№ 1005
гр. Благоевград, 17.09.2024 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети септември
през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Вили Дацов
като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Въззивно гражданско дело
№ 20241200500907 по описа за 2024 година
взе предвид следното:
А. К. Р., ЕГН **********, и съпругата му В. А. Р., ЕГН **********, и двамата с адрес
гр. Х., ул. „П.Б.“ № ***, обжалват решение № 91 от 19.04.2024 г., постановено по
гражданско дело № 537 от 2022 г. на Районен съд Гоце Делчев. Въпросният съдебен
акт бил неправилен и необоснован. Той бил в противоречие и с процесуалните
правила, което било основание за отмяната му. Събраните по делото доказателства
изобщо не били обсъдени от първоинстанционния съд - нито поотделно, нито в
съвкупност. Същите единствено били изброени като събрани по делото, но въз основа
на тях PC не обосновал каквито и да било правни изводи. Последните били заявени
общо, декларативно и без съдът да изложи мотиви, от които да се изведе кои са
доказателствата, които ги подкрепят и въз основа на които същите са направени. В
решението нямало посочено нито едно доказателство, от което да става ясно защо
съдът е приел, че ответницата Р. не е собственик на имота към датата на договора за
делба. Не било посочено кои доказателства установяват невъзможност на ищеца да се
ползва от УПИ и постройките в него. Като последица от това, и изводите били
неправилни и напълно необосновани, и това било основание за отмяна на атакуваното
решение. Решението не съдържало обсъждане на всички доводи и възражения на
ответниците, в т. ч. на възраженията им за нищожност на клаузи от договора за
доброволна делба. По тези възражения били направени декларативни изводи, че са
неоснователни, но нито доказателства, които да ги опровергават, били посочени от
решаващия състав, нито каквито и да било мотиви, от които да се разбере как и въз
основа на какво съдът е достигнал до тези изводи. Константна била съдебната
практика, с която PC изобщо не се съобразил, че за да може съдът да даде защита
1
срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и да
възстанови тяхното законосъобразно състояние, той подчинява процесуалните си
действия на принципа за установяване на истината /чл. 10 от ГПК/. Съдът дължал
изследване на относимите допустими доказателства за изясняване на фактическите
положения във връзка с предмета на иска, възраженията на страните, както и правните
им доводи, доколкото това има отношение към предмета на спора. Установяването на
истината се постигало чрез преценка на всички доказателства по делото и доводите на
страните по вътрешно убеждение, което почивало на приложимия закон и логическите
и житейски правила /чл. 12 от ГПК/. Съдът бил длъжен да вземе отношение към
всички надлежно въведени в спора твърдения, доводи и възражения на страните. Това
разрешение и приложението на чл. 12 и др. от ГПК било трайно и непротиворечиво
прието в съдебната практика на ВС и на ВКС, но същото не било приложено при
постановяване на атакуваното решение. Съдът не обсъдил доказателствата.
Възраженията не намерили ясен, подробен и мотивиран отговор в
първоинстанционното решение. Последното било неправилно и напълно
необосновано. Липсвали му мотиви, които били задължителни за съдебните актове.
Съдът не дал никаква квалификация на възраженията на ответниците, въпреки че
същите подлежали на такава, доколкото касаели възражения за нищожност на клауза
от сделка. Липсата на доклад, който да отговаря на всички изисквания на чл. 146 от
ГПК, била основание въззивният съд да даде квалификация на възраженията на
ответниците и указания, свързани с доказването им, в какъвто смисъл се моли за
произнасяне на настоящия съдебен състав. При липса на квалификация на
възраженията и дадени по повод на същата указания за доказването, преклузия не
настъпвала. Ето защо и след изпълнение на изискванията за квалификация на
възраженията на ответниците по иска, последните щели да направят и допълнителни
доказателствени искания. Въпросните процесуални нарушения били съществени и
били основание за отмяна на крайния съдебен акт, доколкото водели до неговата
необоснованост, както и до неправилност на крайните изводи по съществото на спора.
Съдът направил общ и декларативен извод, че възраженията за нищожност на клауза
от договора за делба, на който ищецът основава правата си, са неоснователни.
Единственото, което съдът посочил като основание за този извод, било, че ответникът
по иска Р. не е собственик на спорния имот към датата на договора за доброволна
делба, както и че изискването за форма на акта е спазено. Тези изводи били
необосновани и противоречали на събраните по делото доказателства. PC не взел
предвид и по никакъв начин не обсъдил представения още с исковата молба
нотариален акт № 16 от 2019 г. на нотариус А.Х.. Същият бил издаден на основание
чл. 587, ал. 2 от ГПК - по обстоятелствена проверка. С него била констатирана
собственост, на основание давностно владение, на четири лица, сред които и А. Р..
Последният и В. Р. били съпрузи, за което по делото бил представен и необсъден от PC
2
акт за сключен граждански брак от 2001 г. С оглед на тези доказателства следвало да
се приеме, че давностното владение за ответника по иска А. Р. е изтекло като период
именно по време на брака му с ответницата В. Р., а това, съобразно цялата
безпротиворечива съдебна практика, водело до възникване на СИО по отношение на
владяната част от недвижимия имот. В тази насока били и всички гласни доказателства
по спора, които PC по никакъв начин не обсъдил, а единствено преразказал в
решението си, че ответниците, заедно и повече от 20 години спрямо датата на разпита,
са владяли част от УПИ, предмет на спора. В противоречие на събраните по делото
писмени и гласни доказателства били изводите на PC, че Р. не притежава собственост
върху спорните недвижими имоти към датата на подписване на договора за
доброволна делба и за учредяване на право на ползване върху същите. Самият договор
за доброволна делба бил изповядан въз основа на нотариален акт № 16 от 2019 г. на
нотариус Х., удостоверяващ права на основание давностно владение, от което
следвало, че за действителност на клаузите в него трябва да е налице съгласие и от
нея, като съсобственик на имотите, предмет на договора за делба. Последният бил
възмезден, тъй като изрично било посочено заплащането на парично уравнение между
съделителите, и в частност от А. Р.. В договора изрично било посочено и че
собствениците са заплатили съответните суми, като този начин на формулиране на
израза сочел на вече извършено действие /глаголът бил използван в минало време/ към
датата на сделката. С извършването на подобно плащане, имотът безспорно ставал
съсобствен на платците на сумите, когато е сторено по време на брака им. В случая
ответниците по иска сключили брак през 2001 г., а плащането било извършено след
това, от което следвало възникване на СИО по отношение на възложените в дял имоти
на А. Р.. За учредяването на каквито и да било права върху тях, било необходимо
съгласието на съсобственик, каквото в случая нямало от В. Р.. Факт било, че същата не
участвала при подписването на договора за делба, нито пък дала съгласие за запазване
и/или учредяване на права в полза на когото и да било от съсобствениците към онзи
момент, включително върху собствената й част. Като последица от това и поради
липса на съгласие, договорът се явявал нищожен в оспорената му клауза, в каквато
насока били и изричните възражения в отговорите на исковата молба. На нищожност
можел да се позовава всеки, включително участвалите в съглашението, а на още по-
голямо основание - и неучаствалите съсобственици. PC не се съобразил със
задължителната практика на ВКС. В същата изрично било прието, че неучаствалите в
делбата съсобственици разполагат с възможност в самостоятелно производство да
предявят иск за установяване на нищожност на договора за доброволна делба по
смисъла на чл. 75, ал. 2 от ЗН, а оттам, и на още по-голямо основание, разполагат с
право да възразяват по отделни клаузи на договора, в сключването на който не са
участвали. Именно такъв бил и настоящият случай, доколкото В. Р., като съсобственик,
не участвала при сключването на договора за делба. Същата не дала съгласие и за
3
учредяване и/или запазване на право на ползване в полза на когото и да било от
съсобствениците. Следователно по отношение на нея тази клауза била нищожна и не
произвеждала каквото и да било правно действие. Като последица от това, ищецът
нито разполагал с валидно учредено право на ползване, нито пък ползването и
владението на ответниците по иска било без основание. Като достигнал до изводи в
противоположна посока, PC постановил необоснован и неправилен съдебен акт, който
трябвало да се отмени изцяло. Неучаствалият в делбата съсобственик имал право не
само на иск за прекратяване на съсобствеността, но и правото да продължи да ползва
съсобственото имущество съобразно правата си. Предвид тези постановки, с които PC
изобщо не се съобразил, следвало да се приеме, че липсва не само първата
предпоставка за уважаване на иска по чл. 108 от ЗС - право в полза на ищеца, което да
се защитава, но и последната предпоставка - владение без основание. При наличие на
право на собственост в полза на Р., възникнало на основание давностно владение, и
липса на съгласие това право или части от него /правото на ползване/ да се предостави
на отделно лице, то безспорно владението й било на правно основание, което правело
иска против нея неоснователен, и като го уважил, PC постановил незаконосъобразен
съдебен акт, който подлежал на отмяна. Неправилни били изводите на PC и досежно
спазването на формата на акта във връзка със спорното право на ползване. Съгласно
приетото в чл. 56 от ЗС за съдържанието на правото на ползване, от значение за спора
било дали е запазено или учредено правото да се използва вещта съгласно нейното
предназначение. В случая, към датата на сключване на договора за доброволна делба,
в който била материализирана спорната клауза, ищецът не е бил собственик на целия
имот, за да може да запази за себе си правото на ползване върху същия. Безспорно
установено било от необсъдените от PC писмени доказателства, че ищецът има само
5/8 ид. ч. от описания имот, съответно има част по наследство, поради което и само за
тази част можело да се приеме, че е налице запазване на правото на ползване. По
отношение на останалите части, за които към 2019 г. били констатирани права по
давност на А. Р., М.Ч., Г. Р. и техните съпруги в режим на СИО, правото на ползване
нямало как да се запази от ищеца, който не го е притежавал. Същият не притежавал и
целите сгради, за които се отнасяло правото на ползване. За частите на останалите
съсобственици, включително на ответницата В. Р., придобиването на правото на
ползване можело да стане само чрез учредяване, което следвало да стане по общия ред
и при спазване на общите правила за сключване на такъв тип сделки, а именно -
участие на всички съсобственици и изразено от тях съгласие, както и изготвяне на акт
в нотариална форма, с който правото на ползване да се учреди от едно лице в полза на
друго лице. В настоящия случай липсвали и двете предпоставки, поради което ищецът
не разполагал нито със запазено, нито с учредено право на ползване върху процесните
имоти, а оттам и искът по чл. 108 от ЗС бил изцяло неоснователен, противно на
приетото от PC в атакуваното решение. Учредяването на ограничено вещно право
4
ставало с нотариален акт и със съгласието на всички собственици на имотите.
Процесната клауза от договора за доброволна делба не замествала изискващата се от
закона форма - нотариален акт, защото ответникът А. Р. имал две придобивни
основания на собственост - наследство и давност, както и възмездна делба при режим
на СИО, т. е. учредяването на правото в заявения от ищеца обем следвало да бъде при
спазването на чл. 56 от ЗС и чл. 18 от ЗЗДог, и със съгласието и на другия
съсобственик - ответницата В. А. Р., каквото безспорно липсвало. Ето защо и противно
на приетото от PC, налице била частична нищожност на самата сделка в нейната т. III,
като сключена без съгласието на всички съсобственици и без да е спазена формата за
учредяването на ограниченото вещно право - чл. 26, ал. 2, предл. 2 и 3 вр. чл. 18 от
ЗЗДог. Собствеността на А. Р. била на две основания: 1/8 ид. ч. той притежавал по
наследство и давност от майка си Е. А. Р., починала на *** г., и 7/8 ид. ч. имал по
силата на възмездния договор за делба от 17.01.2019 г., които части станали общи на
него и В. Р.. Поради установеното, че част от имотите е СИО, съгласието на съпругата
В. било задължително при учредяване на пожизнено право на ползване, а също така
вече било налице основание да бъде спазена и формата на договора, а именно
сключването му с нотариален акт. Като извел изводи, които са различни от
изложените, РС постановил акт, който бил в противоречие на доказателствата, изцяло
необоснован и напълно неправилен. Изцяло необосновани били и изводите на PC, че
ответниците са лишили ищеца от възможността да се ползва от имотите. От разпита на
всички свидетели се установило еднопосочно и непротиворечиво, че ищецът не е
ограничаван да ползва имотите, които са собственост на ответниците А. и В..
Свидетелите посочили, че именно ищецът се ползва от дворното място и че лично той
е разпределил начина му на ползване. Установило се от гласните доказателства и че
негови вещи се намират в сградата от 35 кв. м., както и че никога и по никакъв повод
той не е искал реално ползване на първия жилищен етаж от спорната сграда.
Свидетелите установили, че той нито се е противопоставял на ремонтите по двата
етажа, нито е искал да живее на първия етаж. В този смисъл изцяло на предположения
се градял изводът на PC, че вероятно поради възрастта си ищецът има нужда да ползва
точно този имот. Такива доказателства не били ангажирани по делото, а съдебните
актове не можели да се градят на предположения и това било основание за отмяна на
атакуваното решение. Неизвестно по делото останало защо PC е приел, че ответниците
по иска следвало да посочат ден и час за среща с ищеца по повод на връчената им
нотариална покана от него. Достатъчно било да се вземе предвид, че в отговора се
съдържало изрично изявление, че достъп и ползване на имота се осигурява от
ответниците по иска, а при липса на доказателства ищецът да е предприел действия по
осъществяването му след този отговор, PC отново постановил решение по
предположение. Моли се за отмяна на решението, отхвърляне на иска и присъждане
на разноските и за двете съдебни инстанции.
5
Подаден е отговор на жалбата. В него К. А. Р., ЕГН **********, адрес гр. Х., ул. „П.Б.“
№ ***, изтъква, че атакуваното решение е правилно и постановено в съответствие със
закона. Неоснователно било изложеното в жалбата възражение за липса на форма на
договора за доброволна делба. Първоинстанционният съд правилно приел, че
законодателят е предвидил форма на договора за доброволна делба, която е различна
от нотариален акт, и не е ограничил правото на съделителите да запазват или да
учредяват право на ползване в същия. Районният съд в достатъчна степен обосновал
това свое съждение, като постановил подробни мотиви в тази насока и посочил
относимите към формата на договора правни норми. Облекчената форма по чл. 35 от
ЗС за учредяване на право на ползване била приложима тогава, когато учредителите и
лицата, в чиято полза се учредява правото на ползване, са съсобственици на
процесния имот. В настоящия случай страните по договора за доброволна делба били
съсобственици на процесните имоти, поради което учредяването /запазването/ на
правото на ползване можело да се осъществи чрез договор по чл. 35 от ЗС. В същия
смисъл била и практиката на ВКС. Облекчената форма по чл. 35, ал. 1 от ЗС била
приложима само тогава, когато съделителите са съсобственици на имота, за който се
запазва правото на ползване на единия от съделителите. Законът не установявал
императивно изискване за вида на дължимото уравнение при постигнато съгласие
между съсобствениците за доброволно поделяне на съсобствено имущество.
Уравнението на дял можело да се извърши и с предоставянето на ползване върху имот,
който е предмет на делбата. Договорът не бил нищожен в частта му относно т. III.
Ползването на част от съсобствения имот било предоставено като част от уравнението
на дела на въззиваемия и било върху част от делбените имоти, т. е. с него не се
учредявало право на ползване върху имот, който не е в предмета на договора за
доброволна делба. Районният съд правилно приел, че към момента на сключване на
договора за доброволна делба, втората въззивница не е следвало да дава своето
съгласие за запазване на правото на собственост, тъй като не е притежавала каквато и
да било част от правото на собственост върху процесните недвижими имоти.
Последната придобила правото на собственост върху същите едва със сключването на
договора за доброволна делба. В предмета на договора за доброволна делба била
направена и пълната индивидуализация на обектите, които съделителите получили в
индивидуална собственост. По отношение на ползването, ако такова е предоставено на
съделител като част от уравнението на дела му, то било достатъчно да се посочи точно
върху какъв обект страните постигат съгласие да се разпростре фактическото ползване
от страна на един от съделителите, тъй като с предоставянето за фактическо ползване
на част от делбения имот не се учредявало вещно право на ползване върху чужда вещ
по смисъла на чл. 56 и следв. от ЗС, а се предоставяло фактическо ползване върху
имота на един от съделителите в делбеното производство по сключване на договора за
доброволна делба. В този смисъл не било налице и второто основание за нищожност
6
на договора за доброволна делба от 17.01.2019 г., т. III, а именно липсата на съгласие
на В. А. Р.. Неоснователно било оплакването във въззивната жалба, че с действията си
въззивниците не са възпрепятствали въззиваемия да ползва процесните недвижими
имоти. От събраните по делото гласни и писмени доказателства по безспорен начин се
установило, че отношенията между К., А. и В. са изключително влошени. Всички
разпитани по делото свидетели заявили, че между тях са възниквали редица скандали,
някои от които са завършвали с насилие спрямо К.. Тези доказателства се подкрепяли
и от представените по делото жалби до органите на реда. РС правилно приел, че
действията на въззивниците по фактическо владение възпрепятствали правото на К. да
ползва процесните имоти. Правилни били съжденията на съда, че за въззивниците е
останала т. нар. „гола собственост“. Районният съд правилно приел, че след като в
полза на К. е запазено правото на ползване, то докато същият е жив, само и
единствено той има право да ползва процесните имоти, като въззивниците нямат
право да ги ползват. Неоснователно било оплакването, че има възможност и двете
страни да ползват имотите. Въззивниците нямали това право. То било все още само на
К.. Извършването на фактически действия по владение или ползване на процесните
имоти, под каквато и да е форма, без неговото съгласие и против волята му, по
презумпция нарушавало правото му на ползване върху имотите и налагало обективна
пречка за ползването им от него. Неоснователно било и направеното във въззивната
жалба оплакване, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че въззивниците
не са предали владението върху процесните имоти. Районният съд правилно приел, че
въззивниците не са се явили пред нотариус по неоснователни причини. Изтъкнатото от
тях становище, че три работни дни са кратък срок за освобождаването на време или
осигуряването на възможност за провеждане на среща, която не би продължила повече
от 1 час, било напълно неоснователно. Имено нежеланието на въззивниците да
преустановят действията по ползването на имотите било основната причина
последните да не предадат фактическата власт върху същите. Също така по делото
било установено, а и от въззивниците не се оспорвало, че и към настоящия момент
последните ползват процесните недвижими имоти. Всички събрани в хода на
първоинстанционното производство доказателства установявали действията им по
владение на имотите и действията им по ограничаване на правото на ползване на
същите. Районният съд правилно приел, че изключително влошените
взаимоотношения правят съвместното ползване на имотите невъзможно. Във
въззивната жалба не било посочено кои доказателства районният съд не е взел предвид
или е направил погрешни изводи при обсъждането им и извършването на преценка на
цялата доказателствена съвкупност. Твърдението, че съдът не е съобразил
доказателствата по делото, водело до невъзможност да се изрази становище относно
основателността на това оплакване или да се обоснове насрещната теза. В мотивите си
първоинстанционният съд взел предвид всички събрани в хода на производството
7
доказателства - както писмените такива, така и гласните. Съдът обосновал решението,
като посочил както доказателствата, които установяват релевантните за казуса факти,
така и изведените от тях правни съждения. Неоснователно било оплакването, че съдът
не е обсъдил възраженията на въззивниците за нищожност на договора. В отговора на
исковата молба били наведени общо три възражения за нищожност на договора за
доброволна делба - липсата на форма, липсата на съгласие на всички съсобственици и
липсата на съгласие на втория въззивник за учредяване на право на ползване. По
отношение и на трите направени възражения за нищожност на договора, съдът развил
подробни мотиви за тяхната неоснователност. Той изложил мотиви, в които посочил
както правни норми, релевантни към направените възражения, така и обосновал защо
е приел, че формата на договора е спазена и защо не е било нужно съгласието на
втория въззивник, както и обосновал съждението, че последната не е притежавала
право на собственост, т. е. качеството на съсобственик по отношение на процесните
недвижими имоти към момента на сключване на договора за доброволна делба. Други
оплаквания за нищожност на договора за доброволна делба не били наведени от
въззивниците и в тази връзка съдът не е следвало да обсъжда и да мотивира
валидността на договора по тях. Практиката на ВС и ВКС била непротиворечива, че
правораздавателният орган не може да пропусне да изясни фактическите положения
във връзка с предмета на иска и възраженията на страните, щом това има отношение
към предмета на спора. Съдът бил длъжен да прецени всяко допустимо и относимо
доказателствено средство, поотделно и в съвкупност помежду им, като по вътрешно
убеждение изясни спорните по делото факти и ясно и точно изложи съображения по
своите фактически заключения. Ако не го сторел, нарушавайки чл. 12 и чл. 235, ал. 2
от ГПК, той засягал принципа за установяване на истината, разписан като основен в
чл. 10 от ГПК. Съдът дължал изследване на относимите и допустими доказателства за
изясняване на фактическите положения във връзка с предмета на иска и възраженията
на страните, както и правните им доводи, доколкото това има отношение към предмета
на спора. От страна на съда не било извършвано процесуално действие, с което да не е
допуснато събирането на доказателства или да не е допуснато поискано от която и да е
от страните доказателствено искане. По никакъв начин съдът не нарушил принципите
на ГПК. Оплакването на въззивниците, че съдът не е указал какви доказателства е
следвало да представят, противоречало на принципа на състезателното начало и
равенството на страните, институционализиран в чл. 8 и 9 от ГПК. Това, че
въззивниците не одобрявали изводите на съда от събрания доказателствен материал,
не следвало да се квалифицира като липса на вътрешно убеждение от съда за
правотата на постановеното решение. В хода на първоинстанционното производство
не били нарушени посочените от въззивниците принципи. В проведено съдебно
заседание на 03.10.2022 г. бил приет доклад по делото. От страна на процесуалния
представител на въззивниците не било направено възражение по съдържанието на
8
доклада. Такова възражение не било направено и в хода на цялото първоинстанционно
съдебно производство. Въззивниците не навели възражения за неправилност или
непълнота на доклада по делото, които съдът да е приел за неоснователни и в тази
връзка да е допуснато каквото и да било процесуално нарушение или ограничаване на
процесуалните права на ответниците в първоинстанционния процес. Съдът не бил
длъжен, а и не следвало да дава указания относно представянето на доказателства на
която и да е от страните. Съдът посочвал за кои от твърденията им страните не сочат
доказателства, но съдът не бил длъжен и не следвало да указва на страна да представи
доказателства за нейни твърдения. Ако съдът извършел такива действия, както
твърдяли въззивниците, то същите щели да противоречат на чл. 8 от ГПК, защото би
се стигнало до даване на правни съвети или предоставяне на такива от съда в хода на
съдебното производство. В мотивите на решението и в доклада по делото съдът
правилно квалифицирал предявените по делото искове и възраженията на ответниците
и обсъдил всички релевантни доказателства за тяхната основателност. В хода на
производството не били допуснати посочените от въззивниците нарушения на
процесуалните правила. Неоснователно било направеното искане за предоставяне на
процесуална възможност на въззивниците да ангажират доказателства в настоящото
производство. На основание чл. 266, ал. 1 от ГПК, във въззивното производство
страните не можели да твърдят нови обстоятелства, да сочат и представят
доказателства, които са могли да посочат и представят в срок в първоинстанционното
производство. С направеното оплакване за допуснати процесуални нарушения в
първоинстанционното производство, въззивниците желаели да заобиколят
процесуалната забрана за представяне на доказателства по делото във въззивната
инстанция. Не били направени искания за приемане на конкретни доказателства и
такива не били представени с жалбата, което правело невъзможно извършването на
преценка относно тяхната допустимост във въззивното производство на основание чл.
266, ал. 2 от ГПК. Направеното във въззивната жалба искане за предоставяне на
възможност за представяне на доказателства пред въззивната инстанция, поради
твърденията за допуснати процесуални нарушения, било изцяло неоснователно. Моли
се за потвърждаване на обжалваното съдебно решение и присъждане на разноските
пред окръжния съд.
Жалбата е редовна и допустима. Отговорът също съответства на изискванията на ГПК.
Въззивната инстанция констатира, че в доклада по делото, изложен от районния съд в
откритото му заседание, провело се на 03.10.2022 г., действително е пропуснато да се
даде правната квалификация на направените от ответниците възражения за нищожност
на договора за доброволна делба. Това налага тя да бъде посочена сега, в настоящия
съдебен акт. Същата се съдържа в нормите на чл. 26, ал. 2, изр. 1, предл. 2 и 3 от ЗЗДог
и чл. 75, ал. 2 от ЗН. Въпросният пропуск на първата инстанция обаче не е довел до
негативни за ответниците процесуални последици. В доклада доказателствената
9
тежест е била разпредЕ. правилно и точно. На страните са били дадени конкретни,
ясни и подробни указания /лист 102 от делото на РС/. В този смисъл не е необходимо
окръжният съд да преразпределя доказателствената тежест и да предоставя
възможност за ангажиране на допълнителни доказателства. В първата инстанция са
били събрани предостатъчно такива. Разпитани са били цели 9 свидетели /К.П., К.А.,
М.П., Е. К.Г., А. Д. Р., М.Ч., Н.К.., Г. Р. и К. Г.ев Р./, приобщени са били множество
документи и е било изслушано експертно заключение. Уважени са били всички
доказателствени искания на страните. Не е било отказано събиране на посочено от тях
доказателствено средство. Не са били накърнени техните процесуални права. Не се
налага да се приобщават още доказателства. Следва да се насрочи открито заседание
на въззивната инстанция.
Воден от изложените съображения, окръжният съд
ОПРЕДЕЛИ:
НАСРОЧВА открито съдебно заседание по делото, което да се състои на 24.10.2024 г.
и да започне в 09:00 ч.
На страните, чрез адвокат А. Б. и адвокат Е. Я., ДА СЕ ВРЪЧАТ призовки и копия на
настоящия съдебен акт.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10