Решение по дело №1012/2021 на Окръжен съд - Стара Загора

Номер на акта: 260175
Дата: 27 април 2021 г. (в сила от 27 април 2021 г.)
Съдия: Анна Тодорова Трифонова
Дело: 20215501001012
Тип на делото: Въззивно търговско дело
Дата на образуване: 19 януари 2021 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер                                      27.04.2021 г.                           Град С.З.

 

                                        В ИМЕТО НА НАРОДА

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД            ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

На 09.03.                                                                                            2021 г.

В публичното заседание в следния състав:       

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИМИТЪР ХРИСТОВ

                                                                  ЧЛЕНОВЕ: АННА ТРИФОНОВА

                                                                              РУМЯНА ТАНЕВА

                                              

Секретар: СТОЙКА ИВАНОВА

като разгледа докладваното от съдията ТРИФОНОВА

в.т.д. № 1012 по описа за 2021 г.,

за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Обжалвано е решение № 260258/30.10.2020г.,  постановено по гр.д. № 1810/2020г. по описа на Районен съд – гр.С.З. в частта, с която е отхвърлен предявеният иск от „П.К.Б.” ЕООД против Д.С.Д. за установяване съществуването на вземането на „П.К.Б.”ЕООД, за сумата от 159, 39 лв., представляваща договорно възнаграждение за периода от 14.07.2018 г. до 14.07.2019 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 497/2020г. по описа на Районен съд – С.З., като неоснователен.

Въззивникът „П.К.Б.” ЕООД излага доводи за неправилност на решението в обжалваната част и моли въззивния съд да отмени решението в тази част и да уважи предявеният иск. Претендират се разноските по делото.

В законния срок е постъпил отговор, с който въззиваемият Д.С.Д. взема становище по направените във въззивната жалба оплаквания. Прави искане жалбата като неоснователна да се остави без уважение и да се потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част. Претендират се разноските по делото.

         Окръжен съд – гр. С.З., в настоящият състав, след като обсъди данните по първоинстанционното и въззивното производства, намира за установено следното:

         Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание чл.422, вр. чл.415 ГПК.

         Предмет на въззивно обжалване е предявеният иск от „П.К.Б.” ЕООД против Д.С.Д. за установяване съществуването на вземането на „П.К.Б.”ЕООД, за сумата от 159, 39 лв., представляваща договорно възнаграждение за периода от 14.07.2018 г. до 14.07.2019 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 497/2020г. по описа на Районен съд – С.З. и който е отхвърлен с първоинстанционното решение.

         Безспорно е установено, че между страните по делото е сключен договор за потребителски кредит № **********/11.04.2017г., по силата на който „П.К.Б.” ЕООД е предоставил на Д.С.Д. сума в размер на 900 лв. видно и от преводно нареждане от 11.04.2017 г. Видно от клаузите на процесния договор „П.К.Б.” ЕООД  е предоставил на Д.С.Д.  

сума в размер на 900 лв., при годишен процент на разходите 49,90%, годишен лихвен процент 41,17 %, лихвен процент на ден 0.11%, като общо задължение, включващо главница и договорна лихва, е посочена сумата от 1 335, 36 лв. Заемателят се е задължил да върне заема на 24 месечни погасителни вноски, всяка от които от по 55,64 лв. В договора е посочено още, че по избран и закупен пакет от допълнителни услуги Д.С.Д. дължи и възнаграждение в размер на 1080, 48 лв., като общо посочената в договора като дължима месечна вноска, включваща главница, договорна лихва и възнаграждение за допълнителни услуги е 100, 66 лв.

         По делото е представено от ищеца извлечение по сметка по договор за потребителски кредит № ********** към дата 04.06.2020г., съгласно което ответникът е заплатил на ищеца по този договор общо сумата от 1 235, 30 лв., като е отразено, че остатъчното му задължение възлиза на 1250,99 лв.

         Видно от приложеното ч. гр. д. № 497/2020г. по описа на Районен съд - С.З., съдът е издал в полза на „П.К.Б.” ЕООД срещу Д.С.Д. заповед № 208/07.02.2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за сумите: сумата 551,36 лв.  - главница по договор за потребителски кредит № **********, сключен на 11.04.2017г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 03.02.2020 г. до изплащането й и за сумата 159,39 лв. - договорно възнаграждение за периода от 14.07.2018 г. до 14.07.2019 г., както и за разноските по заповедното производство: 25 лв. – ДТ и 50 лв. – юрисконсултско възнаграждение. В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжникът е възразил срещу издадената заповед, поради което ищецът е предявил настоящите установителни искове за вземанията му, предмет на издадената заповед, както и е предявил осъдителен иск за заплащане на сумата от 540,24 лв. - възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги по сключено между страните споразумение, за която сума претенцията му е била отхвърлена с влязло в законна сила разпореждане на заповедния съд.

         При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Между страните е спорен въпросът със заплатената сума в размер на 1 235, 30 лв., каква част от задължението е погасено. Поради това въззивният съд следва да се произнесе относно действителността на уговорената договорна лихва. По отношение на действителността на  възнаграждението за закупен пакет допълнителни услуги в размер на 1 080, 45 лв. и съответно неговата дължимост, решението не е обжалвано и е влязло в законна сила. 

В  случая по процесния договор за потребителски кредит на ответника е предоставена в заем сума от 900 лв., при уговорен ГЛП в размер на 49, 90 % и ГПР в размер на 41, 17 %. Към датата на сключване на договора за кредит липсват императивни разпоредби на закона по отношение размера на възнаградителната лихва. При положение обаче, че се касае за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически, поради което се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че максималният размер на лихвата (било възнаградителна, било за забава) е ограничен. Обратното би означавало икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг. Поради това в съдебната практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва /а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва/. В този смисъл е Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., Решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. гр. дело № 6295 по описа за 2014 г на ВКС. Следователно при преценка съответствието на спорната договорна клауза с добрите нрави, следва да се вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва. Размерът на последната е общоизвестен – към основния лихвен процент на БНБ се прибавят десет пункта. Следователно, уговорената с процесния договор възнаградителна лихва в размер на 41, 17% годишно е повече от четири пъти по-висока от размера на законната лихва.

С оглед изложеното, съдът намира, че уговорката противоречи на добрите нрави /критерии за норми на поведение, установени в обществото/ и се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за ответника. Следователно предявения иск за възнаградителна лихва е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Съгласно чл. 22 от ЗПК процесният договор за кредит се явява недействителен, като на основание чл. 23 от ЗПК ответникът дължи връщане само на чистата стойност на кредита в размер на усвоената главница от  900 лв. По делото е установено, че ответникът е заплатил сума в размер на 1 235, 30 лв., поради което следва да се приеме, че дължимата сума за главницата в размер на 900  лв. е погасена изцяло.

Предвид гореизложеното въззивният съд намира, че решението в обжалваната част е правилно и следва да бъде потвърдено.

По отговорността за разноски:

От страна на „П.К.Б.” ЕООД е направено възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение от ответника Д.С.Д. адвокатско възнаграждение в размер на 330 лв.

Въззивният съд намира, че заплатеното от ответника Д.С.Д. адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв. е в минимално предвидения размер съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба №1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Поради това възражението „П.К.Б.” ЕООД за прекомерност на заплатеното адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ответника е неоснователно.

         С оглед изхода на делото „П.К.Б.” ЕООД следва да заплати на Д.С.Д. направените във въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер 330 лв.

Водим от горните мотиви, съдът

 

                                      Р Е Ш И :

 

         ПОТВЪРЖДАВА решение № 260258/30.10.2020г.,  постановено по гр.д. № 1810/2020г. по описа на Районен съд – гр.С.З. в обжалваната част.

 

         ОСЪЖДА „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С.***, вх. В да заплати на Д.С.Д., ЕГН **********, с постоянен адрес:*** направените във въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер 330 лв.

 

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:      

 

 

 

                                                                          ЧЛЕНОВЕ: 1.                     

 

 

   2.