РЕШЕНИЕ

 

                                                      гр.София, 17.05.2021 г.

 

                                                     В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:

                                                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е.Иванова

                                                                                         ЧЛЕНОВЕ: Зл.Чолева

                                                                                                              Б.Петрова

при секретаря К.Лозева и в присъствието на прокурора .................... като разгледа докладваното от съдията-докладчик в.гр.дело N: 130 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

              Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

              С решение № 197981 от 21.08.2017 г., постановено по гр.д.№ 58 518/2015 г. по описа на СРС, І ГО, 42 състав „Б.П.Б.“ АД, ЕИК ******е осъдена да заплати на основание чл.79 ЗЗД във връзка с чл.82 ЗЗД на А.А.Х., ЕГН ********** сумата 5 000,00 лева – обезщетение за неимуществени вреди, като за разликата до пълния предявен размер от 15 000,00 лева искът е отхвърлен като неоснователен и недоказан.

              Със същия акт „Б.П.Б.“ АД е осъдена да заплати на А.А.Х. сумата 851,67 лева – съдебно-деловодни разноски и заплатено адвокатско възнаграждение на основание чл.78, ал.1 ГПК, а на основание чл.78, ал.3 ГПК А.А.Х. е осъден да заплати на „Б.П.Б.“ АД сумата 1 143,33 лева – съдебно-деловодни разноски и заплатено адвокатско възнаграждение.

              Така постановеното съдебно решение в частта, с която е отхвърлен предявеният иск по чл.79 ЗЗД във връзка с чл.82 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над уважения размер от 5 000,00 лева до претендирания такъв от 15 000,00 лева, е обжалвано от ищеца А.А.Х., гр.София – чрез процесуалния му представител адв.С.. Във въззивната жалба се поддържа, че в атакуваната част решението е неправилно, поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излагат се доводи, че СРС не е обосновал защо е оценил емоционалните и психически страдания само на 5 000,00 лева и защо е приел, че искът за разликата до претендираната стойност е недоказан; че този съд правилно е установил фактическата обстановка по делото – че ответникът не е изпълнил точно задълженията си по договора за наем на банков сейф и че в резултат на това неизпълнение ищецът е загубил безвъзвратно семейни бижута, предавани от поколения наред по наследство без никакъв шанс да си ги върне обратно и от това за ищеца са възникнали вреди, неправилно обаче е приложил критерия на чл.52 ЗЗД за оценка на неимуществените вреди по справедливост. Във връзка с последното се твърди, че първоинстанционният съд не е отчел в по-мащабен аспект какви страдания и емоции е преживял и ще преживява ищецът на база обективните факти, които са доказани по делото, както и с оглед практиката на Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/, че няма нужда от допълнителни външни доказателства или от по-многословни показания на свидетелите за всеки елемент от психическото му състояние или за всеки един случай на външна емоционална проява, с които да се докаже по-голям размер на неимуществените вреди, като ЕСПЧ многократно е критикувал крайно формалистичния подход на българските съдилища, които отхвърлят частично или в пълен размер искове за обезщетения за неимуществени вреди поради „недостатъчно” доказателства за претърпените психични и душевни вреди /дело „Илиев и други срещу България”, дело „Й.срещу България”/, като във второ-то цитирано дело дори е достигал до извода, че не е необходимо да се ангажират свидетелски показания, когато обективните човешки преживявания могат да се установят от обективните факти, причинили тези субективни преживявания. Сочи се и че с други думи не е необходимо вътрешните преживявания да се показват чрез външни прояви, в т.ч. и пред свидетели, а също така не е необходимо да са многобройни или разнообразни тези външни емоционални проявление, за да се приеме по делото, че неимуществените вреди следва да се оценят в много по-висок размер от присъдените от първата инстанция, Сочи се и че е факт, че ищецът е загубил безвъзвратно семейни бижута, предавани поколения наред по наследство и няма никакъв шанс да си ги върне обратно; че негативните последици върху психиката на ищеца заради загубата на скъпи бижута с голяма емоционална стойност, заедно с разочарованието му от загубеното доверие в ответника и в банките като институция са страдания за него, които следва да бъдат оценени имуществено на много по-висока стойност в сравнение с присъденото. Инвокира се и че разстройването на емоционалното и физическо състояние и преживения стрес у всеки човек има различно проявление, при различните хора то може да се изразява във всяка една от следните последици: безсъние, загуба на апетит или прекален апетит, отключване на здравословни проблеми и заболявания, неконтролиран плач, истерия или гняв, като има и случаи, когато душевните страдания могат въобще да нямат външно проявление, но това не означава, че тя липсват или са незначителни, както и че преживеният от ищец стрес най-вече се е проявил под формата на гняв спрямо ответника и излъганите му очаквания, че пази семейните ценности на сигурно място. Твърди се и че, е невъзможно да бъдат преодолени и ще му тежат до края на живота му ядът и гневът, породени от факта, че неизвестни извършители да му отнели завинаги семейните ценности; от факта, че ищецът е бил шокиран, че бижутата са изчезнали от банков сейф, който е предполагал за напълно защитен и охраняван от ответника; от немарливото и некоректно отношение на служители на ответника и от факта, че те не са му съобщили веднага при постъпването на първите сигнали за открадната ценности на други ползватели на сейфове в съшия клон, а чак на 23.07.2014 г. и не са вземи адекватни мерки за охрана и видео-наблюдение; от факта, че ръководството на банката го е обидило и на практика му се е подиграло, изисквайки му фактури и договори за продажба като доказателство за придобиване на бижутата /които очевидно няма как да съществуват при придобиване по наследство на съхранени през няколко войни/ и ударът по честта и чувството му за дълг към рода да ги предаде на идните поколения, от факта, че става въпрос за бижута, изработени преди повече от 100 години, които представляват наследство, получено от покойните му родители, който са имали не само висока материална стойност, но и огромно морално значение като символ на съхранената семейна памет, като липсата на перспектива за откриването им и връщането им ще са отпечатък върху емоционалното състояние на ищеца до края на живота му. Поддържа се и че СРС не е обосновал защо е определил на 5 000,00 лева обезщетението за неимуществени вреди и кои са факторите, въз основа на които оценява на толкова ниска сума емоционалното значение на изчезналите семейни ценности; че действително съдът общо се е позовал на принципа на справедливостта, посочвайки чл.52 ЗЗД, който обаче няма абстрактен характер, а в обжалваното решение на практика съдът не е изложил мотиви в съответствие с изискването на чл. 235, ал.4 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК, по какви съображения е приел за недоказан размерът над присъдената сума. Инвикира се и по същество определеното обезщетение не е справедливо по размер и не успява да обезщети ищеца за преживените страдания; че при преценка на справедливостта е логично присъжданото обезщетение да е съобразено със сходни случаи на причинени неимуществени вреди в сходно време; че не може да се приеме, че преживените и преживявани и понастоящем неимуществени вреди от ищеца може да са приравнени на прекъснато водоподаване или електро-снабдяване за период от половин година, а именно до такова приравняване се стига като се сравнят присъдените суми по цитираните в жалбата дела и настоящия казус. Сочи се и че при преценката на справедливия размер за обезщетяване на претърпените от ищеца вреди следва да се вземе предвид и практиката на съда по други случаи на кражба от наети сейфове във връзка с което е цитирано решение № 2614/14.04.2014 г. по гр.д.№ 9737/2013 г., по което е определено обезщетение на стойност от 10 000,00 лева, както и промяната в икономическата конюнктура в страната,, която е критерий при конкретната преценка за справедливост, съгласно трайната практика на ВКС, както и конкретния характер на вредите и как те са засегнали потърпевшия; че в случая става въпрос не за какви да е семейни бижута, а за уникални вещи на повече от 100 години, които сами по себе си са неповторими и със значителна стойност, предавани четири поколения от баща на син – продължител на фамилното име и от свекърва на снаха като сватбен подарък, също от четири по-коления, като семейни реликви, като наследствена история , както и че не е отчетено, че ищецът сам вече като глава на семейство е бил натоварен от баща си да продължи родовата традиция по опадване на бижутата и предаването им на следващото поколение.   

             Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да постанови друго, с което да уважи исковата претенция до пълния предявен размер. Претендира се и присъждането на разноски по делото.  

              В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на тази жалба, както и насрещна въззивна жалба от ответника „Б.П.Б.“ АД. Наведени са съображения, че претенцията на ищеца за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, надвишаващи присъдената сума, е неоснователна; че по делото са събрани съвсем странични и неубедителни доказателства за външни проявления на неприятни изживявания, неясно еднократни или повторяеми, че твърдението на въззивника Х., че не е нужно да се установяват външни проявления на неприятните изживявания, а обстоятелствата, които биха ги породили, сами по себе си пораждат обезщетение за неимуществени вреди, е неоснователно, както и че приведената в негова подкрепа практика на ЕСПЧ е ирелевантна, защото се отнася до съвършено друг случай, не за договорна отговорност, а за засягане на личността и телесния интегритет на пострадалия от неизпълнението на задължението на Държавата да осигури нормални условия на задържани. Сочи се и че за да се присъди исканото от ищеца обезщетение, което е в значителен размер, е необходимо да се установят интензивни неприятни изживявания, което не е станало по делото;  че освен това съгласно ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, което предвижда възможност за обезщетяване на неимуществени вреди като част от договорната отговорност, отговорността на банката обхваща само предвидимите неимуществени вреди, а по делото не се е установил умисъл или груба небрежност, т.е. недобросъвестност по смисъла на чл.82 ЗЗД, така че отговорността й не включва и непредвидими вреди. Релевирани са доводи и че при положение, че предмет на договора е сейф с необявено съдържание, на банката не й е било известно и не би могло да и бъде известно какви вещи се съхраняват в него и каква афектационна стойност имат те за ищеца, предвид което претендираните от ищеца неимуществени вреди са напълно непредвидими за банката и не подлежат на обезщетяване, а ако все пакт подлежат – то те следва да бъдат обезщетени в предвидимия размер, без оглед на афектационната им стойност за наемателя на сейфа, което обезщетение не може да надхвърля 500,00 лева.

             Заявено е искане въззивната жалба на ищеца да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а в случай, че се остави без уважение въззивната жалба на банката /по съществуването изобщо на вземане за обезщетение за неимуществени вреди/ и не се отхвърли искът изцяло като неоснователен, моли да се намали присъдения размер на обезщетението до сумата 500,00 лева. Претендира присъждането на разноски по производството.   

              В депозиран отговор на същата А.А.Х., действащ чрез процесуалния му представител адв.С., поддържа, че практиката, което е посочил във въззивната си жалба на ЕСПЧ е релевантна, защото се отнася да начина на установяване на неимуществените вреди и за тяхната оценка от съда; че и при деликтната и при договорната отговорност неимуществените вреди са едни и същи, които могат да бъдат установени от обективните факти, които ги причиняват без събиране на свидетелски показания за доказване им според ЕСПЧ. Фактът, че се касае за загуба на бижута, които са наследствена семейна ценност, не прави неприятните изживявания невъзможни за установяване от тези обективни факти, а техният интензитет е в дискрецията на съда да го прецени. Оспорени са доводите на банката, че не била установена недобросъвестност на същата /знание за фактите, обуславящи по-тежката й отговорност/ по смисъла на чл.82 ЗЗД, така че отговорността й да включва всички преки и непосредствени вреди, тъй като нарушенията на Наредба № І-171/02.07.2001 г. за организацията и контрола по обезпечаването на сигурността на банките и небанковите финансови институции, както и нарушенията на вътрешните правила на ответника /констатирани в доклада от вътрешния одит/ са установени по делото и доказват неполагането на дължимата грижа от страна на търговец и наличието на груба небрежност от негова страна при изпълнение на договорните му задължения. Отразено е и че макар изрично да не е било уговорено задължение на банката да отговаря за неприкосновенността на сейфа, то от същността на договора и разпоредбите на ТЗ следва именно това като основно задължение на ответника; че фактът, че договорът за сейф е с необявено съдържание, не води след себе си като последица непредвидимост на вредите в случай, че съдържанието на сейфа изчезне, само защото ответникът не е знаел предварително за съдържанието му, съотв. че като се има предвид, банките се управляват от хора професионалисти в банковото дело, които със сигурност са наясно каква е целта на наемането на сейф и какви вещи обичайно и нормално се съхраняват в тях, то няма как да се приеме, че за ответника изчезването на съдържанието на сейфа е непредвидима вреда, като в тази връзка следва да се съобрази и приетото в задължителната практика на ВКС – решение № 6/27.02. 2013 г. по т.д.№ 1028/2011 г. на І ТО.

              Така постановеното съдебно решение в частта, с която е уважен предявеният срещу банката иск, е обжалвано от ответника „Б.П.Б.“ АД. Във въззивна жалба на ответника се поддържа, че в обжалваната от банката част решението е неправилно. Инвокирани са съображения, че не е налице приетото от СРС неизпълнение на двете приети от него задължения за използването на уникален ключ от страна на банката за отключване на всеки сейф и за видео наблюдение на вътрешността на трезорното помещение, тъй като тълкуването на процесния договор води до извод, че за банката не съществува задължение за уникалност на втория ключ – този в нейна фактическа власт, а че задължението на банката е да притежава един-единствен оригинал от собствения си ключ, което следва от договорната дефиниция на банков сейф, от която произтичат задължения за банката: 1. да осигури за съответния сейф две ключалки, комбинацията от които да е уникална, изпълнението на което задължение се установява от техническата експертиза, 2. ключовете от една ключалка да има само наема-телят – техническата експертиза е установила, че банката не може самостоятелно да отключи сейфа и 3. да притежава само един оригинален ключ от другата ключалка, като не е уговорено задължение оригиналният ключ от тази ключалка да е уникален, а по делото не е установено ответното дружество да притежава повече от един ключ от съответната ключалка. Наведени са доводи и че приетото от първоинстанционния съд за неизпълнено задължение за видеонаблюдение по точно определен начин не е уговорено между страните, а е нормативно установено – в чл.19, т.7 и т.8 от Наредба № І-171/02.07.2001 г. за организацията и контрола по обезпечаването на сигурността на банките и небанковите финансови институции, поради което не е част от съдържанието на облигационното отношение между тях, като от друга страна – това задължение съвсем няма съдържанието, установено от съда; че същото е нормативно установено не във връзка със сейфовете, а изобщо с охраната на трезорни помещения, като всъщност нормативното изискване е поне една камера /т.7/, която да наблюдава вратата на трезорното помещение и тази камера /както и камерите за наблюдение на подходите към това помещение, които очевидно са извън него и затова е използвано множествено число, а не защото се изисква повече от една камера в самото помещение/ да има определена разделителна способност /т.8/, което задължение е изпълнено от банката, както и че в случая няма нито нормативно, нито уговорено изискване за видеонаблюдение на всяко едно възможно пространство в трезорното помещение. Посочено е и дори да се приеме, че е налице неизпълнение на някое от приетите от СРС две задължение, каквото липсва съобразно по-гореизложеното, то същото не обуславя отговорност за вреди; че посочените от СРС задължения имат спомагателен характер спрямо основното задължение на банката – да не допуска до съдържанието на сейфа други лица, освен наемателят на касетата; че именно от неизпълнението на това задължение, изразяващо се в неразрешено проникване в сейфа, могат да произтекат вреди, но такова неизпълнение обаче не е доказано по делото. Релевират се аргументи и че неизпълнението на задължението от страна на банката би се изразило в достъп на трето лице до съдържанието на сейфа, а това е факт, който следва да бъде установен по делото, а не отрицателният факт, че достъп не е имало, като по отношение на отрицателните фактически твърдения следва да се съобразят мотивите на ТР № 1/2014 г. по тълк.дело № 1/2014 г. на ОСГК на ВКС и даденото тълкуване в решение № 394/18.05.2010 г. по гр.д.№ 1584/2009 г. на ВКС, ІІІ ГО, както и че по делото не само не са събрани доказателства за достъп на друго лице освен ищеца до съдържанието на сейфа, но се установява и че това не се е и осъществило в действителност – именно това следва от събраните доказателства, тъй като няма данни за неправомерно отваряне на бравата на сейфа, както и че е изключено това да стане само с един от двата ключа. При положение, че сейфът е бил заключен, когато при посещението си ищецът е констатирал твърдените от него липсващи вещи, той носи тежестта да установи, че е налице проникване от трето лице или че отварянето на сейфа е възможно и без неговия ключ, а в производството се установява точно обратното, така че ищецът не просто не е доказал нарушение, даващо основание за обезщетение за вреди, за което носи доказателствената тежест, а е доказано противното – неправомерен достъп на трето лице до съдържанието на сейфа няма. Предвид горното счита, че банката е изпълнила основното си задължение по договора да осигурява достъп до съдържанието на сейфа само на наемателя, и че каквито и други спомагателни задължения да има, тяхното неизпълнение не може да доведе до възникване на претендираните от ищеца вреди, поради липсата на причинна връзка. Поддържа се и че СРС правилно е установил, че съобразно общи-те условия на сделката – предмет на спора, банката отговаря само при умисъл и груба небрежност – с.7 от мотивите, но впоследствие никъде не е установил наличието на някоя от тези квалифицирани форми на вина, които не се презумират, а ни могъл и да ги установи, защото няма и неизпълнение от страна на банката. Наведени са оплаквания и че определянето на размера на присъдените немуществени вреди е напълно произволно и необосновано, тъй като: 1. размерът на тези вреди, макар и да се определя по справедливост, зависи от афектационната стойност на отнетите според ищеца вещи, но той не е доказал съдържанието на сейфа, така че изобщо не може да се направи извод за афектационната стойност на това съдържание; че събраните гласни доказателства са показания на свидетели, на които ищецът е казал какво съхранява в сейфа и те представляват препредаване на извънсъдебно направени фактически твърдения на ищеца, поради това и не могат да имат доказателствена сила, различна от тази на извънсъдебните твърдения на благоприятни факти от страна, т.е. нямат никакво доказателствено действие и 2. по делото са събрани и съвсем странични доказателства за външни проявления /неясно еднократни или повторяеми/ на неприятни изживявания у ищеца – „ищецът … се е ядосал” вероятно във връзка с твърдяното от него проникване в процесния сейф, поради което от подобни твърдения не може да се направи извод за такъв значителен размер на обезщетението.

              Моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната част и да постанови друго, с което да се отхвърли изцяло предявеният срещу „Б.П.Б.“ АД иск, като му се присъдят и сторените във въззивната инстанция разноски.  

              Ответникът по тази въззивна жалба – А.А.Х., гр.София в срока по чл.263, ал.1 ГПК е депозирал отговор на същата, с който я е оспорил изцяло, като е релевирал становище, че в тази му част първоинстанционното решение е правилно и обосновано и следва да бъде оставено в сила. Сочи се, че по делото има събрани доказателства за неизпълнение на договорните задължения от страна на банката за използване на уникален ключ за отваряне на всеки сейф, за видеонаблюдение на вътрешността на трезорното помещение, съгласно чл. 19, т.7 и т.8 от Наредба № І-171/02.07.2001 г., за осигуряване на достъп по сейф 036 само от страна на ищеца и за осигуряване на охрана на трезорното помещение, в което се е намирал този сейф на основание чл.5, ал.2, т.1 и чл.13, т.1 от цитираната наредба; че е налице противоречие в твърденията на въззивната банка относно факта, от който може да произтекат вреди за ищеца, както и че съгласно задължителната практика на ВКС пълно доказване може да се осъществи и само с косвени доказателства, стига те да са несъмнено установени и да са в такава връзка, че да се установява без съмнение главния факт, като с оглед на последното установяването на съдържанието на сейфа би могло да стане само с косвени доказателства , с каквито ищецът е провел пълно доказване на факта на липсата на съдържанието на сейфа му, поради неосигуряване на охрана от страна на банката. Твърде се и че всички експертизи по делото само принципно са установили, че заключващият механизъм на бравата на сейфа изисква два ключа едновременно да бъдат поставени в съответните гнезда за отварянето му, че следствен експеримент с мастер-ключа на банката не е направен от нито едно вещо лице, поради непредставянето му от банката, поради която причина съдът е следвало да приеме, че са налице пред-поставките на чл.161 ГПК, че ответникът е създал пречки за установяване на това обстоятелство и да приеме за доказан факта, че е възможно отварянето само с ключа на банката. В отговора е изразено и несъгласие с тълкуването на банката, че за нея не съществува задължение за уникалност на втория ключ, в подкрепа на което е извършено позоваване на т.7.1, р.VІІ на Процедурата за регистриране и администриране на банков сейф на банката; че фактът, че нормативното задължение на въззивната банка по чл.19, т.7 и т.8 от Наредба № І-171/ 02.07.2001 г. не е разписано в договора между страните не означава, че то не следва да се вземе предвид при определяне на отговорността й спрямо наемателя на сейфа, тъй като отдаването под наем на сейфове е част от предмета на дейност на кредитната институция, която е строго регламентирана и подлежи на постоянен надзор от БНБ, в която връзка изискванията за сигурност, които банките трябва да спазват по отношение на трезорните помещения, посочени в Наредба № І-171 и Наредба № 7 за физическата защита на строежите конкретизират съдържанието на задължението на банката за охрана на помещението, предвидено в чл.605, ал.1 ТЗ и са част от естественото съдържание на договора за отдаване под наем на банков сейф, сключен между страните. Отразено е и че дори и страните да не са уговорили изрично, че банката се задължава да спазва изискванията на Наредба № І-171 при осъществяване на дейността й по дадената сделка, те по закон влизат в сила за тях, защото разпоредбите на Наредба № І-171 са императивни и в широк смисъл са част от съдържанието на сделката; че не е вярно твърдението на банката, че се изисква само една камера, напротив – изисква се една камера в помещението за наблюдение към трезорната врата по т.7 и отделно в самото помещение и подходите към него, съгласно т.8 и т.19, като по делото е установено от показанията на свидетелката К.и доклада за вътрешния одит, едва след оплакванията на клиенти за липси от сейфове са поставени повече камери, както и че всички засегнати сейфове са с цилиндрични ключалки от един и същи тип и се намират в една и съща необхваната от видео наблюдението зона; че наличната към случая една - единствена камера в трезора не може да се впише в понятието система по § 1, т.8 от ДР към Наредба № 7, не е обхващала зоната, където се е намирал сейфът на ищеца, предвид което тази касета не е била надлежно охранявана с телевизионна техника според изискванията на Наредба № 7. Инвокира се и че след като са налице доказателства за неизпълнение на задължителните изисквания за осигуряване на сигурността на трезорното помещение, както и на основното задължение на банката да осигури достъп до сейфа само на самия ищец, то е налице неполагане на дължимата грижа, която е завишено по отношение на банката като търговец и кредитна институция, че дори поради груба небрежност или при умисъл не е положена дължимата грижа и е настъпило неизпълнението, е без значение за ангажиране на отговорността на въззивника. По отношение на размера на определеното обезщетение изцяло се поддържа изложеното във въззивната жалба на ищеца. Заявено е иска-не жалбата на банката да бъде оставена без уважение и да се потвърди първоинстанционното решение в атакуваната с нея част. Претендира се присъждането на разноски по делото.

              Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

              Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.

              При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, като по отношение на същото не намира приложение нито едно от изключенията, визирани в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в жалбите доводи /чл.269, изр.2 ГПК/.

              Първоинстанционният съд е сезиран от ищеца А.А.Х. с претенции с правно основание с чл.79, ал.1, пр.2 ЗЗД във връзка с чл.82, ал.1 ЗЗД и чл.605, ал.2, пр.2 за сумата 15 000,00 лева.

              В подадената искова молба ищецът А.А.Х. поддържа, че е дългогодишен наемател на банков сейф, находящ се в клона на „Б.П.Б.“ АД ***, за което всяка година е подписвал с банката едногодишни договори, като на 14.05.2014 г. е сключил такъв за периода: 14.05.2014 г. - 14.05.2015 г. за ползването на сейф 036, за което еднократно е заплатил наемна цена в размер на 144,00 лева. Твърди и че на 23.07.2014 г. същият получил покана да посети клона, за да премести съдържанието на наетия сейф в друг сейф, че на 24.07.2014 г., когато ищецът се явил в крона и в присъствието на банков служител отворил наетия сейф, е установил, макар по него да е нямало видими външно следи от манипулация, нараняване или друго външно въздействие, установимо на пръв поглед от неспециалист, че той е празен, като ищецът е установил липсата на следните свои ценности: 1. Мъжки златен пръстен с изключително голям брилянт /диаметър на брилянта около 7 мм./ в собствена кутийка от тъмносиньо кадифе с капаче на панти и освобождаващ механизъм на отваряне – 1 брой; 2. Златни часовници със златни капаци със златни инкрустации с диаметър от около 5 см., единият със златен ланец от различни видове злато – 2 броя; 3. Мъжки златен пръстен с тюркоаз – 1 брой; 4. Златна брошка с диаметър от около 2,5 см. и височина от около 1,0 - 1,5 см. /във формата на гъба/, представляваща цвете, чийто цветове са много на брой малки рубини – 1 брой; 5. Брошка, представляваща птица с крила, опашка, пера и крака с основа от злато, цялата покрита с различни по големина брилянти, дължина от около 6 см., със златна игла на гърба за закрепване – 1 брой; 6. Кръгъл златен медальон с диаметър около 4 см., представляващ златна мрежа /плетеница върху леко изпъкнала златна окръжност с фаска, с вградени рубинчета /около 7 на брой/ със златна верижка – 1 брой; 7. Двойна златна верижка с двойна оплетка /диаметър на оплетката около 3 мм./ с дължина 40 см. – 2 броя; 8. Златен пръстен „Негърска глава“ с обков от брилянти – 1 брой; 9. Дамски златен пръстен с жълт топаз – 1 брой; 10. Масивна гривна от слонова кост с ширина 4 см. и дебелина около 1 см. в най-дебелата средна част и изтъняваща към краищата. Външен диаметър около 8 см., вътрешен около 6 см. – 1 брой; 11. Колие от слонова кост /масивно, кръгло сечение с формата на дъга, но неправилна/, с дължина около 17 см. и дебелина около 8 мм. в най-дебелата средна част, изтъняваща към краищата и завършваща със златни накрайници с уши, за които е закачена златна верижка – 1 брой; 12. Перлена огърлица с диаметър на перлите от около 5 мм. и дължина от около 40 см. – 1 брой; 13. Перлена двойна огърлица от ситни перли с дължина от около 20 см – 2 броя; 14.  Брачните халки на покойните родители на ищеца с гравирани имената им отвътре съответно: А. и Е.декември 1966 г. – 2 броя и 15. Златни пръстени – 5 броя, които били оставени в него. Сочи се и че тези ценности са придобити по наследство от А.Х. и поради голямата им имуществена и най-вече изключителната им емоционална стойност за него и семейството му ги е съхранявал над 10 години в трезора на ответника, разчитайки на надеждността и сигурността, който един охраня-ван трезор на банка следва да гарантира; че предишното посещение на ищеца в трезора е било в интервала: 15.06. - 20.06.2014 г., за да се снабди с папка документи, която е съхранявал в сейфа, като всички визирани по-горе ценности са били там, което означава, че в периода между 20.06.2014 г. и 24.07.2014 г. е станало отнемане на процесиите вещи от сейфа против него-вата воля от лице, което е имало достъп до трезора. Навеждат се доводи и че ответната страна не е изпълнила задължението си на наемодател по чл.605, ал.1 ТЗ за осигуряване на охрана на помещението, в което се намира наетия сейф и запазване на съдържащите се в него вещи, че е била налична само една камера, която не е обхващала цялото помещение, като не са изпълнени задълженията на Наредба № І-171 от 02.07.2001 г. и по Наредба № 7 от 1998 г. за физическата защита на строежите за осигуряване на физическа защита и за подсигуряване с телевизионна техника, като се сочи и че са били изготвени резервни ключове от ключа-майка на банката, които не са били предадени в Касовия център на банката, както и че банката е водила неточно и системата за регистрация на посетителите, вкл. като са допускани в обществения трезор влизания на клиенти без те да се регистрират изобщо, за време повече от 10 минути, както и достъп на неоторизирани служители. Наведени са доводи и че наред с неполагането на дължимата грижа, която в случая е завишена съгласно чл.302 ТЗ, по охрана на помещението на трезора, ищецът е потърсен от ответника едва двадесет дни след сигналите на първите трима клиенти, които са установили липси от наети от тях сейфове, в който период ответната банка не е преустановила достъпа на клиенти до трезора, с което е допуснала груба небрежност по отношение на основното й задължение да обезпечи сигурността на наетите сейфове. Поддържа се и че това поведение на съконтрагента му ищецът е претърпял и продължава да търпи неимуществени вреди – болки и страдания от загубата на семейните бижута, предавани в семейството му над 100 години, самочувствието му като отговорен човек към семейството и името на предците му е било накърнено, дълбоко наранени са били синовните му чувства на дълг към паметта на родителите си, поради това, че не е успял да съхрани тази семейни ценности, предаващи се от поколения, които имат голямо морално значение за него и имат афектационна стойност, защото са спомен от родителите му. Моли съда да постанови решение, с което да уважи заявената от него претенция за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15 000,00 лева, които са пряка и непосредствена последица от неизпълнението на договора за отдаване под наем на банков сейф от 14.05.2014 г. от ответната банка, като му се присъдят и сторените по делото разноски.

                В подадения в срока по чл.131, ал.1 ГПК отговор „Б.П.Б.”АД  оспорва исковата претенция, като счита същата за неоснователна. Не оспорва твърдението, че страните са били в договорно правоотношение, въз основа на договор за наем на сейф, но  оспорва наличието на неправомерен достъп до сейфа, като поддържа, че при посещението на 24.07.2014 г. сейфът е отключен от ищеца с ключа на ищеца и с този на банката чрез неин  служител на банката, т.е. бил е заключен преди това. Ответникът оспорва и твърдяната липса на вещи от сейфа, тъй като не са установени следи от подбран или подправен ключ и не е установено неправомерно проникване в наетия сейф. Сочи се, че не са представени доказателства, че ищецът е притежавал вещите, за които се твърди, че са съхранявани в сейфа, както и какво е съдържанието на сейфа. Поддържа, че не са допуснати нарушения на правилата относно осигуряване на охрана на трезора, като оспорва всички фактически твърдения, напра-вени в исковата молба с цел да се обоснове наличие на груба небрежност на ответната банка, като е посочено и че предвид липсата на такава банката не носи отговорност за заявените неимуществени вреди, още повече, че се касае за сейф с необявено съдържание, при което на банката не е било известно и не би могло да й бъде известно какви вещи се съхраняват в него и каква афектационна стойност имат те за ищеца. Оспорва се и размерът на иска, като се навежда възражение, че същия с прекомерен с оглед критерия по чл.52 ЗЗД. Инвокирано е искане съда да постанови решение, с което да отхвърли заявената претенция, като заплати на банката и направените по делото разноски.

              Безспорно е в производството, което се потвърждава и от приетото по него заверено копие от договор, че на 14.05.2014 г. между „Б.П.Б.”АД - като наемодател и А.А.Х. - като наемател, е сключен договор за отдаване под наем на банков сейф, съгласно който банката се е задължила да осигури на наемателя достъп до сейф № 036 с размер 90 мм., находящ се в клон й на бул.”Черни връх” № 43, а наемодателят – да съхранява имущество на стойност не по-голяма от 100 000,00 лева срещу заплащане на наем и такса достъп, като вложеното имущество в банковия сейф е с необявено пред банката съдържание /чл.1, ал.2/. В чл.2, ал.2 наемодателят е декларирал, че в който и да е момент от действие на договора в сейфа няма да бъдат поставяни пари, ценности, други вещи и/или документи, които надхвърлят определената в чл.2, ал.1 от договора стойност.  

              В т.3 от р.”Дефиниции” на договора е отразено, че „Банков сейф” по смисъла на този договор има следното значение: самостоятелно, заключващо се чекмедже от шкаф с индивидуален номер на външната страна на чекмеджето и с различни размери и обеми. Сейфът има две ключалки, които са уникални за съответния сейф. Два броя еднакви оригинални ключове от едната ключалка има само наемателят. Един брой оригинален ключ от другата ключалка има само Банката.

             Съгласно чл.11 от договора същият е със срок на действие от 14.05.2014 г. до 13.05. 2015 г., а предвид клаузата на чл.23 от този акт банката отговаря по искове или претенции, произтичащи от неизпълнението на задълженията в хипотезата на груба небрежност или умишлени действия от нейна страна.

Видно от фактура № ********* от 14.05.2014 г., издадена от „Б.П.Б.”АД, начислената на получателя А.Х. сума по договора за наем за банков сейф от 14.05.2014 г. е 144,00 лева с ДДС, като не се спори в процеса, че същата е заплатена от ищеца.

Безспорно е в производството и че страните са били в дългогодишни договорни отношение относно наемането на сейф № 0179-801-036, считано от 2005 г., във връзка с което по делото са представени от страна на ищеца заверени копия от договори за наем на банков сейф, подписани за предходните периоди.

По искане на А.Х. са приети и общи условия на „Б.П.Б.”АД, приложими спрямо всички договорни правоотношения на „Б.П.Б.” АД или нейните клонове /банката/ и отделните клиенти /физически, юридически лица и/или други организации/ - чл.1.1. В клаузата на чл.4.1 от раздел IV на същите е предвидено, че банката осигурява изпълнението на задълженията си добросъвестно, като носи отговорност за вредите, възникнали в резултат на груба небрежност или умисъл на своите служители.

С исковата молба е ангажирано и заверено копие от „Процедура за регистриране и администриране на банков сейф” на „Банка Пиреос”, версия: 1.3, август 2012, с отбелязване, че същата е одобрена от Е.А.– зам.главен изпълнителен директор, неоспорена в процеса. В т.7 – „Отключване и заключване на сейф”, р.ІІ от тази процедура е предвидено, че всеки сейф има две ключалки, които са уникални за съответния сейф. Всеки сейф се отключва винаги с два различни ключа, единият, от които се съхранява от оторизиран служител на клона /ключ на банката/, а другият е фабрично изработен в два еднакви екземпляра, уникален е за всеки сейф и се предава на клиента при сключване на договора за отдаване под наем на банков сейф /ключ на клиента/. Сейфът може да се изключи само чрез използване на ключовете от двете ключалки. Без наличието на един от ключовете, отварянето на сейфа е невъзможно. Наемателят и банката нямат право да изработват и ползват копия от ключа, предаден на наемателя /т.7.1/. Съгласно т.7.2 всички сейфове в трезора стоят заключени, независимо дали са наети или не, като ключовете на незаетите сейфове не стоят в ключалките. Ключовете на незаетите сейфове се съхраняват в определена от управителя на клона каса или в сейф в трезора - в случай на липса на подходяща каса, съгласно Правилник за сигурността в „Б.П.Б.” АД, като в съответствие с т.7.3 от обсъждания акт последното правило е предвидено и за съхранението на ключа на банката. Резервните ключове от трезорното помещение се изпращат в Главната каса на Банката, съгласно  Инструкцията за касовата дейност в „Б.П.Б.” АД /т.7.4/, като с вътрешна заповед управителят на клона може да определи един или повече сейфове за служебно ползване, като служебните сейфове се регистрират като такива в системата „Атлантис”, съгласно Ръководство за работа с приложение „Атлантис – Сейфовете” /т.7.5/.

В т.8 – „Достъп до обществения трезор”, р.ІІ от Процедура за регистриране и администриране на банков сейф” е установено, че клиентите се допускат до обществения трезор само след идентификация и проверка, че същите са заплатили дължимата за съответния период такса за наем на банковия сейф. Клиентите имат право на достъп до помещението на обществения трезор в рамките на работното време на банката. В тези случай те задължително се придружават от оторизиран служител на клона, който напуска помещението след отключване на клиентския сейф. В помещението на трезора не се допускат лица, видимо употребили алкохол или други упойващи вещества. Наемателят, респ. пълномощника му, нямат право да бъдат придружавани в трезорното помещение от трети лица. Времето за престой в трезора от наемателя не може да бъде повече от 10 минути на посещение. Договорът за наем включва едно безплатно посещение седмично, като за всяко извънредно посещение се събира допълнителна такса. В помещението на клиентския трезор не се допуска присъствие на повече от един клиент. След приключване на работа със сейфа от страна на  клиента, служителят заключва помещението на обществения трезор.

              За всеки нает сейф се създава и поддържа отделен регистър на посещенията /АРИС>900031/. Регистрите та посещенията на всички сейфове се съхраняват в обща папка/класьор „Регистър на посещенията” – т.9.

               В писмо с изх.№ ИД11250/09.07.2014 г. на М.П.-Карти - изпълнителен директор и Е.А.– зам.главен изпълнителен директор на „Б.П.Б.” АД е удостоверено, че в периода от 01.06.2013 г. до 07.07.2014 г. достъп до гражданския трезор на клон „Черни връх” на банката са имали шестима служители, от които двама са напуснали, съответно на 22.07.2013 г. и на 01.06.2014 г.

              Съгласно докладна записка от 28.08.2014 г. до началника на сектор 03 ОПКП-СДВР на 03.07.2014 г. в СДВР е образувано ДП-173/2014 г. по сигнал за извършени взломни кражби от три броя банкови касети в гражданския трезор на „Б.П.Б.” АД, *** за времето от 19.06.2014 г. до 03.07.2014 г. - от касети с №№ 024, 034 и 039, както и че впоследствие са заявени и липси от клиенти на още 6 бр.банкови касети: № 002 – на 08.07.2014 г.; № 036 – на 24.07.2014 г.; № 003 – на 21.07.2014 г.,  № 058 – на 24.07.2014 г.; № 029 – на 28.07.2014 г. и № 011 – на 04.08.2014 г. Отразено е и че е установено, че в трезорното помещение има две камери за видеонаблюдение, като камерата, находяща се точно над вратата на трезора, е монтирана в дните след 03.07.2014 г., а дотогава записването в трезора се е осъществявало само от другата камера, чийто обектив е насочен към входната врата на трезора и не обхваща всички касети в трезора, особено тези, които се намират зад колоната и са от страната на бюрото, както и че касетите с номера 024, 034 и 039 се намират именно в тази зона.

              От приложеното заверено копие от протокол за оглед на местопроизшествие на СДВР по ДП № 173/2014 г. се констатира, че на 24.07.2014 г. е извършен оглед на банкови касети в трезорното помещение на клон „Черни връх” на „Б.П.Б.” АД ***, една от които е и наетата от ищеца касета с № 036, при който не са намерени видими следи от взлом. Представени са копия от изготвения при огледа снимков материал.

              С постановление на прокурор при Софийска районна прокуратура от 17.04. 2015 г. е спиране на досъдебно производство № 173/2014 г. по описа на СДВР, водено срещу неизвестен извършител за престъпление по чл.195, ал.1, т.4 и ал.4 във вр. с чл.194, ал.1 от НК на основание чл.244, ал.1, т.2, чл.199 и чл.215 от НПК.

              В писмо изх.№ ИД 15103/26.09.2014 г. на А.К.- изпълнителен директор и Е.А.– зам.главен изпълнителен директор на „Б.П.Б.” АД е обективирано извънсъдебно признание, че на 24.01.2014 г. са направени дубликати на 3 от ключовете-майки за банковите сейфове в Обществения трезор, находящ се в клон „Черни връх” на банката, както и че резервните ключове от трезорното помещение на същия клон не са били своевременно предадени в Касов център при „Б.П.Б.” АД, които обстоятелства са обективирани и в представеното копие от „Доклад на Дирекция Вътрешен одит” на „Б.П.Б.” АД, оспорен от ответната банка /с отговора по чл.131, ал.1 ГПК/ само в частта, в която се съдържа твърдение, че в договори преди 2010 г. е описан код на ключ, което заедно със списък на производители дава възможност за възпроизвеждане на ключа.

              В неоспорената част на одитния доклад на ответната банка е отразено и че всички касети н гражданския трезор, засегнати в разглеждания случай, са от един тип /с цилиндричен ключ/ и се намират в една и съща зона на трезора, която не е покрита от видеонаблюдение; че е обективно четирима служители на клона са имат пълен достъп до трезора, въпреки, че съгласно действаща заповед такъв има само един /Р.К./,, както и че системата „Атлантис” и регистрите за посещения не са напълно актуални по отношение клиентските посещения до отделните касети и действителното време, прекарано в трезорното помещение от клиентите.

              Извънсъдебно признание, че 24.01.2014 г. са направени дубликати от ключове-майки за банковите сейфове в процесния клон на банката, се съдържат и в писмени обяснения – с вх. № ИД 64911/02.10.2014 г., дадени по реда на чл.193, ал.1 КТ, от управителя на клона Х.М..

              В писмо с изх.№ ИД 11678/17-07.2014 г. е удостоверено от законните представители на „Б.П.Б.” АД, че осемнадесет клиента на клон „Черни връх” на банката, ползващи банкови касети, са посетили трезора на банковия клон в периода: 19.06.2014 г. – 03.07.2014 г., като тяхното време за престой надвишава обичайното време, в което клиентите остават сами в трезорното помещение.

            От приетото копие от регистър на посещенията на банков сейф № 036 с наемател: А.А.Х., се констатира, че до м.07.2014 г. същият е осъществил две посещения на наетата от него касета, съответно на 23.06.2014 г. и 24.07.2014 г.

            Във връзка с подадена жалба от А.Х. на 24.07.2014 г. за констатирани от последния липси в наетия сейф № 036 и в хода на предприетите проверки от страна на банката и компетентните органи на МВР, с писмо с изх.№ Ж-01278/23.06.2015 г. „Б.П.Б.”АД е уведомила ищеца, че е необходимо допълнително съдействие от негова страна, изразяващо се в представяне на всички надлежни писмени доказателства /договори, фактури и пр./ за придобиването от негова страна на описаните в жалбата бижута и ценности, които е посочил, че са поставени за съхранение в наетия сейф.

За изясняване на делото от фактическа страна пред СРС са събрани и гласни доказа-телства – показанията на свидетелите А.Д.К., първа братовчедка на ищеца, Е.П.Х., съпруга на ищеца, Р.П.К., служител на банката и Б.О.М., клиент на банката.

              От разпита на А.К.се установява, че от своя братовчед А.Х. знае, че е наел сейф, за да съхранява документи – нотариални актове на фирмата си и семейни бижута; че нейната майка и бащата на ищеца са си разделили бижута от своите родители и че А. е получил от баща си бижута, които свидетелката е виждала на ръката на вуйчо й – пръстен с голям диамант или брилянт, защото е фасетиран, който е наследствено бижу, което се предава в рода четвърто поколение на продължителя на фамилното име Х.. При разпита й свидетелката К.сочи, че на сватбата на А.Х. вуйчо й е дал бижу, което се предава на снаха в рода от неговата майка, което е в кръгла форма, около 4 или 5 см. със златни нишки под формата на мрежа, с рубини и верижка; че това са бижутата, които свидетелката лично е виждала и знае от братовчед си А., че те са били в трезора; че знае и за други, които са: златен масивен мъжки часовник с дебела златна верига /ланец/, с капак, масивен; че знае, че това са били бижута на вуйчо й и са били в трезора.

              Г-жа К.е заявила и че е виждала показания на снимката, находяща се на л.94 от делото пръстен, защото от майка си има същия, но то е било бижу, което е носела вуйна й; че не е виждала пръстена на снимката на л.93 от делото; че от разговор с А. около 2003 г. – 2004 г. знае, че той съхранява бижутата в нает от него сейф в „Банка Пиреос”; че пръстенът с фасетиран диамант е виждала на пръста на вуйчо й, като от разговор между него и майка й е разбрала, че пръстенът е даден на братовчед й.

              Визираната свидетелка депозира показания и че когато А. й е споделил, че си е наел сейф в банка „Пиреос”, тогава е разбрала, че пръстенът е в сейфа; че конкретно са говорили за този пръстен и още какво е сложил вътре; че бижуто, подарено на сватбата на ищеца, го е виждала само в деня на сватбата, след което А. е споделил с нея, че го съхранява в сейфа; че пръстенът с диаманта го е виждала на пръста на вуйна й, както и че същата знае, че семейните бижута на майка му също се съхраняват в сейф и че братовчед й споменал, че и подарените на съпругата му бижута са в сейфа.

              Свидетелката К.поддържа и че А. й се е обадил и й е казал, че ценностите му са изчезнали; че бил повикан от банката да си премести сейфа и когато отишъл той бил празен, вътре не е имало нищо; че братовчед й е бил бесен, защото разчитал на сигурността, която предлага банката; че това са документи, семейни бижута, предавани четири поколения, че това е наследствена история.

              При разпита й свидетелката Х.- съпруга на ищеца, заявява, че й е известно какви ценности е получил съпругът й от родителите си, като същата си спомня за два мъжки часовника, една гривна и едно колие от слонова кост, златен медальон, който е получил за сватбата си – кръгъл, като мрежа с малки рубинчета, мъжки пръстен с голям скъпоценен камък и още един с жълтеникав камък, няколко дамски пръстени, един от които е бил с изображение на негърска глава, халките на родителите си, златни верижки, като е имало една по-дебела, двойно оплетена, два наниза перли – едни по-ситни, другите по-едри и една или две брошки. След предявяване на снимковия материал, приложен към исковата молба, г-жа Х.е посочела, че не е сигурна дали е виждала пръстена на л.93, но пръстенът на л.94 и брошката на л.95 е виждала.  

              Според депозира показания на тази свидетелка бижутата са били  в дома им, като след това – през 2005 г. са взели решение да ги сложат в сейф; че същата знае, че от тези бижута, които е описала, нито едно не е останало в дома им, а всички са били занесени в сейф в банка „Пиреос”, където съпругът й е държал и документи; че на нея не й е известно съпругът й да е изнасял ценности от сейфа и да ги е носил обратно в дома им, както и че никога не е ставало дума да бъдат продавани тези бижута, защото са носели емоционална стойност в семейството.            

              Г-жа Х.твърди и че между описаните от нея ценности не е имало лично нейни неща, но е имало подарени – първото, което е получила е бил описаният по-горе кръгъл медальон, който е носела на сватбата си, като подарени са й били и гривната от слонова кост и двойно оплетената златна верижка; че след обаждане от банката, че трябва да премести сейф, когато съпругът й е отишъл се е оказало, че сейфът е празен; че и двамата са били много изненадани, но съпругът й е бил и много ядосан, защото са считали, че държат нещата си на сигурно място, както и че съпругът й е отварял сейфа, като тя не знае дали е имало липсващи документи, както и че малко преди инцидента той е ходил специално да вземе документи от сейфа.

              От снимката, находяща се на л.93 от делото на СРС е видно, че на същата има изображение на дамски пръстен от жълтеникав метал с един кафяв камък с жълто петно, а на л.94 – е изобразен дамски пръстен от жълтеникав метал с един голям черен камък, а отстрани – множество малки бели камъчета.

              Съдът не кредитира показанията на свидетелката Х.в частта им относно бижутата: два мъжки часовника, пръстен с жълтеникав камък, няколко дамски пръстени, една или двете брошки /извън тази на снимката на л.95/, тъй като същите са много общи, не съдържат никакви данни за конкретни индивидуализиращи белези на тези вещи, като вид на материал, изработки и други, като с оглед това обстоятелство не може да се направи извод за идентичност на тези бижута с описаните в исковата молба такива.

              Не следва да се кредитират показанията на тези свидетелка и по отношение на втората златна верижка. При разпита й г-жа Х.индивидуализира само едната от тях, отразявайки, че е била по-дебела с двойна оплетка. По отношение на втората верижка не се сочат никакви отличителни белези, освен, че е изработена от злато, а предвид въведеният с исковата молба предмет на спора – и двете верижки са били с двойна оплетка.  

              Съгласно данните от удостоверение за наследници № 902/25.10.2001 г. на Столична община, район „Средец” Е.Борисова Я.-Х.е починала на 10.10.2001 г., като е оставила като нейни наследници по закон лицата: А. А.Х. – съпруг и А.А.Х. – син, а предвид удостоверение за наследници № 002441/18.11.2009 г. на Столична община, район „Средец” след смъртта му на 06.11.2009 г. А. А.Х. е оставил следните законни наследници: М.С.С.-Х.– съпруга и А.А.Х. – син.

              От показанията на свидетелката К.– служител на ответната банка от 20 години, се установява, че същата работи като супервайзър на клона на тази банка на бул.”Черни връх” през първите 19 години; че по структурата на клона на „Черни връх” е: управител, супервайзър или заместник-управител, служители на фронт-офис и касиери, като по принцип организацията за отварянето се прави от управителя на клона при спазване на инструкцията за касова дейност на банката, като тя в качеството й на супервайзър рядко е отваряла сейфа; че съгласно заповед на управителя на клона е била установена следната организация: вечер ключовете се съхраняват в каса, а през деня – отговорност за отварянето и посрещане на клиенти имат служители от фронт-офис. Ключовете се съхраняват в каса, която е с шифър и ключ, като шифърът се знае от един служител, а ключът се държи от друг служител, както и че от 13.11.2015 г. господин Х.М. не е управител на клона.

              Съгласно данните от разглежданото доказателство края на месец юни 2014 г. Се е появил клиент, който установил, че има липси в един модул сейф, който модул е от един тип, след което от ръководството се е получило нареждане да информират всички клиенти, които имат касети в този модул и да им предложат прехвърляне на съдържанието в друга касета в друг модул. Г-жа К.свидетелства и че мисли, че господин Х. е  бил от клиентите, на които тя лично се е обадила, за да предложи друг вид касета; че когато той е дошъл тя му е отворила сейфа, защото в този период е имало нареждане само тя да прави това, а другите служители да нямат достъп, както и че по принцип процедурата по отваряне на банкова касета е следната: в регистъра се записва посещението, като един служител на банката с ключа-майка и клиентът с неговия ключ едновременно с двата ключа отварят касетата, след което служителят напуска помещението и клиентът може да извади вътрешната кутия, намираща се в сейфа, в която се държи съответното съдържание.

              Р.К. депозира показания и че тя е напуснала помещението след отключването на сейфа и след проверка на същия ищецът е заявил, че е установил липси и е написал жалба; че е имало осем или девет касети, за които е имало твърдения, че е имало липси и тези касети се намират точно в този модул. Посочено е и че едните ключове са с метална пластина, прикачена към двата ключа; че това е номерът на артикула, който е произвел съответния ключар, имащ договор с банката, както и че в случай, че е загубен ключ и се наложи принудително отваряне на касетата, присъства комисия от банката, клиента и ключаря и последният пред клиента отваря касетата, ако се наложи.

              При разпита й г-жа К.поддържа и че по принцип съгласно инструкцията на банковата и касова дейност, дори служителите от видеоконтрола нямат право да гледат съдържанието на банковата касета; че в помещението на трезора е имало една камера, обособена в един обсег, в който се вижда влизането на клиента, че след проблемите са сложили допълнително две нови камери и се било обособено ново помещение, в което клиентът да влиза самостоятелно с касетката, в което няма камера.

              Последният изслушан свидетел – Б.О.М., твърди, че е от 2006 г. ползва сейф на „Банка Пиреос” на бул.”Черни връх” в гр.София, като по едно и също време е ползвал повече от един сейф – два служебни и един личен сейф. При разпита му е отразено, че в клона се води дневник, в който се отбелязва посещението и отварянето на сейфа; че същият мисли, че в трезора не е имало поставена охранителна камера, като в него е имало в ъгъла една масичка, където клиентът да провери съдържанието, а не отделно помещение, както и че към момента на разпита му /2016 г./ - има камера и отделна стая, но не може да каже къде точно е разположена камерата. Господин М.поддържа и че му е известно, че преди две години е имало касети, чието съдържание, е било празно; че той е отишъл да провери, но при него не е имало липси; че банката е държала това в тайна, но той е разбрал от интернет и от брат му за това и че от банката не са го уведомили, както и че на него не му е известно за кой от модулите е имало оплаквания. Сочи и че не са му правили забележка за времето на престоя, но за около 20 минути си е свършвал работата, взимал ключове, брифтове и обикновено престоят му е 5-6 до 15 минути, както и че след като е проверил неговите сейфове от лявата и този от дясната страна в нито един не е имало липси.

              Във връзка с предмета на спора са изслушани основна и две допълнителни съдебно-технически експертизи, изготвени от вещото лице инж.К.Р..

              В основната съдебно-техническа експертиза /СТЕ/ е дадено заключение, че изхождайки най-вече от спецификата на производствената технология, която е била използвана за изписване на номера върху металната част на ключа /лазерно гравиране чрез специализирана машина с цифрово-програмно управление/, както и последователността на операциите /залепването на пластмасовата облицовка на ръкохватката е извършено след като номерът върху металната част е бил изписан/, то с достатъчна степен на категоричност може да се потвърди, че изписването на номера върху металната част на ключа на процесния сейф е било извършено в производствени условия /фабрични условия/.

              Отразено е и че предвид начина и мястото, където е отпечатан № 9000012/280507 на стр.1 в договора за отдаване под наем на банков сейф за граждани от 09.03.2010 г., както и това, че подобен номер „100871/301210” /изписан на същото място и по същия начин върху страницата/ се наблюдава също и на стр.15, 16, 17, 18 и 19 в Общи условия на „Б.П.Б.” АД, както и фактът, че уникалният номер на ключа за банковия сейф, използван от ищеца е бил „… 3703”, то не е обосновано да се твърди, че № 9000012/280507 има някаква връзка с ключа от банковия сейф № 0179-801-036, както и че той представлява уникален идентификатор /номер, код или др.п./ за този ключ. В разглежданото доказателство е посочено и че други лица /без производителят на ключа/ не биха могли да изготвят действащ дубликат от секретния ключ използвайки единствено „уникален номер /код/ на комплекта ключове” и че това може да стане ако се използва актуален отпечатък на ключа или друг дубликат, т.е. чрез използване на програмния код или шаблон, по който производителят е нарязал секрета върху ключа, както и че имайки предвид получените резултата от проведения експеримент по време на огледа на веществените доказателства по ДП № 173/2014 г. в СДВР на 27.06.2016 г., както и от принципната схема, която в нормалния случай имат механизмите за отключване на секретни брави с по две ключалки, с достатъчна степен на достоверност може да се твърди, че не е технически възможно отваряне на касетата чрез използване само на един от двата ключа.

              От констативно-съобразителната част на експертизата и поясненията на експерта, дадени в открито съдебно заседание, е видно, че от ДП са му били предоставени само ключове на клиенти, но не и този за сейф № 036, и че е правил експерименти с други еднотипни касети, като всеки от ключовете е взаимодействал само с една касета, както и че не е виждал ключа на банката.

              Във връзка с тези обстоятелства е допуснато изслушването на допълнителна СТЕ, която да бъде изготвена след изследване на конкретната касета № 036 и двата ключа за нея.

              На 01.07.2016 г. е депозирано допълнително заключение, изготвено без да са извършени изследвания със секретната брана от банков сейф № 036, ключът за клиента от нея с 0 3703 и „ключа-майка” на банката. На 30.09.2016 г. вещото лице инж.К.Р. е депозирал нова допълнителна СТЕ, изготвена след предоставените от СДВР за оглед и изследване веществени доказателства по ДП № 173/2014 г. – вратичка от банков сейф № 036 със секретна брава към нея и два ключа. Съгласно данните от това доказателство, при извършения експеримент тези ключове не са взаимодействали успешно със секрета в дясното гнездо, т.нар.”патрон на банката” и изобщо не се завъртат, както и че тези ключове взаимодействат успешно със секрета в левия секретен патрон, т.нар.”патрон на клиента”, като се завъртат на 45 градуса и по нататъшно завъртане и отключване на риглата са механично възпрепятствани, с оглед на което е прието, че с достатъчна степен на достоверност може да се твърди, че двата предоставени на експерта ключа са еднакви. В констативно-съобразителната част е посочено и че опитът за отключване на секретната брава на сейф № 036 чрез използване на двата еднакви ключа, предоставени за изследване, е неуспешен.

              Въз основа на получените резултати от проведените експерименти и с оглед установения факт, че двата патрона на секретната брава от банков сейф № 036 /”патрон на клиента” и патрон на банката”/ имат различен секрет за отключване, е направен извод, че с достатъчна степен на достоверност може да се потвърди, че на практика секретната брава от този сейф не е възможно да бъде отключена нито чрез използване на само един ключ, нито чрез използване на два еднакви ключа.   

              По реда на чл.200, ал.1 ГПК инж.Р.е пояснил, че за изпълнение на задачите му е бил предоставен само ключ на клиента, но не и т.нар.„мастер ключ” на банката, който не се е съдържал в документацията по ДП и никъде няма данни този ключ да е изследван и предаван на полицията. Уточнил е и че е установил, че секретите на двете ключалки на процесния сейф са различни и че оттук би следвало, че те трябва да се отключват с два различни ключа.

              Във връзка с оспорване на заключението на СТЕ в частта, в която е направен извод, че на практика секретната брава не може да бъде отключена само с един ключ, е допуснато изслушването на нова СТЕ с вещо лице В.Й./протокол за извършена съдебно-трасологична експертиза № 31-Е/16.01.2017 г./, в която е дадено заключение, че не е възможно отварянето на трезорна касета № 036 само с ключа на банката, както и че секретът на патрона на клиента на трезорна касета № 036 не може да бъде превъртан /отключван и заключван/ с клиентските ключове, предназначени за трезорни касети с №№ 024, 034 и 039, които се намират в материалите, находящи се в СДВР. В заключението липсват данни за проведено изследване на  т.нар.„мастер ключ” на банката.

              При приемане на заключението в откритото съдебно заседание вещото лице Й.е дал пояснения, че от разговор с адв.К. е разбрал, че ключът на банката не може да бъде изнесен от нея, а той не може да изнесе веществени доказателства от сградата на СДВР и не е имало възможност по едно и също време те да бъдат при него; че от извършения експеримент с предназначените за клиента ключове, при който поставяйки ги в гнездото на ключа на банката, ключът влиза в гнездото, но не може да превърта тази брава, означава, че секретите са различни, като в обратен ред на мисли – при различни секрети на ключовете не е възможно ключът на банката да превърти патрона на секрета на клиента; че ключът на банката работи дотолкова, доколкото една заключваща ригла да я освободи, една метална пластина, която застопорява и не позволява е не позволява заключващата ригла на бравата да бъде в положение отключено. Без това превъртане на ключа на банката не е възможно клиентският ключ да отключи трезорната вратичка и че не би трябвало да е възможно само с ключ на банката да може да се отключи касетката, защото секретите на двата ключа са различни.  

           Експертът е посочил и че е извършил изследвания на външните повърхности на бравите, при което е установено, че няма нараняване по заключващата ригла или по кутиите на бравите и че такива наранявания се получават, ако някой се опита да отвори с взлом. Конкретизирал е и че теоретично, ако се използва подправен ключ, може да има външни следи, а може и да няма следи от наранявания на бравичката, както и че ако е точно копие от оригиналния ключ, е по-малко вероятно да образува такива следи, но ако е някакво приспособление от вида на подправен ключ би могло да образува такива наранявания.                 

              Заключението по задача № 1 е оспорено от страна на ищеца, поради това, че не е извършен експеримент, както е поставена задачата, с ключа-майка на банката.

              С определение на СРС от 04.11.2016 г. с прието за безспорно в производството обстоятелството, че „мастер-ключът” на банката служи за отключване на повече от една банкова касета.

              При така приетата фактическа обстановка, установена от събрания по делото доказателствен материал решаващият състав на СГС намира, че са налице предпоставките за частичното ангажиране на отговорността на ответното дружество по предявения срещу него иск от страна на ищеца с правно основание чл.79, ал.1, пр.2 ЗЗД във връзка чл.82 ЗЗД и чл.605 ТЗ. С нормата на чл.79, ал.1, т.2 ЗЗД е  регламентирана материята относно неточното изпълнение на договорните задължения от страна на длъжника, като е предвидено, че в тази хипотеза  кредиторът има право да иска обезщетение за неизпълнение, което по силата на чл.82 ЗЗД обхваща претърпяната загуба и пропуснатата полза, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението, в случаите, когато длъжникът е бил недобросъвестен – той отговаря за всички преки и непосредствени вреди.

              Съгласно разпоредбата на чл.605, ал.1 ТЗ с договора за наем на сейф наемодателят предоставя на наемателя за определен срок срещу възнаграждение ползването на сейф в охраняемо помещение. Сейфът служи за съхраняване на ценности и ценни книги, други вещи и документи. До съдържанието на сейфа достъп има само наемателят.

               Безспорно е между страните в процеса, че към м.06 - м.07.2014 г. същите са били обвързани с облигационно правоотношение по силата на сключения между тях на 14.05.2014 г. договор за отдаване под наем на банков сейф № 036 в клон „Черни връх” на ответника в гр.София – с необявено съдържание /чл.605, ал.2 ТЗ/, което след възникването му не е било прекратявано. Не е спорно и обстоятелството, че наемателят е изпълнил изцяло задължението си да заплати уговореното възнаграждение по тази сделка във връзка с ползването на сейфа.

              От правната характеристика на договора за наем на сейф с оглед неговата законова регламентация, предвидена в ТЗ, произтича задълженията на наемодателя да предостави ползването на сейфа и да осигури неприкосновеността на същия и неговото съдържание.

              Съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес по чл.154, ал.1 ГПК, в тежест на ответното дружество е да установи точно изпълнение от негова страна на договорното му задължение по сключен договор за наем на банков сейф между страните за осигури неприкосновеността на сейфа, полагайки грижата на добрия търговец.

              От събрания в първоинстанционното производство доказателствен материал, въззивният съд намира в дадения казус е налице неизпълнение от страна на банката-наемодател на визираното основно задължение по чл.605, ал.1 ТЗ. да предостави на наемателя-ищец ползването на сейфа в охраняемо помещение, до съдържанието на който достъп да има само наемателят. В обхвата на това задължение се включва предприемане на всички необходими мерки за препятстване на достъпа на трети лица до помещението, в което се намира сейфът, които не са надлежно упълномощени от наемателя и наемодателя, както и мерки за защита от въздействие върху помещението и самия сейф, които биха могли да имат за резултат накърняване на неговата неприкосновеност. Такава мярка е предвиденото в договора и във вътрешните правила на банката – Процедура за регистриране и администриране на банков сейф, изискване сейфът да има две ключалки, които са уникални за съответния сейф, което не е изпълнено от страна на ответника. Неоснователни са доводите на „Б.П.Б.” АД, че съобразно тези актове за нея не съществува задължение за уникалност на втория ключ – този на банката, а задължение тя да притежава един-единствен оригинал от собствения си ключ и да осигури за съответния сейф две ключалки, комбинацията, от които да е уникална. Етимологията и семантиката на думата „уникален”, означаваща: единствен, неповторим, и използваното словосъчетание изключват определянето на обсъжданото изискване в поддържания от ответника смисъл. Употребените езикови средства ясно и еднопосочно сочат, че задължението е двете ключалки на сейфа да са единствени и неповторими. В производството не е спорно, че ключът на банката не е отговарял на това изискване, тъй като същият е предназначен за отваряне на множество касети от един вид, като неговото непредставяне за изготвяне на допуснатите експертизи по делото изключва възможността за формирането на пълен, обосноваван и еднозначен извод по въпроса дали банковата касета може да се отключи само с този ключ. Изслушаните СТЕ в  тази им част почиват на общи логически съждения и постановки.           

              От друга страна – от представените по делото писмени документи, изходящи от банката, съдържащи извънсъдебни признания на същата, е установено и че от т.нар. ”ключове-майки” на банката за различните модули сейфове в клон „Черни връх” в гр.София на същата са били направени дубликати, като резервните екземпляри не са били съхранявани съобразно установените вътрешни правила; че е допускан по-продължителен престой в трезорното помещение от клиенти на банката от регламентираното време от 10 минути на посещение /което се потвърждава и от гласните показания на свидетеля Б.М./, вкл. и поради пропуски в попълването на регистрите за посещения, както и пълен достъп до трезорното помещение на служители на клона, които не са включени в заповедта на неговия управител, регламентиращ тази дейност.    

              В хода на процеса е доказано и неизпълнение на нормативно установени мерки за препятстване на достъпа на трети лица до трезорното помещение по Наредба № І-171 от 02.07.2001 г. за организацията и контрола по обезпечаване на сигурността на банките и небанковите финансови институции на МВР и БНБ. В чл.9 и чл.19 от Наредба № І-171 от 02.07.2001 г. са регламентирани минималните изисквания, на които следва да отговарят трезорните помещения и намиращите се в тях рафтове и сейфове. Съгласно § 6, ал.1 от ПЗР на същия акт изпълнението на разпоредбата на наредбата се удостоверява с протокол за охранително обследване на обектите на банките и небанковите финансови институции по чл.2, изготвен от лицата по чл.3, ал.2 и ал.3 и представител на териториалната структура на МВР, какъвто протокол не е представен от делото от страна на „Б.П.Б.” АД за процесния трезор, предвид което не може да се приеме, че всички тези изисквания са спазени.

              За пълното на изложението в тази връзка следва да се отбележи и че в хода на процеса безспорно е установено, вкл. и чрез показанията на свидетелката Р.К. – служител на ответната банката, че в периода: м.06. – м.07.2014 г. в трезорното помещение, находящо се в клон „Черни връх” в гр.София на тази банка, е имало само една единствена камера, насочена към входната врата на трезора и не е обхващала всички касети в трезора, а по аргумент на нормата на т.8 на чл.19 от Наредба № І-171/02.07.2001 г., в която е използвано множествено число, камерите за наблюдение в трезорното помещение би следвало да са поне две.

              Подобно изискване за осигуряване на телевизионна техника като част от комплекса елементи за охрана на строеж или отделни негови части, които се осигуряват с Първа категория системи за физическа защита, между които са и банките, е предвидено и в отменената, но действала в исковия период, Наредба № 7 от 07.06.1998 г. за системите за физическа защита на строежите, издадена от МРРБ – чл.2, ал.1, т.4 във връзка с чл.5, ал.2 и чл.5, ал.1 и ред 2 от Приложение № 1 към чл.2, ал.2. Съгласно дадената в т.8 от § 1 от Допълнителните разпоредби на визираната наредба дефиниция, по смисъла на този акт „телевизионна техника” е система от телевизионни камери, монитори, видеомагнетофони, видеомултиплексори, превключватели и др., с които се наблюдават, констатират и/или заснемат извършителите на опити за проникване или проникналите в даден строеж.

              Предвид това, че по силата на чл.286, ал.1 ТЗ процесната сделка е търговска за „Б.П.Б.” АД /търговска е сделката, сключена от търговец, която е свързана с упражняваното от него занятие/, същата следва да изпълнява задълженията си по нея с грижата на добър търговец по смисъла на чл.302 ТЗ. Грижата на добрия търговец изисква от длъжника да положи грижа, по-голяма от обичайната и от грижата на добрия стопанин по чл.63, ал.2 ЗЗД, с оглед на обстоятелството, че поетото от търговеца задължение представлява осъществяване на дейност по занятие. Безспорно е в доктрината и в константната съдебна практика, че преценката за дължимата грижа следва да се осъществява на база търговското качество на длъжника, както и на вида и характера на престацията. С оглед естеството на договора за наем на сейф, наемодателят няма достъп до вещите, съхранявани в сейфа, но същият осъществява държането на сейфа, като срещу уговореното възнаграждение той извършва охрана и надзор над сейфа и помещението, в който се намира този сейф. С оглед горното грижата на добрия търговец – наемодател на сейф включва предприемане на всички необходими мерки, за да предотврати достъпа на неоторизирани лица до трезорното помещение и намиращите се в него сейфове, както и всички необходими мерки за защита от въздействие върху това помещение и сейфа, които биха могли да доведат до накърняване на неприкосновеността на сейфа, което в случая не е направено, като за това неизпълнение съгласно общите принципи на облигационното и търговското право, ответната банка – като длъжник носи отговорност по чл.79, ал.1, пр.2 ЗЗД. Наемодателят би могъл да бъде освободен от отговорност в хипотезата на чл.306, ал.2 ТЗ, която обаче в дадения казус не е налице, тъй като конкретните факти и обстоятелства не обосновават извод за непредотвратимост на осъщественото посегателство. Смисълът от сключването на договор за наем на сейф е осигуряването на сигурна защита на наетия сейф, в който обичайно се съхраняват пари, ценности и важни за наемателя документи, поради което ответникът е бил длъжен да вземе съответните адекватни охранителни мерки, за да предотврати преодоляването на неприкосновенността на сейфа, вкл. и от лица получили правомерен достъп до трезорното помещение. В тази насока следва да се отбележи и че след получените сигнали за първите липси от сейфове в трезора на „Б.П.Б.” АД – клон „Черни връх” през 2014 г., ответната банка незабавно не е предприела мерки за възпрепятстване проникването в други сейфове, вкл. и чрез своевременното уведомяване на клиентите й с касети от същия модул да преместят съдържанието им в сейфове от други по-сигурни модули.

              Решаващият състав на въззивния съд намира, че осъществяването на такъв неправомерен достъп до сейф № 036 в периода: 23.06.2014 г. – 24.07.2014 г. е доказано в процеса. Действително в случая не са налице оставени трасологични следи върху външните повърхности на секретните брави и вратичката на този сейф, които да установяват наранявания, деформации или друг вид механични повреди, но предвид поясненията на вещото лице Йовчев, дадени по реда на чл.200, ал.2 ГПК, че при използване на подправен ключ теоретично е възможно, както да има, така и да няма следи от нараняване на бравата, и че при точно копие от оригиналния ключ е по-малко вероятно да се образуват такива следи, визираното обстоятелство не е основание за извеждане на извод за липсата на неоторизирано проникване в процесния сейф.         

              Безспорно е, че страната, в чиято тежест е установяването на определени факти, следва да ги докаже пред съда по един несъмнен начин, като проведе главно и пълно доказване. По правило това доказване се извършва с преки доказателства, които установяват пряко релевантния юридически факт, но в определени случаи, когато страните не разполагат с преки доказателства, фактът може да бъде установен и с косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да установяват без съмнение главния факт /в т.см. решение № 226/12.07.2011 г. по гр.д.№ 921/2010 г. на ВКС, IV ГО, решение № 50/21.07.2017 г. по гр.д.№ 4 880/2014 г. на ВКС, IV ГО и др., постановени по реда на чл.290 ГПК/. За да се стигне чрез косвени доказателства до пълно доказване е необходима такава система от доказателствени факти, обсъждането на които в тяхната взаимна връзка и при спазване на правилата на логиката да бъде изключена друга възможност, освен осъществяването на твърдения факт /в т.см. е и съдебната практика, обективирана в решение № 841/19.01.2010 г. по гр.д.№ 3530/2008 г. на ВКС, ІV ГО, решение № 61/01.03.2016 г. по гр.д.№ 4578/2015 г. на ВКС, ІV ГО и др./, каквато хипотеза в конкретния случай е налице. От приетите доказателства, изходящи от СДВР, обсъдени по-горе в решението, и показанията на свидетелите К.и М., в процеса е доказано, че в периода: м.06. - м.07.2014 г. са подадени 8 сигнала /без процесния/ за липси от банкови сейфове в трезора на клон „Черни връх” в гр.София на „Б.П.Б.” АД от различни клиенти, за които няма данни да са се познавали към този момент; че всички заявени посегателства са върху сейфове от един и същи модул; че от такъв модул е и сейфът на А.Х.; че тези сейфове са се намирали в зона на трезора, която е била без видеонаблюдение; установеното наличие на пропуски в организацията на дейността на работата в трезорното помещение в процесния клон, съгласно писмените доказателства, изходящи от банката; експертното становище, че при използване на подправен ключ може и да няма следи от нараняване на бравата; липсата на пълно, обосновавано и категорично заключение на СТЕ по въпроса дали банковата касета може да се отключи само с т.нар.“мастер-ключ“; липсата на данни свидетелката К.да е уведомила А.Х. за причината относно възникналата  необходимост от преместване на съдържанието на сейфа; реакция на същия след отварянето на сейфа, както и показанията на свидетелките К.и Х.в кредитираната им част какви вещи са били съхранявани от ищеца в наетия сейф – златни бижута и бижута от слонова кост, в своята взаимна връзка и обусловеност несъмнено водят до логичния извод за извършено незаконно проникване и отнемане на съдържанието на сейфа на последния.

Според разясненията, дадени в диспозитива и мотивите на Тълкувателно решение № 4 от 29.01.2013 г. по тълк.дело № 4/2012 г. на  ОСГТК на ВКС, при липсата на обща уредба на вредата от неизпълнението /или неточното изпълнение/ на договорни задължения и наличието на общи правила за пределите на отговорността за обезщетение на имуществени вреди в чл.82 ЗЗД и за начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди в чл.52 ЗЗД, следва да се приеме, че и нарушаването на общата забрана да се вреди другиму и нарушаването на договорно задължение може да причинят неимуществени вреди, които подлежат на обезщетяване. Когато неимуществените вреди са причинени от деликт, на обезщетяване подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането съгласно чл.51 ЗЗД /деликтната отговорност е по-строга от договорната/. Когато неимуществените вреди са причинени от неизпълнението /или неточното изпълнение/ на договорни задължения, на обезщетяване подлежат вредите, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението, а при установена по делото недобросъвестност на длъжника /знание на фактите, обуславящи по-тежката му отговорност/ – обезщетението е за всички преки и непосредствени неимуществени вреди, каквато е и конкретната хипотеза. Въпреки, че ответната банка чрез нейните служители, е имала информация за наличните пропуски в организацията и контрола на сигурността на трезорното помещение в клон „Черни връх“ в гр.София, същата е продължила да изпълнява задълженията си в противоречие с нормативната уредба, вътрешните си правила и възприетия с процесния договор модел за поведение.    

              Съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, която не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението /т.11 ППВС № 4/23.12.1968 г./.

             От събраните по делото в първа инстанция гласни доказателства: показанията на свидетелките К.и Х.– в кредитирана от съда част, в производството е установено, че от неоторизираното отнемане на съдържанието на наетия от ищеца сейф, вследствие на изпълнението на задължението на ответната банка да осигури неговата неприкосновенност, на А.Х. са причинени неимуществени вреди – същият е бил бесен, бил е изненадан и много ядосан, тъй като е считал, че държи нещата им на сигурно място, разчитал е на сигурността, която предлага банката.

              В съответствие с визирания принцип настоящата инстанция намира, че сумата от 5 000,00 лева е в състояние да компенсира в най-пълна степен причинените вреди на пострадалото от процесното събитие лице А.Х.. При определянето на този размер на обезщетение на ищеца са съобразени релевантните за това обстоятелства: моментът на настъпване на разглежданото събитие през 2014 г.; социално-икономическата обстановка в страната към същия момент, обуславяща обществения критерий за справедливост на този етап от нейното развитие; възрастта на пострадалия към посочения период; начина на настъпване на вредите; вида, характера и интензитета на преживените страдания, емоции и претърпените неудобства от личен характер; установената продължителност на вредите, за която липсват данни да е дългосрочна; неблагоприятното отражение на събитието върху психо-емоционалното състояние на пострадалия, съгласно показанията на свидетелите А.К.и Елица Ходжева, в т.ч. и с оглед наследствения характер на отнетото имущество, неговата история и невъзвратимостта на загубата.

              При определяне на размера на обезщетението съдът взе предвид и липсата на доказани трайни негативни последици за психичното състояние на ищеца;  обстоятелствата, че в процеса не е установено съществуването на всички заявени с исковата молба бижута /по т.3, т.4, т.9 и т.14 и по едно от бижутата по т.2, т.7 и т.13/, съотв. че част от установените такива – медальонът с мрежата, гривната от слонова кост и двойно оплетената златна верижка, не са негова собственост, а на съпругата му, на която са били подарени; че не е доказано оставените в сейфа такива да са били уникати /довод, че същите не са били такива са показанията на свидетелката Кючукова, съгласно които последната притежава същия пръстен като този на снимката на л.94 от делото – т.нар.”негърска глава”, който го има от майка си/; факта, че не всички установени процесни бижута са на повече от 100 години и че са предавани на продължителя на рода /съгласно показанията на свидетелката К.нейната майка и бащата на ищеца са си разделили бижута от техните родители, а част от бижутата са били на майката на г-н Х./, както и обстоятелството, че в производството не бе доказано ищецът да е бил натоварен от баща си да предаде получените от него бижута на следващото поколение от рода.

              Съобрази се и че осъждането на ответника само по себе си има ефекта на овъзмездяване, в какъвто смисъл е и практиката на ЕСПЧ и ВКС, както и че в процеса не е доказан по-голям от обичайния интензитет на търпени морални вреди от загубата на семейни бижута от страна на А.Х.. Неоснователни са доводите на последния, че твърденият от него интензитет се установявал от обективния факт на загубата на това имущество, причинил тези субективни преживявания. Всеки човек има различно отношение към вещите като цяло или към определени вещи, независимо от това дали са наследствени или не. За някои хора по-голяма афектационна стойност имат снимките на техните родственици, за други – писма на същите, за трети – книги или други лични предмети, за някои – бижута и т.н., предвид което по-значимата емоционална стойност на дадена вещ за съответния субект, която е индивидуална и строго лична, подлежи на доказване.   

            Изложените обстоятелства са обсъдени от страна на съда поотделно и в тяхната съвкупност при извършената от него комплексна преценка, касаеща приложението на нормата на чл.52 ЗЗД.

              Заявеното от ищеца искане за присъждане на обезщетение в по-висок размер от посочената по-горе стойност, съотв. от ответника – на по-малък такъв, са неоснователни, тъй като това би довело до противоречие с нормативното изискване за определянето на същото по справедливост, както и до несъобразяване с доказаните в дадения казус конкретни обстоятелства, имащи значение относно преценката във връзка с размера на това вземане, в какъвто смисъл са разясненията, дадени в т.11 на ППВС № 4/1968 г. Предназначението на института по чл.52 ЗЗД е да възстанови, да репарира действително причинените вреди на пострадалия, в т.ч. чрез определянето на точен паричен еквивалент на моралните такива. Като институт на гражданското право същият няма санкционен характер, и превантивната функция на санкциите не е критерий за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД.

               Неоснователни са инвокираните от жалбоподателя-ищец доводи, че приетият размер на обезщетение е в противоречие със съдебната практика по сходни случаи. Както бе посочено при определянето на обезщетението за неимуществени вреди по всяко дело се отчитат конкретните за него обстоятелства, които имат значение за приложението на този правен институт, като различната фактология може да обоснове, както присъждането на по-висока стойност на обезвреда, така и на по-ниска такава

/напр. решение от 04.07.2019 г. по в.гр.д.№ 15 148/2018 г. на СГС, ІІ-Б състав/.

               Необосновани са и оплакванията на ищеца, че ръководството на банката го е обидило и на практика му се е подиграло, изисквайки от него представянето на фактури и договори за продажба като доказателство за придобиване на бижутата. Не е изключение, а тъкмо обратното – обичайна практика е, да се изискват документи за установяване на вида и стойността на имуществото, за което се твърди, че е изгубено и/или унищожено, в т.ч. и с оглед надлежното упражняване на правото на защита на банката като правен субект. От друга страна, съществуването на такива документи, на сертификати, не е обективно невъзможно като случай относно придобито преди много години имущество и впоследствие предавано по наследство. 

                         До посочената стойност от 5 000,00 лева исковата претенция чл.79 ЗЗД във връзка с чл.82 ЗЗД се явява доказана по основание и размер и като такава следва да бъде уважена. В останалата  част – до пълната предявена сума от 15 000,00 лева, същата е неоснователна и подлежи на отхвърляне.

              Поради съвпадане на крайните изводи на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд относно изхода от разглеждане на спора, постановеното от СРС, І ГО, 42 състав решение като правилно следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на спора пред въззивния съд,  а именно:  неоснователност на жалбите и на двете страни, разноски по делото на същите не се дължат.

              Воден от горното, Съдът

 

                                                              Р     Е     Ш     И:

 

              ПОТВЪРЖДАВА решение № 197081, постановеното на 21.08.2017 г. по гр.д.

№  58 518/2015 г. по описа на СРС, І ГО, 42 състав.

             

              Решението може да се обжалва пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК.

 

 

 

                           

              ПРЕДСЕДАТЕЛ:                    ЧЛЕНОВЕ: 1.                           2.