Решение по дело №11628/2018 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 17.06.2019 г.

 

            В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI-E въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и втори март две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

                                                                       ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

                                                                         мл.с. РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА

 

при секретаря Елеонора Г.,

разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. дело № 11628/2018 г. по описа на СГС и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ЗАД „Б.В.И.Г.” АД, чрез пълномощника си – адв. Н.К., с надлежно учредена представителна власт по делото, против Решение № 363314  от 16.03.2018 г., постановено по гр. дело № 65013/2016 г. на Софийски районен съд, 81 състав,  в частта, с която частично е отхвърлен предявеният от ЗАД „Б.В.И.Г.” АД срещу С.О. иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 26,57 лв. до пълния предявен размер от 42,71 лв., представляваща лихва за забава върху присъденото регресно вземане от 1805,12 лв.

В жалбата са наведи оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част,  поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост. Изтъква, че ответникът е бил поставен в забава от момента на връчване на поканата за плащане на регресното вземане – 22.08.2016 г., поради което и от 23.08.2016 г. същият е изпаднал в забава и дължи пълния размер на претенидараната мораторна лихва, която за периода 23.08.2016 г. - 14.11.2016 г.  Моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната част и уважи изцяло предявения акцесорен иск, както и да присъди направените разноски за двете съдебни инстанции.

Въззиваемият С.О.,  в законоустановения двуседмичен срок не е подал отговор на въззивната жалба. С молба от 19.03.2019 г., чрез пълномощника си – юриск. А.Г., с надлежно учредена представителна власт по делото, е подал становище на въззивната жалба, с който оспорва същата.

Решение № 363314  от 16.03.2018 г., постановено по гр. дело № 65013/2016 г. на Софийски районен съд, 81 състав,  в частта, с което С.О. е осъдена да заплати на ЗАД „Б.В.”, сумата от 1805,12 лв., представляваща изплатено застрахователно обезщетение по щета № 470415161612970 по описа на ЗАД „Б.В.И.Е.“ АД, както и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сума в размер на 26,57 лв., представляваща лихва за забава за периода 23.09.2016 г. - 14.11.2016 г., и законна лихва върху сумата от 1805,12 лв. от датата на предявяване на исковата молба - 15.11.2016 г. до окончателното й изплащане, не е обжалвано от ответника и е влязло в законна сила. 

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса за въззивното производство, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, като относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

Съдът, като съобрази оплакванията на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за основателна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, като относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. По конкретно наведените в жалбата оплаквания съдът намира следното:

Тъй като решението, в частта, с която е уважен предявения от ищеца иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./, а не както е посочил СРС – чл. 411, ал. 1 КЗ, доколкото съгласно разпоредбата на § 22 ПЗРКЗ, в който е предвидено, че за застрахователните договори, сключени преди влизането в сила на този кодекс, се прилага част четвърта от отменения Кодекс за застраховането, а процесния договор за застраховка „Каско стандарт“ е от 21.10.2015 г., т.е. преди влизането в сила на КЗ от 2016 г.,  то със сила на пресъдено нещо са установени всички предпоставки за ангажиране отговорността на ответника по главния иск, съответно за заплащане на мораторна лихва при установена забава.

По отношение на оплакванията, касаещи акцесорния иск за лихви следва да се отбележи, че регресното право на застрахователното дружество, което е заплатило застрахователно обезщетение и е встъпило в правата на удовлетворения кредитор, става изискуемо в момента на заплащане на застрахователното обезщетение, когато се поражда суброгационната претенция, но тъй като това задължение не е срочно, С.О., която носи обезпечително-гаранционна отговорност на основание чл. 49 ЗЗД за причинените вреди от лицата, на които е възложила определена работа, изпада в забава едва след получаване на покана – арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД.

В случая въззивникът е изплатил обезщетение на договорно основание, като регресното му право се поражда по силата на закона. Въззиваемият-ответник не е страна в произтичащото от договор правоотношение между застрахователя и увредения-застрахован. Спрямо увредения въззиваемият изпада в забава от увреждането (чл. 84, ал. 3 ЗЗД), но спрямо застрахователя изпада в забава едва след покана – арг. чл.84, ал. 2 ЗЗД (в този смисъл е и споделяната практика на ВКС, обективирана в Решение № 86 от 10.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 467/2011 г., I т. о., ТК; Решение № 89/30.06.2010г. по т.д. № 985/2009 г. на ВКС, І ТО, решение № 178/21.10.2009г. по т.д. № 192/2009г. на ВКС, ІІ ТО; Решение № 48 от 30.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 677/2008 г., I т. о., ТК; Решение № 29/07.05.2009 г. по т.д. № 535/2008г. на ВКС, ІІ ТО). По делото е установено се, че поканата за заплащане на предявеното регресно вземане е получена от ответника на 22.08.2016 г., като на С.О. не е даден срок за изпълнение, поради което от 23.08.2016 г., ответникът е изпаднала в забава и дължи заплащане на обезщетение за причинени вреди от неизпълнение на парично задължение в темпорално отношение, а не както неправилно първоинстанционният съд е приел в обжалваната част на решението – 23.09.2016 г., като следва да се отбележи, че разпоредбата на чл. 213а, ал. 3 КЗ /отм./, която намира приложение единствено при уреждане на вземанията между застрахователя по имуществена застраховка и застрахователя по застраховка "Гражданска отговорност" на лицето. Съдът, съобразявайки определения от БНБ основен лихвен процент за процесния период, с нормативно установената надбавка от 10 пункта, и използвайки програмата за изчисляване на лихви, изчисли, че  размерът на изтеклата за периода от 23.08.2009 г. до 15.11.2016 г. върху уважения размер на главницата от 1805,12  лв. законна мораторна лихва възлиза на 42,72 лв.

Тъй като правните изводи на двете инстанции са различни по отношение размера на акцесорния иск, решението в обжалвана част следва да бъде отменено, като в полза на ищеца се присъди сумата от 16,14 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 23.08.2016г. до 23.09.2016 г.

При този изход на спора на основание, чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 273 ГПК ответникът- въззиваем следва да заплати на ищеца разноски за производството пред СРС в размер на още 7,01 лв., представляващи разноски в производството пред СРС, както и сумата от 385,00 лв., представляваща сбора от внесената ДТ и адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция. Възражението на пълномощника на ответника в молбата от 19.03.2019 г. за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение е неоснователно, тъй като същото е определено съобразно минималния размер от Наредбата.

По аргумент от чл. 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК и с оглед на цената на иска, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран Софийският градски съд,                 

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ Решение № 363314  от 16.03.2018 г., постановено по гр. дело № 65013/2016 г. на Софийски районен съд, 81 състав,  в частта, с която частично е отхвърлен предявеният от ЗАД „Б.В.И.Г.” АД срещу С.О. иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 26,57 лв. до пълния предявен размер от 42,71 лв., представляваща лихва за забава върху присъденото регресно вземане от 1805,12 лв. , ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА С.О., ЕИК********, с адрес на управление ***, да заплати на ЗАД „Б.В.И.Г.” АД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление ***, пл. „********, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от още 16,14 лв., представляваща лихва за забава върху присъденото регресно вземане от 1805,12 лв. за периода от 23.08.2016 г. до 23.09.2016 г., а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 273 ГПК и сумата от още 7,01 лв., представляващи разноски в производството пред СРС, както и сумата от 385,00 лв., представляващи разноски за въззивната инстанция.

РЕШЕНИЕТО в частта, с което С.О. е осъдена да заплати на ЗАД „Б.В.”, сумата от 1805,12 лв., представляваща изплатено застрахователно обезщетение по щета № 470415161612970 по описа на ЗАД „Б.В.И.Е.“ АД, както и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сума в размер на 26,57 лв., представляваща лихва за забава за периода 23.09.2016 г. - 14.11.2016 г., и законна лихва върху сумата от 1805,12 лв. от датата на предявяване на исковата молба - 15.11.2016 г. до окончателното й изплащане, е влязло в законна сила.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 ЧЛЕНОВЕ: