уредено
в глава 10, раздел І от ЗИНЗС, глава ІІІ от ППЗИНЗС, както и
съгласно издадена от Министъра на здравеопазването
и Министъра на правосъдието на основание чл.128, ал.3 от ЗИНЗС Наредба № 2 от 22.03.2010г.
за условията и реда за медицинското обслужване в
местата за лишаване от свобода. В следствие на
направения анализ на посочената нормативна уредба обосновал извод, че било нормативно установено задължение за администрацията на местата за лишаване от свобода,
да създадат
условия за опазване на физическото и психическо здраве на лишените от свобода
при изпълнението на наложеното им наказание, като съдържанието на
административното задължение се свързвало от
една страна с изискване за предприемане на активни действия по превенция на
евентуалните заболявания, а от друга - с изисквания за осигуряване на
своевременно диагностициране и лечение при възникване признаци на заболявания. От анализа
на събраните по делото доказателства Съдът не установил
незаконосъобразни бездействия на затворническата администрация във връзка с
осигуряването на своевременна и адекватна медицинска помощ на л. св. А. /касатора/, тъй
като установил, че на 02.06.2020г. била извършена
консултация с лекар-офталмолог относно оплакването на лишения от свобода за
влошаване *. Съдът приел за недоказано твърдението на ищеца,
че искане за такъв преглед било отправяно още в началото на 2019г., тъй като не само че не се установявало,
но и се опровергава от събраните по делото доказателства. Конкретно съдът се позовал на данните, вписвани в приетия амбулаторен
лист от 02.06.2020г., в който д-р Б. описала анамнеза,
свалена по данни на пациента, че оплакванията от ***, били
от около 5-6 месеца.
Съдът посочил, че амбулаторният лист представлявал официален удостоверителен документ и
поради това се ползвал с материална доказателствена сила по отношение на отразените
в него факти, които сочели, че
претендираните здравословни проблеми датирали
от началото на 2020г., а не от началото
на 2019г. Съдът също така посочил, че по делото липсвали
каквито и да било данни и доказателства, за отправяни от А. искания и съотв. за
откази на Началника на Затвора – Стара Загора да
бъдела издадена заповед за извеждането му до
външно лечебно заведение при наличие на предложение на Директора на МЦ. Позовавайки се на амбулаторен лист /АЛ/ №
819/ 05.06.2020г. съдът приел, че след извършения преглед при офталмолог била
създадена необходимата организация за своевременно изпълнение на даденото
предписание за допълнителна консултация с
лекар – пулмолог. А от АЛ № 001138/ 22.05.2019г. и
АЛ № № 002093 от 09.11.2018г. било
видно, че при констатирана необходимост на ищеца били извършени и други консултативни
прегледи, и
медицински изследвания от външни специалисти. По тези
съображения Съдът приел за абсолютно недоказано и неоснователно твърдението, че
през последните три години ищецът касаторът бил
поставен в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието по см. на чл.3 от ЗИНЗС, изразяващи се не предоставяне
на медицински грижи чрез своевременно извършване на медицински преглед от
външен специалист.
Относно
твърдението за не осигуряването на необходимите лекарства и конкретно твърдението, че предписаните на 02.06.2020г. от лекаря-пулмолог не били
дадени от Затвора гр.Стара Загора, първоинстанционният
Съд посочил, че задължителният характер на предписанията на
медицинските специалисти бил въведен с разпоредбата на чл. 129, ал.3 ЗИНЗС, като това включвало
и задължението за предоставяне на изписани лекарства,
доколкото това било част от лечението на лишения от свобода. Съдът коментирал разпоредбите на чл. 75 от ЗИНЗС, на чл. 128,
ал.1 и на чл. 129, ал.1 ЗИНЗС, вкл. и
издадената на осн. Чл.128, ал.3 от ЗИНЗС Наредба № 2 от 22.03.2010 г.
Лекарствоснабдяването е уредено в Глава V
на тази Наредба. Посочил, че съгласно чл. 65,
ал.1 от същата на лишените от свобода се осигурявали необходимите лекарства, като тяхното получаване се
удостоверявло чрез подпис на лишения от свобода в
амбулаторната книга. Отговорността за наличието и предоставянето на лекарствата била
регламентирана в чл. 62 от Наредба № 2, съгласно която
разпоредба цялостната дейност по снабдяването с лекарства
се ръководела и контролирала от директорите на
лечебните заведения, които в зависимост от потребностите от лекарства и медицински изделия представяли писмени
заявки до началника на съответното място за лишаване от свобода.
От направения анализ
на относимата правна уредба съдът извел
извода, че за Директора на медицинския център към Затвора гр.Стара Загора било установено законово задължение да предоставя на ищеца
изписаните му от лекар-офталмолог капки за очи *във връзка с диагностицираното
заболяване “***“, което задължение обаче той не
е изпълнявали това така през исковия период от възникването му
през м. юни 2020г. до датата на предявяване на иска - 01.09.2021 г. Първоинстанционният съд посочил, че данните от делото
установявали, че предписаните очни капки * не можело
да бъдат осигурени на ищеца, поради това, че липсвали
в утвърдената по договор спецификация за медикаменти, но според съда това обстоятелство не било основание
за освобождаване на затворническата администрация от задължението й по чл.129,
ал.3 и чл. 65, ал. 1 от Наредба
№ 2 от 22.03.2010 г., а именно да
спазва лапреписанията на медицинските специалисти, в т.ч. и да осигури
на лишения от свобода назначеното му медикаментозно лечение.
Съдът още посочил, че
медицинското
лице от МЦ към Затвора гр.Стара Загора следвало, съобразно Заповед № Л-1957 от
31.10.2018г. на Началника на Затвора гр.Стара Загора /представена по делото/, да разясни на
лишения от свобода, че закупуването на лекарството можело да става за негова сметка, а при липсата на достатъчно
постъпления по индивидуалната партида на л.св., следвало да се
изготви становище на комисия до Началника на Затвора гр.Стара Загора за
заплащането на лекарството от бюджета на затвора. Доказателства обаче за
предприемане на такива действия не се ангажирали
от страна на ответника, което мотивирало съдът да
приеме извод за наличие на
незаконосъобразно бездействие на затворническата администрация в нарушение на
изискването по чл.2, т.3 от ЗИНЗС за осигуряване на условия, обезпечаващи
поддържането на физическото и психическото здраве на задържаните и зачитане на
правата и достойнството им.
Горното от своя
страна мотивирало съдът, съобразно правилото на чл. 284, ал. 5, във връзка с ал. 1 ЗИНЗС
да приеме и извода, че А. претърпял посочените по-горе
неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата молба негативни
психически и физически състояния /физически и емоционален дискомфорт, чувство
на постоянен страх от ослепяване/. Неосигуряването на предписаното на ищеца
лекарство във връзка с диагностициран здравословен проблем, за период от около
година и три месеца, неминуемо водел до неблагоприятно засягане, както на
физическото, така и психичното здраве на А..
Установеното бездействие на затворническата администрация логично можело да
доведе до сочените от ищеца негативни емоции – тревожност и страх от
ослепяване, поради невъзможността да бъде изпълнена предписаната медикаментозна
терапия. Твърдяните нематериални вреди били в
пряка и непосредствена връзка с незаконосъобразното бездействие на
затворническата администрация и според съдебния състав
кумулативно били налице елементите от правопораждащия
фактически състав за ангажиране отговорността на държавата по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС.
Относно
конкретният размер на следващото се обезщетение за претърпените неимуществени
вреди /претендирано от ищеца в размер на 50 000 лв./, Съдът приел, че той следвало да
бъде определен при съблюдаване изискването на чл.52 от ЗЗД, според който размерът
на обезщетението за претърпените неимуществени вреди се определял
по справедливост, при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето
на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериалните блага
и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на
увреждането, така, че то да не бъдело
средство за неправомерно обогатяване. Съдът в случая
и при отчитане на
обстоятелствата, съставляващи проявления на нарушението на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС, и периода,
през който се установило, че били търпени негативните
последици /една година и три месеца/, както и при отчитането
на факта, че не се
установило неблагоприятно развитие на болестта водещо до по-тежък стадий, съдебният състав приел извод, че обезщетение в размер на 500 лева се
явявало справедливо, а в останалата
част до размера на претендираното от ищеца обезщетение от 50 000 лв. искът следвало да се отхвърли като неоснователен и недоказан.
Първоинстанционното
решение е правилно, а подадените две касационни жалби се явяват неоснователни
Спор по
фактите не се повдига от страните. Релевантните такива са правилно и всестранно
установени от първоинстанционният състав, а изградените въз основа на тях
фактически и правни изводи са обосновани, като същите се споделят, което не
налага тяхното приповтаряне, а на осн. чл.221, ал.2 от АПК този състав препраща
към тях.
Първоинстанционният
състав правилно и законосъобразно приема извода, че са налице всички
изискуеми материално-правни предпоставки за ангажиране
отговорността на ответника за вреди, тъй като се доказва да е проявено
незаконосъобразно фактическо бездействие от страна на затворническата
администрация, изразяващо се в неизпълнение на задължения, пряко произтичащи от
разпоредбите на чл. 2,
чл. 3
и чл. 128 от ЗИНЗС, като
от тези фактически бездействия касаторът е търпял
негативни изживявания от вида на твърдените от него, съотв. на това те
са в пряка причинно-следствена връзка с неблагоприятните
условия, при които е поставян А. за периода от установяване на очното
заболяване през м. юни 2020г. до датата на подаване на исковата молба.
Не се споделя за основателно
претендираното в касационната жалба на ГДИН, че доколкото Директорът на МЦ не
бил административен орган по см. на §1, т.1 от АПК, а работещите в този МЦ
специалисти също нямало това качество и поради това осъществяваната от тях
дейност не била „административна“, а експертна такава и различна от дейността,
извършвана от затворническата администрация, не следвало това да било основание
за присъждане на обезщетение в настоящото производството.
Много точно в
жаленото решение първоинстанционният състав също се посочва, че „ефикасността,
резултатността и правилността на оказаната в местата за лишаване от свобода
медицинска помощ от гледна точка на
утвърдените медицински стандарти /чл. 80 от Закона за здравето във вр. с чл. 6, ал. 1 от ЗЛЗ/ и дали
същата отговаря на изискванията за достатъчност и качество /чл. 81, ал. 2, т. 1 от Закона за здравето/, не може да бъде контролирано от затворническата администрация, тъй като не се касае за
административна дейност, а за медицинска такава, контрол върху която се
осъществява от контролните органи, посочени в ЗЛЗ, Закона за здравето и Закона
за здравното осигуряване /арг.чл.6, ал.6 от ЗЛЗ/, но също така много ясно се
прави разграничението, че именно по силата на визираните в съдебния акт норми –
чл.128 и 129 от ЗИНЗС и чл.65 от
Наредба № 2/2010г. служителите на МЦ
към Затвора имат и задължението да изпълняват по надлежен начин даденото
медицинско предписание относно установеното очно заболяване, като в следствие
на бездействието им за лишеният от свобода са настъпили твърдените
неимуществени вреди. Задължението, което се въвежда в чл.128, ал.1 от ЗИНЗС е
установено по отношение на пенитенциарната администрация, част от която са и
служителите на МЦ към затвора в град Стара Загора и тя дължи да го осъществява.
В този смисъл е и цитираната от съда заповед, издадена от началника на затвора
от 2018г.
Що се касае до
касационната жалба на А.А., оплакването в нея касае основно определеният
конкретен размер на обезщетението. Настоящият съдебен състав приема, че същият
е правилно определен като размер. Следва да се има предвид обстоятелството, че
съобразно практиката и на ЕСПЧ установените в националното ни законодателство правни
средства за защита по отношение на твърдените нечовешки или унизителни условия
на задържане, имат както превантивен, така и компенсаторен характер, но не могат да бъдат средство за облагодетелстване. Съдебният състав е
отчел правилно вида на търпените неимуществени вреди и техния интензитет, както
и времето на търпене, като обосновано по справедливост е присъдил обезщетение в
размер на 500 лева, което напълно и в достатъчна степен да изпълни основната си
функция на компенсация.
Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал.
2, предл. първо АПК трети касационен
състав на Старозагорски административен съд,
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение №
471/17.12.2021г., постановено по а.д. № 541/2021г. по описа на този съд.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.