№ 74995
гр. София, 12.05.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 87 СЪСТАВ, в закрито заседание на
дванадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:М. ИЛЧ. ИЛИЕВА
като разгледа докладваното от М. ИЛЧ. ИЛИЕВА Частно гражданско дело №
20251110120521 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 410 ГПК.
Производството е образувано по заявление на *** за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК срещу физическо лице, което има качеството на потребител за
вземания по договор за потребителски кредит.
С разпореждане № 68874 от 29.04.2025 г., с оглед разясненията в определение от
17.01.2023 г. по дело С-379/21 на СЕС и определение от 06.02.2024 г. по дело С-425/23 на
СЕС, както и Определение № 2247 от 15.02.2024 г. по възз. ч. гр. дело № 7755/2023 г. на СГС
както и Определение 11954 от 31.07.2024 г. по възз. ч. гр. дело № 8631/2024 г. на СГС, на
заявителят е указано да уточни извършвал ли е длъжникът частични плащания по договора
за кредит и ако е извършвал такива – кога, в какъв размер са същите и как са отнасяни към
дълга, като е указано че при неизпълнение на указанията, заявлението ще бъде отхвърлено.
Разпореждането е връчено на заявителя на 07.05.2025 г., а в предоставения срок
указанията не са изпълнени. В молбата от 08.05.2025 г. заявителят е посочил, че не следва да
уточнява налице ли са частични плащания от потребителя, тъй като въпросът следва да се
разреши в двустранно производство – обратно Определение № 5916/25.03.2025 г. по възз.
ч. гр. дело № 2811/2025 г. на СГС, ЧЖ-I-Б, постановено в аналогичен случай.
Производството по чл. 410 и сл. от ГПК е едностранно и съдът не може да събира
доказателства в него. Същевременно с чл. 411, ал. 2 от ГПК му е вменено задължение да
извършва преценка дали искането на заявителя се основава на неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това, като при
изпълнение на това задължение съдът следва да прилага съответните относими норми на
ЗЗП и ЗПК и практиката на СЕС по тяхното тълкуване.
Съдът е длъжен служебно да следи за спазване на свръхимперативните разпоредби на
чл. 19, чл.10а, чл.22 и чл. 33 ЗПК, като съгласно постоянната практика на Съда на ЕС
въпросът дали дадена договорна клауза трябва да бъде обявена за неравноправна следва да
се приравни на въпрос от обществен ред, тъй като националният съд е длъжен служебно
да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното
поле на Директива 93/13. В този смисъл изрично е обобщена и съдебната практика в
Решение от 7.08.2018 г. по съединени дела C‑96/16 и C‑94/17 на Съда на ЕС. Преценката за
спазване на посочените разпоредби е възможно да се направи само на база на твърденията в
заявлението, от които произтичат вземанията, като съдът може да съобрази и представените
към заявлението договор и общи условия по аргумент от чл. 410, ал. 3 ГПК. Това
задължение на съда да следи служебно за неравноправни клаузи в заповедното производство
произтича пряко от целта на Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48 да се осигурява
минималната процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на
1
потребителите, което следва и от изричната разпоредба на чл. 7, ал. 3 ГПК.
Както се установява от представения Договор за потребителки кредит № L302927 от
23.07.2022 г., сключен между **** и потребителя, отпусната сума за главница е в по-голям
от търсения от заявителя размер – 1500 лева при претендирани в заявлението 976,93 лева,
което сочи на извършени частични плащания.
В договора за кредит, описан по-горе, е посочено, че кредитополучателят се
задължава да заплати на кредитора такса за разглеждане във фиксиран размер от 387,90
лева, която съгласно чл. 8.4. от Рамковото споразумение за потребителски кредити
приложено към заявлението, се дължи за преглед на искането за кредит, за осигуряване на
средства по кредита, сключване на Договор за кредит или изменения на споразумението по
т. 6.10 от Процедурата, както и в хипотезата на чл. 8.5. – когато клиентът не усвои кредита
или кредиторът не изплати сумата по кредита в резултата на предоставена от потребителя
значителна невярна информация в искането за отпускане на потребителски кредит или във
всякакви други документи, предоставени на кредитора.
Съгласно чл. 10а, ал. 2 от ЗПКр е забранено да се начисляват такси по договор за
потребителски кредит за отпускането и усвояването на кредита. Следователно тази такса е
недължима. В същото време начисляването на тази такса в хипотезата на чл. 8.5 от
Рамковото споразумение пряко противоречи и на чл. 29, ал. 6 от ЗПК, според който
кредиторът няма право да изисква и събира от потребителя обезщетение, с изключение на
обезщетението за направените от него разходи към публични административни органи,
които не подлежат на възстановяван. Таксата, обаче, е включена в погасителния план и
част от нея е дължима и плащана с всяка платена от потребителя погасителна вноска.
От друга страна, в договора е посочен процент на ГПР от 49,16%, при годишна лихва
от 20%, който словно не включва общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК, като не отразява разходите по кредита, включващи всички такси и неустойки, в
противоречие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и би довело до прилагане на
санкцията на чл. 22 ЗПК.
Ето защо, липсата на данни за размера на извършените от длъжника плащания по
договора за кредит, в този смисъл възпрепятства съда да изпълни задълженията си по чл.
411, ал. 2 от ГПК в пълния обем, дължим според практиката на СЕС, в т.ч. да определи
дължимата от потребителя чиста стойност на кредита, ако са налице предпоставките по
чл. 23 от ЗПК, който намира приложение към правоотношението, от което произтичат
търсените вземания.
При липса на посочени от заявителя данни за извършените плащания, каквито са
налице, и невъзможността на съда служебно да събере доказателства за техния размер при
приложение на императивните норми на ЗПК в рамките на едностранното производство, би
се стигнало до хипотеза, в която в полза на кредитора да се присъди сума за главница в
размер, по-висок от този, който действително му се дължи, а тежестта за оборване на
размера на дълга да се възложи у потребителя, което законодателят не цели.
Ето защо заявлението следва да бъде отхвърлено на основание чл. 411 от ГПК, а на
заявителя следва да се укаже да предяви гореописаните си претенции в състезателно
производство с осъдителен иск, в едномесечен срок от влизане на разпореждането в сила,
което не нарушава правата му в процеса, предвид нормата на чл. 415, ал. 4 ГПК относно
държавната такса.
Така мотивиран, на основание чл. 411 от ГПК
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление с вх. № 125446 от 09.04.2025 г. на *** за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу М. Д. Д. за парични вземания.
УКАЗВА на основание чл. 415, ал. 1, т. 3 от ГПК на заявителя, че може да предяви
2
гореописаните си претенции с осъдителен иск в едномесечен срок от влизане на
разпореждането в сила, като ползва платената държавна такса за вземанията, за които
заявлението е отхвърлено.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчване на препис от заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3