№ 52
гр. София, 21.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XV ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Величка Маринкова
Членове:Даниела Талева
Кристина Гюрова
при участието на секретаря Весела Ал. Венева
в присъствието на прокурора Н. Ив. Г.
като разгледа докладваното от Величка Маринкова Въззивно наказателно
дело от общ характер № 20211100604021 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава ХХІ от НПК.
С присъда от 22.06.2021 г. по НОХД №12118/2019 г., СРС, НО, 12 състав е признал
подсъдимия Д. Г. ИВ. за невиновен за извършено от него престъпление по чл.343, ал.1, б.Б,
предл.2 вр. чл.342, ал.1, пр.2 от НК, като на основание чл.304 от НПК го е оправдал изцяло
по така повдигнатото му обвинение.
С отделно протоколно определение, постановено след произнА.не и обявяване на
присъдата по делото, съдът се е произнесъл по направените по делото разноски, като е
постановил същите да останат за сметка на държавата.
Срещу присъдата в законоустановения срок е постъпила жалба от особения
представител на частния обвинител А.П.- Д.- адв.П.К. и протест от прокурор при СРП.
В жалбата и протеста се излагат становища за незаконосъобразност на така
постановената присъда, като се твърди, че подсъдимият се е движил със скорост над
разрешената такава, която в случая е била 30 км/ч, а неговата скорост е била 56 км/ч. и
особеният представител и прокурорът от СРП поддържат, че именно това неправомерно
поведение на подсъдимия е в пряка причинно следствена връзка с настъпилото ПТП и
причинените в резултат на него тежки телесни увреждания на пострадалата.
1
Искат от въззивния съд да отмени присъдата на СРС и да постанови нова, с която да
признае подсъдимия за виновен по повдигнатото му обвинение и да му наложи справедливо
наказание, като в частност прокурорът прави искане за налагане на наказание в размер на 5
месеца лишаване от свобода с 3 годишен изпитателен срок, както и подсъдимият да бъде
осъден да заплати и всички направени по делото разноски.
В жалбата и протеста не се иска събирането на нови доказателства.
Въззивният съд по реда на чл.327 от НПК е преценил, че за изясняване на
обстоятелствата по делото не се налага разпит на подсъдимия, на свидетели и на вещи лица,
както и събирането на нови писмени и веществени доказателства.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд, прокурорът при СГП заявява, че
поддържа протеста на СРП, тъй като намира присъдата за неправилна. Счита, че фактите са
били правилно изяснени от СРС, но на база установените факти е приложил превратно
правото. Твърди, че безспорно установено е, че в първия момент, в който пострадалата е
представлявала опасност за движението, подсъдимият с управлявания от него автомобил се
е намирал на 26 м. преди мястото на удара, като е управлявал автомобила в този момент със
скорост около 56 км/ч. Оттам насетне, съдът директно е сметнал, че скоростта, с която е
управлявал подсъдимият, макар и да е неразрешена, същата не е в пряка причинно-
следствена връзка с ПТП-то и настъпилия удар и оттам настъпилите вреди, позовавайки се
на заключението на вещите лица, че дори със скорост от 50 км/ч, която би била разрешената
такава, ударът е бил непредотвратим. Счита, че съдът е игнорирал следните обстоятелства:
Мястото на удара се намира между две пешеходни пътеки, като се намира и след пътен
знак Б-26 - ограничение на скоростта до 30 км/ч. Освен това при първата пешеходна пътека
има и други знаци, които указват за наличие на пешеходна пътека и за неравност. В този
смисъл според него за подсъдимия още в този момент, в който е възникнала опасността за
първи път е възникнало задължението да съобрази скоростта си с пътната обстановка, с
посочените пътни знаци, които индикират, че е възможно да възникне опасност за движение
по пътищата. Действително му е повдигнато обвинение за нарушения на чл.21 от ЗДвП, т.е.,
че е управлявал автомобила с неразрешена скорост, но известно е, че неразрешената скорост
се явява винаги и несъобразена. При положение, че е налице и константна съдебна практика,
вкл. и ТР № 2/2016 г. при посочване на всички факти и обстоятелства за СРС не е имало
никаква пречка да преквалифицира допуснатото нарушение на правилата за движение като
такова по чл. 20, ал.2, изр. 1 от ЗДвП, а именно управление на автомобила с несъобразена
скорост, като съобразената би била 30 км/ч и при тази скорост от 30 км/ч, разбира се ударът
би бил предотвратим, тъй като мястото на удара е извън опасната зона за спиране. Намира,
че това е било възможно, тъй като съдът е приел, че мястото на удара се намира след знака
Б-26, което означава, че той е в неговото приложно поле, а за подсъдимия при всички
положения е възникнало задължението и да намали скоростта. Ето защо счита, че сме
изправени пред неправилна присъда, която следва да бъде отменена и вместо нея въззивният
съд да постанови нова осъдителна присъда, с която да признае подсъдимия за виновен по
повдигнатото обвинение и му наложи съответно справедливо наказание.
2
Особеният представител на пострадалата и частна обвинителка А.П.- адв.К. заявява,
че Поддържа изцяло жалбата, като се има предвид доводите и съображенията, които е
изложила в нея. Счита, че това, че пострадалата е инвалид и се движи по нестандартен
начин не оневинява водача на МПС. Същият трябва да го управлява съгласно изискванията
на закона, особено в населените места. Законодателят именно за това е предвидил в
населените места скоростта за движение да е такава в конкретния случай максимално
разрешената 30 км/ч, така че водачът да може да реагира и да избегне ПТП. Смята, че
всякакви интерпретации от типа, че и при съобразена скорост пак щеше да бъде същия
резултат е меко казано безобразие. Именно безотговорното поведение на подсъдимия и
незачитането на изискванията на правилата за движение по пътищата, визирани в ЗДвП е
довело до ПТП, с което А. е пострадала до такава степен, че няма никаква съвместимост с
най-елементарните норми на живот. Счита, че подсъдимият Д.И. за постигане целите на чл.
36 от НК следва да понесе наказание като към него се приложи цялата строгост на закона,
тъй като обвинението е доказно по ясен и категоричен начин.
Моли въззивния съд да отмени присъдата на СРС и да постанови нова, с която да
признае подсъдимия за виновен и да му наложи наказание за престъпление по чл. 343, ал. 1,
б. Б от НК.
Защитникът на подсъдимия Д.Г.- адв.Д. заявява, че нито едно от твърденията на
държавното и частно обвинение не намира опора в доказателствения материал, поради
което и няма основание за промяна на първоинстанционната присъда. Поддържа, че от
показанията на разпитаните трима свидетели- очевидци на деянието- С., С. и И.М. се
установява фактическата обстановка по делото, сочеща на това, че е било изключително
тъмно, имало е паркирани от дясната страна автомобили, пострадалата, се е придвижвала
изключително особено- седнала и на подскоци, като двете свидетелки са успели да
определят пострадалата като човешко същество, едва когато са били на 1 метър от нея,
толкова тъмно е било. Подчертава, че пострадалата е започнала да пресича между паркирани
автомобили- факт, който е игнориран още в ДП, поради което се е наложило изготвянето и
на нови експертизи в хода на съдебното следствие. Не отрича, че преди мястото където е
настъпило ПТП, е имало знак Б-26, който ограничава скоростта на 30 км/ч за водачите на
автомобилите, само че опасността за водача е настъпила на 26,49 м. преди мястото на ПТП,
или на близо 19 м. преди този знак, който ограничава скоростта на 30 км/ч, поради което
счита, че изключително некоректно прокуратурата е формулирала обвинителната теза. Тя е
повдигнала, имайки предвизия обвинение на подсъдимия, с идеята, че той ще наруши тази
правна норма, регламентираща движение с 30 км/ч, само че той е реагирал на опасността на
26,49 м., т.е. преди мястото на знака.
Отделно от това всичките експертизи, които са допуснати по делото говорят, че
недвусмислено пострадалата е попаднала в неговата опасна зона, така че дали той се е
движел с 50 км/ч, 56 км/ч и при 50 км/ч неговият удар е бил непредотвратим, т.е. за да не
настъпи удар е трябвало да се движи с около 28 км/ч, каквото той не е имал дължимо
поведение 18 м. преди знака.
3
Ето защо, имайки предвид всички тези факти и обстоятелства и позовавайки се ТР №
2/2016 г., където ВКС е казал, че приложението на чл.15 може да намери опора и смисъл
винаги във всеки един конкретен случай, счита, че в конкретния случай скоростта не е в
причинно-следствена връзка с настъпилия резултат. Твърди, че подсъдимият се е движел със
скорост, която му е позволявала да спре в зоната на осветяване на късите светлини, не е
имало други форсмажорни обстоятелства, които да налагат някакво друго специфично
дължимо поведение и ето защо, поради тази причина счита, че съдът, анализирайки целия
доказателствен материал е стигнал и до правилните, обосновани и законосъобразни правни
изводи на база на целия обективно събран доказателствен материал. В подкрепа на своята
теза сочи решение по касационно производство № 966/20 г. на 1 НО, и решения на САС по
ВНОХД № 1286/2011 г. на 2 въззивен състав и решение по ВНОХД № 639/2012 г. на 1
въззивен състав, които и двете присъди оправдателни са потвърдени от ВКС. В заключение
моли въззивния съд да потвърди присъдата на СРС.
Подсъдимият Д.И. заявява, че потвърждава казаното от защитника си, като в
последната си дума заявява, че съжалява за случилото се. Твърди, че със сигурност не го е
искал и със сигурност не е могъл да го предвиди. От около 7 г. вече живее с тази случка и с
оглед всички събрани доказателства по делото смята, че няма вина за случилото се, като
моли въззивния съда да потвърди присъдата на първата инстанция.
Софийски градски съд, след като обсъди доводите в жалбата протеста, както и тези,
изложени в съдебно заседание от страните‚ и след като в съответствие с чл.314 от НПК
провери изцяло правилността на атакуваната присъда, констатира, че са налице основания
за нейната отмяна и за връщане на делото на СРС, поради допуснати съществени
процесуални нарушения на тази фаза и най- вече при изготвяне на мотивите на съда към
присъдата.
За разлика от прокурора, въззивният съд счита, че първостепенният такъв не е изяснил
правилно, точно и коректно фактическата обстановка по делото и всички относими към
конкретния случай факти и обстоятелства, което е видно от мотивите към присъдата-
същите са вътрешно противоречиви, неясни и не позволяват да се прецени какво е приел за
установено първия съд, съответно на база на кои конкретни обстоятелства е направил своите
правни изводи, които също така са взаимнопротиворечиви и поради това неясни и лишени
от каквато и да е било правна и житейска логика.
На практика липсват годни (непротиворечиви, ясни, последователни и логични)
мотиви, които да бъдат обект на контрол от въззивната инстанция. Това не позволява на
последната да прецени дали първостепенния съд е изяснил правилно и вярно фактическата
обстановка по делото и в този смисъл дали е стигнал до правилни правни изводи, които
както вече бе посочени са и правно абсурдни в своята заключителна част.
Видно от мотивите към присъдата, СРС е приел, че на инкриминираната дата, подс.И. е
управлявал МПС по бул.Райко Даскалов с посока на движение от бул.Пенчо Владигеров към
4
ул.Добринова скала, като се движил в дясната лента от двете ленти за посоката му на
движение. Малко след това съдът приема за установено, че по посоката на движение на
лекия автомобил, управляван от подс.И. „върху тротоарните площи и в част от лявата
лента за движение”, успоредно на пътя били паркирани леки автомобили. Така записаното в
мотивите към присъдата е абсолютно непонятно откъм фактическа страна и не позволява да
се установи какво е имал предвид съда, съответно какво е приел за установено- къде са се
намирали паркираните автомобили- дали върху тротоарната площ, дали върху пътното
платно, а в последния случай в коя пътна лента, съответно препятствали ли движението на
МПС по пътното платно и ако да в коя от двете пътни ленти и коя посока на движение- дали
в тази на подсъдимия или в обратна. Това обстоятелство очевидно е от изключително
значение за конкретния случай, доколкото и видно и от пледоарията на защитника на
подсъдимия, адв.Д. твърди пострадалата да е излязла на пътното платно измежду паркирани
на същото автомобили, което според него очевидно е препятствало възможността на
подсъдимия да я възприеме своевременно. От мотивите на съда обаче не става ясно какво е
приел той за установено, тъй като написаното е вътрешно противоречиво и неясно, като
никъде в мотивите си съдът не е посочил дали тези автомобили са препятствали по някакъв
начин видимостта на подсъдимия към пострадалата и към мястото на ПТП или не. Тази
неяснота в мотивите се засилва още повече, доколкото се твърди подс.И. да се е движил в
дясната от двете пътни ленти за посоката му на движение, а пострадалата да е предприела
пресичане на пътното платно от дясно на ляво спрямо посоката му на движение, „излизайки
измежду паркирани на пътното платно автомобили”. Всеки средно интелигентен човек,
четейки мотивите на съда би останал в недоумение каква точно е била конкретната
фактическа обстановка в случая и къде според съда са се намирали въпросните паркирани
автомобили- върху тротоарната площ, върху част от лявата лента за движение по посоката
на движение на автомобила на подсъдимия (както е записал съда в мотивите си) или върху
дясната такава (ако се приеме, че пострадалата е излязла измежду тях предвижвайки се
отдясно спрямо посоката на движение на автомобила на подсъдимия), а в последния случай
и ако това е било така, то заемали ли са те цялата пътна лента и позволявало ли е това на
подсъдимия да се движи с управлявания от него автомобил в тази пътна лента, както твърди
съдът по- горе в мотивите си ? Тази неяснота още повече се засилва, с оглед записаното в
мотивите на съда, че преди да предприеме пресичане на пътното платно, пострадалата А. Д.
е седяла до тротоара- перпендикулярно на платното за движение, което навежда на мисълта,
че според съда преди да предприеме пресичане тя е била на самото пътно платно. Съдът не
сочи обаче пострадалата да е седяла между паркирани на пътното платно автомобили, а
твърди да е била само между две пешеходни пътеки в района на спирката на бл.519. На база
така записаните в мотивите на съда факти, които той е приел за установено за въззивния съд
изобщо не става ясно каква е била конкретната фактическа обстановка в района на ПТП,
къде са се намирали паркираните автомобили, ограничавали ли са видимостта на
подсъдимия към пострадалата, както и движението му в дясната пътна лента в района на
ПТП. Между впрочем от мотивите на съда така и не става ясно къде точно е настъпило
ПТП- дали в лявата или в дясната пътна лента по посоката на движение на автомобила на
5
подсъдимия, тъй като съдът така и не е посочил всяка лента с каква ширина е, нито е
посочил къде по ширина на пътното платно се е намирала пострадалата, когато подсъдимият
е имал обективна възможност да я възприеме за първи път, както и в коя част на пътното
платно се е намирала тя- била ли е излязла вече изцяло или само отчасти измежду
автомобилите, които се твърди да са били паркирани някъде в района на ПТП, в коя лента за
движение се е намирала- лявата, дясната или по средата на двете, съответно с коя част на
тялото си е била навлязла в съответната лента за движение. Това е от особено значение с
оглед възприетото от съда, че пострадалата се е предвижвала приплъзвайки се напред със
седалищните си части, бутайки с ръце патериците си и отласквайки тялото си напред. Това
предполага, че краката на пострадалата са били по- напред от тялото й и в този смисъл
възниква и логично въпросът към кой момент подсъдимият обективно е могъл да възприеме
пострадалата и коя част от тялото й е могъл да възприеме най- напред, съответно къде се е
намирала тя в този момент, на какво разстояние е бил подсъдимият с управлявания от него
автомобил по същото време и в този смисъл към кой момент за него е възникнала
опасността. Действително в мотивите си съдът е цитирал заключението на изготвената в
хода на съдебното следствие КМАвТЕ, което е кредитирал и според което „отстоянието на
челната част на автомобила до мястото на удара към момента, в който подсъдимият е имал
техническа възможност да възприеме пострадалата върху пътното платно е било 26,49 м”.
Но нито от така цитираното заключение, нито от мотивите на съда става ясно в коя част на
пътното платно и в коя лента за движение се е движил в този момент подсъдимият с
управлявания от него автомобил, съответно е настъпило ПТП, както и коя част от тялото на
пострадалата е могъл да забележи за първи път подсъдимият, а така също имал ли е той
обективна възможност да я възприеме докато тя все още е седяла до тротоара с крака
перпендикулярно на платното за движение и ако не, поради какви причини, доколкото е
твърди и от съда, че ударът е настъпил на около 2,9 до 3.3 м вляво от десния край на
асфалтовата настилка на бул.Райко Даскалов по посоката на движение на автомобила на
подсъдимия. Може само да се предполага, че автомобилите, които са били паркирани в
района на ПТП са препятствали по някакъв начин видимостта на подсъдимия, но как и по
какъв начин не става ясно, най- малкото поради това, че не става ясно от мотивите къде са
били паркирани тези автомобили и къде се е намирала пострадалата спрямо тях в момента, в
който подсъдимият е имал обективна възможност да я възприеме за първи път на пътното
платно. Все въпроси, които съдът не си е поставил и не е изяснил, като по този начин за
въззивния съд, така и не става ясно от мотивите на съда какъв е точно механизмът на ПТП.
Не е изяснено от съда и не става ясно от мотивите му и това дали подсъдимият е
предприел спиране (т.е. дали е задействал спирачната система на автомобила) към момента,
в който за първи път обективно е могъл да възприеме пострадалата като опасност на
пътното платно или не, съответно каква е била скоростта му на движение към момента на
удара- дали тази от 56 км/ч, с която се е движил преди удара или с по- ниска такава. Въпрос,
който също се явява от съществено значение за правилното решаване на конкретния казус,
предвид приетото за установено от първата инстанция, че ПТП е възникнало в района между
две пешеходни пътеки и след поставения в района знак В26, ограничаващ скоростта на
6
движение на МП до 30 км/ч. При така приетото от първата инстанция не става ясна
позицията на последната, бил ли е подсъдимият в нарушение на правилата на този знак и на
другите, установени в района на ПТП, още преди първата пешеходна пътека по посоката на
движение на автомобила му, обозначаващи приближаването на пешеходна пътека и на
наличието на изкуствени неравности по пътното платно, съответно А18 и А13 от ППЗДвП.
Не става ясно бил ли е длъжен според СРС, подсъдимият да намали скоростта си на
движение приближавайки пешеходните пътеки и още преди самите пешеходни пътеки не
само да се движи с разрешена, но и със съобразена с конкретните пътни условия скорост,
като предприеме действия по намаляване скоростта си на движение до 30 км/ч още преди
или най- късно в района на знак В26, както и дали той е спазил тези свои задължения,
съответно с каква скорост се е движил след въпросните знаци и в този смисъл с каква
скорост е настъпил удара с пострадалата. Съдът е приел единствено, че дори подсъдимият да
се е движил с разрешената скорост от 50 км/ч в момента, в който обективно е могъл да
възприеме за първи път пострадалата, той пак не е щял да има възможност да предотврати
настъпването на ПТП, в резултат на което е заключил, че скоростта му на движение в
нарушение на чл.21, ал.1 от ЗДвП не е в пряка и непосредствена причинно следствена
връзка с ПТП. Тези правни изводи на съда са неясни и няма как да бъдат коментирани от
въззивната инстанция, не само поради акта, че първата инстанция не е изяснила в цялост и
пълнота фактическата обстановка по делото, но и поради това, че е записала неясна и
объркана такава в своите мотиви, от която трудно може да се установи механизма на ПТП-
къде и как е настъпило то, какво е било поведението на подсъдимия като водач на
автомобила, с който е ударена пострадалата (предприел ли е някакви действия преди удара,
с каква скорост се е движил към момента на удара), както и какво конкретно е било нейното
поведение- начин на предвижване по пътното платно и появата й на него, съответно
възможността на подсъдимия да я забележи в зависимост от това до къде и как е успяла да
се придвижи, коя част от тялото й е била видима, както и каква е била ролята на
паркираните в района на ПТП автомобили касателно възможността на подсъдимия да
възприеме пострадалата и момента, към който е могъл да стори това за първи път. Правните
изводи, които е направила в мотивите си първата инстанция са непонятни и поради
тоталното объркване от страна на съда на правните норми от ЗДвП, които според него са
относими към конкретния казус и които с поведението си е нарушил подсъдимия в
конкретния случай. В мотивите си съдът твърди, че нарушената правна норма според
обвинителната теза и ОА е тази на чл.21, ал.2 от ЗДвП, ограничаваща скоростта на движение
в конкретен пътен участък с пътен знак и явяваща се различна от тази, посочена в ал.1 на
чл.21 от ЗДвП. Няма съмнение, че разпоредбата на чл.21, ал.1 от ЗДвП въвежда ограничение
на скоростта на движение на ППС общо за населено място, за извън населено място и за
автомагистрала, съобразно и категорията на ППС. От нея е видно, че за леките автомобили
(какъвто е управлявал и подсъдимият) ограничението на скоростта в населено място е 50
км/ч. От своя страна разпоредбата на чл.21, ал.2 от ЗДвП, която е инкриминирана в
конкретния случай сочи, че „когато стойността на скоростта, която не трябва да се
превишава е различна от посочената в ал.1, това се сигнализира с пътен знак”, като в
7
конкретния случай и според ОА, именно тази хипотеза е била налична, тъй като според
обвинителната теза ПТП е възникнало след поставен знак В26, ограничаващ скоростта на
движение на леките автомобили на 30 км/ч предвид наближаващата пешеходна пътека. Това
означава, че от значение според прокурора е каква е била скоростта на движение на
автомобила, управляван от подсъдимия към момента на удара, доколкото той твърди, че
подсъдимият и към този момент се е движил със скорост от 56 км/ч, а не с разрешената и
ограничена до 30 км/ч такава с поставен преди мястото на ПТП пътен знак В26. Съдът обаче
в своите мотиви не е коментирал това обстоятелство, като не става ясно какво приема по
този въпрос (т.е. каква е скоростта на движение на автомобила на подсъдимия към момента
на удара), поради това и не става ясно защо счита, че не е налице при това положение
нарушение на чл.21, ал.2 от ЗДвП, а не налице нарушение според него на разпоредбата на
чл.20, ал.1 от ЗДвП. В своите мотиви съдът е записал, че към момента на възникване на
опасността, подсъдимият се е намирал в пътен участък от пътя, който не е бил регулиран със
специални пътни знаци, ограничаващи скоростта на движение, като в тази връзка поддържа,
че за него при това положение са действали ограниченията на чл.20, ал.1 от ЗДвП и по-
конкретно това, „че за водача на ППС категория „В” в населено място е забранено да
превишава скоростта от 50 км/ч”. Действително и с оглед приетото от съда, подсъдимият е
могъл да възприеме пострадалата за първи път като опасност на пътя, когато се е намирал на
отстояние от около 18,59 м преди пътен знак В26 (ограничаващ скоростта на движение на
ППС до 30 км/ч). Това означава, че е верен извода на съда, че към този момент е важало
ограничението на скоростта за населено място, което е от 50 км/ч, но това правило не е
формулирано в разпоредбата на чл.20, ал.1 от ЗДвП, както твърди съда, в тази на чл.21, ал.1
от с.з. Предвид това и твърденията в мотивите на съда, че управлявайки автомобила с 56
км/ч подсъдимият е нарушил разпоредбата на чл.20, ал.1 от ЗДвП, а не тази на чл.21, ал.2 от
с.з. не са логически вярно съждение от горните изводи на съда, записани в мотивите му.
Това е така, тъй като разпоредбата на чл.20, ал.1 от ЗДвП е относима не към разрешената, а
към контрола, който водачите на ППС следва да упражняват върху същите по време на
тяхното управление. С оглед на това и така направените изводи за допуснато от подсъдимия
нарушение на чл.20, ал.1 от ЗДвП, без да са изложени твърдения той да е губил контрол над
управлявания от него лек автомобил, остават непонятни за въззивния съд. Тази непонятност
се засилва още повече, доколкото по- надолу в мотивите си първостепенният съд поддържа,
че всъщност допуснатото нарушение от страна на подсъдимия е това на разпоредбата на
чл.21, ал.1 от ЗДвП, но пък застъпва също така неразбираемата теза, че макар и да има
допуснато нарушение от страна на подсъдимия на тази разпоредба, то това нарушение не се
намира в пряка и непосредствена причинно следствена връзка с настъпилото ПТП. В крайна
сметка, така и не става ясно коя е нарушената от подсъдимия разпоредба от ЗДвП и кое е
нарушеното от него правило- това на чл.20, ал.1 от ЗДвП или това на чл.21, ал.1 от с.з.
Неразбираема за въззивния съд се явява и поддържаната по- натам правна позиция на
първата инстанция, че макар и да има допуснато нарушение на правилата за движение по
пътищата от страна на подсъдимия, то деянието му се явява случайно такова по смисъла на
чл.15 от НК и поради това той следва да бъде оправдан. Няма никакъв спор в съдебната
8
теория и практика, че за да е налице случайно деяние, не следва да е налице нарушение на
правилата за движение по пътищата от страна на водача на ППС, чрез което нарушение
водачът сам да се е поставил в невъзможност да предвиди и/или да предотврати
настъпването на ПТП. В конкретния случай първостепенният съд изобщо не е обсъдил този
въпрос и не става ясна позицията му има ли допуснато нарушение от страна на подсъдимия
на правилата за движение по пътищата, което нарушение да му е попречило да предвиди
и/или да предотврати настъпването на ПТП и последиците от него. Изобщо не е обсъден
въпроса и не става ясна позицията на съда дали движейки се с неразрешена скорост, дали
подсъдимият не се е движил и с несъобразена такава за конкретните пътни условия и при
положение, че съдът е приел за категорично установено, че подсъдимият е наближавал не
една, а две пешеходни пътеки, както и че самото ПТП е станало в района между двете и след
пътния знак В26, ограничаващ скоростта на движение на ППС до 30 км/ч. От мотивите на
съда не личи каква е позицията на съда по въпроса бил ли е длъжен подсъдимият да намали
скоростта си на движение не само до разрешената такава, но и под нея, съобразявайки
обстоятелството, че приближава не само пешеходна пътека, но и спирка на СГТ, както и
съобразявайки обстоятелството, че следва да се движи с такава скорост, която да му позволи
да намали същата до разрешената от 30 км/ч след като стине в района на пътен знак В26, и
съответно предприел ли е подсъдимият каквито и да е било действия в тази връзка, тъй като
така и не става ясно каква е скоростта на движение на автомобила му към момента на ПТП
и вече след пътен знак В26. В този смисъл не става ясно дали с допуснатото от него според
съда нарушение на разпоредбата на чл.21, ал.1 от ЗДвП (или тази на чл.20, ал.1 от с.з., тъй
като и тя се сочи като нарушена), той сам се е поставил в невъзможност да предотврати
настъпването на ПТП и поради това може ли да се обсъжда хипотезата на случайното
деяние по смисъла на чл.15 от НК.
Първостепенният съд е приел в мотивите си, че подсъдимият не бил длъжен да
предвиди неправомерното поведение на пострадалата и по- конкретно, че в процесния
момент на платното за движение се намира човек, който пресича в седнало положение и то
на необозначено за това място. Първостепенният съд обаче не е записал нито ред в мотивите
си по въпроса имал ли е задължение подсъдимия, наближавайки пешеходна пътека и спирка
на градския транспорт да намали скоростта си на движение, сторил ли е той това, както и
могъл ли е в този смисъл, знаейки, че наближава спирка на градския транспорт и пешеходна
пътека, да предположи появата на опасност на пътя- пешеходци, макар и предприели
пресичане на непозволено за това място. Изобщо не е обсъден въпроса от съда дали в такива
райони наличието на пешеходци на пътното платно принципно е непредвидимо препятствие
за водачите на ППС и в този смисъл могъл ли е и бил ли е длъжен подсъдимият да очаква
появата на опасност на пътното платно, включително и в лицето на неправилно пресичащи
пътното платно пешеходци. Още повече, че от мотивите на съда не става ясна позицията му
дали след като пешеходката е била в нарушение на правилата за движение по пътищата, за
подсъдимия е съществувало задължението въпреки това, да предотврати удара с нея като
намали и/или спре автомобила при възникване на опасността на пътя за него в нейно лице,
9
ако е имал обективна възможност за това, стига да не се е лишил сам от тази възможност,
нарушавайки и той самият правилата за движение по пътищата. Първостепенният съд
изобщо не е обсъдил въпроса за допуснато евентуално нарушение о страна на подс.И. на
правилото на чл.20, ал.2 от ЗДвП, което се дължи от части и на това, че първостепенният
съд не е изяснил в пълнота фактическата обстановка по делото, съответно е приел объркана
и неясна такава.
Като не е отговорил на всички тези въпроси, които първостепенният съд е трябвало да
изследва и анализира, изводът направен от него, че подсъдимият не е бил нито длъжен, нито
е могъл да предвиди настъпването на престъпния резултат- увреждането на пострадалата
Д., не само не е обоснован и мотивиран, но освен това е и в противоречие със събраните по
делото доказателства и с част от правилно установените от първата инстанция фактически
обстоятелства (касателно наличието на пътни знаци В26, А13 и А18 от ППЗДвП, на
пешеходни пътеки и спирка на градския транспорт в района на ПТП и скоростта на
движение на подсъдимия преди настъпване на ПТП), поради което е и вътрешно
противоречив.
А досежно последния правен извод от мотивите към присъдата, глА.щ „по този начин
и при наличието на допуснато нарушение на чл.20, ал.1 от ЗДвП, неговото поведение попада
в обхвата на чл.15 от НК, тъй като липсва субективен елемент- виновно поведение” е
толкова неясен и объркан, че дори не може да бъде коментиран от възивния съд, който така
и не може да разбере какво е имал предвид първостепенния такъв- какво нарушение е
допуснал подсъдимия и на кои правила и разпоредби, както и поради какви причини при
наличие на все пак допуснато, според съда нарушение на правилата за движение по
пътищата от подсъдимия, деянието му попада според съда под обхвата на чл.15 от НК
(случайното деяние) и то поради липса на субективен елемент- липса на виновно поведение.
Още повече, че по- горе в мотивите си първостепенният съд поддържа тезата, че основната
причина, поради която не може да бъде признат подсъдимия за виновен не е тази, че не е
извършил виновно нарушение на правилата за движение по пътищата, а че е обвинен да е
нарушил други правила за движение по пътищата, а не тези, които в действителност се
установява да е нарушил и за които спрямо него няма повдигнато обвинение от прокурора.
При така застъпеното в една част от мотивите становище на първостепенния съд, непонятна
остава тезата му за това деянието на подсъдимия да е случайно такова по смисъла на чл.15
от НК и това да е причината за оправдаването му. Това са две взаимно изключващи се
основания, между които явно първостепенният съд не прави разлика и бърка надлежно и
съответно обвинение с понятието случайно деяние, което би било налице не при липса на
съответно обвинение, а при липса на допуснато виновно нарушение от страна на водача на
ППС на правилата за движение по пътищата, което да е в пряка и непосредствена причинно
следствена връзка с настъпилото ПТП- т.е при липса на допуснато каквото и да е било
нарушение на правилата за движение по пътищата или при липса на задължение и/или на
обективна възможност на водача да предвиди настъпването на опасността, от която той не
се е лишил сам, нарушавайки правилата за движение по пътищата- т.е. поставяйки се сам в
10
такава невъзможност.
В заключение от мотивите на съда не става ясно поради какви причини подс.И. е бил
оправдан, тъй като мотивите са неясни и вътрешно противоречиви. Това ги приравнява на
липса на мотиви, които да са годни да бъдат контролирани от въззивната инстанция, тъй
като не позволяват да се установи по несъмнен и категоричен начин волята на съда, а
допуснатото от съда процесуално нарушение се явява от категорията на абсолютните такива,
по смисъла на чл.334, т.1 вр. чл.335, ал.2 вр. чл.348, ал.3, т.2 от НПК, които всякога водят до
отмяна на атакуваната присъда и връщане на делото за ново разглеждане на същия съд от
друг съдебен състав.
Така мотивиран и на основание чл.334, т.1 вр. чл.335, ал.2 вр. чл.348, ал.3, т.2 от НПК
‚ Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло присъда от 22.06.2021 г. по НОХД №12118/2019 г., СРС, НО, 12
състав.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане на същия съд от друг съдебен състав от фазата
на разпоредителното заседание, съобразно с мотивната част на настоящето решение.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване или протест.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11