№ 2605
гр. София, 28.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на втори април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20241100510853 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от Л. Г. Д. срещу решение №
14372/22.07.2024г., постановено по гр. д. № 59505/2023г. на СРС, 62 с-в.
С обжалваното решение СРС е признал за установено, че Л. Г. Д. дължи
на В. П. М., на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 535 ТЗ, сумата
10 000 лв., представляваща вземане по запис на заповед от 04.10.2022 г., ведно
със законната лихва от датата на заявлението по чл. 417 ГПК – 27.06.2023 г. до
окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по
чл. 417 ГПК от 06.07.2023 г. по ч. гр. д. № 35447/2023 г. на СРС, ГО, 62 състав.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение.
Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение
на материалния и процесуалния закон. Моли решението да бъде отменено и
исковете да бъдат изцяло отхвърлени като неоснователни и недоказани.
В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на
въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на
въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено, като
1
му бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Районният съд се е произнесъл по искове с правно основание чл. 422, ал.
1 ГПК, вр. с чл. 535 ТЗ - за установяване дължимост на суми по запис на
заповед. Производството е допустимо, образувано след подадено в срок
възражение по чл. 414 ГПК от ответницата.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е
постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При
произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора
факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на
императивни материално правни норми. Първоинстанционният съд е изложил
фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото
доказателства, които въззивният съд споделя и на основание чл. 272 ГПК,
препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря.
Относно правилността на първоинстанционното решение и във връзка с
доводите на ответницата, поддържани в жалбата, въззивният съд намира
следното.
След като претенциите са основани на запис на заповед, издаден в полза
на ищеца, в доказателствена тежест на поемателя – ищеца по записа на
заповед е било да установи, пълно и главно, всички предпоставки за
съществуване на вземането - фактите, от които то произтича. Това са
обстоятелствата свързани със съществуване на валидно възникнало
менителнично задължение, по което е кредитор, а ответницата - длъжник,
2
както и настъпване на неговата изискуемост. Ответницата следва да докаже
всички свои правоизключващи или правопогасяващи възражения срещу
съществуване на вземането. Възраженията на длъжника срещу вземането
могат да бъдат абсолютни (срещу формата и съдържанието на записа на
заповед) или лични, основани на отношенията му с кредитора.
Относно възражението, поддържано в жалбата, че СРС не е изследвал
каква е каузалната сделка – дали е свързана с даване на заем, дарение,
плащане на дълг и т. н., въззивният съд намира следното.
Съгласно тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, при предявен установителен иск по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК, в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9
ГПК, както в случая, предмет на делото е съществуването на вземането,
основано на записа на заповед. В производството по чл. 422, ал. 1 ГПК ищецът
- кредитор, който се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение по чл. 417
ГПК въз основа на запис на заповед, доказва вземането си, основано на
менителничния ефект – тоест той следва да докаже съществуването на
редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При
въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално
правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на
заповед, всяка страна доказва фактите, на които са основани твърденията и
възраженията й, които обуславят претендираното, съответно отричаното
право. Според разясненията в решението, тежестта на доказване във всички
случаи се разпределя съобразно общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК.
В практиката трайно се приема, че предметът на делото не се променя
при въведено от ищеца твърдение в исковата молба по чл. 422 ГПК, че
вземането по заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК произтича от каузално
правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис
на заповед. Ищецът - кредитор сочи обезпечителната функция на записа на
заповед спрямо каузалното правоотношение, като на общо основание доказва
вземането си, което е основано на менителничния ефект.
Ако между страните възникне спор относно конкретното каузално
правоотношение и връзката му със записа на заповед и ако те сочат различни
каузални правоотношения, по повод или във връзка с които е издадена ценната
книга, съдът следва да обсъди въпроса в мотивите на решението, при доказана
3
връзка между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение,
независимо от коя страна в процеса е въведено.
В тази връзка доводите, произтичащи от каузалното правоотношение са
релевантни, ако са свързани с погасяване на вземането по ефекта, като
доказаното погасяване на задълженията по договора (каузалната сделка) би
имало за последица и погасяване на вземането на кредитора по ценната книга.
Такова становище застъпено в решение № 248/23.01.15 г. по т. д. № 3437/13 г.
на І т.о. ВКС, решение № 17 от 19.02.2015 г. по т. д. № 3385/2013 г., т. к., І т. о.
на ВКС, решение № 76 от 11.05.2016 г. по т. д. № 3503/2014 г., т. к., ІІ т. о. на
ВКС и т. н.
В заключение следва, че в т. 17 на ТР № 4/2014 г. не се вменява
задължение на ищеца за доказване на каузата, но не се изключва интересът и
възможността ищецът - поемател по запис на заповед да докаже такава, с цел
преодоляване защитата на ответника, свързана с възражения за погасяване на
вземането.
В случая ищецът е поддържал, че записът на заповед е издаден за
обезпечаване изпълнението на каузално правоотношение - договор за заем,
като ответницата не е оспорвала наличието на такъв, който да е обезпечен с
процесния запис на заповед. Не е твърдяла, нито установила, че ценната книга
е издадена за обезпечаване на друго каузално отношение, каквото твърди във
въззивната жалба – дарение, плащане на дълг и др., нито е излагала твърдения
че е погасила задълженията си по записа на заповед, чрез погасяване
(изпълнение) на задълженията по друго каузално правоотношение.
Недоказани са останали възраженията, че е платила изцяло сумите по записа
на заповед. Ответницата не се е позовала на друго конкретно каузално
правоотношение и не е противопоставила правоизключващи или други
правопогасяващи възражения срещу вземанията по записа на заповед,
основани на такова правоотношение. Възражението на ответницата, че не
дължи плащане на суми по записа на заповед съставлява общо оспорване на
вземанията и според задължителните указания в ТР № 4 от 18.06.2014 г. на
ОСГТК на ВКС не налага доказване от ищеца - поемател на записа на заповед
на каузално правоотношение като основание за менителничното задължаване.
Възраженията на ответницата, поддържани във въззивната жалба в обратния
смисъл са неоснователни.
4
Относно абсолютните възражения, касаещи формата на ценната книга,
въззивният съдът споделя изводите на СРС, че представеният по делото запис
на заповед отговаря на всички изисквания за действителност съгласно чл. 535
сл. ТЗ.
По смисъла на чл. 535 ТЗ записът на заповед е формална сделка, чието
задължително съдържание е императивно определено от законодателя и е
условие за валидността на акта. Само в изрично и изчерпателно посочените от
закона случаи, липсата на някои от изброените в нормата па чл. 535 ТЗ
реквизити, не се отразява на действителността на менителничния ефект
(случаите на ал. 2, 3 и 4 чл. 535 ТЗ). Във всички други случай, съгласно чл.
536, ал. 1 ТЗ, документ, който не съдържа някои от реквизитите, посочени в чл.
535 ТЗ, не е валиден запис на заповед.
Процесният запис на заповед от 04.10.2022 г. съдържа наименованието
„запис на заповед“ в текста на документ на езика, който е написан, налице е
изявление, което съставлява безусловно обещание да се плати определена
сума пари, конкретно посочена като абсолютен размер, на определено лице на
определен ден – падеж на 29.04.2023 г. Падежът е определен по начина,
посочен в чл. 486, ал. 1, т. 4 ТЗ - в определен ден. За да настъпи изискуемостта
на вземането не е необходимо предявяване на записа на заповед – така
съгласно т. 3 от TP № 1 от 28.12.2005 г., по тълк. д. № 1/2004 г., ОСГТК на
ВКС, понеже падежът е на определен ден.
Съдът намира, че редовният от външна страна запис на заповед е
самостоятелен източник на задължение за плащане на обещаната от издателя
парична сума и този факт е достатъчен за уважаване на исковете по чл. 538,
ал. 1 ТЗ, след като записа на заповед е с настъпил падеж и ответницата не е
доказала погасяване на поетите с него задължения. (в този смисъл - решение
№ 66 от 30.06.2016 г. по т. д. № 3803/2014 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС, решение №
66 от 28.07.2015 г. по т. д. № 378/2014 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС и т. н.).
Ответницата е оспорила автентичността на ценната книга, поради което
пред СРС е открито производство по чл. 193 ГПК относно подписа й. От
приетата без възражения от страните СПЕ се установява непротиворечиво, че
ръкописно изписаните буквени и цифрови текстове, както и подписът върху
ценната книга, са изпълнени от Л. Г. Д..
Въззивницата излага оплаквания, че неправилно СРС е приел, че записът
5
на заповед е подписан от нея, като в тази връзка навежда доводи за допуснати
процесуални нарушения. На първо място, следва да се има предвид, че
ответницата не е оспорила изслушаната пред СРС СПЕ. Нещо повече, във
въззивната жалба – л. 15 от делото /абз. 4/ самият въззивник признава, че
действително записът на заповед е подписан от Д..
Пред СРС е направено искане за допускане на повторна СПЕ, която да
извърши сравнение между записа на заповед, предмет на настоящето дело и
записът на заповед, намиращ се по прокурорска преписка. Съгласно чл. 201
ГПК повторно заключение се назначава, когато изслушаното такова не е
обосновано и възниква съмнение за неговата правилност. В случая, както
беше посочено, ответницата не е оспорила заключението и не е въвела такива
оспорвания. Нещо повече, повторното заключение се допуска за същите
въпроси, на които е отговорило първоначалното. В случая се иска допускане
на СПЕ с друга задача. Отделно от това, същото е и неотносимо, доколкото
вещото лице по приетата СПЕ е дало отговор на въпроса дали подписът на
оригинала на записа на заповед, който е предмет на настоящето дело,
принадлежи на ответницата. Ето защо, правилно искането за допускане на
повторна СТЕ е било оставено без уважение от СРС, а изложените в тази
връзка доводи във въззивната жалба са неоснователни.
Неоснователни са и оплакванията за задължителна форма на договора за
заем. Договорът за заем е реален, каузален и неформален - за валидността му
не е необходимо спазването на някаква форма - той ще произведе действие.
Доказването на произхода на парите не е относимо към предмета на
настоящето дело. Както беше посочено, с отговора на исковата молба не е
оспорено наличието на сключен договор за заем. Признание за наличието на
сключен такъв се съдържа и във въззивната жалба.
Поради съвпадане изводите на двете инстанции, решението на СРС
следва да се потвърди.
По разноските на въззивна инстанция:
С оглед изхода на спора, на основание чл. 273 ГПК, вр. чл. 78, ал. 1 ГПК
въззивницата следва да бъде осъдена да заплати на въззиваемия сумата от
2000 лв. адвокатско възнаграждение.
Воден от изложеното, съдът
6
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 14372/22.07.2024г., постановено по
гр. д. № 59505/2023г. на СРС, 62 с-в.
ОСЪЖДА Л. Г. Д., ЕГН ********** да заплати на В. П. М., ЕГН
**********, на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 2000 лв.,
представляваща направените разноски за въззивна инстанция.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните, при
предпоставките на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7