РЕШЕНИЕ
№ 1152
гр. Пловдив, 18.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети август през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Стефка Т. Михова
Величка З. Запрянова
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Въззивно гражданско
дело № 20225300502005 по описа за 2022 година
Производство по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от М. Д. К., ЕГН **********, против Решение
№ 2201/16.06.2022 г., постановено по г. д. № 3073/2022 г. по описа на РС Пловдив, с
което жалбоподателят е задължен да се въздържа от извършване на всякакъв акт на
физическо и/или психическо, емоционално и друга форма на насилие по отношение на
Л. Д. К., ЕГН ********** и Н. М. К., ЕГН **********, осъден е да заплати в полза на
бюджета на съдебната власт по сметка на РС Пловдив на основание чл. 5, ал. 4 от
ЗЗДН глоба в размер на 300,00 лева (триста лева), както и на основание на чл. 11, ал. 2
от същия закон, държавна такса в размер на 25,00 лева (двадесет и пет лева), както и да
заплати на Л. Д. К. сторените в производството разноски в размер на 700,00 лева
(седемстотин лева).
В жалбата са изложени подробни съображения за неправилност на така
постановеното решение поради противоречие с материалния закон и необоснованост,
като се отправя искане до въззивния съд за неговата отмяна и за обезсилване на
издадената заповед за защита. Оспорена е дадената от съда оценка на свидетелските
показания, събрани в първоинстанциоинното производство, както и направените във
връзка с изготвения по делото социален доклад. Сочи се, че показанията на роднините
на молителката би следвало да се приемат за оборени от показанията на втората група
свидетели – Т. и К., доколкото последните свидетелстват за едни нормални
взаимоотношения между страните – липса на твърдените конфликти и свързаните с тях
актове на насилие на датите 08.02.2022 г. и 27.02.2022 г. Поддържа се да е налице
вътрешна противоречивост и нелогичност на показанията на роднините на
молителката, включително твърденията на самата молителка, досежно това, че
последната въпреки получените заплахи от жалбоподателя, по собствено желание се
1
върнала сама в семейното жилище. Излагат се съображения, че настоящото
производство е инициирано, за да обслужи производството по отношение
родителските права върху роденото от партньорството между страните дете – Н..
Претендират се разноски.
В срока по чл. 17, ал. 4 от ЗЗДН е постъпил отговор на въззивната жалба от Л. Д.
К., лично и като законен представител на Н. М. К., в който жалбата се оспорва като
неоснователна и се настоява за оставянето й без уважение. Претендират се разноски.
По делото е постъпила и насрещна въззивна жалба от Л. Д. К., лично и като
законен представител на Н. М. К., против първоинстанционното решение в частта му, с
която не е уважено искането на молителките за налагане по отношение на тях на
мярката за закрила по чл. 5, ал. 1, т. 3 от ЗЗДН. В жалбата се излагат доводи за
неправилност на решението в посочената част, като се поддържа, че с оглед
поведението на жалбоподателя К. на датите 24 и 25 юни 2022 г. и 05.07.2022 г., по
време на реализиране на предоставения му режим на лични отношения с детето,
съгласно постигнато споразумение между родителите за това по г.д.№ 3193/2022 г. по
описа на РС Пловдив, а именно: нетрезво състояние на бащата, системно оставяне на
детето само и гладно, включително да спи в мизерни условия, уважената от
първостепенния съд мярка не е подействала възпиращо и превантивно на бъдещи
агресивни прояви на ответника. Напротив отхвърлянето на мярката по чл. 5, ал. 1, т. 3
от ЗЗДН е станало повод за отправяне на нови заплахи по отношение на молителите,
което е застрашило отново психическата неприкосновеност, както на детето, така и на
майката. Сочи се, че продължителната агресивна дейност на жалбоподателя вместо да
се успокоява, ескалира, като с това се засяга неприкосновеността на личността в
емоционален план и се нарушава спокойствието и нормалният житейски ритъм на
детето Н. и неговата майка, като в тяхното съзнание се предизвикват тревога и
безпокойство. Поради изложеното се настоява за налагане на мярката по чл. 5, ал. 1, т.
3 от ЗЗДН за максималния предвиден в закона срок от 18 месеца. Претендират се
разноски.
В срока по чл. 17, ал. 4 от ЗЗДН е постъпил отговор на насрещната въззивна
жалба от М. Д. К., с който се оспорва същата като неоснователна. Излагат се доводи в
подкрепа на обжалваното с нея решение и се моли то да бъде потвърдено. Претендират
се разноски.
Въззивната жалба и насрещната въззивна жалба са подадени в срок, от
легитимирани страни, против подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради
което са процесуално допустими и подлежат на разглеждане.
Окръжен съд Пловдив, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Производството пред Районен съд Пловдив е образувано въз основа на молба с
правна квалификация чл. 4, ал. 1 от ЗЗДН, подадена от Л. Д. К. лично и като законен
представител на малолетното си дете Н. М. К. против М. Д. К.. В същата са изложени
твърдения, че Л. Д. К. и М. Д. К. са били във фактическо съжителство около десет
години, до 01.03.2022 г., като са живели в гр. К., ул. „***, заедно с роденото от
връзката им малолетно дете Н. на * години. Повод за раздялата им били непрекъснати
конфликти, породени от сцени на ревност, прояви на грубо и агресивно поведение на
ответника към молителката, както и физически и психически тормоз, на който тя била
подложена поне два пъти в месеца от 2015 г. насам, включително през 2016 г.
напуснала ответника за около месец, но се върнала при него, защото той я умолявал.
Като конкретни актове на домашно насилие, по повод на които се търси закрила,
молителката сочи действия на ответника на датите:
2
- 08.02.2022 г., когато ответникът, в пристъп на ярост, че молителката Л.К. не му
дава повече пари да харчи за хазарт, я стиснал силно за ръката, замахнал да я удари, но
вместо това хвърлил телефона си и го счупил;
- 27.02.2022 г., когато молителката Л.К. закарала детето Н. на гости при брат си
и докато била на маникюр, ответникът започнал да я тормози по телефона – къде е, с
кого е и да я обвинява, че му изневерява, а когато се прибрала вкъщи започнал да я
нарича курва и боклук и да я гони, да си събира багажа и да се маха. Въпреки уплахата
си молителката се върнала в П., в дома на брат си, за да вземе детето Н. и двете заедно
се прибрали в жилището в гр. К.. В този момент ответникът започнал отново да обижда
и псува молителката Л.К., да я гони и заплашва, че ще и запали колата, ще я унищожи,
ще я убие, ще я накъса на парчета, да я нарича боклук. Искал да вземе телефона, а
след като преровил якето и намерил в джоба му 700,00 лева, започнал да я обвинява,
че краде от неговите пари. Вечерта преминала във викове, караници и обиди, псувни и
заплахи, че ще я убие, накрая ответникът пил алкохол и заспал. Описаното се случило в
присъствието на детето Н.;
- 28.02.2022 г., когато молителката Л.К. била подложена на жесток тормоз от
6,30 часа сутринта, когато намерила колата си в гаража, с включен двигател и с
ключовете, а вечерта ответникът започнал отново да я тормози със заплахи за убийство
и псувни и обиди, както и обвинения, че краде от него.
Твърди се, че така осъщественият физически и психически тормоз е предизвикал
у молителката и детето Н. страх за техния живот и здраве. Отправено е искане
ответникът да бъде задължен да се въздържа от домашно насилие спрямо молителката
и малолетната Н. М. К.; да му бъде забранено да приближава тях, жилището им,
работата на молителката и местата за социални контакти и отдих на двете, за
максимално допустимия от закона срок, както и да бъде определено местоживеенето на
детето при молителката.
В хода на първоинстанционното производство ответникът оспорва молбата за
защита и моли за нейното отхвърляне. Оспорва фактическата обстановка относно
предявените с молбата актове на домашно насилие, като твърди, че настоящото
производство обслужва друго такова между страните, касаещо упражняването на
родителските права над ненавършилото пълнолетие дете, както и имуществени
спорове.
За да постанови обжалваното сега решение, с което молбата за защита е уважена,
районен съд е приел, че описаните деяния от 08.02.2022 г. и 27.02.2022 г. представляват
домашно насилие по смисъла на ЗЗДН и предвидената в закона защита е допустима,
доколкото се касае за пострадали лица, които са съжителка на извършителя и роденото
от връзката им дете, като за съответна на тежестта на извършените действия на
насилие, включително с оглед висящото дело за определяне упражняването на
родителските права над молителката Н.К., е приета мярката за защита по чл. 5, ал. 1, т.
1 от ЗЗДН, а именно – задължаване на извършителя да се въздържа от домашно
насилие, както и заплащане на глоба в размер на 300,00 лева, на основание чл. 5, ал. 4
от ЗЗДН.
При извършена служебна проверка по чл. 269 от ГПК, в рамките на дадените му
правомощия, съдът намира така обжалваното решение за валидно и допустимо.
Молителите попадат в кръга на лицата, имащи право на защита, а ответникът в кръга
на лицата, посочени като извършители съгласно чл. 3, т. 2, т. 3 и т. 5 от ЗЗДН. Молбата
за защита е подадена в рамките на преклузивния едномесечен срок по чл. 10, ал.1 от
ЗЗДН, поради което подлежи на разглеждане.
По въззивната жалба от М. Д. К.:
3
Съгласно чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗДН домашно насилие е всеки акт на физическо,
сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за
такова насилие, принудително ограничаване на личния живот, личната свобода и
личните права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са
били в семейна връзка или във фактическо съпружеско съжителство. За психическо и
емоционално насилие върху дете се смята и всяко домашно насилие, извършено в
негово присъствие. В закона липсва легална дефиниция на понятията „психическо и
емоционално насилие“, но наложеното в практиката разбиране е, че се касае за
засягането на психологическата неприкосновеност на дадено лице чрез принуда или
заплахи, вербално насилие, тормоз, сплашване, постоянно критикуване, засрамване,
порицаване, използване на обидни имена и епитети. То може да доведе до намаляване
самочувствието на жертвата на насилието и до засягане на нейното достойнство, да
предизвика у нея уплаха, тревожност, стрес, и др. неприятни изживявания,
накърняващи психологическото добруване, чиито аспекти са гарантирани и от чл. 3 от
ЕКЗПЧОС, провъзгласяващ правото на защита от унизително и нечовешко третиране.
Преценката за наличие на психическо и емоционално насилие е винаги конкретна и
следва да бъде извършена не само с оглед на индивидуално сочен от молителя акт, взет
изолирано, а след съобразяване на сложените между страните взаимоотношения във
времето.
С оглед специфичната сфера на проявление на така квалифицираното
противоправно поведение, в по-голяма част от случаите на такова насилие е
невъзможно доказването да се осъществи с доказателствените средства, предвидени в
ГПК. Поради това в разпоредбата на чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН, е предвидено, че при липса
на други доказателства съдът издава заповед за защита само на основание декларация
на молителя по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН. Последната се ползва със самостоятелна
доказателствена стойност, която обаче не следва да е разколебана с оглед останалия,
събран по делото доказателствен материал. При липса на проведено насрещно
доказване от ответната страна, декларацията има качеството на достатъчно
доказателство за основателност на депозираната молба.
Не е спорно между страните, че около десет години, до 01.03.2022 г.
жалбоподателят и молителката К. са били във фактическо съжителство, като заедно с
роденото от връзката им дете Н. са живели в дома на жалбоподателя в гр. К..
Представено е и удостоверения за раждане на детето в подкрепа на изложеното. Също
така няма спор, а и от приетия във въззивното производство заверен препис от
протокол № 4103/30.05.2022 г. по г.д.№ 3193/2022 г. по описа на РС Пловдив (в сила от
30.05.2022 г.) на л. 7 от делото на ОС, се установява, че е одобрена спогодба между
родителите относно упражняването на родителските права, режим на лични отношения
и издръжка за детето Н.К.. С оглед заявеното в насрещната въззивна жалба и отговора
на нея, между тях няма спор и че към момента е висящо производство пред РС
Пловдив за лишаване на жалбоподателя от родителски права по отношение на детето
Н.К..
В конкретния случай, с оглед предметния обхват на въззивното производство, на
разглеждане подлежат заявените два отделни акта на домашно насилие от датите
08.02.2022 г. и 27.02.2022 г. За тяхното установяване пред първата инстанция са
ангажирани декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН, писмени доказателства и свидетелски
показания. На свой ред за опровергаване на декларираните от молителите актове на
домашно насилие ответникът е ангажирал свидетелски показания. Назначени и приети
по делото са първоначален и допълнителен социален доклад, изготвени от ДСП –
Пловдив, включително са представени и протоколи, съставени във връзка с проведени
с детето срещи от служителите на ДСП – Пловдив (л. 30; л. 103; л. 113-л.120 от делото
на РС), събрани са и материали по пр. пр. № 3073/2022 г. по описа на РП- Пловдив (л.
4
47 – л. 99 от делото на РС) и докладна записка (л. 102 от делото на РС). Анализът на
доказателствата и тяхното отражение върху доказателствената стойност на
декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН ще бъдат разгледани конкретно по отношение на
всеки един от тези, посочени в молбата актове на домашно насилие.
За датата 08.02.2022г.:
Не се спори, че на посочените време и място жалбоподателят и
жалбоподателката К. са били в дома си. Насрещно доказване на защитната теза на
жалбоподателя, че соченият акт на домашно насилие не е извършен, не е успешно
проведено. Показанията на свидетелите М. Т. – фактически съжител на брата на
жалбоподателя и М. К. – семейна приятелка не са убедителни. И двете свидетелки
излагат общи впечатления: „не съм чула“, „не съм видяла“, „Л. не ми е споделяла“,
което само по себе си не изключва възможността ситуацията да се е случила,
независимо от липсата на преки впечатления за това у свидетелите. Никоя от
свидетелките не сочи да е общувала с молителката К. на датата 08.02.2022 г. или дните
преди или след това, както и да е добила преки впечатления за нейното състояние, не се
установява и да са били в близки доверителни отношения, като свидетелката Т. дори
съобщава, че не си споделят от лятото на 2021 г., когато е възникнал конфликт между
двете. Поради това доказателствената стойност на декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН
в тази част не е разколебана и съгласно чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН съдът следва да приеме
за установено извършването на заявения акт на насилие от 08.02.2022 г. Действително
събраните в подкрепа на този акт свидетелски показания не се базират на преки и
непосредствени впечатления у свидетелите Н. К. и Г. К., съответно майка и брат на
молителката К.. Същите обаче съдът кредитира, при съобразяване с разпоредбата на
чл. 172 от ГПК, доколкото са логични и последователни, кореспондират изцяло на
заявеното в декларацията и не са опровергани от останалите, събраните в хода на
производството доказателства. Така установеното се определя като акт на физическо
насилие – причинена е физическа болка, чрез засягане на телесния интегритет на
пострадалата.
За датата 27.02.2022г.:
В подкрепа на твърденията си относно този сочен акт, освен подадената
декларация, молителката К. е ангажирала и свидетелските показания на вече
посочените свои майка и брат, които съдът кредитира и в тази им част, при
съобразяване с разпоредбата на чл. 172 от ГПК. Досежно този акт показанията им
освен логични, последователни и кореспондиращи на заявеното в декларация по чл. 9,
ал. 3 от ЗЗДН, са и преки относно състоянието на двете молителки непосредствено
преди и след сочения акт на насилие от тази дата. Свидетелката К. е разговаряла с
детето Н., което е споделило, че „мама си е скрила телефона, защото тати го търси да
го счупи“, като от 01.03.2022 г. двете молителки живеят в дома на свидетелката в гр.
Пловдив и детето е притеснено. Свидетелят К. установява, че на 27.02.2022 г.
молителката К. е била изплашена, когато е отишла да прибере детето Н. от дома му. В
тази им част показанията на свидетелите кореспондират и на данните в приетите по
делото два Социални доклада от ДСП – Пловдив и протоколи, съставени във връзка с
проведени с детето срещи от служителите на ДСП – Пловдив (л. 30; л. 103; л. 113-л.120
от делото на РС). В тях е отразено, че детето споделя, че е възприело как баща му
нарича майка му „***“ и „***“ и как я удря.
От своя страна за опровергаване и установяване на защитната си версия,
жалбоподателят е ангажирал свидетелски показания на посочените вече свидетели Т*
и К***, които и досежно датата 27.02.2022 г. са общи и некатегорични, поради което
по посочените вече съображения насрещното доказване на защитната теза на
жалбоподателя, че и този сочен акт на домашно насилие не е извършен, не е успешно
5
проведено. Налице е проява на психическо и емоционално насилие – употребени са
обидни изрази и квалификации („***“, „****“), насочени пряко към засягане
достойнството и намаляване самочувствието на жертвата, включително са отправени
заплахи за убийство, представляващи проява на вербална агресия с висок интензитет.
Насилието върху молителката К. е упражнено в присъствието на детето Н*, поради
което с оглед императивната разпоредба на чл. 2, ал. 2 от ЗЗДН, конкретната проява на
насилие, представлява акт на психическо и емоционално насилие, осъществен по
отношение и на детето.
От събрани в хода на първоинстанционното производство писмени
доказателства – докладна записка (л. 102 от делото на РС) и материали по пр. пр. №
3073/2022 г. по описа на РП- Пловдив (л. 47 – л. 99 от делото на РС), също може да се
направи обоснован извод, че между жалбоподателите К. и К. са налице сложни
взаимоотношения, сложени от фактическото им съжителство и последвала раздяла, в
които те не успяват да контролират емоциите си. Това допълнително налага
необходимостта от намеса в техните взаимоотношения в рамките, поставени от ЗЗДН,
с цел преустановяване на констатираното посегателство и последващата му ескалация.
Поради изложеното въззивната жалба се явява неоснователна.
По насрещната въззивна жалба от Л. Д. К. и Н. М. К.:
Мерките по чл. 5, ал. 1 от ЗЗДН целят да преустановят, респективно да
предотвратят понататъшни посегателства върху пострадалото лице, като съдът
определя една или няколко между тях. С оглед конкретната форма на насилие, всяка
мярка следва да е съответна на извършения акт, съобразно неговата тежест,
продължителност, последици.
С оглед характера на извършеното насилие, неговият интензитет,
продължителност и последици, адекватна се явява в случая мярката, предвидена в чл.
5, ал. 1, т. 1 от ЗЗДН – задължаване на извършителя да се въздържа от извършване на
домашно насилие, както и налагане на размер от 300,00 лева глоба, съгласно чл. 5, ал.
4 от ЗЗДН.
В тази връзка насрещната въззивна жалба също се явява неоснователна. Всички
доводи и съображения на жалбоподателките за необходимостта от определяне и на
мярка по чл. 5, ал. 1, т. 3 от ЗЗДН за максимален период от 18 месеца са свързани с
твърдяно поведение на жалбоподателя К. от датите 24 и 25 юни 2022 г. и 05.07.2022 г. -
последващо актовете, предмет на настоящото производство, за което се твърди да
представлява нов акт на домашно насилие. В случай, че това е така, то същото подлежи
на разглеждане по същия ред и не може да бъде заявено за пръв път пред въззивната
инстанция, като по този начин ответникът да бъде лишен от възможността за защита
на две съдебни инстанции, каквато му е предоставена от ЗЗДН. От своя страна мярката
за защита по чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗЗДН, както правилно е съобразено от първостепенния
съд, се налага без определен срок на действие и след влизане в сила на акта, с който е
определена, при установено неизпълнение на задължението да се въздържа от домашно
насилие, извършителят подлежи на задържане по реда на чл. 21, ал. 3 от ЗЗДН,
включително ангажиране на наказателната му отговорност по чл. 296, ал. 1 от НК.
Поради изложеното дадената по реда на ЗЗДН защита е адекватна на установеното
посегателство, а подадената срещу първоинстанционното решение в тази част
насрещна въззивна жалба, неоснователна.
В допълнение следва да се посочи, че при осъществени по отношение на двете
жалбоподателки последващи актове на домашно насилие, останали извън предмета на
настоящото сезиране, за тях е открита възможността за защита, предоставена от ЗЗДН
посредством подаване на нова молба, тъй като действието на веднъж постановената
мярка не може да се разпростира върху бъдещи актове на насилие, като молба по реда
6
на ЗЗДН за съдебна защита срещу нов акт на домашно насилие, следващ по време
издадена в полза на същото пострадало лице заповед за защита по чл. 15, ал. 2 от
ЗЗДН, с която спрямо същия ответник/извършител е наложена мярка по чл. 5 ЗЗДН,
чийто срок не е изтекъл, е допустима (тълкувателно решение № 2/25.11.2020 г. по
тълкувателно дело № 2/2019 г. на ОСГК на ВКС).
Предвид пълното съвпадане на крайните изводи на въззивната инстанция с тези
на първостепенния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено като
правилно.
С оглед крайния изход от спора всяка от страните следва да понесе за своя
сметка сторените разноски във връзка с осъществената от адвокат защита пред
настоящата инстанция. Жалбоподателят М. Д. К. следва да заплати в полза на бюджета
на съдебната власт по сметка на ОС Пловдив държавна такса на основание чл. 11, ал.
2, вр. с чл. 17, ал. 2 от ЗЗДН, в размер от 12, 50 лева за въззивното производство,
съгласно чл. 18, във вр. с чл. 16 от от Тарифа за държавните такси, които се събират от
съдилищата по ГПК.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2201/16.06.2022 г., постановено по г. д. №
3073/2022 г. по описа на Районен съд Пловдив.
ОСЪЖДА М. Д. К., ЕГН **********, с адрес гр. К., ул. „****, да заплати в полза
на бюджета на съдебната власт, по сметка на Окръжен съд Пловдив, сума в размер на
12,50 лева - дължима държавна такса за производството по в. г. д. № 2005/2022 г. по
описа на Окръжен съд Пловдив.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7