Р Е Ш
Е Н И Е
№ І- 37 28.02.2020г., град Бургас
В И М Е Т О
НА Н А Р О Д А
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, II- ро Гражданско отделение, първи въззивен състав, в
публично съдебно заседание на деветнадесети февруари през две хиляди и двадесета година, в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мариана
Карастанчева
ЧЛЕНОВЕ:1/ Пламена Върбанова
2/ мл.с. Марина Мавродиева
при секретаря Ани Цветанова,
като разгледа докладваното от съдия Пламена
Върбанова в.гр.д. № 14 по описа за 2020г.
на Бургаски окръжен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение № 2845 от 14.11.2019г. по гр.д.№ 2114г. по описа за 2015г. на БРС Военно
формирование № 32890–Бургас,
като част от структурата на МО на Р България, е осъдено да заплати на П.А.Г., ЕГН: **********, съдебен адрес: гр.Бургас, ул.”Генерал Гурко” № 18, ет.3, чрез адв.
Марияна Пушева, сумата 10 594.02 лв. – неизплатено възнаграждение за положен в периода от 01.01.2002г. до
24.02.2015г., общо 3 264 часа, извънреден труд, представляващ
фактически отработеното, над месечната продължителност,
служебно време, вследствие на неизползваните почивки
за носени дежурства, ведно със законната лихва върху нея, считано от 01.04.2015г. до окончателното пл-щане, сумата 103.10 лв. – обезщетение за забавено плащане за периода от 25.02.2015г. до 31.03.2015г., както и сумата 588.55 лв. –
разноски по делото за платено адвокатско възнаграждение, като за разликата до пълния предявен размер на мораторната лихва – 11 216.57 лв., включая и за времето от 01.03.2002г. до 24.02.2015г., претенцията на ищеца е отхвърлена като неоснователна. П.А.Г.
е осъден да заплати на ВФ № 32890 – Бургас, като част от структурата
на МО на Р България, направените по делото разноски: 458.59 лв. за ССЕ и 152.86
лв. юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с отхвърлената част от исковете;Военно формирование № 32890–Бургас, като част от структурата на
МО на Р България, е осъдено да
заплати по
сметка на РС Бургас сумите 473.76
лв. за ДТ и 288.39 лв.
за ССЕ.
Недоволство от така
постановеното съдебно решение изразява въззивното Военно
формирование № 32890–Бургас, като част от
структурата на МО на Р България , което счита същото за незаконосъобразно и
неправилно в осъдителната му част
поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Страната твърди, че
решението е постановено при неправилни и неясни изводи и неправилни тълкувания
на първоинстанционния съд. Моли съда за отмяна на решението и постановяване на
ново по съществото на спора с присъждане на направените разноски пред двете
съдебни инстанции. Излага подробни и обстоятелствени съображения.съображения.
В срока, предвиден в
ГПК, е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от въззиваемия П.А.Г. чрез
адвокат Мариана Пушева от БАК. Счита постановеното решение за правилно и
законосъобразно и моли съда да го потвърди. Излага подробни съображения. Моли
за присъждане на разноските по делото.
В отхвърлителната му
част първоинстанционното решение не е обжалвано, поради което е влязло в
законна сила.
Никоя от страните не
заявява искания по доказателствата.
С оглед твърденията на страните и
събраните по делото доказателства,Бургаският Окръжен съд намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
Производството пред първоинстанционния БРС е
образувано по повод предявените искове на П.А.Г. против Военно формирование 32890-Атия в
структурата на МО на РБългария , за осъждане на ответника да заплати на ищеца парични суми, от които главницата представлява възнаграждение за положен извънреден труд за сочен в
исковата молба период от време, който извънреден труд представлявал фактически отработено над месечната продължителност служебно време вследствие на
неизползваните почивки за носени дежурства и който труд не му бил заплатен,
тъй като редът и начинът на ползване на
почивките се определял от командира на поделението/при съблюдаване на изрично определени изисквания и съгласно заповед на МО № ОХ-313 от
08.05.2001г.
След изменение
на исковите претенции и отказ от първоначално заявените /вж. л.210 от делото на
БРС/ претенцията на ищеца П.Г. е както
следва: за периода от 01.01.2002г. до
24.02.2015г. положил общо 3 264 часа/408 дни
извънреден труд, за което претендира осъждане на
ответника да му заплати дължимо възнаграждение от общо 10 594. 02 лв., ведно със законната лихва, начиная от 01.04.2015г. до окончателното й
заплащане и обезщетения
за забавено плащане за периода от 01.03.2002г. до 31.03.2015г. в общ размер от 11 216.57 лв., както и деловодните разноски.
Ответното
военно формирование е оспорило исковете с писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК. По отношение на иска за извънреден труд е посочено, че с оглед
разпоредбата на чл.203, ал.2 от ЗОВСРБ (отм.), не е налице положен труд,
т.е.служебно време, от ищеца над определената месечна продължителност с чл.156,
ал.6 от ЗОВСРБ, определена по реда на чл.152, ал.6 от ПКВС, т.е.при наличието
на двете изискуеми условия: да са отработени часове както над съответната
месечна, така и над дневната продължителност на служебното време.Твърди се
,че в ЗОВС /отм./ не са уредени случаите на положен труд над нормалната до увеличената
продължителност на служебното време ,но некомпенсиран с намалено работно време
,поради което при тази непълнота по
аналогия следва да се приложи разпоредбата на чл. 136а КТ ,според която
удължаването на работното време пред едни работни дни над нормалната му
продължителност се компенсира в срок до
4 месеца чрез съответното му намаляване пред други дни . Изложени са съображения и за това, че по
време на 24-часово дежурство също не се полага труд над нормата, който да
следва да се отчита като извънреден труд. На следващо място се твърди, че ако и
доколкото все пак е имало положен извънреден труд от ищеца, възнаграждение за
него е изплатено по реда на чл.204, ал.4, вр.чл.226, ал.1 от ЗОВС (отм.). С
изложените твърдения предявеният иск за главницата се оспорва като
неоснователен. Заявява се възражение за погасяване на част от процесните вземания на основание чл.111,б.“а“ ЗЗД, като същите биха могли да се претендират само за периода от
01.04.2012г. до 24.02.2015г.
С
обжалваното решение БРС е уважил изцяло претенцията за главница в размер на
10594,02 лева, ведно със законната лихва върху нея, начиная от предявяване на
иска на 01.04.2015г. до окончателното й изплащане;уважена е акцесорната
претенция от 103,10 лева,представляваща обезщетение за забавено плащане за периода от
25.02.2015г. до 31.03.2015г., като за разликата до пълния предявен размер на
мораторната лихва 11 216,57 лева, включая и за времето от 01.03.2002 до
24.02.2015г. претенцията е отхвърлена.Както се посочи по-горе, в тази му
отхвърлителна част първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в
законна сила.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно,
процесуално допустимо и правилно, поради което следва да бъде потвърдено, като
въззивният съд препраща към мотивите на
първоинстанционния съд, като по този начин ги прави свои мотиви, без да е нужно
да ги преповтаря - съгласно процесуалната възможност за това, изрично
установена с разпоредбата на чл.272 ГПК
във вр. с чл.235 от ГПК.
В допълнение към тях и в отговор на доводите
на жалбоподателя, въззивния съд намира за необходимо да изложи само следното:
По наведените оплаквания за неправилност на решението в обжалваната му
част съдът намира следното:
Няма
спор и от представените по делото доказателства се установява, че на
16.04.1991г. П.Г. е
бил назначен на първа сержантска длъжност ”Старшина на машинисти и
газотурбинисти” със звание ”Старшина I степен” в Поделение № 22480
– Бургас на ВМС към МО. След 2
години е бил повишен в звание ”Главен старшина” и преназначен на длъжност
”Старшина на моторна група”. През 1994г. е
бил повишен в звание ”Мичман” и поради липса на кадрова обезпеченост е
изпълнявал офицерска длъжност ”Командир на електромеханична бойна част”. През 1996г.
е бил назначен на длъжност ”Старшина на електромеханична бойна част”.
През 2004г. е бил повишен в звание ”Офицерски кандидат” и преназначен на
длъжност ”Старшина на електромеханична секция в сектор ”Технически” на фрегата. Служебното му правоотношение е било прекратено със Заповед №
ЛС-01-7/03.02.2015г. на Командира на ВМС, а със Заповед № ЛС-01-9/23.02.2015г.
на Командира на поделение е бил отчислен от списъчния състав, считано от
24.02.2015г.
Както се посочи по-горе,
оплакванията във въззивната жалба на Военно формирование № 32890–Бургас като част от структурата на МО на
Р България, по които съдът, съгласно чл.269, предл.последно от ГПК дължи произнасяне,се
свеждат до: 1. неправилни изводите на
първоинстанционния съд относно началния момент, от който следва да се
приеме, че дължащото се за компенсиране в почивка дежурство следва да се
трансформира в задължение за изплащане на възнаграждение за извънреден труд, от
което се извежда твърдение за неправилни изводите на съда, че правото на
военнослужещия да получи обезщетение за извънреден труд за носене на дежурство възниква след полагането му за съответния месец и се погасява с
изтичането на давностния срок по чл. 111 б.“а“ ЗЗД; 2/ неправилно приложение от първоинстанционния
съд на материалния закон, тъй като нито
в специалния закон-ЗОВС и подзаконовите нормативни актове МЗ
№ОХ-313/2001г./отм./; МЗ № №Х-296/19.05.2011г./отм./ и Наредба
№Н-18/19.12.2012г. ,както и в КТ не бил
регламентиран ред за заплащане на обезщетение за отработеното в повече и
некомпенсирано с почивки работно време.
На първо място
настоящият съдебен състав приема, че фактическата обстановка е правилно
изяснена от първоинстанционния съд досежно: наличието на правоотношение между
страните; момента на прекратяването му; броя часове положен труд/служебно време
над определената месечната продължителност по чл.152,ал.6 от ПКВС (отм.)
и продължителност на сл.време по чл.203,ал.2 от ЗОВСРБ (отм.), които
към момента на прекратяване на правоотношението не са били компенсирани с
дължимата почивка.
С оглед заявените
оплаквания във въззивната жалба, съдът намира, че първо следва да се произнесе
по възражението на въззивника- за неправилно
определяне от БРС на началния момент, от който следва да се приеме, че
дължащото се за компенсиране в почивка дежурство, следва да се трансформира в
задължение за изплащане на възнаграждение за извънреден труд.
Съдът споделя изцяло
изводите на първоинстанционния съд, че в случаите, когато за положен труд
над нормалната, но в границите на увеличената продължителност на служебното
време (каквато е службата при дежурство до 24 часа), за който по принцип се
дължи компенсация чрез осигуряване ползването на намалено работно време в
рамките на общата продължителност на служебното време за месеца, когато до
прекратяване на правоотношението положената от военнослужещия при увеличено
работно време служба при дежурства не е компенсирана, трудът следва да се
заплаща като извънреден труд, по аналогия от чл.136а ал.5 от КТ. Този извод на съда е съобразен с преобладаващата
съдебна практика, постановена по реда на чл.290 от ГПК - решение № 439 от
1.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1733/2009 г., III г.о., ГК; решение № 128
от 26.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 282/2009 г., IV г.о., ГК; решение № 455 от
11.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 706/2009 г., III г.о., ГК; решение № 127 от
18.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1123/2010 г., III г.о., ГК и др. Както стана
дума по-горе ,твърденията на ищеца,
че с даването на 24- часови дежурства по график и неспазването от работодателя
на задължението да му осигури почивка след дежурство била превишена
максималната продължителност на служебното време за месеца, за което с
прекратяването на служебното правоотношение се дължи възнаграждение за
извънреден труд, следва да се квалифицират като такива за превишение на
нормалното служебно време, но в рамките на увеличената обща продължителност на
служебното време за месеца - така чл.203, ал.2 ЗОВСРБ (отм.) във връзка с
чл.154, ал.2 ПКВС (отм.), вр. чл. както и чл.194, ал.2 от действащия закон. По
аргумент от чл.152, ал.4, т.5 ПКВС (отм.) за положен труд над нормалната, но в
границите на увеличената продължителност на служебното време, какъвто е и
трудът, при дежурствата, непревишаващи 24 часа се дължи компенсация чрез осигуряване
ползването на намалено работно време в рамките на общата продължителност на
служебното време за месеца (така - Решение №128 по гр.д.№282/2009г., ІV г.о.
ВКС).
В трайно установената задължителна практика на
ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК при действието на ЗОВСРБ (отм.); и
ПКВС (отм.); – решение № 128/26.05.2010 г. по гр. дело № 282/2009 г. на IV-то
гр. отд. на ВКС, решение № 389/31.05.2010 г. по гр. дело № 194/2009 г. на
III-то гр. отд. на ВКС, решение № 439/01.07.2010 г. по гр. дело № 1733/2009 г.
на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 696/23.11.2010 г. по гр. дело № 887/2009
г. на IV-то гр. отд. на ВКС, се
приема,че времето при полагане на 24-часови дежурства от
военнослужещите е удължено служебно (работно) време, а не е извънреден труд и не
се заплаща като такъв, освен когато дежурството продължава повече от 24 часа
или когато, макар и да не продължава повече от 24 часа, то не е било
компенсирано с почивка до прекратяването на служебното правоотношение с
военнослужещия.
Настоящият съдебен състав намира, че няма
основание за промяна на тази трайно установена задължителна практика на ВКС,
тъй като нормативната уредба по ЗОВСРБ (отм.) и ПКВС (отм.) няма принципни
различия от нормативната уредба по действащия ЗОВСРБ и Наредба № Н-18/19.12.2012
г. на МО, предхождана от заповед № 296/19.05.2011 г. на МО .
По сега действащия ЗОВСРБ,
заплащането на така отработеното време
се компенсира по реда на чл. 194, ал.5- нова, в сила от 2016г., според
която служебното време над
нормалната му продължителност се компенсира с намалено служебно време при
условия и по ред, определени с акта на министъра на отбраната по ал. 8. Към момента на
прекратяването на служебното правоотношение на ищеца обаче, е действала
редакцията на ЗОВСРБ към 2012г. и такава норма няма. Затова настоящият съдебен
състав споделя практиката, изложена в Решение №128 от 26.05.2010 г. на
ВКС по гр. д. № 282/2009 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Бойка Ташева, на
която се позовава въззиваемия в писмения отговор по въззивната жалба- че в
ЗОВС /отм./, а и действащия към
прекратяване на служебното правоотношение на ищеца ЗОВС има
непълнота, която следва да бъде преодоляна по реда на чл.46 ал.2 от ЗНА и
се приложи разпоредбата на чл.136а КТ. ал.5 КТ, съгласно която това превишение се
заплаща „като извънреден труд”.
Аналогично на чл. 203, ал. 1 и ал. 2 от ЗОВСРБ
(отм.) разпоредбите на чл. 194, ал. 1 и ал. 2 от ЗОВСРБ установяват, че
нормалната продължителност на служебното време на военнослужещите е 40 часа
седмично и 8 часа дневно (ал. 1), както и че общата продължителност на
служебното време в денонощие не може да надвишава с повече от 1/2 нормалната
дневна продължителност, т. е. – това удължено служебно (работно) време по ал. 2
не може да е повече от 12 часа.
Само при превишаване на това удължено служебно
(работно) време от 12 часа дневно, съгласно чл. 203, ал. 3 от ЗОВСРБ (отм.); и
съгласно чл. 194, ал. 3, във вр. с чл. 214, ал. 1, т. 3 от ЗОВСРБ, на
военнослужещия се дължи възнаграждение за извънреден труд. За разлика от ЗОВСРБ
(отм.) и ПКВС (отм.) , в действащия ЗОВСРБ и в Нар. № Н-18/19.12.2012 г. (както
и в предхождащата я зап. № 296/19.05.2011 г.) терминът "извънреден
труд" не е използван, но с идентично съдържание са използваните там
термини: "превишаване на общата продължителност на служебното време",
"извън установеното служебно време" и "над общата
продължителност на служебното време".
Както разпоредбите на чл. 204, ал. ал. 1-3 от
ЗОВСРБ (отм.) , така и разпоредбите на чл. 195 от ЗОВСРБ уреждат 24-часовите дежурства не като извънреден труд по чл. 203,
ал. 3 от ЗОВСРБ (отм.) , респ. по чл. 194, ал. 3 от ЗОВСРБ, а като удължено
служебно (работно) време по чл. 203, ал. 2 от ЗОВСРБ (отм.) , респ. по чл. 194,
ал. 2 от ЗОВСРБ, като това още по-ясно следва от подзаконовата
нормативна уредба – както съгласно чл. 154, ал. 2, във вр. с чл. 152, ал. 1 от
ПКВС (отм.) , така и съгласно чл. 17 от Нар. № Н-18/19.12.2012 г. (респ. т. 17
от зап. № 296/19.05.2011 г.), служебното време при 24-часовите дежурства се
зачита в размер на 12 часа за всеки от двата дни, през които се носи
дежурството. Съществен аргумент за това, че 24-часовите дежурства не се
заплащат като извънреден труд са и разпоредбите на чл. 204, ал. 4, във вр. с
чл. 226 от ЗОВСРБ (отм.) и на чл. 196, във вр. с чл.
214, ал. 1, т. 1 от ЗОВСРБ, които изрично предвиждат, че за тези дежурства се
заплаща допълнително възнаграждение за специфични условия на труд.
Възприетият в чл. 136а от КТ
принцип, че удълженото работно (служебно) време се компенсира с почивка, е
проведен както в разпоредбата на чл. 152, ал. 4, т. 5 от ПКВС (отм.) , така и в
разпоредбите на чл. 10, т. 5, чл. 18, ал. 4, чл. чл. 26 - 28 от Наредба №
Н-18/19.12.2012 г. (респ. т. 10. 5, т. 19. 2, т. т. 26-29 от зап. №
296/19.05.2011 г.). Поради това, съгласно посочената по-горе задължителна
практика на ВКС, по аналогия намира приложение и разпоредбата на чл. 136а, ал.
5 от КТ, а именно – ако до прекратяването на служебното правоотношение с
военнослужещия той не е бил компенсиран с почивка за удълженото служебно
(работно) време при носене на 24-часови дежурства, само тогава то се заплаща като
извънреден труд. Това разрешение е в съответствие и с принципната забрана в
трудовото законодателство работодателят да замества с парична престация
дължимата на работника (служителя) почивка, освен при прекратяване на трудовото
правоотношение, когато вече е невъзможно ползването на съответната почивка да
се осъществи при същия работодател.
Следователно, при хипотезата на
положен труд над нормалната продължителност на служебното време, некомпенсиран
с почивки по реда на чл.152, ал.4, т.5 от ПКВС до прекратяване на служебното
правоотношение, служебното време, отработено над нормата, в съответствие с
чл.152, ал.6 от ПКВС, се заплаща като извънреден труд. В случая не се
касае до същински извънреден труд по смисъла на специалния закон, а до
приравнен на него труд, чието възмездяване се дължи "като извънреден
труд" в случай на прекратяване на правоотношението преди компенсирането му
с почивка – чл.136а,ал.5 КТ.
Ето защо съдът приема, че моментът, от който
възниква вземането на кадровия военнослужещ за възнаграждение за положен труд
над нормалната продължителност на служебното време, некомпенсиран с почивки, е
моментът на прекратяване на служебното му правоотношение,както правилно е
преценил и районният съд.
От този извод на съда следва на
първо място, че при прекратяване на служебното правоотношение на ищеца с МО на
РБългария със заповед № ЛС-01-7/03.02.2015г. на Командира на военното
формирование и отчисляването му от
списъчния състав, считано от 24.02.2015 г. със заповед № ЛС-01-9/23.02.2015 г.
на командира на военно формирование 22480-Бургас, и завеждане на иска на 01.04.2015г.,
искът за възнаграждение за отработено служебно време над месечната продължителност
по чл.152 от ПКВС (отм.) за периода от 01.01.2002 г. до 24.02.2015г., не е
погасен по давност, тъй като погасителната давност за едно вземане не може
да започне да тече преди то да е възникнало. В този смисъл е и решение № 427 от
3.11.2011 г. на ВКС по гр.д.503/2010 г., IV г. о., ГК, постановено по реда
на чл.290 ГПК, макар по повод на служебно правоотношение по друг закон,
като изводите на съда се възприемат и от настоящия съдебен състав, а
именно- погасителната давност за едно вземане не започва да тече, преди
вземането да е възникнало. Когато в хода на отношенията между страните едно
вземане се транформира в друго, за нововъзникналото вземане започва да тече
нова давност от деня на трансформацията. Правото на работника да бъде
компенсиран с почивка след прекратяването на трудовото правоотношение не може
да бъде упражнено, поради което същото се трансформира във вземане за
извънреден труд, което се погасява с нова тригодишна давност, която започва да
тече от прекратяването на трудовото правоотношение. Именно защото
некомпенсираните почивки от дежурствата не са извънреден труд ,а са удължено
служебно време ,на военнослужещите не се
дължи възнаграждение за извънреден труд / по същество повтарящо се периодично
вземане/,а обезщетение за неползвани почивки при прекратяване на договора за
военна служба ,при което правото да се компенсират дежурствата в почивки се
трансформира в друго право – да се претендира обезщетение за неползвани почивки .В този смисъл е
решение № 427/03.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 503/2010 г. ,четвърто г.о. :“Погасителната
давност за едно вземане не може да започне да тече преди то да е възникнало.
Когато в хода на развитието на правоотношенията между страните едно вземане с
трансформира в друго, за нововъзникналото вземане започва да тече нова давност
от деня на трансформацията. След отпадането на забраната за компенсиране на
извънредния труд с почивка се създаде възможност работникът да извърши
компенсацията с едностранно изявление, ако в определен срок тя не бъде
извършена от работодателя. Потестативното право на работника да извърши
компенсацията възниква с изтичането на крайния срок, в който работодателят е
длъжен да я извърши. Това потестативно право на работника се погасява с
тригодишна давност. Ако трудовото правоотношение бъде прекратено, на мястото на
потестативното право на работника, което вече не може да бъде упражнено
възниква вземане за парично обезщетение за извънреден труд. Това нововъзникнало
вземане се погасява с нова тригодишна давност, която започва да тече от
прекратяването на трудовото правоотношение.“.
Действително,
по въпроса относно началния момент ,от
който започва да тече давността за тези
вземания има различна съдебна практика
по чл.290 ГПК, но настоящият съдебен състав споделя становището, че началният
момент, от който вземането става изискуемо и започва да тече погасителната
давност, е моментът на прекратяване на служебното правоотношение.
Както
неколкократно стана дума по-горе ,погасителната давност за едно вземане не може
да започне да тече преди то да е възникнало. В периода, в който между страните
съществува служебното правоотношение (т.е. до 24.02.2015 г..), служителят би
могъл да бъде компенсиран с почивка (чл.136а, ал.4 КТ), което не може да стане
след прекратяването на служебното правоотношение. Ето защо правото на
компенсиране на ищеца с почивка, възникнало на основание чл.136а, ал.4 ГПК в
месеца, следващ месеца, за който е положено удълженото работно време се
трансформира във вземане на военнослужещия като за извънреден труд и последното
възниква и става изискуемо от момента на прекратяване на служебното
правоотношение, тъй като от този момент нататък компенсация с почивка не е
обективно възможно да бъде извършена. Това вземане се погасява с тригодишна
давност, която започва да тече от датата на прекратяването на служебното
правоотношение.
Нито
ЗОВС (отм.), нито ПКВС (отм.) предвиждат възможност, ако дължимата компенсация
чрез почивка/намалено работно време/ не е била разрешена/ определена за реално
ползване в следващия месец, това да може да стане само по искане от
военнослужещия. В тази връзка съдът споделя доводите на въззиваемия-ищец в писмения
отговор по жалбата- че предвид специфичните задължения, които са вменени за
изпълнение на военнослужещия, нормата на чл.136а,ал.4 от КТ е неприложима. Този
извод следва например от разпоредбата на чл.151, ал.3 ПКВС (отм.). Правен
принцип е, че едно право не може да бъде погасено по давност, ако не е могло да
бъде упражнено (защитено) по съдебен ред. Трайната съдебна практика по чл.290 ГПК безпротиворечиво разяснява, че правото на парична компенсация за извънреден
труд не може да бъде упражнено по общия исков ред преди прекратяването на
служебното правоотношение. Налага се извод, че от една страна работодателят
бездейства и не осигурява ползването на почивка, а от друга- докато страните са
обвързани от служебното правоотношение, служителят не може да упражни
едностранно правото да определи дни, в които да ползва тази почивка.
Затова не може да бъде споделен доводът на въззивника- че правото на
компенсация с почивка на военнослужещия също подлежи на погасяване по давност и
става изискуемо и се погасява с тригодишна давност, считано от месеца, следващ
месеца, за който е положено удълженото служебно време. След като липсва
законоустановен преклузивен срок за неговото погасяване, това, че работодателят
не е изпълнил задължението си по чл.136а, т.4 КТ да компенсира с почивка
военнослужещия до прекратяването на трудовото правоотношение, не дава основание
да се приеме, че същото е погасено/прекратено чрез неупражняването на
предвиденото в чл.136а, ал.4, посл.изречение от КТ право на служителя сам да
определи времето, през което ще се извърши компенсацията.
В
обратната теза липсва яснота- как правото на почивка е погасено по давност
преди прекратяването на трудовото правоотношение, след като давността е
институт, който не се прилага служебно (както преклузивните срокове), а само по
възражение на насрещната страна. Такова възражение е направено едва с отговора
на исковата молба, т.е. много след като правото на почивка вече се е
трансформирало в право на обезщетение като за извънреден труд и за него е
започнала да тече нова давност. Затова въззивният съд в настоящият му състав приема, че това
възражение не би могло да погаси със задна дата трансформиралото се в право на
обезщетение за извънреден труд право на компенсация с почивка на
военнослужещия.
От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че по време на работата си ищецът е работил при превишаване на
нормалната продължителност на работното време, но в рамките на увеличено
служебно време по чл.203, ал.2 ЗОВСРБ (отм.)/ чл.194, ал.2 ЗОВСРБ (нов). Съдебно-счетоводната експертиза е
изчислила броя на некомпенсираните часове над нормалната продължителност на служебното
време, като е дала отговор и за паричния
размер на компенсацията, както и за размера на лихвата за забавено плащане на
главницата за периода , от който това вземане за главница е станало
изискуемо/прекратяване на трудовото правоотношение на 24.02.2015г./ до
предявяване на исковата молба.
По изложените
съображения въззивната инстанция намира за неоснователни оплакванията, изложени
в жалбата на Военно формирование 32890- гр.Бургас,местност „Атия“- в структурата на
Министерството на отбраната на Република България; първоинстанционното решение
като правилно и законосъобразно следва да се потвърди, като на основание чл.272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на районния съд.
На основание чл. 80 ГПК съдът следва да се произнесе по въпроса за
разноските, извършени от страните във въззивното производство, като на основание чл. 78,ал.3 ГПК в полза на
въззиваемия следва да се присъдят разноски, доказани до размера от 1000 лева.
Мотивиран от изложеното,
Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА № 2845 от 14.11.2019г.,постановено по гр.д.№ 2114г. по описа за 2015г. на БРС.
ОСЪЖДА Военно
формирование 32890- гр.Бургас,местност „Атия“- в структурата на Министерството
на отбраната на Република България съдебен адрес военно формирование 32890 –Бургас , п.к. 8140,да заплати на П.А.Г.
с ЕГН ********** от гр.Бургас, със съдебен адрес: гр.Бургас,ул.“Генерал
Гурко“№18,ет.3, адвокат Марияна Пушева, съдебно-деловодни разноски за
въззивното производство в размер на 1000 лева/ хиляда лева/ за заплатено
адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Членове:1/
2/мл.с.