№ 423
гр. Разград, 12.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РАЗГРАД в публично заседание на девети юни през
две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ПАВЛИНКА АТ. СТОЯНОВА
при участието на секретаря ГАЛЯ МАВРОДИНОВА
като разгледа докладваното от ПАВЛИНКА АТ. СТОЯНОВА Гражданско
дело № 20253330100396 по описа за 2025 година
за да се произнесе, съобрази следното:
Делото е образувано по искова молба на Й. И. Д. от с. **, обл. Разград, чрез
процесуалния му представител адв. Д. П. от АК Хасково, против „Креди Йес“ ООД гр.
Хасково, с която са предявени обективно съединени искове за прогласяване нищожността на
чл. 6 и чл. 8 от Договор за потребителски кредит № 355548 от 30.12.2023 г., сключен между
страните, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, поради противоречие с добрите нрави и
поради неспазване нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Претендира разноски.
Твърди, че ищецът е страна по горния договор за паричен заем, по силата на който
получил сумата от 1 500 лева, която следвало да върне на 13 месечни вноски, като заплати и
неустойка в размер на 1 585,52 лева, с което общото му задължение с включената главница,
лихва и неустойка било в размер на 3 458 лева. Счита, че така търсената неустойка е
нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във, вр. с чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ал. 1 от ЗЗП,
както и поради нарушение на чл. 19, ал. 4 във вр. с чл. 21, ал. 1 от ЗПК.
Сочи, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД
било налице, когато се нарушавал правен принцип изрично формулиран или прогласен в
конкретни други разпоредби. Такъв принцип била добросъвестността в гражданските и
търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на
справедливостта, била предотвратяване на несправедливото облагодетелстване на едната
страна за сметка на другата. Поради накърняване на принципа на добрите нрави по смисъла
на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните
престации по договорното съглашение, до злепоставяне интересите на потребителя с цел
извличане на собствена изгода за кредитора. Търсената неустойка по процесния договор
била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.
143, т. 19 от ЗЗП, тъй като сумата която се претендирала в размер на 1 585,52 лева била в
прекомерен размер спрямо получената сума по отпуснатия кредит. Със заплащането й
изцяло се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост.
В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на
договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна такава да откаже сключването му. В този смисъл било и съображение 26 от
Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008
г. относно договорите за потребителски кредити. Разгледана в този аспект, процесната
неустойка се намирала в пряко противоречие с преследваната цел на транспонираната в ЗПК
директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на
1
финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и водели до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. С уговаряне на неустойката се заобикалял чл. 33, ал. 1 от ЗПК, тъй като в
полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнение на
акцесорно задължение. Неустойката по съществото била добавка към възнаградителната
лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба за заемодателя, която увеличавала
стойността на договора. Счита, че неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционни функции, е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Навежда нищожност на търсената неустойка на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП във
вр. с чл. 24 от ЗПК. Съгласно сочената разпоредба, неравноправните клаузи в договорите
били нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а процесната клауза за неустойка не
била такава. Видно от договора за потребителски кредит, търсената неустойка била част от
едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и
кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието към момента на
сключване на договора. В този смисъл била и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993
г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
На следващо място, съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона,
била нищожна. С търсената неустойка се заобикаляла и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
тъй като събирането на такива разходи било част от дейността по управление на кредита и
следвало да са включени в ГПР. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал
общите разходи за потребителя, настоящи и бъдещи лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид (в т.ч. тези дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК,
защото с търсената неустойка по договора се нарушавало изискването ГПР да не е по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на МС. Поради невключване на уговорката за неустойка в
размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в
кредитното правоотношение, което представлявало заблуждаваща търговска практика по
смисъла на ЗЗП и било един от елементите, на които можело да се основе преценката за
неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП.
Въведените изисквания в чл. 6 от процесния договор за вида обезпечение и срока за
представянето му, създавали значителни затруднения на длъжника при изпълнението им до
степен, че те изцяло да се възпрепятстват. Кредиторът изисквал от потребителя да представи
лично обезпечение, като кумулативно учреди към поръчителското правоотношение и едно
от следните обезпечения:
1. ипотека върху недвижим имот, учредяването на която обаче било свързано със
значителни разходи, надхвърлящи размера на предоставената в заем сума;
2. особен залог върху движимо имущество, но съгласно ЗОЗ, особен залог можело да
учреди само търговско дружество;
3. банкова гаранция, т.е. абсолютна банкова сделка и то с лицензирана банкова
институция. В банковата практика се изисквало наредителят-бенефициер да учреди в полза
на банката-гарант обезпечение чрез блокиране на гаранционната сума по специална сметка.
Единствено при първокласни клиенти банката можела да издаде гаранция без да изисква
обезпечение. Освен това договорът за поръчка чрез издаване на банкова гаранция бил
възмезден, тъй като наредителят дължал на банката съответните такси и разноски по
издаване на гаранцията;
4. ценна книга, издадена в полза на заемодателя, като кредиторът използвал
неинформираността на заемателя и не поставял ясни условия относно вида на ценната
книга, с което създавал предпоставки той да не изпълни и това негово изискване.
Същевременно, нормата на чл. 34 от ЗЗП забранявала на кредиторите да задължават
потребителите да гарантират потребителския кредит чрез издаване на два вида ценни книги
– записи на заповед и менителници.
В настоящия случай, неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване
на обезпечение била загубила присъщата си обезщетителна функция, защото чрез нея не се
обезщетявали вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора,
тъй като такива биха настъпили при възникнала фактическа неплатежоспособност на
2
длъжника, които кредиторът би понесъл, поради неполучено обезпечение, а не заради
неизвършена договорна престация. Ето защо вредите, компенсирани с тази неустойка не
били съизмерими нито с положителен, нито с конкретен отрицателен кредиторов интерес, а
с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Такова договаряне обаче
противоречало на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга да оцени
сам платежоспособността на потребителя и единствено при преценка за наличие на
кредитоспособност да му предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на срока на
кредита и наличния риск. Уговорка като процесната пораждала значително фактическо
оскъпяване на ползвания кредит, тъй като по естеството си позволявала на кредитодателя да
получи сигурно завишено плащане и то в прекомерен размер, без това оскъпяване да било
надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми,
ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране, съгл. чл. 19 от ЗПК.
Преценката за обоснования размер на неустойката следвало да бъде извършена с оглед
претърпените вреди, тъй като съгласно чл. 92 от ЗЗД неустойката представлява
предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението. Чл. 33 от ЗПК
предвиждал, че при забавено изпълнение на задълженията по договора за потребителски
кредит, размерът на обезщетението било законната лихва върху непогасената част от дълга.
Следователно, законната лихва била максималното обезщетение за пълното неизпълнение на
паричните задължения по кредитното правоотношение.
Неустойката загубила и обезпечителната си функция, тъй като заемодателят не
търсил обезпечение на вземанията си по договора за кредит, поради това, че неустойката не
служела за обезпечаване на изпълнение на основната престация, а за неизпълнено условие за
отпускане на кредита. Вземането по чл. 8 от процесния договор нямало характер на
неустойка, тъй като макар и да било именувано така, то изначално било уговорено без да
притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава обезщетителна и
обезпечителна функции. Чрез създадените от търговеца предпоставки за сигурно
неизпълнение на ограничителните му изисквания, той си гарантирал, че ще получи
вземането за неустойка срещу предоставените в заем средства. В този смисъл била и
съдебната практика, която приемала, че когато търговецът създавал предпоставки да получи
допълнителна парична облага от предоставения кредитен ресурс, независимо, че променял
наименованието и я именувал „неустойка“, тази облага съставлявала печалба за него и като
такава следвало да бъде обявена на потребителя като елемент на договорната лихва.
Неустойката била скрита лихва, а кредиторът не изпълнил условията на чл. 11, ал. 1, т. 9 от
ЗПК и не разписал в съдържанието на договора действително приложената в
правоотношението договорна лихва. Съгласно чл. 21 от ЗПК, договорна клауза, която имала
за цел или за резултат заобикаляне изискванията на ЗПК, била нищожна.
Независимо, че между страните не било възникнало валидно облигационно
правоотношение, а кредитът бил предсрочно погасен, кредиторът предявявал искания към
ищеца за заплащане на лишеното от правно основание вземане за неустойка, което
обуславяло правния интерес на ищеца от предявяване на настоящите искове.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът „Креди Йес“ ООД изразява становище за
неоснователност на предявените искове, като моли за тяхното отхвърляне. Претендира
присъждане на разноски, като прави възражение относно размера на адвокатското
възнаграждение на ищцовата страна.
На 30.12.2023 г. на заемателя била предоставена под формата на Стандартен
европейски формуляр (СЕФ) преддоговорна информация относно предоставянето на кредит
и сключване на съответен договор, след което ищецът подал молба за заем. От текста на
молбата било видно, че клиентът, подписвайки същата, предварително бил запознат,
разбирал и безусловно приемал Общите условия към договора за заем, които били
предоставени за запознаване преди сключване на договора. Екземпляр от същите били
поставени на хартиен носител на видно място във всеки един от офисите в страната на
разположение на заинтересованите лица, както и на интернет страницата на дружеството.
След оценка и одобрение на депозираното искане за заем, на 30.12.2023 г. бил
сключен процесният Договор за паричен заем № 355548, за сумата от 1 500 лв. за срок от 13
месеца, с месечен лихвен процент 3,330 % и ГПР в размер на 47,923 %. Към договора били
предоставени погасителен план и ОУ. Тези обстоятелства били посочени и в чл. 4, ал. 2 от
договора, с който ищецът бил запознат и положил подпис на всяка страница. Заемната сума
в размер на 1 500 лв. била предадена в брой на заемателя Й. Д. с РКО от 30.12.2023 г. По
така сключения между страните договор за заем, от страна на потребителя били извършени
3
плащания, с които задълженията по договора за заем били погасени.
Счита за неоснователни твърденията, касаещи разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК, тъй като в чл. 3, т. 5 от договора бил посочен конкретен размер на ГПР, изчислен
изцяло съобразно разпоредбата на чл. 19 от ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК при
изчислението на ГПР не следвало да се включва размерът на неустойката, която по своята
същност съставлявала разход, платим от потребителя при неизпълнение на задължението му
за предоставяне на обезпечение по договора за заем, посочено в чл. 6 от същия. В този
смисъл, неустойката по чл. 8 от договора нямала характера на лихва, такса или друг разход
но кредита. В разпоредбата на чл. 3.3 от процесния договор било посочено по ясен и
разбираем начин как е изчислен ГПР по кредита, поради което твърденията на ищеца, че
действително приложения ГПР не съответствал на посочения в договора размер на ГПР,
били неоснователни.
Относно размера на дължимата договорна лихва счита, че процесният договор
съдържа информация за лихвения процент по заема, както и за условията за прилагането му.
Същият бил изчислен на годишна база, а в чл. 3, т. 7 от договора бил изчислен и на месечна
база. В разпоредбата на чл. 9 от ОУ било посочено, че лихвеният процент не подлежи на
промяна за целия срок на договора за заем. С оглед на това се налагал извод, че същият е
ясно определен за целия период на договора като фиксиран.
В конкретния случай не можело да се обоснове противоречие с добрите нрави,
предвид това че ГПР не надхвърлял петкратния размер на законната лихва за периода, който
към момента на сключването бил 10 пункта на годишна база.
Счита, че неустойката по чл. 8 от договора за заем не следвало да бъде включена в
размера на договорната лихва и в размера на ГПР, тъй като в чл. 19, ал. 3 от ЗПК изрично
било посочено, че към ГПР не се включват разходите, които потребителите заплащат за
неизпълнение на задълженията си по договора.
Счита за неоснователни и твърденията в исковата молба, относно разпоредбата на чл.
8 от договора за заем, тъй като изискването за предоставяне на поръчител, който да отговаря
на определени от дружеството условия било посочено още в СЕФ, а именно – при
непредставяне на обезпечение в лицето на поръчител, по договора се начислявала
неустойка. Конкретния СЕФ бил попълнен съобразно изразените предпочитания от
потребителя и бил предоставен на ищеца на 30.12.2023 г. преди сключване на процесния
договор за заем. По този начин ищецът предварително бил запознат с последиците от
непредоставяне на исканите от дружеството обезпечения, ако сключи договора за заем.
Именно след направена преценка ищецът сключил процесния договор на 30.12.2023 г., като
не предложил за одобрение лице, което да поръчителства по договора за заем.
Страните по договора за паричен заем, с клаузата на чл. 8, постигнали споразумение
за дължимост на неустойка за непредставяне на обезпечение, отговарящо на изискванията
на чл. 10, ал. 2 т. 1 и т. 4 от ОУ на дружеството. Това споразумение било постигнато в
резултат на доброволно формираната воля на страните и в съответствие с принципите на
свободата на договаряне. Размерът на неустойката бил изначално определен до точно
фиксирана и определена от страните сума, без от длъжника да се търсело нещо в повече.
Уговорената по този начин неустойка отговаряла на присъщата й съгласно чл. 92. ал. 1 от
ЗЗД обезпечителна функция.
С неустойката страните уговорили предварително размера на обезщетението, което
ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е
необходимо да се доказва размерът на вредите, настъпили от неизпълнението. Самият
договор за заем имал за предмет предоставяне на потребителски кредит по смисъла на ЗПК,
като били спазени изискванията към този тип договори. В конкретния случай неустойката
била начислена, само и единствено защото заемателят не предоставил в тридневен срок след
подписване на договора обезпечение, отговарящо на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от ОУ,
като неустойката се явявала санкция за това неизпълнение.
Сочи, че клаузата на чл. 8 от договора за паричен заем била индивидуално уговорена
със заемателя и съобразена е неговото желание, изразено в молба му за кандидатстване за
заем. Заемателят предварително уточнил и индивидуализирал сумата, която иска да получи,
конкретизирал параметрите, които били по неговите възможности – вид, размер, срок, начин
на усвояване, размер и брой, както и периодичност на погасителните вноски. Предвид това
в договора за заем бил уговорен и размерът на неустойката, който изцяло бил съобразен с
индивидуалните потребности и възможности на заемателя. Неустойката обаче, не била
4
дължима от потребителя в момента на сключването му, а била уговорена под отлагателно
условие – в случай, че потребителят не предостави обезпечение в 3-дневен срок след
сключване на договора за заем. По този начин ищецът чрез собственото си поведение можел
да влияе на действието на тази разпоредба.
Възможността заемодателят да загуби предоставените в заем парични средства при
настъпване на евентуална неплатежоспособност на заемателя била много по-голяма и
поради съществуващия риск била договорена сумата, която трябвало да поеме заемателят, за
да се гарантират интересите на кредитора. В конкретният случай неустойката освен
обезпечителна и обезщетителна функция, имала и санкционна такава. А предвид това, че се
касаело за договор за заем, разбираемо било потребителят да не разполага с конкретната
сума към момента на възникване на задължение за заплащането й, поради което в чл. 8 от
договора се договарял начин на нейното разсрочване.
Също така, с оглед забраната на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК, предвидената в чл. 8 от
договора неустойка не била включена като елемент на ГПР, въпреки неоснователните
твърдения на ищеца в тази насока. С оглед на гореизложеното счита, че клаузата на чл. 8 от
договора за заем не била нищожна и не противоречала на разпоредбите на действащото
законодателство.
Относно твърдението за накърняване на добрите нрави, счита същото за
неоснователно. Доколкото добрите нрави представлявали морални норми, които
съществували в съвременното общество и на които законът придавал правно значение, то
при извършване на конкретна преценка за това, следвало да се вземе предвид
обстоятелството, че заемодателят бил небанкова финансова институция, която отпускала
краткосрочни потребителски кредити. В този смисъл профилът на клиентите, с които
дружеството работело бил по-рисков откъм изпълнение на задълженията за плащане на
погасителните вноски. Всички тези обстоятелства следвало да се вземат предвид при
преценка дали ответното дружество било накърнило добрите нрави, които не следвало да се
третират като инструмент в подкрепа на безотговорно поведение на потребителя. Доколкото
договорът за потребителски кредит бил двустранен такъв, то при преценката за накърняване
на добрите нрави, следвало да се вземе предвид поведението и на двете страни в
правоотношението.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, прие за установено от фактическа страна, следното:
На 30.12.2023 г. между Й. И. Д. и „Креди Йес“ ООД е сключен Договор за паричен
заем № 355548 със следните параметри: 1 500 лева главница; 47,923 % - ГПР; 3,330 %
месечен лихвен процент; срок на погасяване 13 месеца; обща сума за плащане 1 872,48 лева.
Съобразно чл. 8 от договора, ищецът приел да заплати неустойка в размер на 1 585,52 лева.
В погасителния план към договора е посочен размерът на месечните вноски в два варианта:
без неустойка по чл. 8 и с включена разсрочена неустойка по чл. 8. Приложени са Общи
условия, в сила от 27.04.2022 г., съгласно чл. 10, ал. 2 от които страните имат право за
обезпечаване изпълнението на договора за заем да уговорят в самия договор учредяването
на някое от следните обезпечения: 1. Гаранти, отговарящи на конкретно посочени условия;
2. Залог върху движима вещ, чиято пазарна стойност надвишава два пъти общата сума за
плащане по Договора за заем, включващо договорената главница и лихва; 3. Първа по ред
ипотека; 4. Предоставяне на безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ
търговска банка. В чл. 6 от договора за паричен заем е предвидено същият да бъде
обезпечен с гарант, отговарящ на изискванията, установени в общите условия, както и с още
едно от посочените в договора обезпечения, по избор на заемателя: 1. Ипотека върху
недвижим имот; 2. Особен залог върху движимо имущество; 3. Банкова гаранция; 4. Ценна
книга, издадена в полза на заемодателя.
По така сключения между страните договор за заем, ищецът е извършил плащания, с
които е погасил изцяло задълженията по него, включително и за неустойката.
При така установената фактическа обстановка, се налагат следните правни изводи:
Предвид изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум, съдът
приема, че е сезиран с претенция за прогласяване нищожност на клаузи от договор за
паричен заем – чл. 6 и чл. 8 от Договор за паричен заем № 355548, сключен на 30.12.2023 г.
Изхождайки от предмета на договора и страните по него – физическо лице, което при
сключването му действа извън рамките на своята професионална компетентност и
финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗКИ, предоставяща кредити в рамките
5
на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният договор има характеристиките на
договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК,
съдържащ императивни изисквания за формата и съдържанието на договора за
потребителски кредит, уредени в чл. 10 и чл. 11 от същия.
В своята практика СЕС излага аргументи като подчертава, че националният съд
служебно е длъжен да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи
в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между
потребителя и доставчика.
По отношение договорите за потребителски кредит, съгласно чл. 24 от ЗПК се
прилагат правилата на чл. 143 – 148 от ЗЗП. Независимо, че са предвидени в индивидуалния
договор с ищеца, а не в общите условия към него, клаузите на договора, регламентиращи
обезпечаването на задълженията по договора, не са индивидуално уговорени по смисъла на
чл. 146, ал. 2 от ЗЗП. Касае се за еднотипни договори за паричен заем, върху чието
съдържание потребителят не може да влияе. Следва да се отбележи, че от доказателствата
по делото, не може да се направи извод, че ищецът сам е поискал и предложил да обезпечи в
тридневен срок от сключване на договора вземането, както се твърди в отговора на исковата
молба. Наред с това, в договора е поставена отметка за избор на заемателя да обезпечи заема
с ценна книга, но не е индивидуализиран вида на същата, поради което потребителят няма
как да е наясно при сключване на договора за заем, в какво точно ще се изразява даденото от
него обезпечение. В тази връзка съдът съобразява и забраната, въведена в чл. 34, ал. 1 от
ЗПК кредиторът да задължава потребителя да гарантира потребителския кредит чрез
издаване на запис на заповед или менителница.
В чл. 16 от ЗПК се съдържа задължението на кредитора преди сключване на договор
за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна
такава да откаже сключването на договора – аргумент от чл. 18, ал. 1 от ЗПК. В съображение
26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно
договорите за потребителски кредити изрично се сочи, че в условията на разрастващ се
кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да
не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите-
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те
процедират по този начин.
В този смисъл клауза, като уговорената в чл. 8 от договора за паричен заем, според
която се дължи неустойка в размер на 1 585,52 лева при неизпълнение на задължението за
осигуряване на обезпечение в тридневен срок от сключването му или представеното такова
не отговаря на условията по чл. 10 от ОУ, се намира в пряко противоречие с преследваната
от директивата цел, транспонирана в ЗПК. На практика подобна уговорка прехвърля риска
от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява
задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат и ако не стори това дългът
му нараства, т. е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Изискването за проверка
на кредитоспособността на потребителя, съгласно чл. 16 от ЗПК, има за цел тя да бъде
извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз
основа на изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи договор за
кредит.
Съдът намира, че неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано
пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение, а напротив – задължението е изплатено изцяло, в това
число и неустойката) е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си
функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Неблагоприятните
за кредитора последици от непредставяне на визираното в чл. 6 от договора обезпечение са
свързани с евентуални затруднения при събиране на вземането. Освен това, поставянето на
твърде кратък срок за предоставяне на обезпечение – три дни от сключване на договора, е
икономически необосновано и житейски нелогично. Уговарянето на такъв срок, завишените
изисквания, на които трябва да отговаря гаранта по чл. 10, ал. 2, т. 1 от ОУ и неясните
условия за предоставяне на обезпечението, предвид непосочване вида на ценната книга,
показват, че единствената цел на неустойката е различна от присъщата й по закон функция
да обезпечи изпълнението и да обезщети и санкционира неизпълнението. Според т. 3 от
6
тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ВКС, нищожна, поради
накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
По посочения начин безспорно се заобикаля чл. 33, ал. 1 от ЗПК, който предвижда, че
при забава на потребителя, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се
уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение –
непредоставено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка
всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от
длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва. Подобно
кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и води до
неоснователно обогатяване на кредитора. Действителната цел на тази неустойка е да породи
допълнително парично задължение за кредитополучателя и то в размер надхвърлящ
предоставения кредит.
За пълнота на изложеното следва да се посочи, че непредставянето на очаквано от
кредитора обезпечение, съгласно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД дава основание да се иска
незабавно цялото вземане. В случая кредиторът променя последиците от липса на
обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка,
чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Ако ответникът е държал да получи
обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при
предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че е допускал възможността
исканите обезпечения да се предоставят и неустойката да не се дължи, то това плащане не се
явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така,
защото последиците от неизпълнение на задължението да се предостави обезпечение, не са
типичните последици на договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив –
договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при
по-висока цена, прикрита като неустойка.
По изложените съображения съдът намира, че претенцията като основателна следва
да бъде уважена.
Предвид изхода на спора в тежест на ответника са направените от ищеца разноски по
делото – 63,42 лв. заплатена държавна такса. Претендира се и адвокатско възнаграждение на
основание чл. 38 от ЗА, което съдът определя в размер на 360 лева, като съобрази
изложените от ответника възражения относно фактическата и правна сложност на делото.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, клаузите на
чл. 6 и чл. 8 от Договор за паричен заем № 355548, сключен на 30.12.2023 г. между „Креди
Йес“ ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул. „Лозарска“
№ 12, представлявано от Владислав Инджов, и Й. И. Д., ЕГН ********** от с. **, обл. **,
предвиждащи обезпечаване на договора за заем и заплащане на неустойка в размер на 1
585,52 лева
ОСЪЖДА „Креди Йес“ ООД, ЕИК ********* да заплати на адв. Д. П. П. със съдебен
адрес: гр. Хасково, бул. „Георги Кирков“ № 6, ет. 1, ап. 1, възнаграждение за процесуално
представителство, на основание чл. 38 от ЗАдв., в размер на 360 лева (триста и шестдесет
лева).
ОСЪЖДА „Креди Йес“ ООД, ЕИК ********* да заплати на Й. И. Д. с ЕГН
********** сумата от 63,42 лв. (шестдесет и три лева и 42 ст.) държавна такса, платена по
делото.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд Разград в двуседмичен
срок от съобщаването на страните.
Съдия при Районен съд – Разград: _______________________
7