№ 682
гр. Варна, 06.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
десети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Цвета Павлова
Членове:Пламен Ат. Атанасов
Деница Добрева
при участието на секретаря Мая М. П.
като разгледа докладваното от Пламен Ат. Атанасов Въззивно гражданско
дело № 20233100500496 по описа за 2023 година
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на А. К. Р., с ЕГН **********, с адрес: гр.******,
чрез адв.Г. Ч., със съдебен адрес: гр.София, ул.“Иван Денкоглу“ №7, ет.5, ап.9, против
Решение №50 от 05.01.2023г. постановено по гр.д.№8435/2022г. на PC Варна, с което е
уважен предявеният от “Изи Финанс“ ЕООД, с ЕИК *********, с адрес: гр.София,
ж.к.“Иван Вазов“, ул.“Балша“ №17, ап.1, представлявано от Б.И.Н., действащо чрез
юрисконсулт А.Г., против жалбоподателката, частичен иск правно основание чл.422 от ГПК
вр. с чл.415 от ГПК, чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ и чл.79 от ЗЗД, и чл.86, ал.1 от ЗЗД за приемане
на установено, че въззивницата дължи на въззиваемия сумата от 50лв., представляваща част
от дължима вноска за главница в общ размер на 83.33лв. към падежна дата 27.12.2021г. по
Договор за предоставяне на кредит от разстояние №299922/5.06.2020г., ведно със законната
лихва върху претендираната сума от датата на завеждането на исковото производство-
30.06.2022г. до пълното погА.ване на дължимата сума, за която сума е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№1688/2022г. по описа на РС
Варна.
В жалбата се излага, че решението на РС Варна е постановено в нарушение на
процесуалният и материалният закон, освен това е неправилно и необосновано. Поддържа
се, че неправилно съдът не е възприел възражението на жалбоподателката, че е налице
злоупотреба с право от страна на ищцовото дружество, което наред с процесното е
1
образувало и други четири заповедни производства по реда на чл.410 от ГПК, касаещи
процесният договор за потребителски кредит, за суми в размер на 10лв., което обуславя
едно тенденциозно процесуално поведение, целящо получаването на допълнително
облагодетелстване, чрез получаването на съдебно-деловодни разноски, включително и
юрисконсултско възнаграждение. На следващо място се поддържа се, че
първоинстанционния съд неправилно и незаконосъобразно не е коментирал, респективно е
оставил без уважение възражението, че процесният договор е нищожен /недействителен/ на
основание чл.22 от Закона за потребителския кредит ЗПК/ вр. чл.26, ал.1 от Закона за
задълженията и договорите /ЗЗД/, тъй като противоречи на законоустановени императивни
правила. Изложени са подробни съображения за допуснати нарушения на специалните
норми на ЗПК, в частност, че процесният договор е нищожен на основание чл.22 от ЗПК вр.
с чл.10, ал.1 и ал.2, чл.10а, ал.2 и ал.4, чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.20, и чл.19, ал.1 от ЗПК.
Развити са и доводи за нищожност на клаузата от процесния договор, предвиждаща
заплащане на неустойка при неизпълнение на задължението за осигуряване, в срок от пет
дни от сключването му на обезпечение, чрез поръчителство на физически лица, поради
противоречието й с чл.16 и чл.33, ал.1 от ЗПК. Също така защото е налице заобикаляне на
закона и нарушаване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.2 и 3 от ЗЗД и тъй като
клаузата е изцяло неравноправна на основание чл.143, ал.2, т.5 и т.19 от ЗЗП вр. с чл.146 и
не е формулирана по ясен и недвусмислен начин, според изискванията на чл.147 от ЗЗП.
Ето защо се поддържа, че жалбоподателката дължи на кредитодателя единствено сумата от
2000лв., представляваща главница по процесният договор за потребителски кредит, която е
погасена с извършване на прихващане с вземането си към “Изи Финанс“ ЕООД по
предявеният главен иск, предмет на разглеждане по гр.д.№2320/2021г. по описа на PC
Перник. С оглед изложеното, се моли за отмяна на решението и отхвърляне на предявените
претенции.
В срока по чл.263 от ГПК въззиваемата страна е депозирала отговор на въззивната
жалба, с който се поддържа становище за нейната неоснователност. Поддържа се, че
първоинстанционният съд е приложил правилно материалния закон, като се е съобразил с
трайната и относима към казуса съдебна практика. Оспорват се доводите на
жалбоподателката, че предявяването на частични претенции представлява злоупотреба с
право. Поддържа се, че законодателят не е ограничил възможността за предявяване на
частичен иск, съответно не е счел, че това поведение представлява злоупотреба с право.
Наред с това се сочи, че първо А. Р. е предявила частичен иск срещу “Изи Финанс“ ЕООД и
в този смисъл според жалбоподателката, дали едно действие представлява злоупотреба с
право зависи от това кой го е предприел. Поддържа се още, че доводите на
жалбоподателката за нищожност на процесният договор са неоснователни съгласно чл.299
от ГПК, тъй като спрямо тях има формирана сила на пресъдено нещо-Решение №557 от
20.05.2022г. по гр.д.№2320/2021г. на PC Перник. Освен това са развити подробни
съображения за неоснователност на оплакванията на жалбоподателката, респективно за
валидност и действителност на процесният договор. Моли се за потвърждаване на
атакуваното решение и присъждане на деловодни разноски.
2
В съдебно заседание въззивницата, чрез постъпила писмена молба от процесуалният
й представител, поддържа въззивната жалба и моли за отмяна на първоинстанционното
решение и постановяване на ново, с което да се отхвърлят претенциите. Претендира
разноски.
Въззиваемата страна, чрез писмена молба от пълномощник, оспорва жалба и
поддържа отговора си. Моли за потвърждаване на решението и присъждане на разноски.
За да се произнесе по спора съдът съобрази, следното:
Съдът е сезиран искове с правно основание чл.422 от ГПК вр. с чл.415 от ГПК,
чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ и чл.79 от ЗЗД, чл.86, ал.1 от ЗЗД и чл.99 от ЗЗД, за приемане на
установено, че А. К. Р., дължи в полза на “Изи Финанс“ ЕООД, сумата от 50лв.,
представляваща част от дължима вноска за главница в общ размер на 83.33лв. с падежна
дата 27.12.2021г. по Договор за предоставяне на кредит от разстояние №299922/5.06.2020г.,
ведно със законната лихва върху претендираната сума, считано от датата на завеждането на
иска-30.06.2022г. до пълното й погА.ване, за която сума е издадена Заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№1688/2022г. по описа на РС Варна.
В исковата молба се твърди, че на 05.06.2020г. при условията на ЗПФУР и въз основа
на подробна информация, достъпна на уеб адрес: www.minizaem.bg, между страните е
сключен Договор за предоставяне на кредит от разстояние №299922 в размер на 2000лв.,
който следва да се погаси чрез 24 ежемесечни вноски, през периода 05.07.2020г.-26.05.2022г.
Сочи се, че договора за кредит е рефинансиращ, като с част от предоставените с него
средства е погасен предходен Договор за кредит №277151/16.12.2019г. в размер на
1537.69лв., а остатъкът от 462.31лв. е преведен по банкова сметка на кредитополучателя.
Сочи се още, че процесният договор е предмет на Решение №557/20.05.2022г. по гр.д.
№2320/2021г. на PC Перник, което обаче не обхваща процесната претендирана сума от
50лв.-главница, представляващи част от вноска с падежна дата 27.12.2021г. в общ размер на
83.33лв. Поддържа се, че до подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
което е подадено девет дни след падежиране на вноската, съответно до подаване на исковата
молба, не е постъпила сума за погА.ване на сумата. Сочи се, че в резултат от подадено
заявление по реда на чл.410 от ГПК е образувано ч.гр.д.№1688/2022г. на РС Варна, където е
издадена Заповед за изпълнение. Сочи се още, че заповедта е връчена на ответницата, която
е подала възражение, съответно за ищеца се е породил интерес от предявяването на
настоящият иск.
С подаденият в срока по чл.131 от ГПК отговор на исковата молба, се поддържа
становище за допустимост, но неоснователност на предявеният иск. Поддържа се, че е
налице злоупотреба с право от страна на ищеца, който е образувал множество заповедни
производства по реда на чл.410 от ГПК за вземания произтичащи от Договор за
потребителски кредит №299922/05.06.2020г. независимо, че Решение №557/20.05.2020г.,
изменено с Определение №2644/29.07.2022г. по гр.д.№2320/2021г. по описа на Районен съд
Перник, не е влязло в законна сила. Поддържа се, че предявяването на претенции по реда на
3
чл.410 от ГПК, за суми в размер на 10лв., които ответницата е изплатила и съответно е
депозирала възражения на основание чл.414а от ГПК, сочат на тенденциозно процесуално
поведение от страна на ищеца, целящо получаването на допълнително облагодетелстване
чрез присъждането на съдебно-деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение. На
следващо място се поддържа, че иска е неоснователен, защото процесният договор за кредит
съдържа неравноправни съответно нищожни клаузи. Сочи се, че
чл.3, ал.1, т.1 и т.2 и ал.2 от договора, по силата на който потребителят се задължава в срок
до пет дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави обезпечение на
кредитора, тъй като в противен случай дължи неустойка в размер на 790.02лв., са нищожни
клаузи, като са развити обстойни съображения. Поддържа се, че процесният договор /в
цялост и отделни негови части/ е нищожен на основание чл.22 от ЗПК вр. чл.26, ал.1 от ЗЗД
и чл.21, ал.1 от ЗПК, защото противоречи на законоустановени императивни правила и цели
заобикаляне на закона. Също така е нищожен на основание чл.10, ал.1 вр. чл.22 от ЗПК, тъй
като не е спазена предвидената от закона форма и на основание чл.11, ал.1, т.10 вр. чл.22 от
ЗПК, защото не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният
процент на разходите по кредита. Поддържа се, че клаузата от договора уреждаща
дължимостта на неустойка, е неравноправна и нищожна на основание чл.143, ал.2, т.5 от
ЗЗП вр. чл.146 от ЗЗП, тъй като е неравноправна. Поддържа се още, че договорът е нищожен
на основание чл.11, ал.1, т.9 вр. чл.22 от ЗПК вр. чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД, защото клаузата за
възнаградителна лихва /ГЛП/ е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Твърди се,
че е налице и нищожност и по смисъла на чл.11, ал.1, т.20 вр. чл.22 от ЗПК, тъй като не е
посочен съществен елемент от съдържание на договора, а именно наличието или липсата на
право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде
упражнено и другите условия за неговото упражняване, включително информация за
задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл.29, ал.4 и
6 от ЗПК, както и за размера на лихвения процент на ден. Твърди се още, че клаузите в
процесният договор не са формулирани по ясен и недвусмислен начин, така както изисква
чл.147, ал.1 от ЗЗП и разглеждани самостоятелно, и в съвкупност не позволяват на
потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора, което води
до неравноправност по смисъла на чл.143, ал.2, т.19 от ЗЗП. Изложени са подробни
съображения в подкрепа на гореописаните доводи за нищожност на договора и се поддържа,
че на основание чл.23 от ЗПК ответницата е задължена към кредитодателя единствено за
сумата от 2000лв., представляваща главница по договора за потребителски кредит, която
обаче е погасена, чрез прихващане с вземането на кредитополучателката по иска, предмет
на разглеждане по гр.д№2320/2021г. по описа на PC Перник. Оспорва се акцесорният иск за
присъждане на законна лихва от датата на депозиране на исковата молба, с оглед
неоснователността на главният иск.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните предели
на въззивното производство, очертани в жалбата, приема за установено от фактическа и
правна страна, следното:
4
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнА.не, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради
което е допустима и следва да се разгледа по същество.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнА. служебно по
валидността на решението, а по допустимостта-в обжалваната му част. Обжалваното
решение е валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, същото е
допустимо, като постановено при наличието на положителните и липса на отрицателните
процесуални предпоставки. По отношение на неправилността на първоинстанционния
съдебен акт, съобразно разпоредбата на чл.269, ал.1, изр.2 от ГПК, въззивният съд по
принцип е ограничен от посочените в жалбата оплаквания за неправилно формираните от
съда изводи. В случая оплакванията на въззивницата, съставляват оспорване на
формираните на районният съд изводи за валидност на процесният договор за заем,
респективно за дължимост на претендираната от ищеца сума. Така направените оспорвания
не съставляват новонаведени възражения или фактически твърдения, поради което следва да
бъдат разгледани по същество.
Предвид правилата за разпределение на доказателствената тежест и с оглед премета
на предявените претенции, ищецът следва при условията на пълно и главно доказване на да
установи, че между кредитната институция и ответницата, е сключен договор за кредит,
съдържащи твърдените права и задължения /размер, срок, падеж, лихви, такси, обезщетения
и т.н./, в това число и предаване /усвояване/ на заемната сума на кредитополучателят.
Ответникът от своя страна, следва да установи правоизключващите си възражения за
недействителност на процесния договор за кредит и за погА.ване на задължението към
кредитора.
В разглежданият казус няма спор и от представените по делото доказателства е
видно, че между страните е сключен Договор за предоставяне на кредит от разстояние
№299922/05.06.2020г. за сумата от 2000лв., като с част от предоставените средства в размер
на 1537.69лв. е погасено задължение по предходен Договор за кредит №277151 от
16.12.2019г., а остатъкът от 462.31лв. е преведен по банкова сметка на кредитополучателя.
Установява се от постъпилият по делото заверен препис от Решение №557 от
20.05.2022г. по гр.д.№2320/2021г. на PC Перник, което е влязло в законна сила на
24.06.2022г., че между страните в настоящото производство със сила на пресъдено нещо е
разрешен правен спор с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за връщането на А. К. Р.
на сумата от 915.19лв., която е недължимо платена от нея на “Изи Финанс“ ЕООД при
начална липса на основание по Договор за потребителски кредит №277151/16.12.2019г.,
ведно със законната лихва върху претендиралата сума, считано от датата на предявяване на
исковата молба до окончателното изплащане. Освен това е разрешен и спор по предявена от
кредитора насрещна претенция, на основание Договор за предоставяне на кредит от
разстояние №299922 от 05.06.2020г., като А. К. Р., е осъдена да заплати на “Изи Финанс“
ЕООД сумата от 699.85лв., представляваща частичен иск от цялата главница в размер на
1563.35лв. и сумата от 38.50лв., съставляваща договорна лихва за периода от 01.05.2021г. до
5
31.05.2021г., ведно със законната лихва върху претендираната сума от датата на депозиране
на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. При разглеждане на посочената
насрещна претенция, са обсъдени и преценени, предпоставките за действителност на
процесното кредитно правоотношение, като е прието, че Договора за кредит №299922 от
05.06.2020г. обвързва валидно страните и поражда задължение за ответницата А. К. Р. да
заплати в полза на ищеца “Изи Финанс“ ЕООД главница и възнаградителна лихва. Съгласно
разпоредбата на чл.299, ал.1 от ГПК спор, разрешен с влязло в сила решение, не може да
бъде пререшаван освен в случаите, когато законът разпорежда друго. В случая не е налице
нормативна предпоставка за преразглеждане на валидността и действителността на
Договора за кредит №299922 от 05.06.2020г., поради което следва да се зачете
задължителната сила на решението по гр.д.№2320/2021г. по описа на PC Перник,
респективно доводите на жалбоподателката за нищожност на кредитното правоотношение,
са неоснователни.
Наред с горното от приобщените към настоящото дело материали по гр.д.
№2320/2021г. по описа на PC Перник е видно, че не е налице идентитет на претендираните в
двете производства главници, поради което иска предмет на настоящото производство е
допустим. Ответницата-жалбоподател не твърди да е погасила процесната вноска с падеж
27.12.2021г., което налага извод за основателност на иска, предмет на настоящото
производство.
Оплакванията на жалбоподателката за злоупотреба с право от страна на ищцовото
дружество, което е образувало множество последователни претенции за всяка вноска по
процесният договор, не могат да обосноват извод за недължимост на претендираното
вземане. Въпросното вземане е установено по основание и размер, и няма данни да е
погасено, съответно е дължимо, като избраният ред за събирането му не може да промени
този факт.
От друга страна предявяването на множество еднотипни частични претенции /което
между впрочем не се оспорва от кредитора/ в случая не може да се обоснове, с какъвто и да е
правно защитим интерес. Ето защо следва извод, че кредитора е избрал този ред за
реализиране на правата си по процесният договор, целейки друг користен интерес-примерно
да натоварва длъжника с допълнителни разходи и да заплаща разноски.
В заключение въззивният състав на съдът намира, че предявената частична претенция
е основателна, съответно че атакуваният съдебен акт, е правилен и законосъобразен, поради
което следва да бъде потвърден.
Въпреки изхода на делото, с оглед гореизложените изводи за користно упражнение
на процесуални права, в полза на въззиваемият не следва да се присъждат деловодни
разноски.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
6
ПОТВЪРЖДАВА Решение №50 от 05.01.2023г., постановено по гр.д.№8435/2022г.
по описа на Районен съд Варна.
Не се присъждат деловодни разноски за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7