Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.
Кюстендил, 11.08.2020 г.
Кюстендилският окръжен съд, гражданска колегия, в закрито
заседание петнадесети юли през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА САВОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
КАЛИН
ВАСИЛЕВ
при
участие на секретаря Галина Кирилова, като разгледа
докладваното от съдия Савова в. гр. д. №67 по описа за 2020 г. на КнОС и ,за да
се произнесе взе предвид :
Производството
е образувано по постъпила въззивна жалба на С.Г.Г., ЕГН **********, с адрес: ***,
действащ чрез пълномощника адв. Е.С.Й., със съдебен адрес: ***, насочена против
решение №1033 от 06.12.2019 г. на Районен съд – Кюстендил, постановено по
гр.д.№1636 по описа за 2019 г. на същия съд. В хода на производството
въззивникът С.Г. е починал, като е заместен от законния си наследник /низходящ
от първа степен/ С.С.Г., ЕГН **********.
С
оспорвания първоинстанционен съдебен акт КнРС е признал за установено по
отношение на С.Г.Г., че вземането на „Теленор България“ ЕАД, с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление в гр.София, ЖК „Младост 4“, Бизнес Парк
София, сграда 6, в размер на 470.24 лв., представляваща незаплатени лизингови
вноски по договор за лизинг от 26.09.2015г. за периода юни 2016г. до август 2017г.,
ведно със законна лихва върху сумата, считано от 30.05.2019г. до окончателното
изплащане, за което по ч.гр.д.№1109/2019г. на КНРС е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение под №589/03.06.2019г., съществува; респ.С.Г.Г.
е осъден да заплати на „Теленор България“ ЕАД деловодни разноски в размер на
410 лв., от които 205 лв. по ч.гр.д.№1109/2019г. на КРС и 205 лв. по
гр.д.№1636/2019г. на КнРС.
Оспорваният първоинстанционен съдебен акт се приема за
неправилен, поради неговата недопустимост, незаконосъобразност и
необоснованост. Иска се отмяната му като недопустим, алтернативно като
неправилен. Претендират се разноски за
двете съдебни инстанции.
Въззивникът твърди, че съдебното решение се
изчерпва само с констатации и не съдържа изложение на приетата за установена
фактическа обстановка. Изтъква, че съдът е извършил превратна и угодна за ищеца
преценка на доказателствата. Сочи, че по делото, въпреки направени в тази
насока доказателствени искания, не е обсъдено обстоятелството, че
непосредствено след сключването на договора за лизинг, друго лице е установило
фактическата власт върху процесния телефон, използвайки и друга СИМ – карта.
Твърди, че при оспорване изявленията и фактите, съдържащи се в един частен
документ, не се открива производство по чл.193 ГПК, а доказването на посочените
в документа факти се провежда в хода на съдебното дирене, от която възможност
незаконосъобразно ответникът е бил лишен
от съда. Сочи, че при договора за лизинг, лизингодателят има възможността да
предяви претенцията си на договорно основание, като предяви осъдителен иск по
чл.347, ал.2 ТЗ вр. чл. 236, ал.2 ЗЗД и претендира присъждане на обезщетение за
ползване на веща без правно основание. Сочи, че в настоящото производство
претенцията е основана на разпоредбата на чл.59, ал.1 ЗЗД.
В срока
по чл. 263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор от насрещната страна.
Кюстендилският
окръжен съд счита, че въззивната жалба е допустима, доколкото същата е подадена
в срок и от надлежна страна.
Съдът,
след преценка на доказателствата, приема за установено следното:
С
договор за лизинг от 26.09.2015г., сключен
между „Теленор България“ЕАД- от една страна като лизингодател , и от друга – С.Г.Г.
/като лизингополучател/ е постигнато съгласие лизингодателят да предостави на
лизингополучателя за временно и възмездно ползване следното устройство :
телефон марка HUAWEI , модел P8 Silver- с
телефонен номер 359 *********, с право да придобие собствеността върху
предоставеното за ползване устройство.Лизингополучателят поел задължение да
заплати 23 месечни лизингови вноски в размер от 29.39 лв. всяка, като заплати допълнителна сума в размер на 29.39
лв., ако се възползва от правото си на придобиване на вещта.Ако посоченото
право не бъде упражнено, страните са се споразумели устройството да се върне в срок от 1 месец от
изтичане срока на договора, в противен случай е уговорена дължимостта на допълнителна сума в размер на 29.39 лв. В
договора се съдържа декларация, че с подписване на този договор мобилният
телефон му е предаден във вид годен за
употреба /чл.4/.
Размерът
на претендираните 15 бр. лизингови
вноски е 440.85 лв.Няма данни, нито се
твърди, мобилното устройство да е било върнато след изтичане срока на договора,
доколкото се поддържа и, че същото е използвано от другиго.
За
търсената сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 1109/2019 г. по описа на Районен съд –
Кюстендил, ведно със законната лихва от подаване на заявлението,/30.05.2019г./,
като в полза на заявителя „Теленор България“ЕАД е присъдена и сумата от 205
лева – разноски за заповедното производство.
След
получаване на съобщение за подадено от длъжника по заповедта възражение , е
предявен настоящият иск – като съобщението е получено на 08.07.2019г., а искът
е предявен на 08.08.2019г.-т.е.в срока по чл.415 ГПК, и е допустим.
Съобразно
изложеното, въззивният съд приема от правна страна следното:
Искът
е установителен – с правно основание чл. 422, ал.
1 от ГПК, вр. с чл. 345, ал.
1 от ТЗ, вр. с 79 от ЗЗД
-установяване на облигационното задължение е на договорно основание- като
задължение за плащане на лизингови вноски
по договор за финансов лизинг между страните, а не на плоскостта на
неоснователното обогатяване.
Съгласно
чл. 345, ал.
1 от ТЗ, вр. с чл. 232, ал.
2 от ЗЗД лизингополучателят има задължение да заплаща цената и
разходите, свързани с ползването на вещта.
По
делото е представен договор за лизинг от 26.09.2015 г., от който се установява,
че на посочената дата между посочените страни е възникнало валидно облигационно
правоотношение, по силата на което ищецът- като лизингодател- се е задължил да
предостави на ответника- като лизингополучател, за временно и възмездно
ползване описаното по-горе мобилно устройство и
лизингополучателят се е задължил да заплати лизинговата цена на 23 равни месечни лизингови вноски, всяка в
размер на 29,39 лева с ДДС. Правното действие на сключения договор за лизинг
попада под приложното поле на ТЗ, тъй като учреденото от него договорно
правоотношение е възникнало между лица, едно от които е търговец и е свързано с
упражняваното от него занятие /арг. чл. 286, ал.
1 от ТЗ/.
За
договора за лизинг се прилагат съответно правилата за договора за наем. С оглед
на това и двата договора са консенсуални и се считат за сключени от момента на
постигане на съгласие между страните по съществените им елементи. В този случай
самото предаване на вещта, която е предмет на тези договори, не е предпоставка
за възникване на задължението на лизингополучателя, /респ. наемателя/ да
заплаща дължимото се на насрещната страна възнаграждение. Това задължение
възниква от момента на сключване на договора, тъй като договорът , както се
посочи , е консенсуален, а не реален . Това означава, че лизинговите вноски се
дължат, независимо от това дали лизингополучателят реално ползва лизинговия
обект, или не- те се дължат за предоставеното право да бъде ползван /изрично Определение
№ 247 от 28.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 4079/2013 г., II т. о., ТК/.
От приложения в първоинстанционното производство
договор се установява, че вещта- предмет на процесния договор за финансов
лизинг, е била предадена от лизингодателя на лизингополучателя в състояние,
годно за уговореното между страните употребление.Съгласно чл. 4 от
договора, с подписването му лизингополучателят е декларирал, че лизингодателят
му е предал устройството във вид годен за употреба, заедно с всички
принадлежности и документи към устройството. Това изявление представлява
извънсъдебно признание на неизгоден за ответника факт, поради което настоящият
съдебен състав счита, че ищецът е изпълнил основното си задължение по договора
за лизинг. Предаването на вещта е
удостоверено с подписването на договора, който в тази си част има характер
на приемо-предавателен протокол. Същото
представлява, както се посочи, извънсъдебно признание на самия ответник за
неизгодните за него факти, а именно – че вещта е предадена от ищеца и получена
от ответника. Следователно, касае се до подписан от оспорващата страна частен
удостоверителен документ в указаната част. В качеството на такъв, същият има
голяма доказателствена стойност/ Ж. С., БГПП, изд. 2012 г., стр. 282/, като
тежестта да установи неговата невярност е на оспорващия ответник, чието
изявление се обективира/срвн. решение № 261/22.01.2014 г. по гр. д. № 2354/2013
г. на ВКС, ІІІ г.о. и др./. Това е така, защото по естеството си извънсъдебните
признания са достатъчни да формират сигурно убеждение в съда за наличието на
фактите, които удостоверяват. Това убеждение обаче може да бъде разколебано или
отречено, ако по делото са ангажирани други доказателства, оборващи верността на горните извънсъдебни признания. Интерес да
ангажира такива има само оспорващия ги ответник. Това доказване обаче не може
да се извърши чрез свидетели предвид забраната по чл. 164, ал.
1, т. 6 ГПК /срвн.Решение №
1087 /01.05.2018 г. на САС по т. д. № 5888/2017 г./.
При
изпълнение на престацията за предаване на лизинговата вещ правното задължение на лизингополучателя
за плащане на лизинговото възнаграждение е станало изискуемо съобразно
уговореното, тъй като не се оспорва подписа на лизингополучателя, положен в
същия договор /л.9 от делото на КнРС/, а дали самата вещ е ползвана по-нататък
от тази страна или трето лице, е факт, стоящ извън процесното правоотношение /т.е.неотносимо
е направеното искането за установяване лицето, „установило фактическа власт
върху процесния телефон“,вкл.записи от камери/.Още повече, че в случая липсва
надлежно въведено възражение или претенция както за унищожаването на
договора при усл. на чл. 32 от ЗЗД
, така и наличие на волеизявление за разваляне на договора, ако са били налице
законовите предпоставки за упражняване правото на изправната страна по чл. 87 ЗЗД. Ето защо, направените
доказателствени искания първоинстанционният съд с определението си по чл.146 ГПК е счел за неотносими, като същите биха били относими към друго
правоотношение, с различна доказателствена тежест. Такива искания отново изрично са поддържани от въззивната
страна и след конституиране на правоприемника на първоначалния
ответник/въззивник в настоящото производство/ - видно от депозираната след
проведеното открито съдебно заседание
молба вх.№4647 от 20.07.2020г.Въззивният съд е оставил същите без
уважение и не намира основание за последваща промяна на становището си, като с
оглед изложеното по-горе, счита, че заявените от въззивната страна
доказателствени искания не попадат под хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК,
доколкото районният съд при недопускането на същите е мотивирал извода си
относно неотносимостта им към предмета на доказване в това производство, който
довод /при посочените правни съображения/ се споделя и от настоящата инстанция.
Обстоятелството,
че възникналото от процесния договор за лизинг парично задължение е изпълнено,
подлежи на пълно и главно доказване от ответника. Ответната страна по иска
/сега въззивна/ не е установила в хода
на процеса това плащане за посочения брой лизингови вноски. Ето защо настоящият
съдебен състав счита, че претендираните лизингови вноски са дължими, т.е. искът се явява основателен
следва да бъде уважен, както това е сторил първоинстанционният съд.
Присъдените
разноски в полза на „Теленор България“ ЕАД, са удостоверени чрез договори за
правна защита и съдействие , в които се сочи за платено адвокатско
възнаграждение в размер на по 180лв.- за заповедното и за първоинстанционното
производства, съответно за удостоверяване на разходите за държавна такса са
представени платежни нареждания/вносни бележки/ за внасяне на суми по 25лв.на
посоченото основание по сметка на КнРС.Предвид направеното възражение за
прекомерност на възнаграждението и с оглед разпоредбите на чл.7,ал.2,т.1 и ал.7
от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, присъдените възнаграждения следва да бъдат редуцирани в размер
на по 100лв.за заповедното и за първоинстанционното производства, т.е.общия
размер на дължими разноски в полза на въззиваемата страна възлиза на 250лв.
За настоящото въззивно производство от
въззиваемата страна не се претендират разноски, респ.такива не се присъждат, а
с оглед изхода на спора на въззивната страна такива не се дължат
Воден
от изложеното, Кюстендилският окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение №1033 от 06.12.2019 г., постановено по гр.д.№1636 / 2019г. на Районен
съд – Кюстендил, като по иск на „Теленор България“ ЕАД, с ЕИК ***, със седалище
и адрес на управление в гр.София, ЖК „Младост 4“, Бизнес Парк София, сграда 6,
се признава за установено по отношение на С.С.Г. , ЕГН **********,с адрес:***,
/ като правоприемник на починалия в хода на въззивното производство въззивник С.Г.Г.,
с ЕГН **********/, че вземането на „Теленор България“ ЕАД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление в гр.София, ЖК „Младост 4“, Бизнес Парк София,
сграда 6 в размер на 470.24 лв., представляваща незаплатени лизингови вноски по
договор за лизинг от 26.09.2015г. за периода юни 2016г. до август 2017г., ведно
със законна лихва върху сумата, считано от 30.05.2019г. до окончателното
изплащане, за което по ч.гр.д.№1109/2019г. на КРС е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение под №589/03.06.2019г., съществува.
ОТМЕНЯ горепосоченото решение в частта, в която С.Г.Г.
е осъден да заплати на „Теленор България“ ЕАД деловодни разноски в размер на
410 лв., от които 205 лв. по ч.гр.д.№1109/2019г. на КРС и 205 лв. по
гр.д.№1636/2019г. на КРС, като вместо това постанови:
ОСЪЖДА С.С.Г.
ЕГН **********,с адрес:г***, /като правоприемник на починалия в хода на
въззивното производство въззивник С.Г.Г., с ЕГН **********/, да заплати на
„Теленор България“ ЕАД деловодни разноски в размер на общо 250лв. , от които 125
лв. по ч.гр.д.№1109/2019г. на КнРС и 125 лв. по гр.д.№1636/2019г. на КнРС.
Настоящото
решение не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове:
1.
2.