Решение по дело №1044/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, вр. чл.63в от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/.

Образувано е по касационна жалба на Агенция „Пътна инфраструктура“, БУЛСТАТ: *********, гр.София, чрез юрк.В. П., против Решение № 66/12.03.2024г. на Районен съд - Девня /ДРС/, І-ви състав, постановено по НАХД № 119/2023г. по описа на същия съд, с което е от отменен ЕФ № **********, с който за нарушение на чл.102, ал.2 ЗДвП и на основание чл.187а, ал.2, т.3, вр. чл.179, ал.3б ЗДвП, на „ИНСА ЛОГИСТИК“ ЕООД, ЕИК ********* е наложена имуществена санкция, в размер на 2500,00лв.

Касаторът твърди неправилност на обжалваното решение по съображения за неправилно приложение на материалния закон - касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 НПК. Конкретно сочи, че ДРС неправилно е тълкувал и приложил относимите към случая правни норми и не е приложил закона, който е трябвало да бъде приложен. На първо място не споделя изводите на ДРС относно давностните срокове за издаване на ЕФ, като сочи, че законодателят е въвел специална процедура, по реда на която се ангажира отговорността на водачите на МПС, изключваща общия ред за налагане на наказания с АУАН и НП. Позовавайки се на ТР № 1/26.02.2014г. по т.д. № 1/2013г., ДРС е достигнал до превратни изводи досежно сроковете в производствата по чл.189ж ЗДвП. Излага подробни съображения за неприлагане на сроковете по чл.34 ЗАНН в производствата по установяване и санкциониране на нарушения с ЕФ, и твърди, че за тях се прилагат разпоредбите на чл.81, ал.2 и чл.80, ал.1, т.5 НК, като в случая, смятано от датата на извършване на нарушението - 20.04.2021г., не е изтекъл нито един от двата срока. Не споделя и мотивите на ДРС относно липсата на предвидена възможност за издаването на ЕФ за извършено нарушение по чл.179, ал.3б ЗДвП като в тази връзка се позовава на чл.46, ал.1 ЗНА, на Решение на ВАС № 3326/10.03.2014г. по адм.д. № 9762/2013г. и на правната доктрина като сочи, че точният смисъл на разпоредбите не винаги е буквалния смисъл, поради което разпоредбата трябва да се тълкува телеологично, с оглед целта на самата правна норма и на нормативния акт като цяло, както и с оглед основните начала на правото. Доколкото текстът на чл.179, ал.3б ЗДвП е ясен и съдържа самостоятелен състав на административно нарушение, който не е част от този по чл.179, ал.3 ЗДвП, счита, че не може да се приеме, че тази законодателна техника е повлияла върху правото на жалбоподателя да разбере в какво нарушение е бил обвинен. Относно извода на ДРС - че разпоредбата на чл.179, ал.3б ЗДвП не съответства на разпоредбата на чл.9а от Директива 62/1999/ ЕО заради изискването за пропорционалност на наказанието, твърди, че ДРС е отнел абсолютната компетентност на СЕС по арг. от чл.267 ДФЕС да се произнася по актове, свързани с тълкуване на правото на ЕС и сам, избирайки си една дума от директивата, отменя установената със закон система от наказания. В тази връзка твърди, че с решението си ДРС е отменил цялата наказателноправна доктрина, изградена върху принципите за законоустановеност и цел на наказанието, като не е съобразил, че съгласно чл.288 от ДФЕС, директивата е част от вторичното право на ЕС и не се прилага пряко, а след транспонирането им в съответните закони. В този дух разпоредбата на чл.9а от Директива 62/1999 дава възможност на държавите членки да определят система от наказания, като определя рамки на установените със закон наказания за ефективност, съразмерност и възпиране. Директива 62/1999 ЕО е транспонирана в българското законодателство и към момента няма наказателна процедура от страна на ЕК във връзка с неизпълнение на целите на директивата. Отделно сочи, че на ДРС е било известно образуваното пред СЕС дело С-61/23 по тълкуването на чл.9а от Директивата, поради което е следвало да спре делото, до приключване на производството пред СЕС. Твърди и че ДРС не е отчел спецификата на националната система от наказания във връзка с неизпълнение на задълженията по Закона за пътищата, която позволява освобождаването от административнонаказателна отговорност при заплащане на компесаторна такса по чл.10, ал.2 ЗП, която според различните категории ППС е в пъти по-малък размер от абсолютния такъв за глобите/имуществените санкции по чл.179, ал.3-3б ЗДвП. По изложените съображения иска отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което да се потвърди ЕФ. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В случай че жалбата не бъде уважена и от ответника се претендира адвокатско възнаграждение, прави възражение за прекомерност.

Ответната страна - „ИНСА ЛОГИСТИК“ ЕООД, оспорва касационната жалба по съображения в писмени възражения вх. № 2403/11.04.2024г. и молба С.д. № 52/03.01.2025г. Моли жалбата да се отхвърли като неоснователна.

Представителят на Окръжна прокуратура - Варна, дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в законния срок поради което е ДОПУСТИМА. Разгледана по същество, жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.

От фактическа страна ДРС е приел за установено, че в 09:38 часа на 16.03.2021г., в землището на гр.Девня, обл.Варна, с устройство № 10072 - елемент от електронна система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от ЗП, било установено, че МПС на „ИНСА ЛОГИСТИК“ ЕООД - влекач рег.№ [рег. номер], с допустима техническа маса 18600, брой оси - 2, категория Евро 6 С, в състав с ремарке, с обща допустима техническа маса 44000, общ брой оси - 5, се движи по път А - 2, км. 399 + 703, с посока намаляващ километър, включен в обхвата на платената пътна мрежа, без да е заплатена изцяло дължимата пътна такса съобразно категорията, а именно няма валидно подадена тол-декларация или закупена маршрутна карта - нарушение на чл.102, ал.2 ЗДвП, за което на 03.02.2023г. бил съставен ЕФ № **********, връчен по надлежния ред.

За да отмени ЕФ ДРС е приел, че същият е издаден след изтичане на сроковете по чл.34 ЗАНН, което е абсолютна пречка за провеждане на административнонаказателното производство и достатъчно основание за цялостна отмяна. Отделно е прието, че за нарушенията по чл.179, ал.3б не е предвидена възможност да се издава ЕФ, т.к. чл.189ж, ал.1 ЗДвП предвижда такава възможност само за нарушенията по чл.179, ал.3. Възможност за съставяне на ЕФ за нарушенията по чл.179, ал.3б ЗДвП не може да се извлече от разпоредбата на чл.167а, ал.4 ЗДвП, както и от разпоредбата на чл.187а, ал.4 ЗДвП, която разглежда възможността за освобождаване от отговорност при извършване на нарушения по чл.179, ал.3 - 3б, за които са издадени ЕФ или АУАН, без да конкретизира кое от тях за кое нарушение се отнася. Липсата на изрична законова разпоредба, предвиждаща издаването на ЕФ за нарушение по чл.179, ал.3б ЗДвП, изключва такава възможност относно този вид административни нарушения. Настъпилата законодателна промяна в чл.189ж, ал.1, обн. ДВ, бр.13/2024г., в сила от 13.02.2024г., потвърждава този извод. ДРС се е позовал и на разпоредбата на чл.46, ал.3 ЗНА, която категорично забранява да се обосновава наказателна, административна или дисциплинарна отговорност чрез тълкуване на норми в смисъл, който най-много отговаря на други разпоредби, на целта на тълкувания акт и на основните начала на правото на РБ. По същество ДРС е приел, че санкционната разпоредба на чл.179, ал.2б ЗДвП не съответства на чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17.06.1999г. относно заплащане на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, транспонирана с Наредба за условията, реда и правилата за изграждане и функциониране на смесена система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние. ДРС се е позовал на практика на Съда на ЕС - Решение по съединени дела Euro-Team и Spiral-Gep, С-497/15 е С-498/15, както и на Решение по дело С-384/17, и е приел, че принципът на пропорционалност е задължителен за държавите членки не само до определянето на състава на нарушението и на правилата относно тежестта на санкциите, но и до преценка на елементите, които могат да бъдат отчитани при определянето на размера им. Извел е извод, че в случая тези условия не са изпълнени при приемане на националните санкционни разпоредби и по-конкретно на чл.179, ал.3б ЗДвП и чл.187а, ал.2, т.1, 2 и 3 ЗДвП, които предвиждат санкции в абсолютен размер - за процесното нарушение 2500,00лв., като не дават никаква възможност при налагането им да се отчитат смекчаващи или отегчаващи отговорността обстоятелства, както и да бъдат преценявани различни елементи - например изминато разстояние в нарушение на изискването за заплащане на тол такси, размер на неплатената такса, причини, поради които таксата не е заплатена, поредност на нарушението и т.н. Съобразил е и че още с решение по делото Urban, С-210/10, т.41 Съдът на ЕС е постановил, че налагането на санкция с фиксиран размер за всяко нарушение на правилата относно определени предвидени в закона задължения, без да се предвижда различен размер, в зависимост от тежестта на извършеното нарушение, изглежда непропорционално с оглед на целите, посочени в правната уредба на Съюза. Позовавайки се на Решения на СЕС по дела С-184/15 и С-197/15, С-616/16 и С-617/16, С-187/15 и С-2/17, и доколкото разпоредбите на чл.179, ал.3б ЗДвП и чл.187а, ал.2, т.1, 2 и 3 ЗДвП, не допускат извършването на преценка относно тежестта на санкциите и на елементите, които могат да бъдат отчитани при определяне на техния размер, а предвиждат глоби и имуществени санкции в абсолютен размер, и доколкото в правомощията и компетенциите на съда не се включва определянето на подходящ санкционен режим, а само прилагане на приетия такъм, не е възможно тълкуване на националния закон по начин, който гарантира пълната ефективност на правото на ЕС и защитава предоставените на частните субекти права, е непропорционалната санкционна уредба - чл.179, ал.3б ЗДвП и чл.187а, ал.2, т.3 ЗДвП, да бъде оставена без приложение, т.к. в противен случай би се стигнало до несъответстващ на правото на Съюза резултат. При проверката дали съществува обща административнонаказателна разпоредба, която предвижда налагането на санкции за нарушения на ЗДвП, за които не е предвидена друга санкция, ДРС е установил, че такава липсва и че единствената такава е тази по чл.185 ЗДвП, която не може да се отнесе към нарушения, извършени от юридически лица и еднолични търговци. По изложените съображения ДРС е отменил ЕФ.

Така постановеното решение е правилно.

Настоящият касационен състав не споделя мотивите на ДРС досежно изтичане на срока по чл.34 ЗАНН. Противно на застъпеното от въззивната инстанция становище, срокът по чл.34, ал.1, изр.2 ЗАНН е приложим само в случаите, в които административнонаказателното производство се образува по общия ред, указан в чл.36, ал.1 ЗАНН – със съставянето на АУАН. В отклонение на общото правило по чл.36, ал.1 ЗАНН, разпоредбата на чл.189ж, ал.1 ЗДвП предвижда за определени нарушения, установени и заснети от електронната система по чл.167а, ал.3, да се издава електронен фиш в отсъствието на контролен орган и на нарушител. Нарушенията се установяват от електронната система, а не със съставянето на ЕФ, поради което общите правила за производствата, започващи със съставянето на АУАН и приключващи с издаването на НП, са неприложими. В контекста на търсената от закона бързина и превенция, това производство е специфично, поради което за същото не се прилага срока по чл.34, ал.1, изр.2 ЗАНН, а е приложим срока по чл.81, ал.3, във връзка с чл.80, ал.1, т.5 НК - три години от извършване на нарушението, респ. четири години и половина, ако са предприемани действия, прекъсващи течението на давностния срок, съгласно ТП № 1/27.02.2015г. по т.д. № 1/2014г. на ОСС от НК на ВКС и ОСС от II колегия на ВАС.

В случая административнонаказателното преследване е възбудено със съставянето на ЕФ, което процесуално действие е от категорията на прекъсващите давността по чл.81, ал.2 НК, т.к. има необходимата предметна и персонална насоченост - предприето срещу конкретно лице и за конкретно деяние. Процесният ЕФ е съставен на 03.02.2023г., т.е. в срока по чл.80, ал.1, т.5 НК спрямо датата на нарушението (чл.80, ал.3 НК). С това действие давността е прекъсната и е започнала да тече нова тригодишна давност. Същата, както и приложимата в случая абсолютна давност по чл.81, ал.3 НК – 4г. и половина, смятано от датата на извършване на нарушението – 16.03.2021г., в случая не са изтекли.

Останалите мотиви за незаконосъобразност на процесния ЕФ са правилни, съобразени са с материалния закон, с правото на ЕС и практиката на СЕС по неговото прилагане, и изцяло се споделят от настоящия състав.

В случая с процесния ЕФ „ИНСА ЛОГИСТИК“ ЕООД е санкционирано в качеството на собственик на ППС по чл.10б, ал.3 ЗП, за това, че на 16.03.2021г., в 09:38 часа, в община Девня, по път А-2 км. 399+703, с посока намаляващ километър, включен в обхвата на платената пътна мрежа, с устройство № 10072, представляващо елемент от електронната система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 ЗП, е засечено движение на собственото му ППС – идентифицирано надлежно по марка, модел, рег.номер и технически характеристики, за което изцяло не е заплатена дължимата пътна такса по чл.10, ал.1, т.2 ЗП, т.к. няма валидна маршрутна карта или валидна тол декларация за преминаването – нарушение по чл.102, ал.2 ЗДвП, наказуемо по чл.187а, ал.2, т.3, вр. ал.3, вр.чл.179, ал.3б ЗДвП.

Така описаното в ЕФ деяние е съставомерно от обективна и субективна страна, т.к. безспорно притежаваното от „ИНСА ЛОГИСТИК“ ЕООД ППС е такова по чл.10б, ал.3 ЗП, за което, при движение по платената пътна мрежа, се дължи такса за изминато разстояние - тол такса по чл.10, ал.1, т.2 ЗП. При липсата на данни за ползвател за превозното средство, таксата се дължи от собственика, поради което правилно дружеството е идентифицирано като субект на нарушението. Доколкото размерът на тол таксите се определя въз основа на действително изминато разстояние, установено посредством данните от тол декларациите и предварително закупените маршрутни карти, липсата и на двете безспорно обосновава извод, че за процесното ППС, дължимата пътна такса по чл.10, ал.1, т.2 от ЗП не е била заплатена.

Правилно ДРС е приел, че за процесното нарушение не е допустимо санкционирането да се извърши посредством съставянето на електронен фиш. Дружеството е санкционирано за нарушение на чл.102, ал.2 ЗДвП, наказуемо по чл.179, ал.3б ЗДвП. Хипотезата на нарушение по чл.179, ал.3б ЗДвП не е посочена в разпоредбата на чл.189ж, ал.1 ЗДвП - в действащата към 16.03.2021г. редакция, която изрично предвижда издаването на електронен фиш само за нарушенията по чл.179, ал.3 ЗДвП, които са установени и заснети от електронната система по чл.167а, ал.3.

Независимо че в разпоредбите на чл.167а, ал.4 и чл.189ж, ал.7 ЗДвП са включени и нарушенията по чл.179, ал.3б, правилно ДРС е приел, че разширително тълкуване при прилагане на санкционни разпоредби е недопустимо, поради което нарушението по чл.179, ал.3б е следвало да се установи и санкционира по общия ред. В този смисъл правилно ДРС е съобразил, че това тълкуване се потвърждава от последвалото изменение на разпоредбата на чл.189ж, ал.1 ЗДвП - Доп. - ДВ, бр.13 от 2024г., в сила от 13.02.2024г., при което са включени и нарушенията по чл.179, ал.3б ЗДвП.

Правилно ДРС е приел и че санкционната разпоредба на чл.179, ал.3б ЗДвП не съответства на разпоредбата на чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, и същата следва да се остави без приложение.

Директива 1999/62/ЕО е транспонирана с Наредбата за условията, реда и правилата за изграждане и функциониране на смесена система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние - § 2 от ДР, приета на основание чл.10, ал.7 ЗП. Наредбата въвежда изискванията на директивата относно условията, редът и правилата за изграждане и функциониране на смесена система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние.

Съставите на административни нарушения, свързани със заплащането на дължимите тол такси за изминато разстояние, и предвидените за тях санкции, са регламентирани в Закона за движение по пътищата, поради което същите следва да се тълкуват в съответствие с изискванията и целта на Директива 1999/62/ЕО.

Действително, както се сочи в касационната жалба, към момента на провеждане на производството по въззивно обжалване и произнасянето на ДРС с обжалваното решение, пред СЕС е било образувано дело С-61/23, по преюдициално запитване на Административен съд - Хасково, но като не е спрял производството ДРС не е допуснал съществено процесуално нарушение. Противно на изложеното в касационната жалба, тълкуването на правото на ЕС не е абсолютна компетентност на Съда на ЕС. Напротив, всеки национален съдия от държава членка е длъжен да тълкува и прилага правото на ЕС, в съответствие с основните принципи на ЕС и на практиката на Съда на ЕС. Производствата по преюдициални запитвания са само израз на принципа на сътрудничество по чл.267 ДФЕС. Безспорно тълкуването на разпоредбата на чл.9а от Директивата е от значение за правилното приложение на закона, но ДРС е съобразил произнасянето на СЕС по подобни казуси - Решение от 22 март 2017г. по съединени дела Euro-Team и Spiral-Gep, С-497/15 и 498/15, EU:C:2017:229, и дадените в така постановените решения насоки на националните юрисдикции, които са достатъчно конкретни и ясни за да бъдат приложени и в настоящия случай.

Според разпоредбата на чл.9а от Директива 1999/62/ЕО, държавите членки установяват съответен контрол и определят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по настоящата директива. Те предприемат всички необходими мерки, за да гарантират изпълнението на тези национални разпоредби. Установените наказания трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи.

Директива 1999/62/ЕО не съдържа правила за определяне на санкциите на национално равнище и по-специално не предвижда изрично критерии за преценка на пропорционалността на подобни санкции.

Както е посочено в т.39 от решението по обединени дела Euro-Team и Spiral-Gep, според постоянната съдебна практика при липса на хармонизация на законодателството на Съюза в областта на санкциите, приложими при неспазване на условията, предвидени от установен в това законодателство режим, държавите членки са компетентни да изберат санкции, които според тях са подходящи. Те въпреки това са задължени да упражняват компетентността си при спазване на правото на Съюза и на неговите общи принципи, а следователно и при спазване на принципа на пропорционалност (така и в решения от 9 февруари 2012г., Urbаn, C-210/10,EU:C:2012:64, т.23 и от 19 октомври 2016г., EL-EM-2001, C-501/14, EU:C:2016:777, т.37).

Според т.49 от същото решение, санкционните мерки, предвидени в националното законодателство, не трябва да надхвърлят границите на подходящото и необходимото за постигането на легитимно преследваните от това законодателство цели, като се има предвид, че когато има избор между няколко подходящи мерки, трябва да се прибегне до най-малко ограничителната и че причинените неудобства не трябва да са несъразмерни по отношение на преследваните цели (решение от 19 октомври 2016, EL-EM-2001, C-501/14, EU:C:2016:777, т.39).

Както следва от съображение 1 към Директива 1999/62, преследваните цели в контекста на Директивата, се отнасят както до хармонизацията на системите на събиране на такси, така и до създаване на справедливи механизми за възлагане на себестойността на инфраструктурата на превозвачите с оглед отстраняване на нарушенията на конкуренцията между транспортните предприятия на държавите членки. В този контекст СЕС, в т.42 от решението по обединени дела Euro-Team и Spiral-Gep е приел, че строгостта на санкциите трябва да бъде в съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, включително и като гарантират реално възпиращ ефект, като същевременно съблюдават основния принцип на пропорционалност (решение от 19 октомври 2016г., EL-EM-2001, C-501/14, EU:C:2016:777, т.40).

От друга страна СЕС е приел и че принципът на пропорционалност е задължителен за държавите членки, що се отнася не само до определянето на състава на нарушението и до определянето на правилата относно тежестта на глобите, но и до преценката на елементите, които могат да бъдат отчитани при определянето на глобата (решение от 19 октомври 2016г., EL-EM-2001, C-501/14, EU:C:2016:777, т.41 и решението по обединени дела Euro-Team и Spiral-Gep, т.43).

Тези условия в случая не са изпълнени при приемане на националните санкционни разпоредби, и по конкретно на чл.179, ал.3б ЗДвП и 187а, ал.2, т.1, 2 и 3 ЗДвП, т.к. предвиждат глоби и имуществени санкции в абсолютен размер - за процесното нарушение 2500лв., като не дават никаква възможност при налагането им да се отчитат смекчаващи или отегчаващи отговорността обстоятелства, както и да бъдат преценявани елементи като например - изминатото разстояние в нарушение на изискването за заплащане на тол такси, размерът на неплатената такса, причините, поради което таксата не е заплатена, поредност на нарушението и т.н.

Още с Решение от 9 февруари 2012г., Urban, С-210/10, ЕU:C:2012:64, точка 41 СЕС е постановил, че налагането на глоба с фиксиран размер за всяко нарушение на правилата относно определени предвидени в закона задължения, без да се предвижда различен размер на глобата в зависимост от тежестта на извършеното нарушение, изглежда непропорционално с оглед на целите, посочени в правната уредба на Съюза.

Така, с решението по обединени дела Euro-Team и Spiral-Gep, точка 50 СЕС е приел, че член 9а от Директива 1999/62 трябва да се тълкува в смисъл, че предвиденото в този член изискване за пропорционалност не допуска система от наказания в национална правна уредба, която предвижда налагането на фиксирана глоба за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им.

Така даденото тълкуване е потвърдено и с Решение на СЕС от 4 октомври 2018г. по дело Dooel Uvoz, С-384/17, EU:C:2018:810, като със същото, както следва от т.38, СЕС е дал тълкуване и на последиците от решение от 22 март 2017г., Euro-Team и Spiral-Gep, С-497/15 и С-498/15.

Към настоящият момент е налице произнасяне и по дело С-61/23, като с Решение от 21 ноември 2024г. СЕС се е позовал на вече даденото тълкуване с цитираното по-горе решение и в т.45 от решението си е приел, че строгостта на санкциите трябва да бъде в съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, включително и като гарантират реално възпиращ ефект, като същевременно съблюдават общия принцип на пропорционалност. В т.46 от решението е потвърденото вече застъпеното становище по съединени дела Euro-Team и Spiral-Gep, че принципът на пропорционалност е задължителен за държавите членки, що се отнася не само до определяне на състава на нарушението и до определянето на правилата относно тежестта на глобите, но и до преценката на елементите, които могат да бъдат отчитани при определянето на размера на глобата.

В точки 49 и 50 от Решението по дело С-61/23 Съдът на ЕС е приел, че процесната система (разглеждана в главното производство) от наказания не позволява да се вземе предвид степента на умисъл или непредпазливост на извършеното нарушение, и както следва от член 189з от ЗДвП, изключва по-конкретно прилагането на смекчаващите обстоятелства, които по принцип са предвидени в ЗАНН. Следователно единственото предвидено в тази система адаптиране на размера глобите се отнася до категорията, към която спада съответното превозно средство, която се определя въз основа на броя на осите му. Това адаптиране обаче, което е лишено от каквато и да било връзка с поведението на ползвателя на превозното средство или водача му, не отчита характера и тежестта на извършеното нарушение. Така по-специално при налагането на наказанието сезираният съд не може да вземе предвид разстоянието, изминато от превозното средство, без водачът да е заплатил дължимата пътна такса, тъй като размерът на глобата, с която се санкционира неизпълнението на задължението за плащане, е фиксиран и не се променя нито в зависимост от изминатите без разрешение километри, нито според това дали нарушителят е заплатил предварително размера на ТОЛ таксата за даден маршрут. Освен това адаптирането е изключено, дори ако разстоянието може да бъде изчислено впоследствие.

В т.51 от решението СЕС е припомнил, че съгласно изискванията на Директива 1999/62, съдържащи се по-специално в членове 7-7к, разглежданата в главното производство система на ТОЛ такса е изградена по такъв начин, че участието на ползвателите в поддръжката на инфраструктурата да е пропорционално на използването й и да отчита категорията на емисиите, към която спада използваното превозно средство. Липсата на възможност за адаптиране на глобите или на имуществените санкции в зависимост от тежестта на извършеното нарушение обаче може да е в разрез с този принцип на участие.

Така, в т.53 от решението и позовавайки се на тълкуването, дадено с Решение от 22 март 2017г., Euro-Team и Spirаl-Gеp, C-497/15 и C-498/15, EU:C:2017:229, т.49, СЕС е приел, че при тези условия налагането на глоба или на имуществена санкция с фиксиран размер за всяко нарушение на някои предвидени в закона задължения, без да се предвижда различен размер на тази глоба или имуществена санкция в зависимост от тежестта на нарушението, както предвижда разглежданата в главното производство система от наказания, изглежда непропорционално с оглед на целите, посочени в правната уредба на Съюза.

Неоснователно касаторът се позовава на въведената с националния закон „компенсаторна такса“, т.к. с т.54 и т.55 от Решението по дело С-61/23, СЕС е приел, че същата не може да промени извода, че действащата национална правна уредба е в противоречие с правото на Съюза, още повече че размерът й също не може да се адаптира в зависимост от тежестта на нарушението.

В заключение СЕС е приел, че: „Член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 27 септември 2011г., трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер“.

При така потвърденото тълкуване на разпоредбата на чл.9а от Директива 1999/62/ЕО и на предходните решения на СЕС - на които се е позовал ДРС, въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение, напротив - тълкувал е правото на ЕС в съответствие с практиката на Съда на ЕС. В контекста на постановеното решение по дело С-61/23, правилно ДРС е приел и че отговорите по него само частично ще допринесат за правилното решаване на настоящия спор, т.к. в контекста, в който е формулиран въпроса от преюдициалното запитване, се иска тълкуване само на изискванията за съразмерност и пропорционалност, въведени с чл.9а от Директивата, но не и какво следва като последица от евентуалното констатиране на несъответствие на националното законодателство.

Този въпрос обаче е изследван от СЕС в постановеното от него Решение от 4 октомври 2018г. по дело Dooel Uvoz, С-384/2017г. В т.53 от същото е прието, че т.к. разпоредбата на чл.9а от Директива 1999/62 изисква намесата на държавите членки и им предоставя значителна свобода на преценка, същата няма директен ефект. Обратното тълкуване на практика би довело до премахване на правото на преценка, предоставено единствено на националните законодатели, които следва да разработят подходящ санкционен режим в рамките, определени от чл.9а от Директивата - т.54 от решението.

Според т.55 и т.57 от решението, от това следва, че изискването за съразмерност на наказанията, предвидено в чл.9а от Директива 1999/62/ЕО, не може да се тълкува в смисъл, че задължава националния съд да замести националния законодател. Въпреки това съгласно постоянната съдебна практика произтичащото от дадена директива задължение за държавите членки да постигнат предвидения в нея резултат, както и задължението им по член 4, параграф 3 ДЕС и на член 288 ДФЕС да предприемат всички необходими мерки, общи или специални, за да осигурят изпълнението на това задължение, тежи върху всички органи на държавите членки, включително — в рамките на тяхната компетентност — върху съдебните органи (така и в решения от 14 септември 2016г., Martinez Andres и Castrejana Lopez, C-184/15 и C-197/15, EU:C:2016:680, т.50 и цитираната съдебна практика, и от 24 януари 2018г., Pantuso и др., C-616/16 и C-617/16, EU:C:2018:32, т.42).

Според т.58 и т.59 от решението по делото Dooel Uvoz, за да изпълни това задължение, принципът за съответстващо тълкуване изисква националните юрисдикции да използват всички свои правомощия, като вземат предвид вътрешното право в неговата цялост и като приложат признатите от последното методи за тълкуване, за да гарантират пълната ефективност на правото на Съюза и да стигнат до разрешение, което съответства на преследваната от него цел (решения от 13 юли 2016г., Pоpperl, C-187/15, EU:C:2016:550, т.43 и от 28 юни 2018г., Crespo Rey, C-2/17, EU:C:2018:511, т.70).

Така, задължението на националния съд да се позове на съдържанието на правото на Съюза, когато тълкува и прилага релевантните норми на вътрешното право, е ограничено от общите принципи на правото и не може да служи като основа за тълкуване contra legem на националното право (решение от 13 юли 2016г., Pоpperl, C-187/15, EU:C:2016:550, т.44).

В точка 61 от решението по делото Dooel Uvoz е прието, че въпреки това, от постоянната съдебна практика следва също, че ако не е възможно такова съответстващо тълкуване, националната юрисдикция е длъжна да приложи правото на Съюза в неговата цялост и да защити правата, които то дава на частноправните субекти, като при необходимост остави без приложение всяка разпоредба, която, ако бъде приложена, предвид обстоятелствата по случая, би довела до несъответстващ на правото на Съюза резултат (решение от 13 юли 2016г., Pоpperl, C-187/15, EU:C:2016:550, т.45).

Правилно ДРС е приел, че именно тази хипотеза е налице в случая. Тъй като разпоредбите на чл.179, ал.3б ЗДвП и 187а, ал.2, т.1, 2 и 3 ЗДвП не допускат извършването на преценка относно тежестта на санкциите и на елементите, които могат да бъдат отчитани при определяне на техния размер, а предвиждат глоби и имуществени санкции в абсолютен размер, и доколкото в правомощията и компетенциите на съда не се включва определянето на подходящ санкционен режим, а само прилагането на приетия такъв от законодателните органи, не е възможно тълкуване на националния закон по начин, съответен на Директивата, поради което и единственият начин, който гарантира пълната ефективност на правото на Съюза и защитава предоставените на частноправните субекти права, е непропорционалната национална санкционна уредба - чл.179, ал.3б ЗДвП, вр. чл.187а, ал.2, т.3 ЗДвП, да бъде оставена без приложение, т.к. в противен случай би се стигнало до несъответстващ на правото на Съюза резултат.

Правилна е преценката, че в подобни случаи следва да се извърши проверка дали съществува обща административнонаказателна разпоредба, която предвижда налагането на имуществени санкции за нарушения на ЗДвП, за които не е предвидена друга санкция.

В случая такава обща санкционна разпоредба липсва. Единствената обща санкционна норма е тази на чл.185 ЗДвП, но същата е предвижда единствено налагането на глоба и по арг. от разпоредбата на чл.83, ал.1 ЗАНН - която изисква случаите, в които на ЮЛ и ЕТ се налагат санкции да са изрично уредени в закон, не може да се отнесе към нарушения, извършени от юридически лица и еднолични търговци.

Като е стигнал до същите правни изводи, ДРС е постановил правилно решение, което като валидно и допустимо, следва да бъде оставено в сила.

Независимо от изхода на спора, разноски в полза на ответника не следва да се присъждат, т.к. не се представят доказателства за извършването на такива, и не се претендират.

Водим от горното и на основание чл.221, ал.2 АПК, Варненският административен съд, I-ви тричленен състав

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 66/12.03.2024г. на Районен съд - Девня, І-ви състав, постановено по НАХД № 119/2023г. по описа на същия съд.

Решението е окончателно!