О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
Номер 488 Година 22.02.2018 Град С.З.
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН
СЪД XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На двадесет и втори
февруари Година 2018
в закрито съдебно
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар:
Прокурор:
като разгледа докладваното
от съдията Р.гражданско дело номер 3864 по описа за 2017 година и за да се
произнесе взе предвид следното:
След
изтичане на срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, в който само ответникът е подал писмен
отговор, а ответницата е подала отговор на 19.02.2018 г., извън този срок, съгласно
нормата на чл. 140, ал. 1 ГПК, съдът намери, че поправената искова молба е
редовна, а предявените с нея искове допустими.
Доколкото
пропускането на срока за отговор преклудира само правата на ответника да
навежда правоизключващи/правопогасяващи факти, да прави възражения, които не са
свързани със служебното приложение на материалния закон (за
унищожаване, намаляване на завещание, прихващане, давност, подобрения,
неизпълнен договор), както и отводи за местна неподсъдност на делото, за наличие
на арбитражна клауза, и да оспори истинността на документ по чл. 193 ГПК, но не
и правата му да оспори иска и обстоятелствата, на които е основан, както и да
представя доказателства и изрази становище по представените, включително и по
тяхната относимост, както и да прави възражения за нищожност, то и в случая,
поради пропускането на срока за отговор, съдът не може да вземе предвид, а
следва да остави без разглеждане, като преклудирано, само направеното с просрочения
отговор на ответницата оспорване на автентичността на подписа „за получател“ на
нейния баща под представеното от ищеца с исковата му молба известие за
доставяне от 18.03.2016 г. и искането й за откриване на производство по чл. 193 ГПК за проверка на неговата автентичност (чл.
64, ал. 1, във вр. с чл. 133 ГПК, т. 4 ТР 1-2013-ОСГТК и Р 67-2010-I
т.о.). Доколкото
в останалата му част, с този просрочен отговор, ответницата само оспорва
основателността на исковете с правни доводи за нецедиране на ищеца на заявените
с тях вземания и прави възражения за нищожност на договора за кредит и клаузата
за цедиране на вземанията по него на трети лица, като представя писмени
доказателства, които с оглед изложеното не са преклудирани, същите съдът следва
да докладва и се произнесе по тях с решението по съществото на спора.
За
изясняване на делото от фактическа страна следва да се приемат като относими,
допустими и необходими писмени доказателства, представените до сега от страните
писмени документи, както и да се приложи постъпилото за прилагане заповедно производство
и приложеното към него търговско дело.
Тъй
като с подадения в срок отговор ответникът е оспорил своевременно
автентичността на подписа си под представеното с исковата молба известие за
доставяне от 20.01.2015 г., съдът следва да даде на представилият го ищец
възможност, най-късно в насроченото за разглеждане на делото съдебно заседание да
заяви дали ще се ползва от същото, след което в същото заседание съдът ще се
произнесе по искането на този ответник за откриване на производство по чл. 193 ГПК за проверка на неговата автентичност и за назначаване в рамките му на
съдебно – почеркова експертиза (чл. 140, ал. 2, във вр. с
чл. 193, ал. 2 и чл. 194, ал. 1 ГПК).
Следва
да се назначи по делото и исканата от ищеца съдебно-икономическа експертиза,
която да отговори на поставените към нея въпроси от същия в поправената му искова
молба от 30.10.2017 г., както и на въпросите: 1).
какъв е размера на предоставения и усвоен от кредитополучателя кредит по
договора за банков кредит, на коя дата е предоставен и усвоен същия кредит, в
какъв размер, по коя сметка, с какъв титуляр; 2).
има ли двустранно подписан към този договор погасител план, съгласно т. 7 от
същия договор, при наличие на какъвто план, вещото лице да представи препис от
същия със заключението си; 3). извършвали ли са
ответниците някакви плащания за погасяването на този кредит, кой от тях, на кои
точно дати и в какви точно размери (поотделно и общо); 4).
какви точно задължения по кредита за главница и лихви по погасителния план, такси,
разноски или други са погасявани с всяко от тези плащания; 4).
спирани ли са плащанията за погасяването на този кредит и на коя точно дата; 5).
останали ли са след това непогасени суми по същия кредит и в какъв размер
поотделно за главница, договорна лихва, лихва за забава, такси и прочие към
датата на спиране на плащанията, към датата на обявяване на кредита за
предсрочно изискуем, към датата на цесията на 08.12.2014 г., към датата на
подаване на заявлението на 15.06.2016 г. по приложеното ч.гр.д. № 2783/2016 г.,
към датата на подаване в съда на 07.07.2017 г. по настоящото дело на исковата
молба и към датата на изготвяне на заключението на вещото лице; 6).
обявяван ли е и поради коя причина кредита за предсрочно изискуем от цедента
или от ищеца, с кое тяхно решение и на коя точно дата; 7).
какъв е размера на всяко едно от непогасените по него вземания за главница,
лихви, такси и разноски (поотделно и общо) към датата на обявяването му за
предсрочно изискуем, към датата на подаване на заявлението в съда за издаване
на заповедта в заповедното производство и към датата на проверката на вещото
лице; и 8).
какъв е размера, по погасителния план, на всяка една от дължимите погасителни
вноски по главница и лихви, поотделно и общо, за периода от 15.06.2016 г. до 05.07.2017
г., и платени ли са те изцяло или частично към датата на проверката на вещото
лице, кога, от кое точно лице и останали ли са след това към същата дата
някакви неплатени суми/вноски за главница и лихви за същия период, поотделно и
общо; за отговор на които въпроси съдът не разполага със специални знания в
областта на счетоводната отчетност, което обуславя назначаването й (чл. 195,
ал. 1 ГПК). За изготвянето й следва да се определи депозит и задължи поискалият
назначаването й ищец да го внесе по сметка на съда (чл. 76 ГПК).
Доколкото
страните нямат искания за събиране на други доказателства делото, следва да се
внесе и насрочи за разглеждане в открито съдебно заседание, за което да се
призоват страните с препис от настоящото определение, с което да им се съобщи и
проекта на съда за доклад на делото, като на ищеца се изпрати и препис от
отговорите на ответниците с приложенията към тях. Страните следва да се
приканят към постигане на спогодба по делото, като им се разяснят
преимуществата й.
Воден
от горните мотиви и на основание чл. 140 ГПК, съдът
О П
Р Е Д
Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ, като преклудирано, направеното с
просрочения отговор с вх. № 4785/19.02.2018 г. на ответницата Б.П.П. оспорване
на автентичността на подписа „за получател“ под представеното с исковата му
молба известие за доставяне от 18.03.2016 г. и искането й за откриване на
производство по чл. 193 ГПК за проверка на неговата автентичност.
ПРИКАНВА
страните към постигане на спогодба по делото, като им разяснява, че всяко
доброволно разрешаване на спора би било по - благоприятно за тях, тъй като чрез
взаимни отстъпки биха могли да постигнат взаимно удовлетворяване на претенциите
си по собствена воля, като освен това при спогодба се дължи и половината от дължимата
се за производството държавна такса.
РАЗЯСНЯВА
на страните възможността да разрешат спора си чрез медиация (доброволна и
поверителна процедура за извънсъдебно решаване на спорове), като се обърнат към
съответен медиатор вписан в единния публичен регистър на медиаторите към
министъра на правосъдието.
СЪОБЩАВА
на страните следния проект за доклад на делото: обстоятелствата, от които
произтича съществуването на претендираните от ищеца вземания, са посочени в поправената
му искова молба и изразяват по същество в това, че подал заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, по което било образувано ч.гр.д. №
2783/2016 г. на СтРС и издадена заповед за изпълнение на парично задължение №
1690/17.06.2016 г., както и изпълнителен лист от 17.10.2016 г., с който ответниците
били осъдени да му заплатят 1997.52 евро остатък от неиздължена главница по договор
за банков потребителски кредит на физическо лице (по Закона за потребителския
кредит) № 453-TR73156661/08.12.2008 г., с 396.98 евро законна лихва от
27.11.2013 г. до 08.12.2014 г., която била начислена от предишния кредитор У., с
307.93 евро законна лихва от
09.12.2014 г. до 14.06.2016 г. и законна лихва върху главницата от подаване на
заявлението на 15.06.2016 г. до изплащането й, както и 105.71 лева държавна
такса и 414.99 лева юрисконсултско
възнаграждение. Със съобщение от 08.06.2017 г. бил уведомен, че срещу заповедта
за изпълнение, в срока по чл. 423 ГПК, били подадени възражения до СтОС от ответниците,
които били уважени. На основание чл. 415, ал. 1 ГПК, СтРС му указал, че в едномесечен
срок от съобщението можел да предяви иск относно вземането си, предмет на
заявлението. На 08.12.2014 г. сключил договор за продажба и прехвърляне на
вземания с У., което му продало всичките си вземания по отношение на ответниците,
съгласно договора за банков потребителски кредит на физическо лице (по Закона за
потребителския кредит) № 453-TR73156661/08.12.2008 г. - дължимите суми, ведно с
привилегиите, обезпеченията, лихвите и другите му принадлежности. Съгласно договора
за цесия продавачът продавал и прехвърлял на купувача вземанията, посочени в
Приложение № 1, срещу покупната цена по договора. Купувачът приемал
прехвърлените вземания и замествал продавача като кредитор по тях от датата на
прехвърлянето. Съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, предишният кредитор следвало да
съобщи на длъжника за прехвърлянето на вземането, а съгласно §4, чл. 4.3 от договора
за цесия, ищецът бил упълномощен от цедента да уведоми длъжниците за тази
цесия, което било видно от приложеното към исковата молба изрично пълномощно,
за което имало несъмнена възможност според посоченото в исковата молба решение
на ВКС. Поради това ищецът надлежно уведомил ответниците, в качеството си на
пълномощник на У., за цедиране на задълженията по договора за банков
потребителски кредит. Това било осъществено с уведомление за извършено
прехвърляне на вземания (цесия) с изх. № BVI00340, с адресат ответника,
получено лично от него на 20.01.2015 г., и с уведомление за извършено
прехвърляне на вземания (цесия) с изх. № BV101280, с адресат ответницата, получено
на 18.03.2016 г. от Пламен Бонев Пенев, който бил неин баща и живеел на
постоянния й адрес. С това бил завършен фактическият състав на чл. 99, ал. 3 ЗЗД и се смятало, че длъжниците били надлежно уведомени за цедирането на
задълженията им по договора за кредит. Вземането на ищеца, в качеството му на
цесионер, произтичало от същия договор за банков потребителски кредит на
физическо лице (по Закона за потребителския кредит) № 453-TR73156661 от
08.12.2008 г., който бил сключен между У., в качеството на кредитор, от една
страна и от друга страна ответникът, в качеството на „кредитополучател", и
ответницата, в качеството й на „солидарен длъжник", с който Банката
предоставила кредит в размер на 3000 евро. Налице било неизпълнение на този
договор. В раздел II, чл. 17 от същия страните приели, че при неизпълнение на
всяко едно от задълженията на кредитополучателя по него и/или при неплащане на
което и да било парично задължение по кредита, правото за ползване на
неусвоените суми и/или по всеки друг кредитен инструмент се погасявало, а
ползваният кредит, ведно с лихвите за просрочие, ставали по преценка на Банката
предсрочно изискуеми. Банката се била възползвала от това свое субективно право
и обявила цялата непогасена част на кредита за предсрочно изискуема на
27.11.2013 г. С горепосоченото уведомяване на ответниците от ищеца, в
качеството му на нов кредитор, за това волеизявление на Банката по повод
изискуемостта на задължението, се осъществявал и субективният елемент от
фактическия състав на предсрочната изискуемост. В случая уведомяването на
ответниците било осъществено преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, което било условие за основателност на предявения иск по
чл. 422, ал. 1 ГПК според ТР 4-2014-ОСГТК. Поради това задължението по кредита било
изискуемо към момента на подаване на заявлението му за издаване на заповед за
изпълнение в заявения размер, от което следвало, че предявеното основание било
възникнало. С оглед неизпълнението на задълженията на ответниците по договора
за кредит и съгласно договора за цесия, ищецът, в качеството му на нов кредитор,
подал горепосоченото заявление за издаване на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК в заповедното производство. В хода му, тя била връчена на ответника на
04.07.2016 г., при условията на чл. 47 ГПК, при която същата заповед била
връчена и на ответницата на 29.08.2016 г.
Тъй като не подали в срок възражения, заповедта влязла в сила и на 17.10.2016 г.
му бил издаден изпълнителен лист, с който ответниците били осъдени солидарно да
му заплатят горепосочените суми по заповедта. Въз основа на този лист било
образувано изп.д. № 135/2017 г. на Ч., която връчила на 18.01.2017 г. на ответницата,
а на 19.01.2017 г. и на ответника, ПДИ на основание чл. 428, ал. 1, изр. 2 ГПК,
ведно с приложено копие от изпълнителния лист. Срещу заповедта ответниците
подали в срока по чл. 423 ГПК възражения до Окръжния съд. С оглед на това на ищецът
били дадени указания за предявяване на процесните искове, което съобщение той
получил на 08.06.2017 г. С оглед на това предявявал на основание чл. 415, ал. 1 ГПК исковете си за съществуването на вземането си, поради настъпила предсрочна
изискуемост на задължението по договора за банков потребителски кредит на
физическо лице (по Закона за потребителския кредит) № 453-TR73156661 от
08.12.2008 г. Съгласно посоченото в исковата му молба решение на ВКС, в случай,
че се приемело, че предсрочната изискуемост не била надлежно обявена от
кредитора, изискуеми били вземанията с настъпил падеж до датата на подаване на заявлението
му за издаване на заповедта за изпълнение. В случая с настъпил падеж били
тридесет и две напълно неплатени месечни вноски за главница и лихви за периода
от 28.10.2013 г. до 15.06.2016 г., които били в общ размер от 1449.28 евро, от
които 863.97 евро непогасени месечни вноски по главница за периода от
28.10.2013 г. до 15.06.2016 г., 585.31 евро остатък от неиздължени лихви за
периода от 28.10.2013 г. до 15.06.2016 г. включително. За сумите с ненастъпил
падеж към подаване на заявлението му в съда и/или за остатъка от кредита,
разполагал с правото да предяви осъдителен иск, съединен с иска му по чл. 422 ГПК. Предмет на последния бил целият неиздължен остатък от отпуснатата кредитна
сума, обявен за предсрочно изискуем, поради неизпълнение на задълженията,
уговорени в договора за кредит. Вземайки предвид факта, че двата иска имали
частично общ предмет - разликата до размера на неизискуемите, непадежирали
вноски към момента на подаване на заявлението, било възможно осъдителният иск
за тези суми да бъдел разгледан в едно производство в условията на евентуалност
с иска по чл. 422 ГПК. В периода от подаване на заявлението на 15.06.2016 г. до
подаване на исковата молба на 07.07.2017 г. настъпили падежите на тринадесет
пълни погасителни вноски, които посочвал в табличен вид в поправената си искова
молба. Падежната дата, според уговореното в договора за кредит, била 28-мо
число на месеца. В случай, че се установяло по безспорен начин, че предсрочната
изискуемост не била надлежно обявена и предявеният установителен иск по чл. 422 ГПК за разликата, до размера на неизискуемите към момента на подаване на
заявлението вноски с ненастъпил падеж, бъдел отхвърлен, за тези вноски, чийто
падеж бил настъпил до датата на подаване на исковата му молба в съда, предявявал
в условията на евентуалност, обективно съединен осъдителен иск.
Искането
е да се признае за установено по отношение на ответниците, че дължат на ищеца
сумата от 1997.52 евро за главница от невърнат кредит по договор за банков
потребителски кредит на физическо лице (по Закона за потребителския кредит) №
453-TR73156661/08.12.2008 г., с 396.98 евро законна лихва
от 27.11.2013 г. до 08.12.2014 г., с 307.93 евро законна лихва от 09.12.2014 г.
до 14.06.2016 г. и законна лихва върху главницата от 15.06.2016 г. до изплащането
й, за изпълнение на които парични задължения е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 2783 по описа за
Правната
квалификация на предявените от ищеца искове за съществуване на процесните
вземания е нормата на чл. 422, ал. 1 ГПК, а на предявените в обективно
съединение с тях евентуални осъдителни искове – нормата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
С
подадения в срок отговор ответникът заема становище, че предявените обективно
съединени искове били допустими, но изцяло неоснователни и недоказани, и като
такива следвало да бъдат отхвърлени изцяло. В исковата молба се твърдяло
наличието на правен спор между него и ищеца, който обуславял правния интерес на
последния да заведял настоящото дело. Обективно съединените искове произтичали
от активно легитимирана страна и с оглед на факта, че постоянният му адрес бил
в С.З., делото следвало да бъде разгледано от Старозагорския районен съд съгласно
правилата на родовата и местна подсъдност. Исковете били неоснователни, тъй
като не дължал посочените суми. Оспорвал изцяло предявените искове по основание
и размер. С оглед представените с исковата молба доказателства не можело да се
направи обоснован извод, че същите се явявали основателни и доказани. На първо
място предмет на посочения договор било „портфолио с необслужвани вземания,
произхождащи от договори за кредит, сключени от цедента с физически лица, като продадените
и прехвърлени вземания били описани в приложение 1, което било неразделна част
от същия договор". В приложение 1, под № 231, повдигнат с жълт цвят, бил
описан договор за кредит с ответника, а в графата „номер на кредит", на
същия ред, бил посочен № 954LRA2083430701. Договорът, представен от ищеца с
исковата му молба, бил друг договор за банков потребителски кредит на физическо
лице /по закона за потребителския кредит/ № 453 - TR73156661/08.12.2008 г.
Тоест вземането, което придобил ищеца и черпел материалното си право, не било
това, което У. имал към кредитополучателя и солидарния длъжник, като страни по
договора за банков потребителски кредит на физическо лице. Вземането не било
индивидуализирано, което правело договора за цесия недействителен по отношение
на ответника и ответницата, като солидарен длъжник. Под № 230, в приложение 1
от договора за цесия, фигурирало също името на ответника, със същото посоченото
ЕГН, като кредитополучател, тоест цедентът У. имал повече от едно вземане от него.
На второ място в договора за цесия, в § 3, не била посочена покупна цена.
Договорената такава била регламентирана в анекс № 1 към договора, за който било
отбелязано, в т.3.1, че бил неразделна част от него. Тази неразделна част не била
представена с приложените към исковата молба доказателства, нито били
представени такива доказателства, свързани с плащането на цената, а в §4 от
договора за цесия изрично било отбелязано, че продажбата и прехвърлянето на
вземанията от цедента на цесионера имали действие и влизали в сила към датата
на прехвърляне, но единствено в случай, че покупната цена била заплатена
напълно и в срока по анекс 1. Тоест прехвърлянето на вземания от цедента на
цесионера не било породило правните си последици, от които ищецът черпел
материалното си право спрямо ответниците. На трето място, според чл. 99, ал. 1 ЗЗД, кредиторът можел да прехвърли своето вземане само ако законът, договорът
или естеството на същото позволявали това. А в случая чл. 16 ЗПК (отм.) не
позволявал на цедента У. да цедира с договора от 08.12.2014 г. на ищеца
процесното вземане срещу ответниците по договор № 453-TR73156661/08.12.2008 г.
Последният представлявал договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 4 ЗПК (отм.
ДВ, бр. 18/2010 г., но бил действал към момента на сключване на този договор и
поради това бил приложим по отношение на него съгласно § 5 ПЗР на сега
действащият ЗПК). Според чл. 12 ЗПК /отм./, към процесния договор за
потребителски кредит се прилагали и нормите на чл. 143-148 ЗЗП, а според чл.
143 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, била всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаряла на изискването за добросъвестност
и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца
или доставчика и потребителя, като давала възможност на търговеца или
доставчика без съгласието на потребителя да прехвърли правата и задълженията си
по договора, когато това можело да доведе до намаляване на гаранциите на
потребителя. В чл. 146, ал. 1 и 2, законодателят изрично бил въвел нищожността
на неравноправна клауза, която според ал. 2 не била индивидуално уговорена, била
изготвена предварително и поради това потребителят нямал възможност да влияе
върху съдържанието й, особено в случаите на договор при общи условия. Едва
ли в случая имало съмнение, че клаузата била изготвена предварително и
потребителят нямал възможност да влияе на съдържанието й (чл.
15 т. 15.1.10, който бил озаглавен в договора за потребителски кредит „Декларации
и потвърждения"). Тоест тази клауза от договора била неравноправна,
защото давала възможност на кредитора У. да прехвърлел вземанията си по него
без съгласието на потребителя - кредитополучател (чл.
143, т. 15 и 18 ЗЗП). Като такава тя била нищожна по силата на чл. 146, ал. 1
ЗЗП, във вр. с чл. 12 ЗПК (отм.).
Поради това договорът за цесия от 08.12.2014 г., с който кредиторът У. цедирал
на ищеца това вземане, се явявал нищожен по силата на чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
защото противоречал на забраната на чл. 16, ал. 1 ЗПК (отм.), която не допускала
прехвърлянето му по смисъла на чл. 99, ал. 1 ЗЗД. А след като договорът за
цесия бил нищожен, той не бил произвел въобще присъщите му правни последици. Поради
това не бил прехвърлил същото вземане на ищеца. Поради това последният не бил
негов титуляр и не се намирал в материалноправна връзка с ответниците. Само на
това основание предявеният иск се явявал неоснователен и следвало да бъде
отхвърлен. На четвърто място, дори и договорът за цесия да бил валиден, то и
тогава нямал действие спрямо ответника, защото не му бил съобщен от цедента У.,
а според чл. 99, ал. 4 ЗЗД, прехвърлянето на вземане имало действие спрямо
третите лица и длъжника от деня, когато било съобщено на последния от предишния
кредитор. Докато последният не съобщял на длъжника за станалата цесия, тя не
произвеждала за него и третите лица своето прехвърлително действие. В чл. 4.3
от договора за цесия било предвидено цедента да упълномощял изрично цесионера
да изпращал писмени уведомления до длъжниците във връзка с извършеното
прехвърляне на задължението им, като дадял заверено пълномощно. В
доказателствата, представени с исковата молба, било приложено незаверено, по
смисъла на договора, пълномощно, в което т. 1 било формулирано да уведоми от
името на У. всички длъжници /кредитополучатели, солидарни длъжници, поръчители
и всички трети задължени лица/ по всички вземания на Банката, възникнали по
силата на сключени договори за банков кредит, които Банката била цедирала
/прехвърлила/, съгласно Договори за продажба и прехвърляне на вземания.
Граматическият смисъл на текста бил за вече осъществено прехвърляне на
вземания. Отбелязано, било, че това пълномощно следвало да намира приложение
във връзка с договори за продажба и прехвърляне на вземания, сключени на или
след 04.12.2012 - изключително общото и формално пълномощно делегирало правото
на ищеца да уведомява всички длъжници на посочената банка във връзка с договори
за продажба и прехвърляне на вземания сключени на или след 04.12.2012 г.
Липсата на достоверна дата, като се имали предвид множеството договори за цесия
между тази банка и ищеца, обуславяло извод, че настоящото упълномощаване
станало във връзка с друг договор за цесия, вероятно такъв от 04.12.2012 г.,
тоест преди сключване на представения с исковата молба договор за цесия от
08.12.2014 г., което било недопустимо с оглед граматическия смисъл на текста в
пълномощното. Представените с исковата молба, уведомление за прехвърляне на
вземане и известие за доставяне, адресирано до него, било оформено като връчено
на 20.01.2015 г. Известието за доставяне било на неясно кой национален пощенски
оператор. Същото не удостоверявало да бил надлежно уведомен за цесията, като
длъжник по кредита, тъй като известието за доставяне не било връчено и оформено
съгласно изискванията на чл. 5 от Общите правила за условията за доставяне на
пощенските пратки и пощенските колети, които били издадени от Комисията за
регулиране на съобщенията, на основание чл. 36, ал. 2 ЗПУ, от една страна.
Обратната разписка за връчен документ/колет щяла да се ползвала с обвързваща
материална доказателствена сила на официален свидетелстващ документ относно
удостоверените обстоятелства, а именно, че на посочената дата и на посочения
адрес, на подписалото за получател лице, в отбелязаното за последния в какво
качество било извършено връчване от служител на куриерската служба на конкретна
пратка, само ако била оформена по надлежния ред. Последният, съобразно чл. 36,
ал. 2 ЗПУ, вр. чл. 5, ал. 2 от Общите правила за условията за доставяне на
пощенски пратки и пощенски колети, предвиждал доставяне на препоръчаната
пощенска пратка на адреса на получателя срещу подпис. Нещо повече, правилото на
ал. 2 от Общите условия задължавало пощенските служители да връчат пощенската
пратка срещу подпис и документ за самоличност, като в служебните документи се
вписвали трите имена на лицето, получило пратката. Подписът на известието за
доставяне не бил положен от ответника. Лесно съдът можел да се увери в това,
след като визуално го съпоставел с подписа, положен от ответника върху договора
за потребителски кредит, както и върху съобщението от PC С.З., с което му бил
връчен препис от исковата молба с приложенията към нея по настоящото дело. На
този адрес ответникът не пребивавал повече от 12 години. В представеното
известие, образец 243, също така не било отбелязано съдържанието на пратката,
във връзка с която било оформено последното. Поради тази причина договорът за
цесия нямал действие по отношение на него. На пето място, представеното
уведомление за прехвърляне на вземане /цесия/ изх. № BVI 00340, изхождало от У.
чрез ищеца, съгласно приложеното като доказателство пълномощно. Подписано било
от А.С.иД.Д. по пълномощно с рег. № 9656/03.10.2014 г. на нотариус с рег. №
074. Последното не било приложено като доказателство. Самата бланка, която била
с логото на цесионера, и на която било изписано т.нар. уведомление с изх. № BVI
00340, не удостоверявало представителната власт на лицата, които го били подписали,
тъй като волеизявлението изхождало от тях, като пълномощници на цедента,
упълномощени на 03.10.2014 г., тоест преди сключване на процесния договор за
цесия на 08.12.2014 г. В същото уведомление цесионерът, от името на цедента,
уведомявал ответника за сключения договор за цесия, съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
Информирал го също така, че задължението по цитирания договор за кредит било
изцяло и предсрочно изискуемо от датата на получаване на същото. На страница 3
от исковата молба било посочено от ищеца, че банката, в качеството й на
кредитор, била обявила цялата непогасена част от кредита за предсрочно
изискуема на 27.11.2013 г. Това очевидно не било сторено, тъй като не били
представени доказателства в тази насока. Погашения по кредита имало от
23.12.2008 г. до 14.12.2013 г. включително. В уведомлението, което било отправено
до него и приложено в доказателствата по делото, изхождало от ищеца, в
качеството на нов кредитор и като пълномощник на цедента /абзац пети от
уведомлението/, го информирало, че задължението по цитирания по - горе кредит било
изцяло и предсрочно изискуемо. Пълномощното обаче, дадено от цедента, било само
да бъдел уведомен длъжника за договора за цесия, съгласно изискванията на чл. 99,
ал. 3 ЗЗД, но не и да бъдел уведомяван за настъпилата предсрочната изискуемост.
Самото уведомление било оформено от ищеца не в качеството му на цесионер, а
като пълномощник на предишния кредитор/цедент. Поради това кредитът не бил
обявен за предсрочно изискуем преди датата на подаване на заявлението за
издаване на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, нито от банката, нито от ищеца-цесионер,
поради което предявеният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК бил неоснователен. В този
смисъл била т. 18 от ТР 4-2014-ОСГТК. На първо място, нормативно било
определено какво трябвало да бъде съдържанието на договора за потребителски
кредит и последицата от нарушението на това императивното правило, били
последиците на разпоредбата, визирана в чл. 14 ЗПК /отм., бр. 18 от 5.03.2010
г., в сила от 12.05.2010 г. /, а именно - договорът бил недействителен. В чл. 7,
т. 8 ЗПК /отм., бр. 18 от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г. /, който бил действащ
нормативен акт по време на сключване на договора № 453-TR73156661/08.12.2008 г.,
било упоменато, че в съдържанието на договора било необходимо да фигурират „условията
за издължаване на кредита от потребителя, включително размера, броя.
периодичността и датите на погасителните вноски и ако е възможно, общия размер
на тези плащания". В доказателствата, които били приложени и му били връчени
с исковата молба, не бил представен погасителен план, който съгласно чл. 7, във
вр. с чл. 12.1 от договора бил неразделна част от него. Поради това договорът №
453 - TR73156661/08.12.2008 г. бил недействителен и като такъв не можел да
породи твърдените от ищеца правни последици. На второ място, в чл. 3 от договора
било отбелязано, че целта му била рефинансиране и ел. уреди. Съгласно чл. 8,
ал. 1, т. 1 и 2 ЗПК /отм./, договорът следвало да съдържа и „стоката или услугата
(точно описание) - предмет на договора", както и цената на придобиваната
срещу кредита стока или услуга, когато тя се заплащала в брой, и цената на
стоката или услугата, когато тя се изплащала на кредит,съгласно условията на
договора. В случая нито била описана подробно сделката, която била
рефинансирана, нито пък били описани ел. уредите, за които бил предназначен
конкретния кредит. И на това основание договорът за същия кредит бил
недействителен и като такъв не можел да породи твърдените от ищеца правни
последици. Поради това предявените обективно съединени искове били допустими,
но изцяло неоснователни и недоказани, и като такива следвало да бъдат
отхвърлени. След като преценял в съвкупност всички доказателства по делото, съдът
следвало да се произнесе с решение, с което да отхвърли тези искове срещу него,
като му присъди всички сторени по делото разноски.
С
подадения извън срока отговор, ответницата заема становище, че предявениите
обективено съединени искове били допустими, но изцяло неоснователни и
недоказани, и като такива следвало да бъдат отхвърлени. В исковата молба се
описвал правен спор между ищеца и нея, който обуславял правен интерес у ищеца
за завеждане на настоящото дело. Обективно съединените искове произтичали от
активно легитимирана страна и с оглед на факта, че постоянният й адрес бил в С.З.,
делото следвало да бъде разгледано от СтРС съгласно правилата на родовата и
местна подсъдност. Исковете били неоснователни, тъй като не дължала посочените
суми. Ищецът заемал позицията, че на 08.12.2014 г. между него и У. бил сключен
договор за продажба и прехвърляне на вземания. По силата на посочения
юридически факт, У., в качеството на цедент, бил прехвърлил и продал на ищеца,
заедно със съпътстващите гаранции, портфолио с необслужвани вземания, които произтичали
от договори за кредит, които били сключени между цедента и физически лица. Към
приложените с исковата молба документи бил и списък с имената на тези лица и
номерата на договорите за кредит. На страница 4, ред 230 и 231, били посочени
имената на ответника, в качеството на кредитополучател, по договори за финансов
потребителски кредит с номера 954LRA2083430701 и № 954LRA2071370006, но не и
този, в който ответницата била встъпила като солидарен длъжник, а именно №
453-TR73156661/08.12.2008 г. Оттук следвал извода, че последният не бил предмет
на договора за цесия, сключен между ищеца и посочената банка, и съответно
нямало как ищецът да встъпел в правата на на същата банка. В договора за цесия,
в § 3, не била посочена покупна цена. Договорената такава била регламентирана в
анекс № 1 към договора, за който било отбелязано, в т.3.1, че бил неразделна
част от него. Тази неразделна част не била представена с доказателствата,
приложени с исковата молба, нито били представени такива /доказателства/,
свързани с плащането на цената. А в § 4 от договора за цесия, изрично било
отбелязано, че продажбата и прехвърлянето на вземанията от цедента на цесионера
имало действие и влизало в сила към датата на прехвърляне, но единствено в
случай, че покупната цена била заплатена напълно и в срока по анекс 1, тоест
прехвърлянето на вземания от цедента на цесионера не било породило правните си
последици. На следващо място цедентът не бил спазил законовото изискване в императивната
норма на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, да съобщял на длъжника прехвърлянето. За изпълнението
му бил упълномощил цесионера (съгласно приложено с исковата молба заверено
копие от пълномощно). В началото на 2015 г. служители на ищеца предприели
изпращане на писмени уведомления, чрез писма с обратни разписки. Приложени били
и преписи от обратна разписка, в която било посочено, че на 28.01.2015 г., И.Г.П.
приел пратката лично и положил подпис. Обратната разписка, адресирана до нея,
била подписана от П.П. - баща на 18.03.2016 г., в 10:40 мин. Подобна пратка не
била получавана, а подписът, положен в реквизита „получател”, не бил на баща й П.П..
Ето защо договорът нямал действие по отношение на нея. На следващо място
договора за финансов потребителски кредит, който бил сключен между У., в
качеството на кредитодател, ответникът, в качеството му на кредитополучател, и нея,
в качеството й на солидарен длъжник, бил нищожен, тъй като бил сключен в
противоречие със закона. Съгласно действалият по време на сключването му ЗПК,
договорът следвало да съдържа условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Било видно
от приложенията към исковата молба, че липсвал погасителен план, което било
порок в договора, който съгласно чл. 26 ЗЗД водел до нищожност. По своята
същност договор № 453-TR73156661 от 08.12.2008 г. представлявал договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 4 ЗПК, който бил отменен ДВ, бр. 18/2010
г., но бил действал към момента на сключване на този договор и поради това бил приложим
по отношение на него съгласно § 5 ПЗР на сега действащия ЗПК. Според чл. 12 ЗПК
/отм./, към процесния договор за потребителски кредит се прилагали и нормите на
чл. 143-148 ЗЗП, а според чл. 143 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен
с потребител, била всяка уговорка в негова вреда, която не отговаряла на
изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като давала
възможност на търговеца или доставчика, без съгласието на потребителя, да
прехвърлел правата и задълженията си по договора, когато това можело да доведе
до намаляване на гаранциите на потребителя. В чл.146, ал.1 и 2 ЗЗП,
законодателят изрично въвел нищожността на неравноправна клауза, която според
ал. 2, не била индивидуално уговорена, а изготвена предварително и поради това
потребителят нямал възможност да влияе върху съдържанието й, особено в случаите
на договор при общи условия. Едва ли в случая имало съмнение, че клаузата била
изготвена предварително и потребителят нямал възможност да влияе на
съдържанието и - чл.15, т.15.1.10, който бил озаглавен в договора „Декларации и
потвърждения". Тоест тази клауза от договора била неравноправна, защото
давала възможност на У. да прехвърлел вземанията си по него без съгласието на
потребителя /чл. 143, т. 15 и 18 ЗЗП/. Като такава тя била нищожна по силата на
чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл. 12 ЗПК /отм./. Поради това предявените
обективно съединени искове били допустими, но изцяло неоснователни и недоказани,
и като такива следвало да бъдат отхвърлени. Моли съда да отхвърли исковете
срещу нея, като й присъди сторените по делото разноски.
Тежестта
за доказване на твърдените от страните горепосочени обстоятелства, се
разпределя между тях по делото, както следва: ищецът носи тежестта да докаже по
делото всички горепосочени обстоятелства, твърдени в поправената му искова
молба, тъй като на тях е основал предявените искове, а ответниците носят
тежестта да докажат всички обстоятелства, твърдени в отговорите им, тъй като
пък на тях те са основали възраженията си срещу основателността на тези искове.
На
основание чл. 146, ал. 2 ГПК, съдът указва на ищеца, че не сочи и не е
представил доказателства за следните твърдени от него и подлежащи на доказване
от него спорни факти, а именно, че У. е обявила цялата непогасена част от процесния
кредит за предсрочно изискуема на 27.11.2013 г.; че към договора за този банков
потребителски кредит на физическо лице (по Закона за потребителския кредит) №
453-TR73156661 от 08.12.2008 г. е подписан и посочения в т. 7 от него
погасителен план, който не е представен; че е заплатил на цедента, напълно и в
срок, покупната цена по анекс № 1 към договора за цесия, който анекс също не е
представен; както и че със същата цесия са му цедирани и процесните вземания по
договора за банков потребителски кредит на физическо лице (по Закона за
потребителския кредит) № 453-TR73156661 от 08.12.2008 г., тъй като последният
не е посочен в представеното по делото извлечение от Приложение № 1 към
договора за цесия.
ПРИЕМА
като писмени доказателства по делото следните заверени преписи от: договор за
банков потребителски кредит на физическо лице (по Закона за потребителския
кредит) № 453-TR73156661 от 08.12.2008 г. и Общи условия; договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 08.12.2014 г. между У. и „М." АД; извлечение от
приложение № 1 към договора за продажба и прехвърляне на вземания от 08.12.2014
г.; уведомление за извършено прехвърляне на вземания (цесия) с изх. № BVI00340 до
ответника и известие за доставяне; уведомление за извършено прехвърляне на
вземания (цесия) с изх. № BVI01280 до ответницата и известие за доставяне;
банково удостоверение от 31.01.2018 г.; движения за контракт от 08.12.2008
до 08.12.2014 г.
ДАВА
ВЪЗМОЖНОСТ на ищеца, най-късно в насроченото за разглеждане на делото съдебно
заседание, да заяви по делото дали ще се ползва от оспореното своевременно от
ответника с отговора му - известие за доставяне от 20.01.2015 г., представено с
исковата молба, като указва на ищеца, че ако в дадения срок не заяви това,
същото известие ще бъде изключено на това основание от доказателствата по
делото съгласно чл. 193, ал. 2 ГПК.
ПРИЛАГА към материалите по делото
заповедното ч.гр.д. № 2783 по описа за
НАЗНАЧАВА
по делото съдебно-икономическа експертиза, като за вещо лице определя Г.Д.К.,
което след като се запознае с доказателствата по делото, извърши проверка при
страните, в счетоводството на ищеца и цедента У., и там, където това стане
необходимо, да представи по делото заключение, с което да отговори на всички
поставени към тази експертиза въпроси в поправената искова молба на ищеца от
30.10.2017 г., както и на въпросите: 1). какъв е размера на предоставения и
усвоен от кредитополучателя кредит по договор за банков потребителски кредит на
физическо лице (по Закона за потребителския кредит) № 453-TR73156661 от
08.12.2008 г., на коя дата е предоставен и усвоен, в какъв размер, по коя
сметка, с какъв титуляр; 2). има ли двустранно подписан към този договор
погасител план, съгласно т. 7 от същия договор, при наличие на какъвто план,
вещото лице да представи препис от него със заключението; 3). извършвали ли са
ответниците някакви плащания за погасяването на този кредит, кой от тях, на кои
точно дати и в какви точно размери (поотделно и общо); 4). какви точно
задължения по кредита за главница и лихви по погасителния план, такси, разноски
или други са погасявани с всяко от тези плащания; 4). спирани ли са плащанията
за погасяването на този кредит и на коя точно дата; 5). останали ли са след
това непогасени суми по същия кредит и в какъв размер поотделно за главница,
договорна лихва, лихва за забава, такси и прочие - към датата на спиране на
плащанията, към датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем, към
датата на цесията на 08.12.2014 г., към датата на подаване на заявлението на
15.06.2016 г. по приложеното ч.гр.д. № 2783/2016 г., към датата на подаване в
съда на 07.07.2017 г. по настоящото дело на исковата молба и към датата на
изготвяне на заключението; 6). обявяван ли е и на какво фактическо основание
този кредит за предсрочно изискуем от цедента или от ищеца, с кое точно тяхно
волеизявление и от коя дата; 7). какъв е размера на всяко едно от непогасените
по този кредит вземания за главница, лихви, такси и разноски (поотделно и общо)
към датата на обявяването му за предсрочно изискуем, към датата на подаване на
заявлението в съда за издаване на заповедта в заповедното производство и към
датата на проверката на вещото лице; и 8). какъв е размера, по погасителен
план, на всяка една от дължимите погасителни вноски по главница и лихви,
поотделно и общо, за периода от 15.06.2016 г. до 05.07.2017 г., и платени ли са
те, изцяло или частично, към датата на проверката на вещото лице, кога, от кое
точно лице и останали ли са след това към същата дата някакви неплатени
суми/вноски за главница и лихви за същия период, поотделно и общо, при депозит
в размер на 100 лева, вносим от ищеца по сметка на Старозагорски районен съд в
3-дневен срок от получаване на призовката с препис от настоящото определение и
представяне в същия срок по делото на платежния документ удостоверяващ
внасянето му, като му указва, че ако в дадения срок депозита не бъде внесен в
цялост, експертизата няма да бъде изготвена, а той ще загуби възможността да
поиска назначаването на друга такава по-късно в процеса, освен ако пропускът му
се дължи на особени непредвидени обстоятелства.
ВНАСЯ
делото в открито съдебно заседание и го НАСРОЧВА за 28.03.2018 г. от 10.30
часа, за която дата и час да се призоват страните с препис от настоящото
определение, а на ищеца да се изпрати и препис от отговорите на ответниците с
приложенията към тях. За тази дата да се призове и вещото лице, след внасяне от
ищеца на определения от съда депозит за изготвяне на експертизата.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: