№ 67
гр. Плевен, 08.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІV ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:ЦВЕТЕЛИНА М. ЯНКУЛОВА-
СТОЯНОВА
Членове:РЕНИ В. ГЕОРГИЕВА
ЕМИЛИЯ АТ. КУНЧЕВА
при участието на секретаря ИВАЙЛО П. ЦВЕТКОВ
като разгледа докладваното от ЕМИЛИЯ АТ. КУНЧЕВА Въззивно
гражданско дело № 20214400500921 по описа за 2021 година
Въззивно производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение на Районен съд – Ч. № 218 от 06.08.2021 г., постановено по
гр.д. № 959/2020 г., съдът е признал за установено на основание чл. 422, ал. 1,
вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК по отношение на СУ „***“ гр. Ч., че вземането на Кр.
В. Д. за сумата от 147,40 лв. – разлика между дължимото обезщетение по чл.
222, ал. 3 от КТ в размер на 17026 лв. и реално изплатеното от 16878,87 лв., не
съществува. С решението е признато също така по отношение на СУ „***“ гр.
Ч., че вземането на Кр. В. Д. за сумата от 340,52 лв. – лихва върху вземането
от датата на прекратяване на трудовото правоотношение 11.06.2020 г. до
21.08.2020 г. – датата на издаване на заповедта, не съществува. Със същото
решение е признато за установено по отношение на СУ „***“ гр. Ч., че
вземането на Кр. В. Д. за сумата от 615 лв. – съдебно-деловодни разноски по
ч.гр.д. № 742/2020 г., съществува. С решението СУ „***“ гр. Ч. е осъдено на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати в полза на Кр. В. Д. сумата от 400 лв.,
представляваща направени в исковото производство деловодни разноски,
както и да заплати по сметка на Районен съд – Ч. сумата от 391,46 лв., от
1
които 347,34 лв. държавна такса за образуването на ч.гр.д. № 742/2020 г. и
44,12 лв. държавна такса за образуването на исковото производство.
Постъпила е въззивна жалба от СУ „***“ гр. Ч., подадена чрез
пълномощника адв. С.Б. от АК-Плевен, срещу така постановеното решение в
частта му, в която е признато за установено вземане в полза на Кр. В. Д. за
сумата от 615 лв. и в частта за разноските, възложени в тежест на училището.
Насрещната страна – Кр. В. Д. е депозирала писмен отговор на
въззивната жалба чрез пълномощника адв. П.К. от АК-Плевен, в който е
инкорпорирана насрещна въззивна жалба срещу първоинстанционното
решение в отхвърлителната му част.
Постъпила е и частна жалба от Кр. В. Д. срещу определение №
452/12.10.2021 г., с което е допълнено решение № 218/01.09.2021 г. по гр.д.
№ 959/2020 г. на Районен съд – Ч. в частта му за разноските.
С определение по настоящото дело от 12.01.2022 г. въззивният съд е
приел за разглеждане депозираните въззивна жалба, насрещна въззивна жалба
и частна жалба за разглеждане като процесуално допустими.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността и допустимостта на решението, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
С оглед предвидените в цитираната разпоредба правомощия на
въззивната инстанция, настоящият съдебен състав счита, че в случая са
налице основания за недопустимост на обжалвания съдебен акт на районния
съд.
От данните по делото е видно, че в полза на заявителя Кр. В. Д., от гр.
Ч., с ЕГН **********, срещу длъжника Средно училище „***“ гр. Ч. е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 318
от 21.08.2020 г. по ч.гр.д. № 742/2020 по описа на Районен съд – Ч. за
следното вземане: сумата от 17 026,27 лв., представляваща дължимо
обезщетение по чл. 22, ал. 3 от КТ, ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на подаване на заявлението – 21.08.2020 г. до
окончателното й изплащане; сумата от 340,52 лв., представляваща законна
лихва върху от главницата от 11.06.2020 г. до 21.08.2020 г., както и за
направените в заповедното производство разноски в размер на сумата от 615
2
лв. за адвокатско възнаграждение.
Заповедта за изпълнение е била надлежно връчена на длъжника, който
в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е подал възражение по чл. 414 ГПК /по образец/
с вх.рег. № 260104/04.09.2020 г., в което е посочено, че не дължи лихви,
възнаграждение за адвокат и държавна такса, тъй като задължението е
платено. Едновременно с това, длъжникът СУ „***“ гр. Ч. е подал и
възражение по чл. 414а ГПК /по образец/, с вх.рег. № 260105/04.09.2020 г.,
към което са приложени писмени доказателства във връзка с наведените във
възражението твърдения, че на 03.09.2020 г. в полза на заявителя е била
преведена сумата от 16 878,87 лв., а на 13.07.2020 г. – сумата от 147,40 лв.
С разпореждане № 260043 от 11.09.2020 г. заповедният съд е дал
указания на заявителя на основание чл. 415, ал. 1 ГПК в едномесечен срок да
предяви иск за вземането си, като довнесе дължимата държавна такса.
С друго разпореждане от същата дата /11.09.2020 г./ районният съд е
разпоредил да се изпрати съобщение на заявителя с копие от депозираното
възражение на длъжника по чл. 414а ГПК и приложенията към същото, като е
дал указания на заявителя на основание чл. 413а, ал. 3 от ГПК, че ако не
приема възражението на длъжника, следва в тридневен срок да подаде
писмено становище. Съобщение за това разпореждане е било връчено лично
на К.Д. на 14.09.2020 г. В кориците на делото не се намира подадено от нея
писмено становище в указания й срок.
С определение № 260029 от 09.10.2020 г. районният съд е обезсилил
изцяло издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в полза на Кр. В. Д.
срещу СУ „***“ гр. Ч.. В определението е посочено изрично, че същото
подлежи на обжалване с частна жалба пред Плевенски окръжен съд в
едноседмичен срок от връчването му на молителя. Съобщение за
определението е било връчено лично на К.Д. на 14.10.2020 г. и по делото няма
данни за депозирана от нея частна жалба срещу същото.
К.Д. е депозирала по заповедното производство молба с вх.рег. №
260466/14.10.2020 г. във връзка с разпореждане № 260043/11.09.2020 г., към
която е приложен препис от искова молба с вх.рег. № 4110/14.10.2020 г.
съобразно указанията по разпореждането.
Пред първоинстанционния съд е предявен иск за установяване на част
от вземането, присъдено в полза на кредитора Кр. В. Д., от гр. Ч., срещу
3
длъжника СУ „***“ гр. Ч., със заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 742/2020 г. по описа на Червенобрежки
районен съд, както следва: сумата от 147,40 лв., представляваща разликата
между дължимото й обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ в размер на 17 026,27
лв. и реално изплатеното й такова в размер на 16 878,87 лв., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 11.06.2020 г.; сумата от 340,52
лв., представляваща лихва върху дължимото обезщетение по чл. 222, ал. 3 от
КТ, считано от датата на прекратяване на трудовото правоотношение –
11.06.2020 г. до 21.08.2020 г. – датата на издаване на заповедта за изпълнение.
С исковата молба се претендират и разноските по заповедното производство в
размер на 615 лв. и направените в исковото производство деловодни
разноски.
Предявеният установителен иск е с правно основание чл. 422, ал. 1 от
ГПК.
Следва да бъде посочено, че искът по чл. 422, ал. 1 ГПК е специален
установителен иск, който цели установяване на едно вземане, за което е
издадена заповед за изпълнение, което вземане е оспорено от длъжника с
възражение по чл. 414 ГПК. Специфичните предпоставки за допустимостта на
този иск се състоят в съответствието между заявеното и признато в
заповедното производство вземане /част от него/ и предмета на делото,
очертан с обстоятелствената част и петитума на исковата молба, както и в
идентичността на страните /респективно надлежно възразилите ответници и
легитимираните правоприемници/. Съдът, пред който е предявен иск за
съществуване на вземането по реда на чл. 422 ГПК следи служебно за
едновременното наличие на три предпоставки за допустимостта на иска: 1/
издадена заповед за изпълнение; 2/ подадено от длъжника в едномесечен срок
от връчването на заповедта възражение по чл. 414 от ГПК; 3/ спазване на
срока за предявяване на установителния иск за съществуване на вземането по
чл. 415, ал. 4 от ГПК. Съдът следва да разгледа предявения иск само при
положение, че посочените кумулативни предпоставки са налице.
В този смисъл, в хипотезата на обезсилена заповед за изпълнение
отпада правният интерес от иск за установяване съществуването на вземането
и за кредитора възниква интереса от предявяване на осъдителен иск за
същото вземане.
4
В настоящия случай издадената в полза на заявителя Кр. В. Д. заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу длъжника СУ „***“ гр. Ч. е обезсилена
изцяло, както е посочено в определението на заповедния съд от 09.10.2020 г.
Срещу това определение не е подадена частна жалба, поради което същото е
влязло в законна сила. При това положение за заявителя е безпредметно в
производство по реда на чл. 422 от ГПК да иска установяване съществуването
на вземане въз основа на заповед, която е обезсилена с влязъл в сила съдебен
акт. След обезсилване на заповедта за изпълнение, с която е
присъдено вземането на заявителя К.Д., защитата на последната би могла да
бъде осъществена единствено с осъдителен иск за вземането й против
длъжника.
Въззивният съд приема, че в случая за заявителя липсва правен
интерес от предявяване на установителен иск по чл. 422 от ГПК в хипотезата
на чл. 414а, ал. 5 от ГПК. Съгласно цитираната разпоредба пропускът на
заявителя да подаде становище и обезсилването на заповедта не е пречка
заявителят да предяви иск за цялото вземане по реда на чл. 422 ГПК. В
конкретния случай длъжникът е депозирал възражение по чл. 414а от ГПК,
като е представил доказателства за плащане към същото. Това възражение е
администрирано за становище от заявителя, каквото не се намира в кориците
на делото. С влязло в сила определение на заповедния съд издадената заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК е обезсилена изцяло, т.е. и в частта й за
разноските. При това положение възниква въпросът каква би била ползата, а
оттам и правният интерес за кредитора от предявяването на установителен
иск за съществуване на вземането. Това е така, тъй като решенията по
установителните искове нямат изпълнителна сила, а разполагат единствено
със сила на пресъдено нещо. Следователно дори съдът да признае цялото
вземане в пълен размер, заявителят няма да може да получи изпълнителен
лист и да търси удовлетворение по принудителен ред.
Предвид гореизложените съображения, въззивният съд приема, че
предявеният установителен иск се явява недопустим поради липсата на
правен интерес, който е абсолютна положителна процесуална предпоставка и
за който съдът следи служебно във всеки един момент от
производството.
Това налага обезсилване изцяло на първоинстанционното решение и
5
прекратяване на производството по делото.
За правна яснота следва да бъде посочено, че в частта му, в която
районният съд се е произнесъл по съществото на заявената претенция за
установяване съществуването на вземане за сумата от 615 лв. – деловодни
разноски в заповедното производство, решението се явява недопустимо и
поради заявеното от ищцата оттегляне на тази претенция с молба вх.рег. №
4303/04.11.2020 г., което оттегляне се признава и с депозирания отговор на
въззивната жалба.
На обезсилване подлежи и обжалваното определение №452 от
12.10.2021 г., с което е допълнено по реда на чл. 248 ГПК недопустимото
съдебно решение.
При този изход на процеса и на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК в
полза на ответника следва да бъдат присъдени сторените от него деловодни
разноски за двете съдебни инстанции в установения по делото общ размер от
1450 лв., от които 250 лв. възнаграждение за вещо лице, 700 лв. платено
адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство и 500 лв.
платено адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
Така мотивиран и на основание чл. 270, ал. 3 от ГПК, Плевенският
окръжен съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 218 от 06.08.2021 г. на Районен съд – Ч.,
постановено по гр.д. № 959/2020 г. и ПРЕКРАТЯВА производството по
делото.
ОБЕЗСИЛВА определение № 452 от 12.10.2021 г., постановено по
гр.д. № 959/2020 г. по описа на Районен съд – Ч..
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 4 ГПК Кр. В. Д., с ЕГН
**********, да заплати в полза на Средно училище „***“ гр. Ч., ЕИК ***,
сумата от 1450 лв., представляваща разноски по делото за двете съдебни
инстанции.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
6
Членове:
1._______________________
2._______________________
7