РЕШЕНИЕ
№ 2796
гр. Пловдив, 21.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и втори юни през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Деян Ст. Вътов
при участието на секретаря Катя Г. Грудева
като разгледа докладваното от Деян Ст. Вътов Гражданско дело №
20215330103395 по описа за 2021 година
Предявен е установителен иск по чл. 22 ЗПК на Р. Б. П., ЕГН ********** против
„Креди Йес“ ООД, ЕИК ********* за прогласяване на недействителността на сключения
между страните договор за потребителски заем/кредит № *****г.
В исковата молба се твърди, че на 21.05.2019 г. между страните е сключен договор за
потребителски кредит, който е недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК.
Ответникът „Креди Йес“ ООД, ЕИК *********, в писмен отговор, възразява за
отхвърляне предявения иск, с подробни съображения.
Съдът, като съобрази наведените от страните твърдения, оспорвания, доводи,
възражения и доказателствата по делото, преценени по чл. 235, ал. 2 ГПК, приема
предявения иск за процесуално допустим и частично основателен, като съображенията за
това са следните:
Установява се приетите по делото доказателства, между страните е сключен договор
за потребителски кредит № **** г., по силата на който в полза на ищцата е предоставена
сумата от 2200 лева, със срок на погасяване осемнадесет месеца, при годишен лихвен
процент от 39,96 % и годишен процент на разходите от 47,677 %. С клаузата чл. 6 от
договора е предвидено задължение за потребителя да обезпечи договора, като ако не стори
това, дължи неустойка в размер на 1953,84 лева, съгласно чл. 8 от договора.
Съдът приема за основателни доводите на ищеца, че с договорените по този начин
допълнителни вземания, които представляват по същество скрито възнаграждение за
кредитора, са нарушени разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 1 ЗПК,
поради което договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
Разпоредбата на чл. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, предвижда, че договорът за потребителски
кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
1
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин, като неспазването на това изискване
е скрепено с недействителност на договора за кредит. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразявa общите разходи, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит.
В разглежданата хипотеза потребителят е поел задължение за заплащане на
допълнителни неустойки, които съществено са оскъпили ползвания от него паричен ресурс.
Същите по своето естество представляват скрита възнаградителна лихва, водеща до
неоправдано от гледище на закона обогатяване за заемодателя. Потребителят е поставен в
неравностойно положение с оглед невъзможността да влияе на клаузите на договора.
Предвидените в него неустойки заобикалят изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно
максималния размер на годишния процент на разходите. Преследваната от законодателя цел
е потребителят да не бъде поставен в положение, при което договорът се явява свръх
обременителен за него, като разпоредбата е императивна, в защита на обществен интерес.
Въведеното законодателно ограничение е базирано на това, че потребителят е икономически
по-слабата страна, която не може да влияе на съдържанието и клаузите от договора. Ето
защо и спрямо потребител не може да бъде договорена клауза, която предвижда, че
разходите по кредита, включващи търговската печалба плюс всички останали разходи ще
надвишат 50 процента на годишна от база от стойността на кредита. Следва да се изтъкне,
че дори и годишният процент на разходите да е съобразен с изискването на чл. 19, ал. 4
ЗПК, след като в ГПР не фигурира разход, който е следвало да бъде включен, е нарушена
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, което е достатъчно само по себе си за прогласяване
недействителността на договора. Следва да се подчертае, че при договор за кредит в размер
на 2200 лева, е недопустимо договарянето на допълнителни задължения, извън
възнаградителната лихва, в общ размер, близък до дадената в заем сума. Установява, от
приетата по делото експертиза, че действителният размер на ГПК надхвърля с пъти
предвидения в ЗПК максимум, като действителният ГПР възлиза на 233, 40 %, пресметнът с
включване на дължимите по неустоечната клауза суми.
Недействителността по чл. 22 ЗПК е автономно правно понятие, уредено със
специални законови разпоредби. Правна последица от нея е, че се дължи размерът на
непогасената главница, т.е. тя не води до ликвидиране на всички права и задължения по
сключения договор и не е приравнена по последици на нищожността на правните сделки.
Договорът за кредит продължава да обвързва страните що се касае до задължението за
връщане на дадената в заем/кредит сума, тъй като потребителската защита е насочена към
ограничаване на възможността за недобросъвестно генериране търговска печалба, а не към
ликвидиране на главното задължение.
Съдът намира за неоснователни доводите на ответника, че същият не е процесуално и
материално легитимиран да отговаря по предявения иск, с оглед извършена на 22.01.2021 г.
цесия, по силата на която правата и задълженията са прехвърлени в полза на трето лице,
преди предявяването на иска – 22.02.2021 г. По аргумент от чл. 99, ал. 4 ЗЗД, когато едно
вземане е прехвърлено на трето лице, прехвърлянето има действие за длъжника считано от
уведомлението. Ако длъжникът не е уведомен за цесията, негов кредитор е прехвърлителя, а
не приобреталя на вземането, макар това да не отговаря на действителното правно
положение в отношенията между цедента и цесионера. По предявен иск на длъжника, с
който се иска прогласяване на недействителност на договора по чл. 22 ЗПК, пасивно
легитимиран е старият кредитор, след като той не е уведомил длъжника. Ако той в хода на
процеса, с отговора на исковата молба, какъвто е случаят, уведоми длъжника за
осъществената преди или в хода на процеса цесия, налице е хипотезата на 226, ал. 1 ГПК -
прехвърляне на спорното право в хода на делото. Делото продължава своя ход между
2
първоначалните страни, а постановеното съдебно решение във всички случай ще съставлява
сила на пресъдено нещо спрямо новия кредитор – цесионер, независимо от това дали той
участва по делото, аргумент от чл. 226, ал. 1 ГПК. За преценката дали е налице прехвърляне
на спорното право в хода на делото от значене единствено дали длъжникът е уведомен за
цесията преди и след предявяването на иска. В случая ответникът не твърди да е уведомил
ищцовата страна за цесията преди подаването на исковата молба, поради което и делото
следва да продължи между първоначалните страни. Противното би означавало
допустимостта на процеса да бъде поставена в зависимост от процесуалното поведение на
ответника, а и включително може да доведа до злоупотреба с права, тъй като договорът за
цесия не се ползва с достоверна дата по смисъла на чл. 181 ГПК спрямо длъжника, който не
е страна по него.
С оглед изложеното се налага извод за основателност на предявения иск. Ищецът има
право на разноски за експертиза на иска в размер на 150 лева, разноски за 50 лева –
държавна такса и 800 лева за адвокатско възнаграждение, което се доказва от представения
по делото договор за правна защита и съдействие, имащ характер на разписка, според
разясненията на ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Срещу размера на адвокатското
възнаграждение не е наведено възражение за прекомерност. Тоест, разноските възлизат
общо на 1000 лева.
Така мотивиран, РС-Пловдив
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявен иск на Р. Б. П., ЕГН **********,
адрес:****против „Креди Йес“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес: гр. Хасково, ул.
„Лозарска“ № 12, представлявано от *****, че сключеният между страните договор за
потребителски кредит № ***** г. е НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН на основание чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Креди Йес“ ООД, ЕИК ********* да
заплати на Р. Б. П., ЕГН ********** сумата от 1000 (хиляда) лева – разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му пред ОС-
Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ______/п/_________________
3