Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 14.07.2016г.
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV В в. състав, в публично заседание на четиринадесети април през две хиляди и
шестнадесета година в състав:
Председател:Мария ЯнА.
Членове:Хрипсиме
Мъгърдичян
Атанас Маджев
при
секретаря В. И. и в присъствието на прокурора ….., като
разгледа докладваното от съдия ЯнА. гр. д. № 14958 по описа за 2015г. и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение от 26 август 2015г. по гр. д. № 12270/2015г.
Софийски районен съд, І ГО, 127 състав е признал за установено по предявените от А.Е.А. и Л.М.А. срещу „О.Б.Б.”
АД, ЕИК ********, отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124,
ал. 1 ГПК, че двете не дължат на „О.б.б.” АД, всяка от тях по 1/2 част от
сумата от 1750,21 лв. - възнаградителна лихва, и от сумата от 82,95 лв. -
неустойка за забава за периода 21.11.2002г. – 24.11.2003г. върху главницата, за
които е издаден изпълнителен лист от 04.12.2003 г. по гр.д. № 09384/2003 г. по
описа на СРС, 56 състав, претендирани по изп. дело № 20158440400893 по описа на
ЧСИ Стоян Якимов, като отхвърлил исковете за сумата от 14 955,41 лв. -
главница, ведно със законната лихва от 24.11.2003г. до окончателното й
изплащане, както и за сумата от общо 643,64 лв. разноски, за които е издаден
изпълнителен лист от 04.12.2003 г. по гр. д. № 09384/2003 г. по описа на СРС,
56 състав; осъдил „О.Б.Б.” АД, ЕИК ********, да заплати на ищците на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК разделно сумата от 80,76 лв., разноски в производството съобразно
уважената част от исковете; осъдил ищците да заплатят на ответника на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 930,63 лв., разноски в производството съобразно
отхвърлената част от исковете.
Право на жалба са упражнили ищците А. – срещу
решението в частта, в която исковете им са отхвърлени. Поддържат, че съдът не е
приложил правилно процесуалния закон, като не е преценил, че по силата на
закона на 09.06.2006г. изпълнителното производство е било прекратено и всички
действия след това са правноирелеватни. Считат също, че незаконосъобразно съдът
е придал значение на присъединяването на взискателя по друго изпълнително дело,
поискано в хипотеза на чл. 459 ГПК ( отм.), при положение че той не е поискал и
извършването на опис. Така са обобщили,
че изводът на съда, че на 23.06.2010г. е била прекъсната давността е противоречащ
на доказателствата по делото и закона.
Ответникът ОББ АД е оспорил жалбата. Счита, че
законосъобразно СРС е приел, че по отношение на главницата погасителната
давност не е изтекла поради
многократните й прекъсвания, както и че не е в предмета на спора прекратяването
на изпълнителното дело по силата на закона.
Софийски градски съд, в изпълнение на
правомощията си, уредени в чл. 269 ГПК, разяснени с ТР № 1/09.12.2013г. по
тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, след служебна проверка на обжалваното
решение, намира същото за валидно и допустимо в обжалваната част, а по доводите
в жалбата и в приложение на императивните материалноправни норми, приложими към
спора, въззивният съд по същество намира следното:
Предявени са искове с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 254 ГПК (отм.) вр. чл. 430,
ал. 1 ТЗ и чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД.
Ищците А. са оспорили дължимостта на
вземания по договор за кредит, чието право на принудително изпълнение е
удостоверено в изпълнителен лист, издаден въз основа на несъдебно изпълнително
основание. Възраженията, с които се оспорват вземанията срещу наследодателя им
- главница, лихва и разноски – са правопогасяващи възражения за давност. Поддържат,
че последното изпълнително действие е от 29.03.2007г., поради което
образуването на изп. дело № 893/2015г. по описа на ЧСИ с рег. № 844 било
злоупотреба с право. По този начин обосновават изтичане на погасителната
давност за главното вземане на 29.03.2014г.
В срока за отговор на исковата молба
ответникът ОББ АД е предприел защита по същество срещу исковете - счита
исковете за неоснователни поради предприемане на действия за принудително
изпълнение на 13.07.2010г., като по изп. дело, по което се е присъединил като
взискател на 10.06.2010г., изпълнителното действие – опис на ипотекиран в полза
на Б.та имот - е предприето на 23.06.2010г.
За да постанови обжалваното решение,
първоинстанционният съд е приел, че с описа от 23.06.2010г. на недвижим имот по
изпълнителното дело, по което ответникът се е присъединил като взискател, е
била прекъсната погасителната давност, прекъсната и с действия по принудително
изпълнение, предприети по новообразуваното изп. дело № 893/2015г. на ЧСИ с рег.
№ 844, - налагане на възбрана на
26.02.2015г., съотв. извършване на опис
на 11.03.2015г. При тези мотиви СРС е приел, че само вземанията за лихва
и неустойка са погасени по давност.
Според разпоредбата на чл. 254 ГПК
(отм.), ако длъжникът не направи възражения в седемдневния срок по чл. 250 ГПК
(отм.) или искането му за спиране не бъде уважено, той може да предяви
възраженията си по исков ред. Успешното провеждане на този иск има за последица
прекратяване на започналото изпълнително производство (чл. 330, ал. 1, б. "е" ГПК (отм.); чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК). Предвид правната характеристика на
предявения отрицателен установителен иск по чл. 254 ГПК (отм.) релевираните от
длъжника - ищец правопогасяващи изпълняемото право възражения не съставляват
самостоятелни основания на иска, но само по тях, с оглед диспозитивното начало,
съдът дължи произнасяне. По иска по чл. 254 ГПК (отм.) длъжникът може да се
позове на възражения, които изключват, унищожават, погасяват изпълняемото право
или водят до неговата неизскуемост (възраженията, които е могъл да предяви по реда на чл. 250 ГПК
отм.). Същевременно съгласно правилото на разпределение на доказателствената
тежест, установено в чл. 154, ал. 1 ГПК, ищецът, предявил отрицателен
установителен иск, е този, в чиято тежест е да докаже своите възражения срещу
вземането под формата на основания за недължимост на твърдяното от ответника
вземане, а взискателят - ответник следва да докаже факта, от който вземането му
произтича, а в конкретната хипотеза да установи, че вземането е възникнало,
евентуално, че определен изтекъл период от време след падежа на вземането е
правно ирелевантен по отношение броенето на давностния срок.
Съобразно посоченото по-горе, като единствено
възражение срещу дължимостта на вземанията, присъдени на основание чл. 42, ал.
1 ЗБ (отм.) вр. 237, б. „к“ (редакция ДВ. бр. 84 от 23 септември 2003г.)
ГПК (отм.), въз основа на извлечение от сметка по договор за кредит, ищците
като наследници на осъденото лице, са противопоставили възражение, че вземанията, за
които е образувано принудително изпълнение, са погасени по давност.
Изпълнително дело № 2531/2004г. на
ІІ отд., 11 участък на СИС при СРС срещу наследодателя на ищците Е.Г. А. е било
образувано по молба от 09.06.2004г. на взискателя – ответник по исковете, въз
основа на изпълнителен лист (ИЛ) от 04.12.2003г. по гр. д. № 09384/2003г. на
СРС, 56 състав, с който е удостоверено право на принудително изпълнение срещу А.
за сумата 14 955, 41 лв. – главница, договорна лихва в размер на
1 750, 21 лв. и наказателна лихва за просрочени главници за периода
21.11.2002г. до 24.11.2003г. в размер на 82, 95 лв., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от
24.11.2003г. до окончателното й изплащане и на основание чл. 64, ал. 1 ГПК (отм.) разноски
по делото в размер на 167, 88 лв. и на основание чл. 64, ал. 5 ГПК (отм.)
сумата 475, 76 лв. В молба е поискано да се извърши опис на имота, върху който в полза на Б.та – взискател
е учредена ипотека, поискан отново, в отговор на разпореждане на съдебния
изпълнител (СИ), и с молба от 14.03.2005г. На 11.04.2006г. длъжникът е поискал
да се насочи изпълнението върху посочен от него имот, върху който е наложена
възбрана на 08.12.2006г. (както е приел СРС без да има оплаквания срещу това
фактическо положение) и на 13.12.2006г. е извършен опис на този имот; на 09.01.2007г.
е насрочена публична продан за периода
26.01.2007г. – 26.02.2007г. , обявена за нестанала; на 29.03.2007г. е извършен опис на друг недвижим имот (ипотекираният
имот), насрочена е нова публична продан за 28.05.2007г. – 28.06.2007г. и нова
продан през м.05.-06.2008г., която СИ е счел за ненадлежно разгласена, след
което на 26.05.2008г. е насрочил нова такава за периода 23.06.2008г. – 23.07.2008г., която също е
счел за нередовно разгласена с протокол от 20.05.2008г. (датата е 20.06.2008г.,
предвид датата, на която е насрочена публичната продан и удостоверените
действия в самия протокол, извършени след 20.05.2008г). Както е приел и
първоинстанционният съд, с постановление от 25.07.2014 г. съдебният изпълнител
е прекратил производството по изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1,
т. 8 ГПК. С молба на ОББ АД, обаче, от 10.06.2010г. по изп. дело №
20088410400988 той е поискал качеството
му на присъединен взискател по чл. 459 ГПК да бъде констатирано; ЧСИ, образувал
посоченото изп. дело, го е конституирал като присъединен взискател по чл. 456,
ал. 2 ГПК (въпреки че той е присъединен по право кредитор - чл. 459, ал. 2 ГПК).
По това изпълнително дело на 23.06.2010 г. е извършен опис на недвижимия имот,
собственост на длъжника, върху който в полза на ОББ АД е учредена ипотека;
описът, на който е присъствал представител на присъединения взискател, е извършен по искане на посочен от СИ взискател. На
04.02.2015г. взискателят ОББ АД е подал нова молба за образуване на изпълнение
с искане за насочване на изпълнението към ипотекирания имот, по която е било
образувано изп. дело № 20158440400893 по описа на ЧСИ с рег. № 844 с район на
действие СГС, по което на 26.02.2015г. е
наложена възбрана на ипотекирания имот и е извършен опис на 11.03.2015 г.
На етапа на въззивното производство
не се спори, че цялото вземане, извън неустойката, е станало изискуемо
най-късно на датата на издаване на ИЛ - на 04.12.2013г., откогато тече
давността (чл. 114, ал. 1 ЗЗД), като за вземането за неустойка тя тече от
24.11.2003г. (чл. 114, ал. 4 ЗЗД), както е приел и СРС.
Съгласно чл. 330, ал. 1, б. ”д” ГПК - отм. (чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК)
изпълнителното производство се прекратява с постановление, когато
взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на
две години. Основанието за прекратяване, предвидено в цитираната норма,
предпоставя бездействие на взискателя по образувано изпълнително дело за период
от време, надвишаващ две години. Изтичането на този срок води само до
прекратяване на започналото изпълнително производство, но не и до погасяване на
материалното право на взискателя. Прекратяването настъпва по силата на закона (вж. ТР № 47/65г. на ОСГК на ВС и цитираното
по-долу ТР), а с постановлението си съдебният изпълнител само констатира
настъпилото прекратяване, като издаването му, сега предвидено изрично в
разпоредбата на чл. 433, ал. 1 ГПК, е необходимо не само с оглед прогласяване
на това прекратяване, а и за да се приложат някои от последиците му (вж. напр.
чл. 433, ал. 2 ГПК). Настъпилото прекратяване на изпълнителното производство
има за последица недопустимост на следващи изпълнителни действия. На следващо
място, по силата на чл. 116, б.”в” ЗЗД давността се прекъсва във всички случаи
от момента на предприемане на действия за принудително изпълнение и независимо
от по - нататъшната съдба на тези действия. Съгласно т. 10 от ТР № 2
от
26.06.2015г. по
тълк. д. № 2/2013г.,
ОСГТК на ВКС, когато
взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на
две години и изпълнителното производство е прекратено по чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. "д" ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече
от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително
действие. Съгласно
разясненията в това задължително за съда ТР, след образуването на изпълнително
дело, при висящност на изпълнителния процес, прекъснатата давност не спира
(ППВС № 3/1980г. е загубило сила), а подаването на молба за издаване
на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл.
242 ГПК (отм.) не представлява
предприемане на действие за принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б.
"в" ЗЗД (т. 14 от ТР), нито
не е изпълнително действие и не прекъсва давността изпращането и връчването на
призовката за доброволно изпълнение, както и искането за извършване на справки
(т. 10 от цитираното ТР).
Основният въпрос, около който
се концентрира спорът във въззивното производство е прекъсната ли е давността на
23.06.2010г. по отношение на главното вземане в размер на 14 955, 41 лв.
Съгласно вече цитираната т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015г. по тълк. д. №
2/2013г.,
ОСГТК на ВКС, давността се прекъсва и с
присъединяването на кредитора. Съгласно чл. 501, ал. 1 ГПК СИ е адресат на задължение
да уведоми ипотекарните кредитори,
които са присъединени по право при извършване на принудително изпълнение върху
ипотекирания имот (чл. 459, ал. 2 ГПК), за насрочването на описа и
проданта. При това положение, въпреки че
ОББ АД е присъединен по право взискател, който следва да бъде уведомен от СИ за
насрочването на описа и проданта, след като на 10.06.2010г. той е заявил
правата си на кредитор по изп. дело № 988/2008г., то на тази дата при всички
случаи е прекъсната погасителната давност за вземанията му, за обезпечаването
на които е учредена ипотека, описани в удостоверението, издадено по изп. дело №
2531/2004г., без да е необходимо да иска извършването на опис на ипотекирания
имот, след като такъв е насрочен и той го ползва (арг. чл. 457, ал. 2 ГПК).
Така с оглед приетото от фактическа и правна страна, възражението за
давност, релевирано от ищците, по отношения на вземанията, за които е висящо въззивното
производство - главница,съотв. разноски - е неоснователно. В петгодишен период
от време (вж. чл. 110 ЗЗД) след м.06.2010г. са поискани изпълнителни действия - по изп. дело № 893/2015г. на ЧСИ с рег. №
844 с район на действие СГС, по което взискателят отново е предприл събиране на
вземането си по ИЛ. Във
въззивната жалба ищците изменят доводите си от първоинстанционното производство,
по които се дължи произнасяне съобразно изложеното по-горе за същността на
разглежданите искове, като вместо от 29.03.2007г., поддържат, че давността не е
била прекъсвана с образуването на изпълнителното дело пред ДСИ, а действията по
него след 09.06.2006г. били недопустими, като извършени по прекратено по право
изпълнително производство. Въвеждането на нови факти обаче, въпреки че за
предявените искове основанието като индивидулизиращ белег е ирелеватно, е
недопустимо (чл. 147 вр. чл. 266, ал. 1 ГПК) и съдът дължи произнасяне по
спорните по делото факти (чл. 153 ГПК). Отделен е въпросът, че съобразно
приетото по-горе изразеното във въззивната жалба становище относно предприетите
изпълнителни действия, освен че противоречи на предприетата защита с исковата
молба откъм факти, не почива и на фактите по делото.
По горните съображения,
въззивният съд, възприемайки тезата, че новата погасителна давност тече от
последното изпълнително действие, при която се игнорират последиците от висящия
изпълнителен процес и от неговото прекратяване, счете, че правопогасяващото
възражение за давност, обсъдено по-горе, е неоснователно, поради което неоснователни
се явяват искът за недължимост на главницата, а правна последица от дължимостта
й е и дължимостта на разноските за събирането й. Следователно в частта, в която СРС се е
произнесъл по исковете за недължимост на тези суми, като ги е отхвърлил,
обжалваното решение е правилно и въззивният съд препраща към решаващите му
мотиви (чл. 272 ГПК). При така установените по делото факти обаче решението на
първоинстанционния съд подлежи на отмяна в частта, в която СРС е отхвърлил исковете
на ищците за признаване на недължимост на вземането за лихва за забава върху
главницата, начиная от 24.11.2003г. до 03.02.2012г. вкл., и вместо това искът в
тази част следва да се уважи. Съгласно императивната норма на чл. 111, б. „в“ ЗЗД вземането за лихва се погасява с изтичане на специалния тригодишен
давностен срок. При това положение към 04.02.2015г., когато е подадена нова молба
за изпълнение с посочен изпълнителен способ, е изтекла погасителната давност и
за вземането за лихва за забава, станало изискуемо до 04.02.2012г.
В обобщение решението, предмет на
обжалване, е частично правилно, като в частта, в която е правилно се
потвърждава при предпоставките на чл. 272 ГПК, а в останалата част подлежи на
отмяна и вместо това искът на уважаване. На основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК, при този изход на спора, в полза на ответника по жалбата се присъжда
адвокатско възнаграждение за защитата, осъществена от юрисконсулт, в минимален
размер, с оглед интереса по делото, от
997, 97 лв.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решението от 26 август 2015г. по гр. д. № 12270/2015г. на
Софийски районен съд, І ГО, 127 състав в частта, в която съдът е отхвърлил
исковете за недължимост на законна лихва от 24.11.2003г. до 03.02.2012г. вкл.
върху главница от 14 955,41 лв. и вместо това постановява:
ПРИЗНАВА за установено по исковете,
предявени от А.Е.А. и Л.М.А. срещу „О.Б.Б.”
АД, с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 254 ГПК (отм.) вр. чл. 86,
ал. 1, изр. 1 ЗЗД, че двете не дължат на „О.б.Б.” АД, всяка от тях по 1/2 част
от законната лихва върху главницата от 14 955,41 лв. за периода 24.11.2003г. до
03.02.2012г. вкл., за събирането, на която е издаден изпълнителен лист от 04.12.2003г.
по гр. д. № 09384/2003г. на СРС, 56 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 26 август
2015г. по гр. д. № 12270/2015г. на Софийски районен съд, І ГО, 127 състав в
останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА А.Е.А.а,ЕГН ********** и Л.М.А.а ЕГН ********** да заплатят на „О.Б.Б.” АД,
ЕИК ********, на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК, сумата 997, 97 лв. –
разноски.
Решението не подлежи на касационно
обжалване на основание чл. 280, ал. 2,
т. 1 , предл. 2 ГПК.
Председател: Членове:1. 2.