О
П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ …..………../…………...2020 г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, Втори състав в закрито съдебно, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРЕНА ПЕТКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НАТАЛИЯ НЕДЕЛЧЕВА
МЛ. С. НАСУФ ИСМАЛ
като разгледа докладваното от съдия Петкова
частно гражданско дело № 1125 по описа за
2020 г.,
за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.
Образувано е по частна жалба с вх. № 22036/17.03.2020 г., подадена от Е.Н.Д., чрез адв. Р.Й.,
срещу Определение № 3713/06.03.2020 г., постановено по гр. дело № 17498/2019 г.
на Варненски районен съд, с което е прекратено производството по делото.
В жалбата се излага становище за неправилност на постановения акт и на
извода за липса на компетентност на Варненски районен съд да разгледа спора за
родителските права. Твърди се, че е налице изключваща компетентност от общите
правила, съгласно чл. 3 от Регламент № 2201/2003, тъй като е налице особена
връзка на детето с Република България, която е мястото, определящо
гражданството на детето и обичайното местопребиваване на неговата майка. Сочи,
че в Кралство Испания майката е без работа, без осигурено жилище и без семейна
подкрепа. Претендира се отмяна на обжалваното определение.
В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК е депозиран отговор от А.Л. Де Ла Игера В., чрез адв. П.К., с който се моли да бъде оставена
без уважения жалбата и оставено в сила обжалваното определение, като правилно и
законосъобразно. Излага съображения за липса на компетентност на българския съд
да разгледа спора, съобразно разпоредбите на чл. 8 и чл. 10 от Регламент /ЕО/ №
2201/2003. Твърди, че бащата е дал съгласие детето да посети за срок до 45 дни
родината на майката, но не е декларирал съгласие за трайно установяване и
преимуществено живеене в Република България.
За да се произнесе, въззивният съд взе предвид
следното:
Частната жалба е
подадена в срок, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане от
настоящия състав на ВОС.
Разгледана по същество частната жалба е неоснователна, по следните
съображения:
Варненският районен съд е сезиран с искова молба, подадена на 25.10.2019 г.
от Е.Н.Д. против А.Л. Де Ла Игера В., с която е
предявен иск с правно основание чл. 127, ал. 2 от СК за предоставяне на
родителските права по отношение на детето Алехандро
Де Ла Игера Димитров на майката Е.Н.Д., при която да
бъде определено местоживеенето на детето, за определяне на режим на личен
контакт на бащата А.Л. Де Ла Игера В. с детето, както
и за осъждане на бащата да заплаща в полза на детето месечна издръжка в размер
на 1000 лева.
В срока по чл. 131 от ГПК, ответникът е направил възражение за липса на
международна компетентност на българския съд по Регламент № 2201/2003.
С обжалваното Определение № 3713/06.03.2020 г., първоинстанционният съд е преценил,
че не е компетентен да разгледа делото, поради което на основание чл. 17 от
Регламент № 2201/2003 е приел, че следва да прогласи това, като е прекратил
образуваното пред него производство. За да постанови определението си, Варненският
районен съд е приел, че обичайното местопребиваване на детето е в Кралство
Испания и не са налице предпоставките, изключващи компетентността на испанския
съд, съобразно разпоредбите на Регламент № 2201/2003. Съдът не е дал указания
на страните да сезират компетентния испански съд, тъй като е установил, че това
е сторено.
Настоящият състав на ВОС споделя изцяло изводите на районния съд и приема
обжалваното определение за прекратяване на производството за правилно и
законосъобразно.
Не е спорно между страните, а и се установява от представените към исковата
молба писмени доказателства, че детето Алехандро Де
Ла Игера Димитров е родено на *** г. в Испания от
съвместното съжителство на страните, същото е испански гражданин и е живяло в
Кралство Испания от раждането си до *** г., когато пристига с майка си в
Република България.
Предявеният иск следва да бъде квалифициран като такъв за родителската
отговорност и издръжката по отношение на малолетното дете на страните, които са
граждани на различни държави-членки на ЕС, поради което следва да бъдат
приложени разпоредбите на Регламент /ЕО/ № 2201/2003 на Съвета относно
компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела
и делата, свързани с родителската отговорност и Регламент /ЕО/ № 4/2009 на
Съвета относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението
на съдебни решения и сътрудничеството по въпроси, свързани със задължения за
издръжка.
Разпоредбата на чл. 8 от Регламент /ЕО/ № 2201/2003 възлага обща
компетентност на съдилищата на държава-членка по дела, свързани с родителската
отговорност за дете, ако детето има обичайно местопребиваване в тази
държава-членка по времето, когато съдът е сезиран, при спазването на условията
на чл. 9, чл. 10 и чл. 12 от същия Регламент. По аргумент от противното – ако
не са налице посочените в Регламента изключения, компетентността на съда следва
да бъде определена, съобразно обичайното местопребиваване на детето към
релевантния момент – датата на подаване на исковата молба (чл. 16 от
Регламента).
В разпоредбите на Регламент /ЕО/ № 2201/2003 не се съдържа легална
дефиниция на понятието „обичайно местопребиваване на детето“, поради което
същото е разяснено посредством тълкувателната практика на Съда на ЕС в
Решението по дело С-497/10. Практиката на Съда на ЕС е задължителна за
националните съдилища, поради което, за да прецени своята компетентност съдът,
сезиран с иск за родителска отговорност, следва да съобрази даденото от СЕС
тълкуване на термина „обичайно местопребиваване на детето“, респективно да
прецени наличието на съответните териториални и социални елементи.
Според даденото от СЕС тълкуване, „Понятието „обичайно местопребиваване“ по
смисъла на членове 8 и 10 от Регламент № 2201/2003 относно компетентността,
признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата,
свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент № 1347/2000,
трябва да се тълкува в смисъл, че това е мястото, което отразява определена
интеграция на детето в социална и семейна среда. За тази цел, когато се разглежда
положението на дете в кърмаческа възраст, което
пребивава само от няколко дена с майка си в държава члена, в която е било
отведено и която е различна от държавата членка на обичайното му
местопребиваване, трябва по-специално да се вземат предвид продължителността,
редовността, условията и причините за престоя на територията на тази
държава-членка и за преместването на майката в тази държава, от една страна, а
от друга – особено предвид възрастта на детето – географският и семейният
произход на майката, както и семейните и социалните отношения, поддържани от
нея и детето в тази държава-членка. Националната юрисдикция следва да установи
обичайното местопребиваване на детето, като държа сметка за съвкупността от
специфичните за конкретния случай фактически обстоятелства.“.
При съобразяване със задължителното тълкуване на СЕС, настоящият състав на
ВОС, приема, че обичайното местопребиваване на детето Алехандро
Де Ла Игера Димитров е Кралство Испания. Детето е
родено в Кралство Испания на 14.07.2017 г., гражданин е посочената държава и е
живяло в нея до 10.09.2019 г. (2 години 1 месец и 27 дни). Детето е пристигнало
в Република България на 10.09.2019 г. и до подаването на исковата молба на
25.10.2019 г. е пребивавало в тази държава-членка 45 дни. Макар Република
България да се свързва с географския и семейния произход на майката, за краткия
си няколко дневен престой в тази държава не би могло да се приема, че е налице трайна
интеграция на детето в социална и семейна среда. От материалите по делото се
установява, че майката на детето е живяла на територията на Кралство Испания
много преди неговото раждане ( от 2012-2013 г.) до 10.09.2019 г., поради което
не може да бъде направен извод, че същата има трайно изградени и поддържани
семейни, трудови или социални отношения в Република България. Следва да се
отбележи също, че бащата на детето А.Л. Де Ла Игера В.
е дал изрично съгласие детето да пътува с майка си за период не по-дълъг от 45
дни. Няма данни бащата да е давал съгласието си за промяна на обичайното
местопребиваване на детето от Кралство Испания в Република България. В тази
връзка е и изявлението на бащата, че след изтичането на 45-дневния период,
детето се задържа незаконно на територията на Република България. По тези
съображения съдът приема,че пътуването на детето и майката до Република
България следва да се разглежда като такова с цел гостуване на роднини в
определен срок, за който родителите на детето са постигнали съгласие, след
който срок детето е следва да се завърне в Кралство Испания. Не е налице
промяна в обичайното местопребиваване на детето към датата на сезиране на
Варненски районен съд с исковата молба.
Общата компетентност на съдебните органи на Кралство Испания би могла да
бъде преодоляна, само в изрично посочени случаи – чл. 9, чл. 10 и чл. 12 от Регламент
/ЕО/ № 2201/2003. В конкретния случай не е налице нито една от предвидените
хипотези: не са осъществени предпоставките на чл. 9 от Регламента, тъй като не
е налице правомерна промяна в обичайното местопребиваване на детето, още
по-малко Република България да е държавата-членка на предишното местоживеене на
детето, а и предявеният иск не попада в приложното поле на тази норма. Също
така не е налице приемане на компетентността на българския съд от носителя на
правото на лични отношения – напротив бащата е направил възражение за липса на
компетентност на ВРС. Не е налице и хипотезата на чл. 10 от Регламента, тъй
като спора не се отнася за случай на отвличане - неправомерно отвеждане или
задържане на дете, което е имало преди тези незаконосъобразни действия обичайно
местопребиваване в Република България. Не са налице предвидените в чл. 12, § 1
от Регламента предпоставки за пророгация на
компетентността, тъй като липсва втората кумулативна предпоставка по буква Б –
компетентността на българския съд а е приета от страните изрично към датата на
сезиране. Пред ВРС ответникът е оспорил компетентността на този съд още с
отговора на исковата молба. В тази насока е задължителната практика на Съда на
ЕС по приложението на Регламента – Решението по дело С-656/13 и Решението по
дело С-565/16, с които е прието, че „наличието на изрично или недвусмислено
съгласие по смисъла на чл. 12 от Регламента явно не може да бъде установено,
когато въпросният съд е сезиран единствено по инициатива на една от страните в
производството и когато по-късно другата страна в това производство още с
първото си процесуално действие в рамките на същото производство оспори
компетентността на сезирания съд. ", както и че "не е налице такова
съгласие относно пророгацията на компетентност, ако
само едната страна сезира съда, а другата встъпи по-късно в производството пред
същия съд, но за да оспори неговата компетентност".
С оглед липсата на изрично посочени изключения, спорът следва да бъде
разгледан и разрешен по правилата на общата компетентност, прогласена в чл. 8
от Регламент /ЕО/ № 2201/2003 – от съда по обичайното местопребиваване на
детето към момента на сезиране с исковата молба. Компетентен да разгледа спора
за родителската отговорност е съдът в Марбея,
Кралство Испания, за който има данни да е сезиран от бащата.
Неподведомствен на българския съд е и съединеният иск за издръжка на
детето, доколкото не се установи наличието на предпоставките по чл. 3 от
Регламент /ЕО/ № 4/2009 на Съвета относно компетентността, приложимото право,
признаването и изпълнението на съдебни решения и сътрудничеството по въпроси,
свързани със задължения за издръжка. Съгласно буква Г на посочената норма,
компетентността по искове за издръжка е предоставена на съда, който е
компетентен да разгледа иска за родителската отговорност, когато искането за
издръжка допълва този иск.
При тази фактическа и правна установеност, въззивният съд приема, че
образуваното производство по искова молба на Е.Н.Д. срещу А.Л. Де Ла Игера В. не попада в международната компетентност на
българския съд. Варненският районен съд не е компетентен да разгледа спора за
определяне на родителските права, режима на лични контакти с детето Алехандро Де Ла Игера Димитров и
за неговата издръжка, поради което производството подлежи на прекратяване.
Постановеното прекратително определение е правилно и законосъобразно, поради което следва да
бъде потвърдено.
Мотивиран от изложеното, съставът
на ВОС
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 3713/06.03.2020 г., постановено по гр. дело № 17498/2019 г. по описа
на ВРС, ХLVIІ-ми
с-в, с която е прекратено производството по делото.
Определението подлежи на обжалване с частна касационна
жалба пред Върховен касационен съд, в едноседмичен срок от съобщението до
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.