Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
16.07.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и втори май две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия БОРЯНА ПЕТРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 12909
по описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 346781 от 23.02.2018г. по гр.д. № 10031/2017г., поправено
по реда на чл. 247 ГПК с решение № 476723 от 24.08.2018г., Софийски районен съд,
34 състав осъдил „Б.“ ЕООД, ЕИК ********, да заплати на „Л.Б. ЕООД Е.К.“ КД,
ЕИК ********, на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД сумата 5 867.49 лв., представляваща
обезщетение за имуществени вреди - заплатено адвокатско възнаграждение за
правна защита по преписка с вх. № 116/2016г. по описа на КЗК, ведно със
законната лихва от 17.02.2017г. до окончателното плащане, и сумата 1 000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в накърняване на
доброто име и търговската репутация на ищеца, ведно със законната лихва от
17.02.2017г. до окончателното плащане. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски по делото в размер на 2 994.70
лв.
Срещу решението е подадена въззивна
жалба от ответника „Б.“ ЕООД. Поддържа, че решението е недопустимо като
постановено по недопустими искове, евентуално – неправилно като постановено при
неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на
съдопроизводствените правила. По делото не били доказани от ищеца елементите от
фактическия състав на чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД. Подадената от въззивника молба до
КЗК била правомерно действие, а комисията действала в условията на оперативна
самостоятелност и сама преценявала дали да вземе решение за осъществяване на
дейност от своята компетентност. В случая без наличие на такова искане от
страна на въззивника КЗК взела решение да образува производство по реда на чл.
94 ЗЗК, но това не било противоправно деяние. „Б.“ ЕООД реализирало едно
гарантирано му в чл. 41, ал. 2 вр. чл. 56 КРБ право, което обстоятелство
неправилно не било взето предвид от районния съд. С депозирането на писмо
/искане/, с което се иска информация и съответно становище от компетентен
орган, било упражнено конституционно предоставено право. Не било доказано и
ищецът да е претърпял имуществена вреда с плащането на адвокатски хонорар. Писмото
на управителя на ответното дружество било депозирано до КЗК, а не до интернет
сайтове, а за публикациите в различни сайтове управителят не можел да носи
отговорност, тъй като нито бил източник на тези публикации, нито предоставял
каквато и да е информация срещу ищеца или търсил тяхното съдействие, за да
претърпи ищецът неблагоприятно въздействие върху търговската му репутация. Освен
това неимуществените вреди се изразявали в болки и страдания на лицето, което
ги претендира, а съгласно ППВС № 7/1959г. юридическите лица не били деликтоспособни.
Не била налице и причинно-следствена връзка, доколкото производството пред КЗК
се образувало по преценка на комисията. Заплатеният от ищеца адвокатски хонорар
бил прекомерно завишен, в пъти повече от предвиденото в закона. Не следвало
трето лице, което не е страна по договора между ищеца и адвокатското дружество,
да заплаща завишения адвокатски хонорар. В производството пред КЗК
законодателят не бил предвидил присъждане на такова и то в този размер.
Производството не било фактически или правно сложно, протекло без извършване на
допълнителни действия в едно заседание. Не било доказано и да е извършено
плащане на адвокатското възнаграждения, а представените доказателства били
своевременно оспорени. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и
вместо него постанови друго, с което да отхвърли исковете. Претендира разноски
за двете инстанции. Прави евентуално възражение за прекомерност на претендираното
от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна „Л.Б. ЕООД Е.К.“ КД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно.
Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Съображения излага в писмени бележки от 22.05.2019г.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 12 и чл.
235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
С исковата молба съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД: за сумата 5 867.49 лв.,
представляваща обезщетение за имуществени вреди - заплатено адвокатско
възнаграждение за правна защита по преписка № КЗК-116/2016г. на КЗК, и за сумата
1 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в
накърняване на доброто име и търговската репутация на ищеца. Претендирана е и
законната лихва върху главниците от подаване на исковата молба в съда до
плащането.
В исковата молба ищецът твърди, че на 14.03.2016г.
ответното дружество, чрез своя управител Б.Т., подал в КЗК писмо с вх. № ВХР-366/14.03.2016г.,
с твърдения за поведение на ищцовото дружество, евентуално представляващо
нарушение на ЗЗК. Въз основа на писмото била образувана преписка № КЗК-116/2016г.,
за евентуално извършено нарушение по чл. 37а ЗЗК. В резултат на образуваната
преписка били публикувани множество статии в интернет със заглавия, накърняващи
доброто име и търговската репутация на ищцовото дружество. Твърди още, че на 12.04.2016г.
сключил договор за правна защита, представителство и съдействие по образуваната
преписка на КЗК с Адвокатско дружество „К.и съдружници“, възнаграждението по
който било договорено на база почасова ставка от 75 евро без ДДС, при горна
граница на хонорара за производството пред КЗК левовата равностойност на 3 000
евро без ДДС. Предвид достигане на горната граница към м. юни 2016г., ищецът
заплатил уговорения хонорар. С Решение № 850/14.10.2016г. по преписката КЗК
установила, че не е извършено нарушение по чл. 37а ЗЗК от ищеца. В мотивите си
комисията установила, че търговските правоотношения между страните по делото са
прекратени на 03.12.2014г., преди влизането в сила на чл. 37а ЗЗК.
Прекратяването на търговските отношения между страните било много добре
известно на ответното дружество и неговия управител, като показателен в тази
връзка бил фактът, че решението не било обжалвано. ЗЗК не предоставял процесуална
възможност за ответната страна в производството пред КЗК да претендира разноски
в рамките на административното производство, поради което единственият способ
на ищеца да възстанови причинените му имуществени вреди в размер на заплатеното
адвокатско възнаграждение бил този по чл. 49 ЗЗД. По отношение на иска за
неимуществени вреди се твърди, че е налице причинна връзка между появата на
публикации, засягащи доброто име и търговската репутация на ищеца и подаването
на писмото от управителя на ответното дружество до КЗК.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл.
131 ГПК, ответникът е оспорил предявените искове с възражения, поддържани и във
въззивната жалба.
Със становище от 10.11.2017г., във връзка с отговора на
ответника и по реда на чл. 143 ГПК ищецът е навел твърдения, че в случая било
налице превратно упражняване на правото да се сезира КЗК. Търговските отношения
между страните били прекратени през м. декември 2014г. по взаимно съгласие
между страните /имейл кореспонденция от 08.10.2014г./. В имейл от 11.03.2015г. управителят
на ответното дружество заявил категоричното си намерение за подаде жалба срещу
ищеца за „забранена форма на злоупотреба“, като същевременно заявявал, че
очаква „намиране на взаимноизгодно решение на възникналия казус“, което ясно
демонстрирало целта, която стояла зад подаденото искане до КЗК – да се използва
като средство срещу ищеца да приеме „оферти“, които дружеството било преценило
за неизгодни. До 2016г. ответникът чрез управителя си отправял еднообразни
оферти до ищеца с включени агресивни изрази, което показвало, че последващото
подаване на писмото до КЗДК било предприето с цел да се навреди на ищеца и
евентуално да бъде принуден да приеме неизгодните за него условия, оферирани от
Б.Т., за де не се стигне до сезиране на КЗК.
Със същата молба
ищецът е заявил, че в условията на евентуалност претендира сумата от 1 000
лв. като имуществена вреда, доколкото търговската репутация намирала счетоводно
отражение и можело да се квалифицира като парично оценяемо благо. В такъв
случай, при доказано основание, но недоказан размер на вредите, съдът следвало
да присъди обезщетение в размер по своя преценка на основание чл. 162 ГПК.
Молбата в частта, с която е предявен нов иск при условията
на евентуалност, е докладвана от СРС, 34 състав в проведеното първо открито
съдебно заседание като допълнение към доклада по делото. С определение от закрито
заседание на 21.11.2017г. СРС приел за съвместно разглеждане евентуален
осъдителен иск с правна квалификация чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за сумата 1 000 лв. - обезщетение за
имуществени вреди, представляващи накърняване на доброто име и търговската
репутация на ищеца.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да
ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в
обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г.
по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно. Настоящият въззивен състав намира, че същото
е и допустимо, вкл. в частта му по иска за имуществени вреди в размер на
заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение за защита в производството пред
КЗК. Изложеното в исковата молба относно интереса от този иск е несъстоятелно,
доколкото разпоредбата на чл. 69, ал. 4, изр. 2 ЗЗК /съгласно която когато
комисията не установи нарушение, разноските остават за страните така, както са
направени/, ясно посочва дължат ли се и на кого разноски при неустановено
нарушение. Дори разпоредбата да предвиждаше възможност за ответната страна в
производството пред КЗК да претендира разноски от иницииралото производството
лице, то такива биха се дължали от насрещната страна в посочените в чл. 38, ал.
1 ЗЗК хипотези, какъвто не е настоящият случай – производството е образувано по
реда на т. 1 – с решение на КЗК, а не по искане на „Б.“ ЕООД. Последното е било
конституирано само като заинтересована страна, която не дължи разноски,
независимо от изхода на административното производство. Доколкото обаче от
ищеца своевременно са наведени твърдения за злоупотреба с право от страна на
управителя на ответното дружество, съдът приема, че този иск е допустим.
Доводите в жалбата за недопустимост на исковете съдът намира за
неоснователни. Претендира се ангажиране отговорността на ответното дружество
като възложител на работата на управителя Т., а що се отнася до иска за
неимуществени вреди, дали юридическо лице може да търпи такива вреди е въпрос
по основателността, а не по допустимостта на иска.
Настоящият въззивен състав намира атакуваното решение за частично
неправилно по следните съображения:
По иска с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за сумата 5 867.49 лв.,
представляваща обезщетение за имуществени вреди:
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна, има гаранционно-обезпечителна
функция и е за чужди виновни противоправни действия. По предявения иск с правно
основание чл. 49 ЗЗД по делото трябва да бъдат установени следните
елементи от фактическия състав, пораждащ отговорността за обезвреда:
противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което е възложено
извършване на някаква работа от ответника, причиняване на вреда - при или по
повод изпълнението на възложената работа, както и причинна връзка между
противоправното поведение и вредоносния резултат. Вината на причинителя на
вредата се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на ответника е при оспорване
да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на прекия
извършител. Доказването на останалите елементи от фактическия състав е в тежест
на ищеца, претендиращ обезщетението, съгласно правилото за разпределение на
доказателствената тежест в чл. 154, ал. 1 ГПК.
Конституционно право на всички граждани е да подават жалби, предложения и
петиции до държавните органи, както и да търсят защита, когато са нарушени или
застрашени техни права или законни интереси. Носителят на едно субективно право
е свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни. Затова
упражняването на материално или процесуално право поначало е правомерно. Това
обаче не изключва възможността за злоупотреба с право. Злоупотребата с право е
противоправна, тя налице, когато правото се упражнява недобросъвестно - за да
бъдат увредени права и законни интереси на други /чл. 57, ал. 2 от Конституцията/, но също и в противоречие с
интересите на обществото /чл. 8, ал. 2 ЗЗД/. Отговорността за вреди от злоупотреба с
право по правното си естество е деликтна и противоправността се изразява в
недобросъвестното упражняване на законно признато право, като доказването на недобросъвестността
е в тежест на пострадалия /в този смисъл практиката на ВКС - решение №
758/11.02.2011г. по гр.д. № 1243/2009г., ІV ГО, решение № 257/14.07.2011г. по
гр.д. № 1149/2009г., ІV ГО, решение № 1347/18.12.2008г. по гр. д. № 5006/2007г.,
ІІ ГО и др./.
В случая по делото се установява, че на
14.03.2016г. Б.Т., като управител на „Б.“ ЕООД, е подал молба до КЗК с която е
поискал становище от комисията налице ли е нарушение на ЗЗК от страна на „Л.Б.
ЕООД е.К.“ КД /“Л.“/, при твърдения, че при наличие на действащ договор /търговски
условия/ между страните, предлаганите от сигналодателя артикули били блокирани
за поръчка, след като поискал увеличение на цената с 9 % с оглед изискван от
купувача сертификат, водещо до оскъпяване на продуктите, при което купувачът
поискал от продавача да намали цената с 10 %. Изложени са твърдения за поведение
на „Л.“, противоречащо на принципите на свободната търговия и в разрез с
установените добри търговски практики за честна търговия.
По повод молбата, на 23.03.2016г. КЗК взела
решение на основание чл. 38, ал. 1, т. 1 ЗЗК за образуване на производство, №
КЗК-116/2016г., за проучване на евентуално извършено нарушение по чл. 37а ЗЗК
от страна на „Л.Б. ЕООД е.К.“ КД. По молба на „Б.“ ЕООД, с решение от
01.06.2016г. дружеството е конституирано като заинтересована страна в
производството по преписката.
За защита в админстративното
производство ответната страна „Л.“ е упълномощила Адвокатско дружество „К.и
съдружници“ /л. 160 от приложената преписка в неповерителната й версия/, като
преупълномощени от дружеството адвокати са извършвали действия по преписката –
подаване на молби и документи в отговор на запитванията на КЗК, запознаване с материалите
по преписката, процесуално представителство в проведеното едно открито
заседание на 13.10.2016г. с представяне на писмена защита.
От договор за правна защита,
представителство и съдействие от 12.04.2016г. /л. 41 – 42 от делото на СРС/ е
видно, че между „Л.“ и упълномощеното адвокатско дружество е уговорено
възнаграждение за защита по преписката на почасова ставка от 75 евро на час без
ДДС, при горна граница на възнаграждението за производството пред КЗК от 3 000
евро без ДДС. От представените 3 бр. фактури, отчети за извършена работа и
заключение на ССЕ, прието в първоинстанционното производство се установява, че
ищцовото дружество е заплатило на упълномощеното адвокатско дружество във
връзка с работата му по процесната преписка левовата равностойност на
3 000 евро – 5 867.49 лв.
С решение № 850/14.10.2016г.,
постановено по преписка № КЗК-116/2016г. комисията установила, че не извършено
нарушение по чл. 37а ЗЗК от страна на „Л.Б. ЕООД е.К.“ КД. С решението е
прието, че страните са постигнали споразумение за прекратяване на договорните
им отношения по взаимно съгласие, като същите са приключили с изкупуване на 03.12.2014г.
на остатъчните количества от продукта. Предвид влизане в сила на разпоредбата
на чл. 37а ЗЗК на 24.07.2015г., същата не може да бъде приложена към
поведението на „Л.“. Тъй като прекратяването на търговските отношения между
страните по настоящото дело предхожда изменението на ЗЗК, с което е въведена
забраната по чл. 37а, поведението на „Л.“ не е разгледано по същество относно
неговата съставомерност с оглед разпоредбата на чл. 37а ЗЗК.
От приетата кореспонденция между
страните се установява:
С електронно писмо от 08.10.2014г. /л.
118 от делото на СРС/ търговският представител на „Л.“ Д.И.уведомил ответника,
че потвърждава продължаването на търговските взаимоотношения между страните до
вземането на остатъчното количество опаковки под формата на готов продукт при
условията, упоменати в договор от 14.05.2014г. С отговор от същата дата
управителят на „Б.“ ЕООД заявил, че е съгласен с така написаното в писмото.
С писмо от 17.12.2014г. /л. 160/
управителят на ответника потвърждава, че се съгласил с предложението на Д.И.да
продължат доставките на артикула до изчерпване на тримесечното потребление от
наличните при продавача опаковки, като се надявал през това време да намерят
решение и да продължат успешното си сътрудничество, като за целта предложил още
два варианта за артикули и цени. Тъй като до този момент не получил отговор,
определя казуса като „извиване на ръце“, и си запазва правото да предприеме
действия, като отнесе случая до компетентните органи и даде необходимата
гласност.
С електронно писмо от 12.02.2015г. /л.
161/ управителят на ответника заявил увереност, че „Л.“ скоро ще преосмисли
решението си да ги блокира за поръчки. С електронно писмо от 11.03.2015г. /л.
126/ същият заявил на ищеца, че по казуса с блокирания артикул са получили
положително експертно становище и смятат преписката с цялата кореспонденция да
оформят като жалба и същата да бъде внесена за разглеждане от компетентен
орган. Обвързването на блокирането на
артикул за доставка с неприемане на цена или поставяне на условие за намаляване
на цена определя като опит за натиск върху формиране на продажни цени, което би
могло да се квалифицира като забранена форма на злоупотреба. Същевременно е
заявил, че потвърждава желание от страна на „Битас“ за намиране на взаимноизгодно
решение на възникналия казус и да продължат успешно съвместната си работа..
С писма от 30.04., 03.08., 16.10.,
12.112015г. и от 05.01., 25.01. и 27.01.2016г. /л. 127 – 129 и л. 162 – 165/ управителят
Т. продължил да отправя оферти до ищцовото дружество, изразявайки надеждата си
да продължат сътрудничеството си.
Свидетелката И.Т., съпруга на управителя
на ответното дружество и главен счетоводител на дружеството установява: От
2012г. били в търговски отношения с „Л.“, отначало отношенията им били много
коректни, до средата на 2014г., когато сменили търговския си представител.
Новият представител Д.И.казал, че „Битас“ трябва да свали цената и ако не
направи това, няма да продължат търговските взаимоотношения. Свидетелката
разбрала за това от управителя Т., разговорът се водел по телефона, а
свидетелката била в стаята. Управителят Т. казал, че предвид разходите, които
правят, не могат да свалят цената – предвид непрекъснатите техни искания за
опаковки, кашони и други такива неща, които увеличавали разходите. След 20
минути по факса дошъл отказ на последната поръчка, поръчката била анулирана.
Имало последващи разговори, разбрали се с управителя Т. да изкупят във формата
на готов продукт това, което е останало при „Битас“ като опаковки. „Л.“
отказали да продължат търговските отношения с „Битас“, тъй като отказали да
намалят цената на продукта.
С оглед така установеното, въззивният
съд намира предявения иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за
обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско
възнаграждение за защита в производството пред КЗК за частично основателен.
Не е спорно и от представените писмени
доказателства, а и при проверка в търговския регистър се установява, че Б.Т. е
управител и едноличен собственик на капитала на „Б.“ ЕООД, т.е. налице е
възлагане от дружеството да осъществява дейност по управление на същото. В качеството
му на управител, Б.Т. е подал на 14.03.2016г. молба до КЗК с твърдения за
извършени от ищцовото дружество нарушения на ЗЗК, след като договорните
отношения между страните са били прекратени по взаимно съгласие в края на
2014г. Установи се, че между страните е възникнал спор във връзка с цената на
доставяния от ответника продукт, като продавачът е искал увеличаване на цената
с 9 % /предвид изисквания сертификат/, а купувачът – намаляване на цената с 10
%, а с електронното писмо от 08.10.2014г. управителят на ответника е заявил
съгласие търговските отношения да продължат при условията в договора от
14.05.2014г. до изчерпване на количествата готов продукт под формата на
опаковки. Възникналият спор относно цената на доставяния продукт не е решен,
поради което следва да се приеме, че с последната доставка на 03.12.2014г. договорът
е прекратен по взаимно съгласие. Същевременно, въпреки прекратяването на
договорните отношения управителят на ответника е продължил да иска решаване на
възникналия спор относно цената на предлагания продукт по взаимноизгоден начин
и продължаване на търговските отношения, да изпраща оферти на ищеца до началото
на 2016г., като едновременно с това е отправял предупреждения, че ще предприеме
действия за сезиране на компетентни органи и по подаване на жалби, на които
ищецът не отговарял. Поради дотук изложеното съдът намира, че подаването на
молбата от 14.03.2016г. до КЗК от управителя на ответника представлява
злоупотреба с право, същата е подадена с цел ищецът да бъде принуден да приеме
условията на ответника по отправените оферти. респ. да увреди ищеца. Налице е
следователно противоправно поведение на управителя на ответното дружество. В
пряка причинна връзка от това поведение ищецът е претърпял имуществени вреди,
изразяващи се в заплащане на адвокатско възнаграждение за защита в
производството пред КЗК в рамките на обичайното такова. Такава причинна връзка
е налице, въпреки че комисията е образувала производството по реда на чл. 38,
ал. 1, т. 1 ЗЗК, доколкото без подаване на молбата от управителя Т.
производство нямаше да бъде образувано, и съответно разходи за защита нямаше да
бъдат направени от ищеца. За неоснователни съдът намира и доводите в жалбата
във връзка с плащането на възнаграждението от ищеца – този факт се установи
както от представените фактури, отчети и движение по сметки, така и от заключението
на ССЕ, което следва да се кредитира като обективно и компетентно. От
приложената неповерителна версия на преписката на КЗК са видни и извършените от
преупълномощените адвокати действия в административното производство в
изпълнение на договора за правна защита. Презумпцията на чл. 45, ал. 2 ЗЗД не е
оборена, поради което съдът намира за доказани всички предпоставки от
фактическия състав на чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД.
За основателно въззивният съд намира
обаче евентуалното възражение на ответника относно размера на възнаграждението,
по което районният съд в нарушение на съдопроизводствените правила не се е
произнесъл.
Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно
решение № 1/11.12.2018г. по тълк.д. № 1/2017г. на ОСГК на ВКС, когато по иск с
правно основание чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ съдът определя обезщетението
за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение в
размер, по-нисък от платения в наказателния процес, той не упражнява
правомощието си по чл. 78, ал. 5 ГПК, а се произнася по предмета на предявения
иск, като установява наличието или отсъствието на причинна връзка между
незаконното обвинение и претендираната имуществена вреда, за да определи
размера на дължимото обезщетение. В този случай съдът се произнася по предмета
на предявения иск, като прилага последиците от неполагането на дължимата грижа
от пострадалия при осъществяването на неговата защита срещу противоправното
поведение на делинквента. Макар да се отнасят до иск за имуществени вреди по
ЗОДОВ, тези разяснения са напълно приложими и към настоящия случай, в който се
претендират вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение, заплатено за друго
производство. С оглед доказаната по делото дейност в административното
производство, извършена от преупълномощените от адвокатското дружество
адвокати, съобразявайки и изложените и от въззиваемия доводи в тази връзка
/текстът на чл. 37а ЗЗК бил нов, без съдебна практика, ищецът следвало да
ангажира „конкурентноправни“ адвокати, възможните неблагоприятни последици за
ищеца/, съдът намира, че при полагане на дължимата грижа ищецът е могъл да получи
правна защита в производството пред КЗК на нормална за пазарните условия цена,
съответно да претърпи имуществени вреди в по-нисък размер. Критерии за обичайния размер на адвокатското възнаграждение се съдържат
в Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, като съобразявайки чл. 34 от същата наредба
въззивният съд намира, че в причинна връзка с противоправното поведение на
управителя на ответника са претърпените от ищеца имуществени вреди до размер от 2 000 лв. Искът е основателен до
този размер, а за разликата до пълния му предявен размер от 5 867.49 лв. следва
да бъде отхвърлен.
По иска с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за сумата 1 000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в накърняване
на доброто име и търговската репутация на ищеца:
Настоящият състав намира този иск за неоснователен. На съда са служебно
известни цитираните от въззиваемия в писмените му бележки решение № 206/26.03.2019г.
по гр.д. № 4762/2017г. на ВКС, ІІІ ГО и решение № 274/18.03.2019г. по гр.д. №
5120/2017г. на ВКС, ІV ГО, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Съгласно
изричната разпоредба на чл. 290, ал. 3 ГПК /нова, ДВ бр. 86/2017г./,
постановените по този ред решения не представляват задължителна съдебна
практика. Цитираното от въззиваемия Тълкувателно решение № 4/29.01.2013г. по тълк.д. № 4/2012г. на ОСГТК на ВКС
касае друг въпрос – възможността да се претендира обезщетение за неимуществени
вреди от неизпълнение на договорно задължение, и то от физически лица –
потребители, а и мотивите извън въпроса, поставен за тълкуване, не са
задължителни за съдилищата. Същевременно в трайната задължителна практика на ВС
и ВКС /ППВС № 4/1961г., ППВС № 5/1969г., Тълкувателно решение № 2/21.06.2018г.
по тълк.д. № 2/2016г. на ОСГТНК на ВКС, ППВС № 4/23.12.1968г./ се приема, че право
на обезщетение за неимуществени вреди имат единствено физическите
лица, което следва от същността и изражението на засегнатите неимуществени права.
Извършеното правонарушение засяга неимуществените права, но рефлектира върху
психическата сфера и/или физическото здраве на пострадалото лице, а обективното
му проявление се изразява в претърпените болки, душевни терзания, отрицателни
емоции, срам и страх. Само физическите лица имат психика и физическо здраве и
са способни на неблагоприятни субективни усещания и преживявания. Юридическите
лица нямат физическо здраве и психика, не търпят болки и страдания и не
изпитват чувства. Законът им признава самостоятелна правосубектност,
преследвайки различни цели, но тази правосубектност е различна и независима от
правосубектността на органните им представители. Поради това правосубектността
на всяко юридическо лице изключва изначално възможността то да
търпи неимуществени вреди - в този смисъл е особеното мнение към решение
№ 206/26.03.2019г. по гр.д. № 4762/2017г. на ВКС, ІІІ ГО, което напълно се
споделя от настоящия въззивен състав.
Предвид разпоредбата на чл. 290, ал. 3 ГПК и липсата на постановен към
настоящия момент тълкувателен акт от ВКС, с който цитираната задължителна
практика да е обявена за изгубила значение, съдът следва да я съобрази и да
приеме, че ищцовото дружество, в качеството му на юридическо лице, не е могло
да претърпи твърдените в исковата молба неимуществени вреди, а този иск като
неоснователен подлежи на отхвърляне.
При този изход по иска за обезщетение за неимуществени вреди, въззивният
съд следва да се произнесе и във връзка със заявения с молбата на ищеца от
10.11.2017г. евентуален иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за
сумата 1 000 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди в
резултат увреждане на доброто име и търговската репутация на ищеца.
Този иск е приет за съвместно разглеждане от СРС в нарушение на процесуалния
закон. С исковата молба такъв иск не е бил предявен, а по реда на 214 ГПК е
недопустимо да се предявява нов иск, съответно бъде ли приет и разгледан,
съдебното решение би било недопустимо. Районният съд неправилно е приел, че
това искане представлява „изменение на основанието“ по смисъла на чл. 214, ал.
1 ГПК - такова изменение може да се допусне само по отношение на иск, надлежно
предявен с исковата молба. Поради това определението от 21.11.2017г. следва да
бъде отменено, а производството по делото в тази част – прекратено като недопустимо.
Предвид частичното несъвпадение на крайните изводи
на двете инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде
отменено в горепосочените части и вместо това въззвният съд постанови друго, с което искът за имуществени
вреди се отхвърли за разликата над 2 000 лв. до пълния
му предявен размер, а искът за обезщетение за неимуществени вреди се отхвърли
изцяло.
При този изход, първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в
частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски за
първоинстанционното производство за разликата над 872.14 лв. Единствените доказано
направени разноски от ответника са в размер на 70 лв. – депозит за ССЕ. С оглед
изричната претенция /с отговора на исковата молба/, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника разноски за първата инстанция
съразмерно с отхвърлената част от исковете в размер на 49.61 лв.
С оглед изхода на спора, разноски за въззивното
производство се следват на двете страни. Доказано направените разноски от
въззивника са в размер на 142.35 лв. – заплатена държавна такса по жалбата,
като съразмерно с уважената част от жалбата насрещната страна дължи на
въззивника 100.89 лв.
Доказано направените разноски от въззиваемия са в размер
на 1 800 лв. – адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС, което е заплатено,
видно от представените фактура и извлечение от сметка. Съобразно обжалваемия
интерес, минималното възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 3
вр. чл. 2, ал. 5 вр. вр. § 2а от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, възлиза на 1 108.04 лв. с вкл. ДДС. Предвид
липсата на фактическа и/или правна сложност на делото в настоящата инстанция и
извършените от пълномощника процесуални действия, съдът намира възражението на
въззивника за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК за основателно, като
възнаграждението следва да бъде намалено на 1 150 лв. Или, съразмерно с отхвърлената
част от жалбата, въззивникът дължи на въззиваемия 334.91 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 346781 от 23.02.2018г., постановено по гр.д. № 10031/2017г.
на Софийски районен съд, 34 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение №
476723 от 24.08.2018г., в частта, с
която „Б.“ ЕООД, ЕИК ********, е осъдено да заплати на „Л.Б. ЕООД Е.К.“ КД, ЕИК
********, на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД разликата над 2 000 лв. до 5 867.49 лв.
- обезщетение за имуществени вреди, представляващи заплатено адвокатско
възнаграждение за правна защита по преписка с вх. № 116/2016г. по описа на КЗК,
ведно със законната лихва върху тази разлика от 17.02.2017г. до окончателното
плащане, както и в частта, с която „Б.“
ЕООД, ЕИК ********, е осъдено да заплати на „Л.Б. ЕООД Е.К.“ КД, ЕИК ********, на
основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД сумата 1 000 лв., представляваща обезщетение
за неимуществени вреди, изразяващи се в накърняване на доброто име и
търговската репутация на ищеца, ведно със законната лихва от 17.02.2017г. до
окончателното плащане, както и в частта,
с която „Б.“ ЕООД, ЕИК ********, е осъдено да заплати на „Л.Б. ЕООД Е.К.“ КД,
ЕИК ********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски по делото над сумата от 872.14
лв., и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Л.Б. ЕООД Е.К.“ КД, ЕИК ********, срещу „Б.“ ЕООД, ЕИК ********,
иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за разликата над 2 000 лв. до 5 867.49 лв. - обезщетение за
имуществени вреди, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за правна
защита по преписка № КЗК-116/2016г. на КЗК.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Л.Б. ЕООД Е.К.“ КД, ЕИК ********, срещу „Б.“ ЕООД, ЕИК ********,
иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за сумата 1 000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в накърняване на
доброто име и търговската репутация на ищеца в резултат публикации във връзка с
образуваната преписка № КЗК-116/2016г. на КЗК.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 346781 от 23.02.2018г., постановено по гр.д. № 10031/2017г.
на Софийски районен съд, 34 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение №
476723 от 24.08.2018г., в частта, с
която „Б.“ ЕООД, ЕИК ********, е осъдено да заплати на „Л.Б. ЕООД Е.К.“ КД, ЕИК
********, на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД сумата до размер от 2 000 лв. -
обезщетение за имуществени вреди, представляващи заплатено адвокатско
възнаграждение за правна защита по преписка № КЗК-116/2016г. на КЗК, ведно със
законната лихва върху тази сума от подаване на исковата молба в съда на
17.02.2017г. до окончателното плащане.
ОТМЕНЯ определение № 273698 от 21.11.2017г. по гр.д. № 10031/2017г. на
Софийски районен съд, 34 състав, с което по реда на чл. 214 ГПК е приет за съвместно
разглеждане евентуален иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за сумата
1 000 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от накърняване
на доброто име и търговската репутация на ищеца, и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази част, като недопустимо.
ОСЪЖДА „Л.Б. ЕООД Е.К.“ КД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „Б.“ ЕООД, ЕИК ********,
на основание чл. 78 ГПК сумата 49.61 лв.
/четиридесет и девет лева и 61 ст./, представляваща разноски за
първоинстанционното производство, и сумата 100.89
лв. /сто лева и 89 ст./, представляваща разноски за въззивното
производство.
ОСЪЖДА „Б.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „Л.Б. ЕООД Е.К.“ КД, ЕИК ********,
на основание чл. 78 ГПК сумата 334.91
лв. /триста тридесет и четири лева и 91 ст./, представляваща разноски за
въззивното производство.
Решението в частта му по
иска с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за сумата 1 000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
Решението в частта, имаща характер на определение, с която е отменено
определението от 21.11.2017г. и частично е прекратено производството по делото,
подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски апелативен съд в едноседмичен
срок от връчването.
Решението в частта му по иска с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за
сумата 5 867.49 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, подлежи
на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.