Р Е Ш Е Н И Е
№……………….
гр.София, 06.06.2016г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II-ри въззивен граждански състав,
в
публично съдебно заседание на единадесети май две хиляди и шестнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАТЯ ЩЕРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ПЪРВАНОВА
ДОНКА ПАРАЛЕЕВА
при секретаря Т.В. като разгледа
докладваното от младши съдия Паралеева в.гр.д. № 701 по описа за 2015г., за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството е
въззивно по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 112/22.05.2015 г., постановено по гр. дело № 463/2014 г. по
описа на Районен съд- гр. Ботевград се изменят на основание чл.59, ал.9 СК
постановените със съдебно решение № III-89-151/06.08.2012 г. по гр. дело № 15
523/2010 г. по описа на Софийски районен съд, влязло в сила на 05.04.2014 г.,
мерки по отношение на малолетното дете Н. Г. Н. *** относно упражняването на
родителските права, личния режим с другия родител, местоживеенето и издръжката
му, като съдът е предоставил упражняването на родителските права на бащата- Г.Н.Н.
и е определил местоживеене на детето при същия. С решението е определен режим
на лични контакти с майката М.Д.И. всяка първа и трета събота от месеца за
времето от 12.00 часа до 16.00 часа в присъствието на социален работник от ДСП-
гр. П. Майката е осъдена да заплаща ежемесечна издръжка в размер на 150 лв.,
както и да понесе разноските по делото.
Постъпила е въззивна жалба срещу първоинстанционното решение от ответницата М.Д.И.,
която излага доводи за неправилност на решението и моли същото да бъде отменено.
Мотивите за това са, че съдът не е взел предвид писмените доказателства, които
тя е представила с отговора на исковата молба и от които може да се установи,
че тя многократно е посещавала адреса, където пребивава детето с намерение да
го вземе, придружавана от детски психолог, но родителите на бившия и съпруг не
разрешавали тя да го види. Видно било още, че ответницата е изпращала съобщение
до държавния съдебен изпълнител за продължаване действията по заведеното от нея
изпълнително дело № 217/2012 г. Сочи, че бащата на детето е осъден за
неизпълнение на определение за привременни мерки и че същият се е
противопоставял на срещите между майката и сина, като освен това е
благоприятствал детето да придобие синдром на родителско отчуждение от майката,
трета степен. Поради това счита, че бащата и занапред няма да изпълнява режима
на лични отношения и ще възпрепятства срещите на майката с детето.
Жалбоподателката твърди, че е невярна констатацията в социалния доклад,
изготвен от Отдел „закрила на детето”, гр. П., че бащата се грижи за детето и
може да му осигури стабилна среда, тъй като той живее и работи в гр. С., а
детето се намира в гр. П.. Неправилен бил изводът на първоинстанционния съд, че
майката няма къде да отглежда детето, тъй като същата обитава просторен
апартамент в центъра на гр. С., за покупко-продажбата на който вече е сключила
предварителен договор и смята да го закупи. Навежда се твърдение, че
действително жалбоподателката е била задържана под стража, която мярка за
неотклонение обаче впоследствие е изменена в гаранция, а по-късно е установено
и че задържането е било незаконосъобразно. Не отговаряли на истината
свидетелските показания, според които майката е изоставила детето- същата е
категорична, че се е грижила за него и то я разпознава като свой родител. Сочи,
че не са повод за изменение на изводите на съда, постановил бракоразводното
решение, справките за водени срещу И. дела, тъй като по нито едно от тях няма
влязла в сила присъда, а освен това срещу бащата на детето също се водели
наказателни производства, по които вероятно би бил задържан и няма да може да
се грижи за детето. Счита, че констатациите в приетата по делото
съдебно-психологична експертиза противоречат на тези от тройната
съдебно-медицинска експертиза, изслушана по бракоразводното дело, според която
за детето биха настъпили необратими негативни последици върху психологическото
му развитие ако то продължи да е подложено на психически натиск от семейството
на баща му. Посочва, че е изминал 6-месечен период, в който срещите между нея и
сина и са осъществявани в присъствието на другия родител и социален работник,
поради което има голям напредък в отношенията им и евентуално прекъсване на
връзката помежду им би предизвикала тревога у детето. Твърдят се и процесуални
нарушения, допуснати в първоинстанционното производство, а именно наличие на
основание за отвод на съдията по делото поради близки отношения със семейството
на бившия и съпруг.
Ищецът по иска и въззиваема страна- Г.Н.Н., в законоустановения срок, не
е депозирал писмен отговор на въззивната жалба и не е взел отношение по същата.
В съдебно заседание
жалбоподателката М.Д.И. не се явява и не се представлява. Ден след съдебното
заседание е постъпила от нейно име молба за отлагане на делото поради
задържането и в затвора в гр. С., от където отказват да я конвоират без
призовка, постъпила в администрацията на затвора.
Въззиваемата страна Г.Н.Н.
се явява лично и с процесуалния си представител- адв. А. от САК, която изразява
становище за необходимостта от потвърждаване на обжалваното решение, като се
има предвид, че възраженията на жалбоподателката са същите като изложените пред
първоинстанционния съд и на които е даден аргументиран отговор. Претендира
разноски.
Софийски окръжен съд, като прецени събраните по делото доказателства,
въз основа на закона и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, намира за установено от фактическа страна следното:
Ищецът в исковата молба
твърди, че бракът между него и ответницата- М.И. е прекратен с влязло в сила
решение № III-89-151 от 06.08.2012 г., постановено по гр. д. №
15523/2010 г. по описа на СРС, III ГО, с което решение
съдът е предоставил упражняването на родителските права над роденото по време
на брака им малолетно дете Н. Г. Н. на майка му, а на бащата е определен режим
на лични отношения и е осъден да заплаща издръжка. Счита, че от влизане в сила
на решението са настъпили значителни изменения в обстоятелствата, дали
основание на бракоразводния съд да вземе своето решение относно упражняването
на родителските права, а именнно- ответницата нито за момент не е упражнявала
правата и задълженията си, постановени със съдебния акт за отглеждане и възпитание
на детето, дори не е търсила контакт с детето и не е пожелала да го вземе при
себе си. Посочва, че още от
Ответницата по иска- М.Д.И. оспорва иска като изразява становище, че е
невярно твърдението за липса на интерес от нейна страна към детето и че желае
синът и да живее при нея, заради което и е образувала изпълнително дело. Именно
тя се грижела за детето от фактическата раздяла между родителите насетне. Освен
това бащата не упражнявал пряко родителски грижи, тъй като работел в гр. С. и
се прибирал при детето в гр. П. само през почивните дни. Относно родителския
капацитет на двамата родители счита, че нейният, както правилно е възприел и
бракоразводният съд, е по-добър. Именно бащата на детето и неговото семейство
се сочи да са предизвикали, констатирания при бракоразводния процес, синдром на
родителско отчуждение. На същото решение се позовава ответницата, посочвайки че
живее в апартамент, обзаведен с всичко необходимо за отглеждане на детето и
работи на постоянен трудов договор с месечно възнаграждение от 6000 лв. Желае
искът, предявен от Г.Н., да бъде отхвърлен.
Фактическата
обстановка по спора е коректно установена и изчерпателно описана в
обстоятелствената част на обжалваното решение, поради което не е необходимо да
се възпроизвежда отново в настоящия съдебен акт, а следва да се препрати към
изложеното от районния съд. Доказателствата, събрани от първоинстанционния съд
са подробно обсъдени, с изключение на приложените към социалния доклад
заключителни доклади от центрове за социални услуги, заявеното от вещото лице
при изслушването му в съдебно заседание и две от писмените доказателства, чието
обсъждане следва да допълни изложението на районния съд, а именно- служебна
бележка за доходите на бащата и справка за трудовите договори на майката.
Съгласно справка изх.
№ 94-Г-107/31.03.2015 г. от ТД на НАП- гр. С., за периода от 18.04.2014 г.
(датата на влизане в сила на бракоразводното решение в частта относно
родителските права) до 30.03.2015 г. няма данни за регистрирани трудови
договори на лицето М.Д.И..
Според служебна
бележка, издадена на 24.03.2014 г. от „Л. Б.“ ООД Г.Н.Н. е назначен като
юрисконсулт в дружеството на 22.06.2006 г. и продължава да работи там, като за
предходните шест месеца преди издаване на служебната бележка е получил нетно
възнаграждение от 9381,00 лв.
Към изготвения от АСП
социален доклад са приложени заключителен доклад от „Комплекс за социални
услуги за деца и семейства“- гр. С. относно предоставена услуга психологическо
консултиране за Г.Н. и краен доклад от „Център за обществена подкрепа“- гр. Е.
относно проведена работа с психолог за преодоляване на синдром на родителско
отчуждение. Според тези два документа, което е и надлежно отразено в социалния
доклад, изготвен по делото, освен че Г.Н. има капацитет и умения на добър и
грижовен родител, същият си дава сметка за последствията от емоционалното
отчуждение на детето от майката и иска да ги избегне като е склонен да поддържа
взаимоотношения с ответницата. Освен това според специалистите, оказвали
психологическа подкрепа на детето, не е осъществен контакт с майката, което е
направило процеса на опознаване и възстановяване на емоционалната връзка между
майката и детето невъзможен, а без детето да е преодоляло синдрома на
родителско отчуждение не е в негов интерес да се отглежда от майката М.И..
Основните постановки
на приетата съдебно-психологическа експертиза са изложени от първоинстанционния
съд. Те са допълнени от вещото лице при изслушването му в съдебно заседание на
22.04.2015 г. относно преценката на специалиста за наличието на синдром на
родителско отчуждение въпреки липсата на поставена изрично такава задача. Вещо
лице Н.И. счита, че за да се наблюдава синдром на родителско отчуждение трябва
да има изградена емоционална връзка с детето, за да може то да се отчужди,
каквато връзка в случая никога не е съществувала, защото детето и майката
никога не са контактували. От друга страна при детето се сочи, че е налице
тревога от раздяла с бащата и панически страх от майката, който може да бъде
преодолян само с една по-голяма толерантност от нейна страна, каквато тя не
проявява, защото не познава детето, не го разбира и дори не желае да го
опознае. От проведеното експертно изследване вещото лице не е установило бащата
да въздейства по никакъв начин върху детето по отношение на възприемане на
майката.
От изисканите във
въззивното производство справки № 541/30.09.2015 г. от СОП и № 1942/2015 г. на
ОП- гр. Ш. е видно, че срещу Г.Н.Н. няма образувани проверки, досъдебни
производства и внесени прокурорски актове в съда.
Според писма изх. № 26/01.10.2015
г. от Затвор- гр. С. и изх. №1796/02.10.2015 г. от Затвор- гр. Л., лицето М.Д.И.
е освободена от затвора в гр. Л. на 01.10.2015 г. поради отмяна на мярката за
неотколонение „задържане под стража“, съгласно протокол от 13.09.2015 г. по
НОХД № 21907/2014 г. на РС- гр. София.
С оглед на обсъдените по делото доказателства, съдът намира от правна
страна следното:
Предявен е иск с
правно основание чл.59, ал.9 СК, доколкото със съдебно решение от № III- 89-151/06.08.2012 г. по гр. д. № 15523 по описа за
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо.
Въззивната жалба е депозирана в законоустановения двуседмичен срок по
чл. 259, ал.1 ГПК и е съобразена с изискванията на чл. 260, ал. 1, т. 1, т. 2,
т. 4 и т. 7 и чл. 261 ГПК, поради което същата се явява допустима.
Разгледана по същество
въззивната жалба на М.Д.И. е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Преди разглеждане на спора по същество следва да се отбележи, че
въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение като е дал ход на делото в
съдебно заседание от 11.05.2016 г. и е обявил същото за решаване, тъй като към
момента на преценката дали следва да се даде ход на делото не са били налице
основания за отлагането му, а молба за отлагане е постъпила несвоевременно на
следващия ден след съдебното заседание.
За да бъде уважен иск с правно основание чл.59 ал.9 СК следва да бъде
установено възникването, след влизане в сила на решението, с което са
предоставени за упражняване родителските права, на нови обстоятелства, които са
от съществено значение и водят до извода, че интересите на детето ще бъдат
по-добре защитени в случай, че родителските права се предоставят на другия
родител- в настоящия случай на бащата. В ППВС 1/1974 г. относно обобщаване на
съдебната практика по предоставяне упражняването на родителските права и
определяне на личните отношения между децата и родителите при развод примерно
са изброени групи обстоятелства, при които се допуска изменение на мерките
относно упражняването на родителските права. Фактите, установени по настоящото
дело, реално могат да обусловят извод за изменение на обстоятелствата, при
съобразяването на които родителските права са предоставени от съда на
ответницата- М.И., което изменение налага защита на най-добрия интерес на
малолетното дете Н. Н.. Този защитим интерес на детето вече не се припокрива с
определените съобразно бракоразводното решение между родителите мерки относно
родителските права, доколкото се наблюдават обстоятелства, свидетелстващи за
липса на сигурност (физическа, емоционална, социална) за детето при евентуален
отказ за промяна на режима за упражняване на родителските права. Условно,
променените обстоятелства биха могли да се подведат в първата група, засегната
в постановлението на ВС- влошаване на условията при упражняващия до този момент
родителските права родител. Най-общо, родителският капацитет, както и възможността
на майката да отглежда детето са засегнати в такава степен, че другият родител
се превръща в по-пригоден да осъществява тази функция.
Правилно първоинстанционният съд е отбелязал, че ново обстоятелство се
явява фактът, че съдебното решение относно упражняването на родителските права
не е изпълнявано и детето дори след постановяването му е останало да живее при
бащата. Неизяснен остава фактът защо решението не е било изпълнено, като
вероятно причините са комплексни, но не бе доказано от ищцата, че същата е
проявила активност да осъществи правото си, макар да бе установено, че е завела
изпълнително дело. По данните на съдебния изпълнител, образувал изпълнителното
дело, след като молителката е била уведомена за позицията на ответната страна- Г.Н.,
тя не е предприела допълнителни действия за продължаване на изпълнението, което
свидетелства, че се е дезинтересирала от същото. Освен това не са събрани
доказателства и за посещения, каквито майката твърди да е осъществявала, в
дома, където детето е живяло, с цел да го отведе със себе си. В действителност
в приложенията, изброени в отговора на исковата молба е посочено, че се
прилагат определени доказателства, които обаче не са представени реално пред
съда, поради което не е имало как да бъдат обсъдени по делото. Тяхното
необсъждане и неприлагане към доказателствения материал се сочи от
жалбоподателката като процесуално нарушение, допуснато от първата инстанция. Не
може да се счита за такова обаче, тъй като независимо от причината за отсъствие
на приложенията (които според районния съд не са представени- констатация в
определение от 08.10.2014 г.), при проявена активност от страната, тя би могла
да ги представи наново, което не е сторено нито в процеса на
първоинстанционното дело, нито пред въззивната инстанция. Относно опита на И.
да вземе детето не са събрани и свидетелски показания, каквито
първоинстанционният съд е допуснал, но не са били ангажирани от поискалата ги
страна, нито пък такива доказателства са налични относно твърдяното от нея
възпрепятстване на опитите за контакт с детето от страна на Г.Н. и родителите
му. Така изминалото време на неосъществено упражняване на родителските права от
майката само по себе си не би било от значение за извода на настоящия съд, ако
то не беше довело до промяна на множество релевантни факти. В този период се е
задълбочило значително емоционалното състояние на детето, характеризиращо се от
една страна със силна привързаност към лицата, които го отглеждат- баща му,
бабата и дядото (при които е било настанено за срок от една година), а от друга
страна- със засилващ се страх от отделянето му от тях и вземането му от
майката. В мотивите си, които не са задължителни за настоящия съд,
бракоразводният съд е приел, че е налице „синдром на родителско отчуждение“
спрямо майката. Правилно обаче, според настоящия състав, вещото лице по
съдебно-психологическата експертиза се е осъмнило в наличието на такъв синдром.
В действителност е налице страхово изразена емоция у детето, която обаче, не
може да се счете, че е предизвикана от поведение на бащата, който съзнателно
или не е пренесъл своите чувства към майката и върху сина си, каквото условие
следва да е изпълнено, за да е налице разрушаване на връзката с другия родител-
процес наричан от експертите „синдром на родителско отчуждение“. В настоящия
случай не бе установено изобщо да е съществувала връзка между Н. Н. и М.И., тъй
като детето е било в съвсем ранна възраст- бебе на няколко месеца, когато са
преустановени съвместните грижи от двамата родители (това обстоятелство е
признато и от майката пред вещото лице психолог, макар в отговора на исковата
молба да се твърди друго) и той е заживял при бащата без да контактува с
майката. За липсата на контакти говорят и свидетелските показания, според които
близки до детето хора (учителка от детската градина и приятелка на
семейството), осъществяващи ежедневна комуникация с него, не познават майката.
Същата нито веднъж не е ходила и не се е обаждала в учебното заведение, за да
се интересува от сина си. Разкъсаната или по-точно неизградена връзка майка-
дете е установена и от съдебно-психологическата експертиза, която заключава, че
у майката липсва разбиране и толерантност, характерни за родителя, относно
нуждите на детето. Освен това от нито едно доказателство не би могло дори да се
загатне, че бащата е отговорен за психологическата настройка на детето спрямо
майка му- той не е употребявал неприемливи изрази по отношение на нея, не е
казвал, че не желае детето му да се вижда с нея, напротив- декларирал е
готовност да подпомогне преодоляването на проблема и е търсил социални услуги,
които да подкрепят тази му готовност. Детето също не е изразило негативно
отношение към майката, което би могло да му бъде внушено волно или неволно от
другиго. Единствената емоция, която то е изразило е не негаивизъм, а страх-
емоция, характерна при всяко дете, на което предстои да бъде оставено на
грижите на непознат нему човек, какъвто за Н. Н. е майка му. Страхът му и
според експерта, не е наложен от бащата, а е обясним при положение, че той не знае какво е усещането в живота му да фигурира майчино
присъствие, а очаква единствено да бъде отделен от семейството, което познава и
при което доказано се чувства пълноценен. Установеният у детето страх не може
да се вмени като отговорност на бащата и да се тълкува във вреда на неговите
родителски качества и безспорно е емоция, която обуславя преценка на социалните
служители, че не е в интерес на детето да се отглежда от майката, докато не
бъде преодолян страхът. Дори и да се приеме, че е налице „синдром на родителско
отчуждение“ (каквато експертиза не е била изготвена във въззината инстанция
поради процесуално бездействие на жалбоподателката), то той не би могъл да
предопредели преценка за необходимост от упражняване на родителските права от
родителя, към когото детето е отчуждено, тъй като този родител- в случая
майката, не е съдействал на опитите на бащата, съвместно със социалните служби,
да постигнат преодоляването му. Освен това, липсата на разбиране към
чувствителността и психологическия дискомфорт на детето, които експертът заяви,
че майката е показала пред него, могат да задълбочат проблема и да доведат до
срив в психиката на детето, което в никакъв случай не може да се отъждестви с
най-добрия интерес на детето. Практиката на съдилищата по предоставяне на
родителски права на родителя, към когото детето е отчуждено, се е наложила с
цел преодоляване на тази конфликтност между тях (само при склонност на
отчуждения родител на търпение и разбиране към емоциите на детето), но в
настоящия случай не се наблюдава конфликтност, а липса изобщо на изградена
връзка, рефлектираща в страх от общуване, и липса на склонност за проява на
търпение към детето, което би препятствало преодоляването на синдрома и вместо
това би засегнало необратимо крехката детска психика.
Други обстоятелства, които са различни от тези, констатирани от съда,
постановил решението, с което родителските права са предоставени на майката и
които се преценяват от дистанцията на изминалия период, са липсата на
материална обезпеченост на М.И., която според актуална справка за трудовите
договори не работи по трудов договор. Твърдението, че работи като юрист с 6000
лв. месечна заплата не се потвърди, а и с оглед конюнктурните особености към
момента такова възнаграждение изглежда нереално и съмнително, което само по
себе си е налагало да бъде проверено още от бракоразводния съд, пред когото е
бил представен трудовият договор. Твърдението на И. за притежание на подходящи
жилищни условия също е недоказано, дори е установено по делото, че същата
никога не е живяла на адреса, който е заявила и е непозната за живущите там.
Това неистинско твърдение поставя от една страна под съмнение добросъвестното и
процесуално поведение, а от друга страна, преценено в съвкупност с данните за
множество досъдебни и съдебни производства за извършени от нейна страна измами,
част от които завършили с влезли в сила осъдителни присъди, дискредитират
моралния и облик на родител. Ако майката е била преценена като добър морален
коректив за своето дете от съда, който и е предоставил родителските права, то
настоящият съд достига до друг извод, въпреки че отчита презумпцията за
невиновност, която действа по отношение на нея по неприключените производства. Ако условията за
живеене и отглеждане на детето при единия от двамата родители останат
неизяснени и неустановени по делото (какъвто е настоящият случай) – независимо
от причините за това, но въпреки това съдът постанови с решението си същият
този родител да упражнява родителските права, такова решение би било
необосновано /Решение №257/01.07.2015 по дело №711/2015 на ВКС, ГК, IV г.о./. С
такова решение не биха били защитени и интересите на детето, респ. – решението
би било и в нарушение на материалния закон, тъй като детето ще бъде лишено от
благоприятната и осигуряваща му жизнен комфорт обстановка, наблюдаваща се при
бащата, за да бъде оставено на родителя, чиито възможности за отглеждането му
са неустановени откъм битови условия и материална обезпеченост към сегашния
момент.
Настоящият съд намира,
че са налице спрямо майката М.И. обстоятелства, попадащи и във втората
обособена според ППВС 1/1974 група, обуславяща изменение на мерките за упражняване
на родителските права, а именно- изпадане в
невъзможност на родителя, на когото до този момент са били предоставени
родителските права, да ги упражнява. Тази невъзможност се свързва с
установените чести задържания на майката в местата за лишаване от свобода,
макар и само като мярка за неотклонение, а не за изтърпяване на наказание
лишаване от свобода. Само в рамките на делото са констатирани три такива
задържания- първото е постановено по НОХД № 2634/2013 г. (докато настоящото производство
е било висящо пред първоинстанционния съд); второто е по НОХД № 21907/2014 г.
(докато настоящото производство е било във фаза по даване ход на въззивното
дело) и по наказателно производство с неустановен номер, което е видно от молба
на самата майка за отлагане на делото, постъпила в съда след обявяване на
настоящото дело за решаване. Макар тези задържания да са временни и преходни,
те поставят родителя в един вид особена невъзможност да се грижи за детето си,
тъй като арестите и затворите на страната не са място, на което може да бъде
отглеждано дете и то на възрастта на Н. Н.. Тази несигурност в социалния статус
на майката следва да бъде преодоляна, за да може да се счете, че същата
разполага с възможността да отглежда дете. Това изисква висящите производства
срещу родителя за престъпления, за които се предвижда лишаване от свобода, да
приключат с окончателни актове, така че да е ясно дали такова наказание ще бъде
търпяно или не, което пък е решаващо дали родителят ще е на разположение на
детето си, нуждаещо се от непосредствени грижи. В противен случай детето бива
заплашено от несигурността дали родителят, на когото са предоставени
родителските права и който следва да се грижи за него, ще бъде на разположение.
Така интересът му не би бил охранен, а напротив- сериозно застрашен и поставен
в риск. От друга страна, относно бащата на детето се установи, че няма
образувани проверки, досъдебни производства и внесени прокурорски актове в съда
(въпреки противно твърдение от страна на жалбоподателката), което е свързано с
една по-голяма сигурност за детето и неговия интерес да бъде отглеждано
непосредствено от родител. Такива непосредствени грижи според социалния доклад
бащата упражнява ежедневно, и въпреки че бе наведено твърдение, че не той, тъй
като живее в гр. София, а неговите родители- баба и дядо на детето,
осъществяват грижите, не бе доказано да отговаря на действителността.
Гореобсъдените факти налагат извод за
изменение на различни обстоятелства, отнасящи се до интереса на детето, които
обобщено се характеризират с промяна във възпитателските и морални качества на
майката, социалната, битовата среда и материалните условия на живот, които тя е
в състояние да му осигури и промяна в нейната възможност да му осигури
адекватни, непрекъснати и непосредствени грижи. В този смисъл
първоинстанционният съд е подходил правилно и е изменил мерките по отношение на
Н. Н. относно упражняването на родителските права, личните отношения с другия
родител, местоживеене и издръжката му. Не бе доказано, нито установено от каквито
и да е действия на първоинстанционния съд, че съдията, разгледал делото е
предубеден, каквито твърдения се правят от жалбоподателката. Не са употребени в
съдебно заседание или в съдебното решение изрази, които да навеждат на подобно
умозаключение, нито са направени правни изводи, които да са неправилни,
нелогични и свидетелстващи за заинтересованост на съдията от изхода на делото,
а при липса на доказаност твърденията във въззивната жалба остават само в
сферата на хипотетичното. Въззивният съд, както и първоинстанционният намира,
че в изключителен интерес на детето е да бъде запазено сложилото се още от
Относно издръжката на
детето: следва да бъде потвърдено първоинстанционното решение и в частта за
присъдената издръжка на детето с мотивите, изложени в него, като такава следва
да се заплаща от майката в размер на 150 лв. месечно. Този размер на издръжката
се явява съобразен с нуждите на детето, надхвърля само с 45 лв. минималния
размер на определимата издръжка (който от 01.01.2016 г. е 105 лв.), като се
отчита, че голяма част от ежедневните разходи на детето се поемат от бащата.
Майката е в трудоспособна възраст, а и сама в отговора на исковата молба
заявява, че работи (макар такъв факт да не е установен по делото), което е
достатъчно за определяне на такъв размер на издръжката. Положението на майката
с периодично пребиваване в местата за лишаване от свобода, доколкото не се
установява да е постоянно или за продължителен период, също не налага извод за
необходимостта от определяне на по-малък размер на издръжката, а в случай, че и
бъде наложено наказание лишаване от свобода по някое от образуваните срещу нея
наказателни производства, което да препятства за дълго възможността и да
работи, би могла да поиска намаляване размера на издръжката от компетентния
съд.
По разноските:
С оглед изхода на
делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК ответницата М.Д.И. следва да бъде осъдена
да заплати разноските за въззивното производство, доказани от Г.Н. като
извършени, а именно 600 лв.- заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горните мотиви, Софийски окръжен
съд,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 112/22.05.2015 г.,
постановено по гр. дело № 463/2014 г. по описа на Районен съд- гр. Ботевград на основание чл.271, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА М.Д.И., ЕГН **********, с настоящ адрес *** да заплати на Г.Н.Н., ЕГН ********** *** сумата от 600,00 /шестстотин/ лева разноски в настоящото производство
за заплатено от него адвокатско възнаграждение.
Настоящото решение на Софийски окръжен
съд не подлежи на обжалване съгласно чл. 280,ал.2 от ГПК (ред.изм.ДВ
бр.50/2015г.).
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.