№ 2637
гр. София, 29.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Йоана М. Генжова
Мария В. Атанасова
при участието на секретаря Кирилка Анг. Илиева
като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело
№ 20241100502288 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от ответника „Юробанк България“ АД, чрез
пълномощника юрисконсулт Н.К., срещу решение №20108421/15.11.2023г.,
постановено по гр.д. №10616/2018г. на СРС, 169 състав, с което е осъдена банката
да заплати на А. П. Г. на основание чл.421, ал.1 вр. чл.420 от ТЗ и чл.86 от ЗЗД
следните суми: 5083,09 лева – главница по договор за банков влог от 02.08.2007г.,
ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане,
както и лихва за забава в размер на 1529,16 лева за периода от 04.09.2014г. –
03.09.2017г., както и на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 2680,11 лева
разноски по делото.
Във въззивната жалба се излагат оплаквания, че решението е недопустимо,
евентуално неправилно. Въззивникът поддържа, че решението е недопустимо, тъй
като е постановено по непредявен иск. От обстоятелствата, изложени в исковата
молба, и процесуалното поведение на ищеца в хода на процеса, ставало ясно, че
същият е предявил иск за обезщетение от неизпълнен договор, придружен с
акцесорни искания за оспорване на четири осчетоводени по платежната сметка
изходящи платежни операции по реда на чл.57, ал.1 от ЗПУПС (отм.). Не било
1
спорно между страните, че сключеният договор за срочен банков депозит с титуляр
В. Г.а бил надлежно прекратен на 04.09.2012г. по искане на самия титуляр, като
всички налични суми по сметката били изплатени. Неправилно
първоинстанционният съд квалифицирал иска като иск за реално изпълнение на
договорно задължение, а не като иск за обезщетение от неизпълнение на договора.
Поради изложеното моли решението да бъде обезсилено като недопустимо. Освен
това решението било недопустимо и поради обстоятелството, че
първоинстанционният съд не взел под внимание преюдициалното платежно
правоотношение между страните, регламентирано от ЗПУПС (отм.), като следвало
да се приеме, че претендираната сума е била предмет на разпоредителни изходящи
платежни операции на неговия наследодател, за които по делото било установено,
че са се превърнали в неоспорими, доколкото не били оспорени в преклузивния
срок по чл.55, ал.1 от ЗПУПС (отм.). Поради това претенцията следвало да бъде
преквалифицирана от съда по приложимия специален закон – чл.55, ал.1 и сл. от
ЗПУПС (отм.) или това възражение на ответника да бъде разгледано по правилата
за преюдициалност спрямо главния иск. Поради изложеното моли решението да
бъде обезсилено и производството по делото да бъде прекратено. При условията на
евентуалност счита, че решението е неправилно поради постановяването му при
неправилно тълкуване и прилагане на приложимите материалноправни норми,
което довело до противоречие с приложимия материален закон. Излагат се доводи,
че заключението на тройната съдебно-графологична експертиза е непълно,
субективно, необосновано и негодно да установи с категоричност фактите и
обстоятелствата, свързани с основната му задача – дали подписите под оспорените
платежни документи съответстват на тези на титуляра на сметката. В доклада по
делото била посочена неправилна правна квалификация на предявения иск, като
същият следвало да бъде квалифициран от съда по чл.55, ал.1 и сл. от ЗПУПС
(отм.). Погрешно първоинстанционният съд приел, че тази разпоредба не е
приложима. Предвидените в същата преклузивни срокове били изтекли от датата
на всяка от оспорените четири платежни операции. В общите условия на банката
било регламентирано периодичното получаване на информация – справка за
платежните операции от титуляра на разположение във финансовите центрове на
банката и неговото задължение да я получи, съответно последиците от
неполучаването . Ищцата била длъжна да се снабди с посочената справка и
съответно да узнае за извършването на четирите оспорени платежни операции по
сметката най-късно един месец след извършването им. Поради това
преклузивните срокове по чл.55, ал.1 от ЗПУПС (отм.) били изтекли и за четирите
2
операции, които следвало да се приемат от съда за неоспорени и валидни. Ищцата
не положила грижата на добрия стопанин, доколкото не се интересувала и не
получавала информацията от месечните извлечения за движенията по своята
платежна сметка. Неправилно първоинстанционният съд приел, че срокът на
погасителната давност е започнал да тече от датата на закриване на сметката.
Счита, че в случая давността тече от датата на извършване на всяка една от
четирите оспорени операции, или евентуално от последната падежна дата на
срочния депозит преди датата на прекратяването му. Счита, че към процесното
вземане следва да се приложи кратката тригодишна давност предвид характера му
на обезщетение за неизпълнен договор. Поддържа, че служителите на банката
добросъвестно, осъществявайки и прилагайки всички възможни мерки за
сигурност и идентификация на клиента при извършване на платежните операции
по теглене на брой в офис, не са могли обективно да установят и не са били длъжни
да предвидят евентуална злоупотреба с личните документи и самоличността на
титуляра. Позовава се на разпоредбата на чл.75, ал.2 от ЗЗД, като счита, че при
осъществяването на всичките четири платежни операции по извършване на
тегления в брой на каса, банката е приложила всички методи за пълна
идентификация на явилото се в банковия офис лице, както и останалите механизми
за гарантиране сигурността на разплащанията, изискуеми съгласно явилото се
лице, не е разполагала със сигнали за изгубена или открадната лична карта на
титуляра, поради което нормата на чл.75, ал.2 от ЗЗД следвало да бъде приложена и
отговорността на дружеството не следвало да бъде ангажирана. Предвид това
счита, че главният и акцесорните искове са неоснователни и моли
първоинстанционното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с
което предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло. В съдебно заседание
жалбата се поддържа.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор от насрещната
страна А. П. Г.. В съдебно заседание, чрез пълномощника адв. Л., въззиваемата
страна оспорва жалбата и моли за потвърждаване на обжалваното решение.
Съдът, като обсъди доводите на страните относно атакувания съдебен акт и
събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
3
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на СРС. Фактическите и правни констатации на
настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт
констатации (чл. 272 ГПК). Събраните в първата инстанция доказателства са
правилно обсъдени и преценени от първоинстанционния съд към релевантните за
спора факти и обстоятелства и с оглед обстоятелството, че пред настоящата
инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК,
които да променят установената от районния съд фактическа обстановка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново приетите
по делото доказателства. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на
решението, следва да се добави и следното:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по осъдителни
искове правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 420, ал. 2 и чл. 421, ал. 1 от ТЗ и
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, с които се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на
ищеца след допуснато от първоинстанционния съд изменение на размера на
предявените искове следните суми: 5083,09 лева – главница по договор за банков
влог от 02.08.2007г., ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата
молба до окончателното плащане, и 1529,16 лева – мораторна лихва за периода от
04.09.2014г. до 03.09.2019г.
Неоснователни са поддържаните от въззивника доводи за неправилно
определена от първоинстанционния съд правна квалификация на предявените
искове. Правната квалификация на иска се определя от съда въз основа на
изложените в исковата молба твърдения, на които ищецът основава претенцията
си, и формулирания петитум. В случая ищцата е изложила твърдения, че между
страните е сключен договор за банков влог с първоначално вложена сума в размер
на 10 000 лева, както и, че е извършвала различни банкови операции със сметката
си, но не и тегления в брой, като при закриване на сметката била преведена по
друга нейна сметка само сумата от 3200 лева, която сума представлявала само част
от внесените суми, поради което счита, че банката следва да бъде осъдена да
4
заплати реалния остатък от вложените средства. При така изложените в исковата
молба твърдения и формулираният петитум, първоинстанционният съд правилно е
приел, че правното основание на иска е по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 420, ал. 2 и чл.
421, ал. 1 от ТЗ.
Договорът за банков влог, чиято правна уредба се съдържа в чл. 420 и сл. от
ТЗ, е разновидност на договора за влог по смисъла на чл. 250 от ЗЗД, с който
влогодателят предава на влогоприемателя движима вещ или друга ценност, а
влогоприемателят приема предаденото имущество за съхранение със задължение
да го пази и върне на влогодателя при уговорени условия. Аналогично е и
съдържанието на договора за банков влог, представляващ специфична банкова
сделка, при която банката –влогоприемател приема за съхранение срещу
възнаграждение предадени за пазене от влогодателя движими вещи и ценности със
задължение да ги върне с изтичане на уговорения срок или при поискване - чл. 420
от ТЗ. Когато предмет на договора е определена парична сума, влогът е неправилен
и по силата на чл. 421 от ТЗ банката – влогоприемател дължи на влогодателя
парична сума в същата валута и размер, ведно с лихва – ако е уговорена между
страните. За да е налице договор за влог по смисъла на чл. 420 и чл. 421 от ТЗ,
следва да е постигнато съгласие между страните по договора – влогодател и
влогоприемател, относно неговото сключване и съществено съдържание, т. е.
относно вещта или размера на паричната сума, вложена за съхранение, и условията
за съхранението и връщането й от влогоприемателя, а при възмездния влог – и
относно възнаграждението на влогоприемателя.
С оглед твърденията и възраженията на страните и заетите от тях позиции по
спора, основателността на предявения от ищеца в настоящото производство иск е
предпоставена от установяване съществуването на валидно облигационно
отношение по договор за банков влог, в това число фактическо предаване на
паричната сума, предмет на договора. В тежест на ответната страна е доказването
на изплащане на част от сумата по влога на титуляра, респективно изтекла
погасителна давност.
В случая за безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване са
обявени обстоятелствата, че между страните е сключен на 02.08.2007г. договор за
срочен банков депозит с титуляр ищцата, в която първоначално е била депозирана
сумата от 10 000 лева, както и обстоятелството, че към датата на закриването й на
04.09.2012г. по сметката е имало наличност от 3200 лева, която е била преведена по
друга сметка на ищцата.
5
С влагането на парите в банката настъпва транслативният ефект на договора
за банков влог – собственик на вложените пари става банката, като в нейна тежест
възниква задължение спрямо влогодателя да върне вложената сума в същата валута
и размер, както и да плати уговорената лихва.
Неоснователно е поддържаното от ответника възражение, че част от сумата
по депозита е била изплатена на титуляра, тъй като представените за установяване
на това твърдение разписки са оспорени от страна на ищцата и от кредитираното
заключение на тройната съдебно-графическа експертиза се установява, че същите
не са подписани от ищцата. Заключението на тройната СГЕ е обосновано,
изготвено е компетентно, при съобразяване на съответните сравнителни образци,
като в състава на тройната съдебно-графическа експертиза са участвали и вещите
лица, изготвили първоначалното и повторното заключение.
Неоснователно е и позоваването от страна на въззивника на разпоредбата на
чл.55, ал.1 от ЗПУПС (отм.). Съгласно чл.55, ал.2 от ЗПУПС (отм.) ползвателят на
платежни услуги се счита узнал за неразрешената или неточно изпълнената
платежна операция най-късно с получаване на информацията по чл.38, ал.1 или
чл.46, ал.1, както следва: т.1 регистрационен номер на платежната операция и,
когато е необходимо информация относно получателя; 2. стойността на платежната
операция, изразена във валутата, в която е задължена платежната сметка на
платеца, или във валутата, посочена в платежното нареждане; т.3 данни за размера
на всички такси и лихви, дължими от платеца във връзка с платежната операция,
представени по вид и стойност; т.4 обменния курс, използван от доставчика на
платежни услуги по отношение на платежната операция, и стойността на
платежната операция след извършената обмяна на валута; т.5 вальора на
задължаване на платежната сметка или датата на получаване на платежното
нареждане. Въззивната инстанция приема, че в случая не е налице уведомяване по
смисъла на чл. 55, ал. 2 от ЗПУПС (отм.), тъй като доставчикът на платежни услуги
не е доказал в настоящото производство да е изпълнил задължението си за
предоставяне на информация за платежната операция, поради което преклузивният
срок за упражняване на правата на вложителя по чл. 55, ал. 1 от ЗПУПС не е
започнал да тече за ищцата.
Въззивната инстанция намира, че не следва да бъде разглеждано
позоваването от страна на ответника на разпоредбата на чл.75, ал.2 от ЗЗД, тъй
като това възражение е направено за пръв път с въззивната жалба. Дори да бъде
разгледано обаче, същото е неоснователно. Разпоредбата на чл. 75, ал.2 ЗЗД
предвижда, че длъжникът се освобождава от отговорност, ако добросъвестно е
6
изпълнил задължението си към лице, което, въз основа на недвусмислени
обстоятелства, се явява овластено да получи изпълнението. Добросъвестността на
длъжника, предполага преди всичко полагане на дължимата грижа, която в
процесния случай следва да бъде грижата на добрия търговец (чл. 302 от ТЗ).
Конкретното измерение на грижата на добрия търговец е осигуряване на адекватни
технически мерки, които да изключват възможността за извършване на банкови
операции при съмнение относно самоличността или представителната власт на
явилото се пред банката лице. Банката е следвало да създаде такава система, която
в максимална степен да гарантира влоговете на клиентите, както и правила,
обезпечаващи изпълнението на задължението на служителите.
Неоснователно е и направеното от ответника възражение за изтекла
погасителна давност. Процесното вземане е такова за реално изпълнение по
сключен между страните договор, поради което приложима е общата петгодишна
давност. Съгласно разпоредбата на чл.114, ал.1 от ЗЗД давността започва да тече от
деня, в който вземането е станало изискуемо. В случая за банката е възникнало
задължението да върне вложената сума с прекратяване на договора за банков влог,
което няма спор, че е станало на 04.09.2012г., и исковата молба е подадена в
последния ден преди изтичането на давностния срок – 04.09.2017г., с което
давността е прекъсната.
Във въззивната жалба не се съдържат конкретни оплаквания за неправилност
на обжалваното решение относно присъдената мораторна лихва, извън това, че
претенцията за мораторна лихва е неоснователна като акцесорна на главния иск,
поради което този въпрос стои извън пределите на въззивния контрол и не следва
да бъдат излагани самостоятелни мотиви по този иск.
Поради изложеното и предвид съвпадане на изводите на двете съдебни
инстанции първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273
ГПК, на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 700 лева, като въззивната инстанция намира за
основателно направеното от насрещната страна възражение за прекомерност на
заплатеното от него адвокатско възнаграждение. Съобразно решение на СЕС от
25.01.2024г. по дело №С-438/22, определение №343/15.02.2024г. по т.д.
№1990/2023г. на ВКС, II т. о., минималните размери на адвокатските
възнаграждения, определени в Наредба № 1/2004 г., нямат задължителна сила за
7
съда, като последният следва да съобрази действителната правна и фактическа
сложност на делото и да определи и присъди разумен и съответен на положения от
адвоката труд размер на възнаграждението. Посочено е, че НМРАВ е приета в
нарушение на чл.101, §1 ДФЕС, което води до нейната нищожност, респ. до
неприложимостта й в отношенията между страните и при разрешаване на спора от
съда. В случая, с оглед обстоятелството, че въззиваемата страна не е подала писмен
отговор на въззивната жалба на ответника по реда и в срока на чл.263, ал.1 от ГПК,
във въззивното производство не са събирани нови доказателства, а разглеждането
на делото е приключило в едно съдебно заседание, заплатеният размер на
адвокатското възнаграждение от 1500 лева е прекомерен.
По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV-А въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20108421/15.11.2023г., постановено по гр.д.
№10616/2018г. на СРС, 169 състав.
ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, да заплати на А. П. Г.,
ЕГН **********, сумата от 700 лева – разноски за въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при
условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8