Р
Е Ш Е
Н И Е
гр. Пловдив, 29.04.2024 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН
СЪД, II-ри търговски състав,
в открито заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и четвърта година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕСТОР СПАСОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ БРУСЕВА
МЕДЕНКА НЕДКОВА
при секретаря КРАСИМИРА НЕСТОРОВА КУТРЯНСКА, като разгледа докладваното от
съдия Емилия Брусева въззивно гражданско дело N 800 по описа за 2014 година, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба вх. №56 от 08.04.2014г. от М.и.
***, ЕИК ****** – чрез процесуалния представител на същото адв. К.Р. с адрес: ***
против решение №63 от 25.03.2014 г., постановено по гр. д. N 18/2013 г. по
описа на Окръжен съд - К, в частта,
с която е отхвърлен предявеният от М.и. ***, ЕИК ****** против О.К. ***, ЕИК
***иск с правно основание чл.108 от ЗС във вр. с пар. 5, ал.1 от Закона за
вероизповеданията във вр. с чл.3 ал.2 вр. с чл.2 ал.2 от Закона за възстановяване
на собствеността върху одържавени недвижими имоти за признаване за установено
по отношение на О.К. че М.и. е собственик на следния недвижим имот: част от поземлен
имот с идентификатор ****** по
кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. К, одобрени със Заповед №***.
на ИД на ИА «Г**» - гр. С., с адрес на поземления имот – гр. К, бул. «*», която
част е с площ 1 718.26 кв.м., с трайно предназначение на територията -
урбанизирана, с начин на трайно ползване – спортно игрище, номер по предходен
план: няма, при съседи на целия имот: ПИ **, ПИ **** и ПИ ******, която площ е
придадена от ПИ с идентификатор ***към ПИ с идентификатор ******, заключена
между настоящата кадастрална граница на двата имота и регулационната им граница
според плана на гр. К от 1921г. и за осъждане на О.К. да предаде на ищеца
владението върху този незастроен терен.
Изразява становище за незаконосъобразност на обжалвания
акт и несъгласие с основните правни доводи за отхвърляне на иска – относно
липса на правоприемство между ищеца и някогашната К. М.**, прекратена през
1949г. и липса на идентичност между претендирания имот и имота по нотариален
акт за покупко – продажба от 23.09.1922г. на К. мирови съдия. Позовава се на
допуснати процесуални нарушения, свързани с недопускане на свидетелски
показания и на допълнителни задачи към съдебно – техническата експертиза, което
е препятствало възможността да бъде доказано, че отнетия без законово основание
имот, съществува до размерите, в които е бил отнет и понастоящем попада в
рамките на два поземлени имота.
Моли съда да постанови решение, с което да отмени
обжалваното решение и по същество да постанови друго, с което да уважи предявеният
иск за собственост по отношение на частта от ПИ ****** с площ 1 718.26
кв.м.
В защитата по същество на спора искът зае ревандикация се
поддържа до част от посочения имот с площ 1 011 кв.м.
Въззиваемата страна О.К. ***, ЕИК ***не изразява
становище по жалбата.
След преценка на събраните по делото доказателства, съдът
намира за установено следното:
Иск с правно основание чл.108 от ЗС във вр. с пар. 5,
ал.1 от Закона за вероизповеданията във вр. с чл.3 ал.2 вр. с чл.2 ал.2 от
Закона за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти.
Предявен от М.и. ***, ЕИК ****** – чрез процесуалния
представител на същото адв. К.Р. против О.К. ***, ЕИК ***. Ищецът твърди, че съгласно уставите на М.и. – и този от 1919г., и този
от 1945г., така и по-късните такива най-малката организационна единица на
изповеданието е била местната мюсюлманска верска общност /община/, чийто орган
се явява мюсюлманското настоятелство. Посочва, че М. в. община е притежавала и
стопанисвала джамиите и другите имоти на същата, включително училищата на тази в.
общност. Посочва също, че М.И.не е преставало да съществува като юридическо
лице. Поради това до влизане в сила на Закона за вероизповеданията –
01.01.2003г., неговите местни поделения – м.н. се явяват правоприемници на
съответните м. в. о., включително и по отношение на притежаваните от тях права
на собственост върху недвижими имоти. Съгласно пар.2 ал.4 от ЗВ ако след
влизане в сила на закона не последва пререгистрация на съответното М.** в
компетентния Окръжен съд, съществуващото до този момент настоятелство, губи
своя статут на юридическо лице. Счита, че в този случай негов правоприемник се
явява самото изповедание. Посочва, че М.И.е едно от законно регистрираните в
страната вероизповедания. То се явява правоприемник на М. в. община,
съществувала на територията на * със статут на ЮЛ. Позовава се на издаденото на
основание пар.4 ал.1 от ПЗР на ЗВ удостоверение на Дирекция „В.“ при
Министерски съвет на Република Б относно наличието на такова правоприемство.
Твърди, че съгласно цитираното удостоверение М.И.е правоприемник на всички м. в.
о., включително и на тази, съществувала на територията на К със статут на ЮЛ.
Поради правоприемството, счита, че се явява собственик на недвижимите имоти,
притежавани от някогашната М.**, съществувала на територията на гр. К. Твърди,
че именно М. в. община, съществувала на
територията на гр. К е придобила правото на собственост върху имота, част от
който се претендира с предявения ревандикационен иск. Посочва, че това е
осъществено чрез договор за покупко – продажба на недвижим имот, сключен на
23.09.1922г., обективиран в н.а. **. по сигнатурата на К. мирови съдия. С този
договор М. в. община, съществувала на територията на гр. К е придобила една
нива в К.землище, състоящата се от 11 дюлюма и 2 лехи, т.е. площта и по нотариален
акт възлизала на 11 200 кв.м. /тъй като съгласно Закон за мерките и
теглилките от 1882г. един дюнюм /дюлюм/ е равен на 1 000 кв.м., а една
леха – на 1 ар или на 100 кв.м./.
Твърди, че действителната площ на имота била по-голяма, а
именно 18 400 кв.м. Твърди, че в периода 1923г. – 1928г. е построена
сграда на медресето /духовно училище/. То представлявало триетажна масивна
сграда с подземие със застроена площ 944.90 кв.м. Твърди, че до 1949г. тази
сграда била използвана и като училище и училищно общежитие, така и за
настаняване на войскови части и тютюневи търговци. В двора е имало лозе, също
отдавано под наем.
Твърди, че през 1950г. както сградата на училището, така
и дворното място, били завзети от държавата без правно основание и без на съответната
в. община или на и. да е заплатено обезщетение. Бил съставен АКТ № **. за
завзет държавен имот, бивша собственост на т. народно училище. Твърди, че след
завземането му дворното място е разделено на два самостоятелни имота, а между
тях е планирана улица – тупик. Твърди, че теренът, в който е построена сградата
на м. по кадастралната карта и кадастралните
регистри на гр. К, одобрени със Заповед №***г. на ИД на ИА «Г**» - гр. С. представлява
имот с идентификатор ***с площ 10 709.57 кв.м., а сградата в него с
идентификатор **със застроена площ 944.90 кв.м. Твърди, че другата част от
имота, придобит от М. в. община,
съществувала на територията на гр. К и завзет без основание от държавата по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. К,
одобрени със Заповед №**г. на ИД на ИА «Г**» - гр. С. е ПИ с идентификатор ******
и представлява празен терен с функция «За Л.Т.» с площ от около 8 100
кв.м., при съседи: ПИ **, ПИ ****, ПИ ******, ПИ **и ПИ ****. Твърди, че този
имот се владее без основание от ответника О.К. тъй като са настъпили
предпоставките на пар.5 ал.1 и 2 от ПЗР на ЗВ във връзка със Закона за
възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти.
Във въззивното производство претенцията се поддържа за част от поземлен имот с идентификатор ****** по кадастралната карта и
кадастралните регистри на гр. К, която част е с площ 1 718.26 кв.м., с
трайно предназначение на територията - урбанизирана, с начин на трайно ползване
– спортно игрище, номер по предходен план: няма, при съседи на целия имот: ПИ
**, ПИ **** и ПИ ******, която площ е придадена от ПИ с идентификатор ***към ПИ
с идентификатор ******, заключена между настоящата кадастрална граница на двата
имота и регулационната им граница според плана на гр. К от 1921г.
С писмен отговор от 19.04.2013г. О.К. изразява становище
както за неоснователност на предявения иск.Оспорва активната легитимация на
ищеца относно твърдяното правоприемство, както и наличието на реституционните
предпоставки по ЗВСОНИ във връзка с пар.5 ал.1 и 2 от ПЗР на ЗВ. Твърди, че имотът,
по отношение на който са заявени претенции за собственост от М.и. реално
съществува, но не в границите и размерите с имота, който е принадлежал на М. в.
община, съществувала на територията на гр. К. Твърди, че С.П. „А.“, находяща се
в гр. К, представлява застроено УПИ ** по ПУП на гр. К, отреден за „Л.Т.“ с
площ 7450 кв.м., ведно с изграденото в него масивен подиум на един етаж от 45
кв.м., два броя съблекални с площ 70 кв.м. и два броя санитарни помещения с
площ 30 кв.м. Твърди, че поземлените имоти, от които е съставен този имот са
били държавна собственост като по силата на законовото правоприемство на пар.42
от ПЗР на ЗМСМА са станали общинска собственост. Твърди, че за имота е съставен
Акт за публична общинска собственост № **. Твърди, че завзетите и отчуждени
имоти не са били собственост на К.та в. община, а единствено на частни лица.
По допустимостта на предявения иск:
От страна на ответната О.К. с отговора на исковата молба
е направено възражение за липса на активна процесуално-правна легитимация на
ищеца, поради това, че липсва твърдяното правоприемство между ищеца и М. в.
община, съществувала на територията на К със статут на ЮЛ. Ответникът счита, че
правоприемство между М.И.и съществувалите до 1949г. религиозни,
религиознопросветни и социално-благотворителни юридически лица се установява
само и единствено по исков ред по пар.4,ал.2 от ПЗР на Закона за
вероизповеданията /ЗВ/. Настоящата инстанция намира, че въпросът за това
правоприемство не касае процесуалната, а материалноправната легитимация на ищеца,
тъй като е по съществото на спора във връзка с придобиването на правото на
собственост на наведеното основание, а не по допустимостта, обусловена от
съществуването на правото на иск в полза на определено лице. Процесуалната
легитимация съставлява принадлежността на правото на иск и процесуално
легитимирана страна е процесуално правоспособното лице, на което законът е
признал правосубектност и което претендира да е носител на защитаваното
посредством предявения иск материално право, като предявяването на чужди права
е изключение, допустимо само в предвидените от закон случаи, съгласно
чл.26,ал.2 от ГПК. За процесуалната легитимация съдът следи служебно, тъй като
тя е абсолютна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск.
При проверката на процесуалната правоспособност съдът не изхожда от твърдението
на ищеца, а от обективното съществуване на правното му качество. Ищецът М.и. е
регистрирана с решение от 18.02.2003г. по ф.дело №1659/2003г. на СГС, според
представеното с исковата молба удостоверение, религиозна институция, поради
което и съгласно чл.14 и сл. от Закона за вероизповеданията има статут на
юридическо лице, което като такова и съгласно чл.27,ал.1 от ГПК и чл.131 от ЗЛС
притежава процесуална правоспособност. При проверката дали искът е предявен от
надлежна страна съдът изхожда от правното твърдение на ищеца в исковата молба
относно носителя на спорното материално право. В случая ищецът М.и. твърди да е
носител на правото на собственост върху процесния имот по реституция като
правоприемник на някогашната К. М **. Дали такова правоприемство е налице е
въпрос по същество относно действителната принадлежност на защитаваното
материално право.
По оплакванията за
незаконосъобразност на съдебния акт:
Правоприемството подлежи на установяване в исково, а
не охранително производство по см. на
пар.4 ал.2 от ПЗР на ЗВ. Поради неспазването на този процесуален ред
постановеното Решение от 04.06.2013г. по ф.дело №1659/2003г. на СГС, с което в
рамките на едностранно охранително производство е признато за установено, че М.и.
е правоприемник на посочени религиозни, религиозно-просветни и
социално-благотворителни юридически лица, съществували в периода до 1949г.,
сред които и М.** /М**/ гр.Карлово, е обезсилено с Решение №966 от
12.05.2015г., поправено с Решение №1028 от 19.05.2015г. и с Решение №1190 от
05.06.2015г., постановени по ф.дело №964/2014г. на Софийски апелативен съд, чието
касационно обжалване не е допуснато с Определение №74 от 28.01.2016г. по т.дело
№2451/2015г. на ВКС. М.и. е предявило по исков ред претенцията си за
правоприемство по пар.4 от ПЗР на ЗВ, за което е образувано т.дело №1802/2010г.
по описа на СГС. Производството е прекратено спрямо всички ответници, като
спрямо последния – О***, исковата молба е върната с влязло в сила на
02.10.2020г. разпореждане от 11.12.2019г., а с влязло в сила на 02.06.2022г.
Определение №260808 от 08.02.2021г. е прекратено производството и по предявения
от главно встъпилото лице М.**Ииск по пар.4, ал.2 от ПЗР на ЗВ, по който начин
е приключило производството по това дело. Настоящото е било спряно до
приключване на производството по двете дела, явяващо се специално, съгласно
пар.4 от ПЗР на ЗВ, за установяване на посоченото правоприемство при спор
относно него между регистрирани вероизповедания и преюдициално за настоящия
спор. Производството по тези дела обаче, не е приключило с влязло в сила
решение, подлежащо на вписване в регистъра по чл.18 от ЗВ, което е задължително
за всички. При това положение правоприемството не е установено по специалния
ред с решение с обвързваща за всички сила, поради което няма пречка то да бъде
установявано на общо основание като пораждащ претендираното от ищеца право на
собственост факт в рамките на настоящото производство.
С първата след Освобождението през 1878г. на Б
Конституция на Българското княжество, приета на 16.04.1879г., е предвидено /чл.42/
църковните работи на християните от неправославното изповедание и на
друговерците да се управляват от техните духовни власти, но под върховния
надзор на надлежния министър, според законите, които ще се издадат за този
предмет. Първият в това отношение устройствен акт са Привременните правила за
духовното управление на християните, на мюсюлманите и на евреите, утвърдени с
Указ №321/02.07.1880г. на княз Александър I, обнародван в ДВ, бр.56 от 09.07.1880г. Според чл.27 от тези
Привременни правила всички къщи, на които жителите ходят на джамията, се считат
за енория на тая джамия, като за управлението на приходите и разходите на всяка
една джамия, в която се свещенодействува, има настоятелство, състоящо се от 3
до 5 члена, набрани от мюсюлманите от енорията на джамията, съгласно чл.25, а
приходите на джамията се формират от завещаните й вакъфи и от приходите от
извършваните свещенодействия и определените от настоятелството на джамията
такси, според чл.30. По този начин е предвидено духовното управление на
мюсюлманите по места да се осъществява чрез джамиите като самостоятелни
структурни единици със собствено имущество и управителен орган –
настоятелството. Следващи по време са утвърдените с Указ №65/15.09.1895г. на
княз Фердинанд и обнародвани в ДВ, бр.210/26.09.1895г. Временни правила за
духовното управление на мюсюлманите, осъществявано, според чл.1, от главен
мюфтия, окръжни мюфтии и мюфтийски наместници като централни ръководни органи,
а по места от настоятелства към всяка община, осъществяващи управлението на
джамиите, медресетата и други мюсюлмански богоугодни и благотворителни
заведения, съгласно чл.14, и приходите от тях, както и разпореждането с
джамийски имоти след предварително разрешение от Министерството на външните
работи и изповеданията, според чл.22, по който начин им е призната
самостоятелност като местни поделения на изповеданието.
С Указ №12/23.05.1919г. на цар Борис III, обнародван в ДВ, бр.65/26.06.1919г.
е утвърден Устав за духовното устройство и управление ***. С пар.4 е
предвидено, че във вероизповедно-административно и съдебно отношение
мюсюлманите се управляват от главно мюфтийство, мюфтийства, мюфтийски
наместничества и духовни съдилища. М. в. община по пар.7 като местно поделение
на изповеданието е била със статут на юридическо лице с право да притежава за
джамиите и училищата си движими и недвижими имоти и да приема дарения и
завещания в тяхна полза, съгласно пар.8. Управителен и представителен орган на в.та
община е било настоятелството по пар.11. В неговите правомощия на такъв е било
предоставено управлението и на всички общински вакъфи по силата на пар.168.
Според тази разпоредба, вакъфите, които до този момент са се управлявали от мютевелии,
се отнемат от ръцете на последните и се управляват от настоятелствата, които им
заплащат възнаграждение, а на мютевелиите се предоставя само правото на
обикновен надзор върху тези вакъфи, като споровете по управлението им се
решават от Министерството на външните работи и на изповеданията, и всяко
прехвърляне на частен или мютевелийски вакъф върху настоятелството на М. в.
община става в присъствието на един специален делегат на посоченото
министерство, според пар.169, а в 6-месечен срок след влизане в сила на устава
главният мюфтия е длъжен да представи в министерството подробен списък за
всички вакъфски имоти, съобразно пар.175.
С Устав за духовното устройство и управление *** от
1945г. по идентичен начин е утвърдено централното ръководство на мюсюлманското
вероизповедание и статута на местните поделения – мюсюлманските вероизповедни
общини, като юридически лица, съгласно пар.7 и 8, чиито управителни органи са
настоятелствата, според пар.11. С Устав на М.И.в НРБ от 1975г. като местни
структури на М.И.са предвидени мюсюлмански настоятелства по чл.27 и сл., чиито
права и задължения включват грижата за молитвените домове и за управлението и
стопанисването на другите имоти на изповеданието в района, съобразно чл.36.
С Устав за духовното устройство и управление на м. в
Република Б от 1992г. на мюсюлманските настоятелства като местни поделения на м.
в. изрично с разпоредбата на чл.7 е придаден статут на юридически лица.
С Устав на М.И.в Република Б от 1994г. статут на
юридически лица е придаден на М. джамийска общност след регистрацията й в
съответната държавна администрация, съгласно чл.18, като неин колективен
ръководен орган е мюсюлманското джамийско настоятелство, според чл.24.
Специален статут на юридическо лице е придаден на джамията като място и сграда
за извършване на религиозно-обредна дейност съгласно изискванията на Шериата,
която се представлява от мюсюлманското джамийско настоятелство и може да
придобива недвижими имоти и да се разпорежда с тях, като имуществото й включва
сградата на джамията, мястото, на което е построена, принадлежностите, както и
числящите се към нея други вакъфски имоти – училища, болници и благотворителни
домове, съгласно чл.34 и чл.37.
С измененията от 1996г. на мюсюлманското джамийско
настоятелство като изборен ръководен орган на М. в. общност е придаден статут
на юридическо лице по силата на чл.24, като джамията запазва това си правно
качество. Според Уставът от 1997г., организационната структура на М.И.включва
Общо събрание на мюсюлманите по места, чийто изборен ръководен орган –
мюсюлманското настоятелство, е юридическо лице /чл.14 и чл.19/, като то
стопанисва и управлява поверените му вакъфски имоти /чл.99/, които са
собственост на М.И./чл.96/.
С Уставът от 2005г. на местните структури и органи на М.И.не
е придаден статут на юридически лица. Съгласно Уставът от 2011г., М.И.е
юридическо лице с наименование „М.и.“, регистрирано с решение по ф.дело
№1659/2003г. на СГС /чл.7 и чл.8/ със съответните ръководни и контролни органи
на национално и регионално /местно/ ниво, както и съвещателни органи, за които
не е предвидено да имат качеството на юридически лица.
Съгласно чл.6 от Закона за изповеданията /обн., ДВ, бр.48
от 01.03.1949г., отм., ДВ, бр.120 от 29.12.2002г./, от момента на утвърждаване
на устава на изповеданието то добива качеството на юридическа личност, каквото
от този момент добиват и местните поделения на изповеданието, предвидени в
устава, като те подлежат на регистрация при местните народни съвети по смисъла
на чл.16 и запазват статута си, според пар.2,ал.1 и ал.4 от ПЗР на действащия
Закон за вероизповеданията /Обн., ДВ, бр.120 от 29.12.2002г./, въвеждащ режим
на съдебна регистрация по чл.14 и сл. за нововъзникналите юридически лица. С
оглед на тази разпоредба може да бъде направен извод, че М.И.в нито един момент
не е прекратявало съществуването си на правен субект, като през отделните
периоди такова правно качество на юридически лица е било придавано и на
съответните негови местни поделения, с прекратяването на които техните права и
задължения са преминавали в патримониума на изповеданието, към което структурно
и организационно са принадлежали, чийто последно утвърден устав от 2011г. не
предвижда самостоятелен статут на юридически лица на неговите местни формирования
и органи, при което то понастоящем е правоприемник на всички съществували като
персонифицирани образувания негови поделения.
Ето защо доводите, изложени от първоинстанционния съд в
обжалвания акт относно липса на правоприемство между ищеца и някогашната К. М В
О, не могат да бъдат споделени.
С исковата молба ищецът е представил договор за покупко –
продажба на недвижим имот, сключен на ***., обективиран в н.а. **. по сигнатурата
на К.я мирови съдия /стр.146 от делото на ОС/. С този договор М. в. община,
съществувала на територията на гр. К е придобила една нива в К.землище,
състоящата се от 11 дюлюма и 2 лехи. Съгласно Закон за мерките и теглилките от
1882г. един дюнюм /дюлюм/ е равен на 1 000 кв.м., а една леха – на 1 ар
или на 100 кв.м./. Това означава, че площта и по нотариален акт възлиза на
11 200 кв.м. Нивата е при граници: от изток – **, от запад – градината на Х.Х.и
къщата на фабриканта М., на север – път на А. и на юг – шосето.
С отговора на исковата молба ответникът не оспорва
правата по този нотариален акт. Той, с оглед обвързващата му доказателствена
сила, легитимира К. М ** като собственик на имота към 1922г. Не се твърди от
ответника признатото с нотариалния акт право на собственост да се е погасило
или да е било прехвърлено или придобито от другиго след издаването му и до
твърдяното от ищеца негово отнемане.
Не се спори, че в този имот в периода 1923г. – 1928г. е
построена сграда на медресето /духовно училище/. До 1949г. тази сграда била
използвана и като училище и училищно общежитие, така и за настаняване на
войскови части и тютюневи търговци. Това се установява от представените с
исковата молба писмени доказателства – писма, протоколи и описи. В двора е
имало лозе, също отдавано под наем.
Не се спори и относно обстоятелството, че до 1949-1950г. построената
сграда е функционирала като турско училище. Това се установява и от показанията
на разпитаната по делегация Ф.М., която твърди, че е била ученичка там до
1950г. С оглед на това следва да се приеме, че фактическата власт върху имота –
сградата на училището и дворното място до 1950г. е била упражнявана от нейния
собственик К. М **, след което в резултат на промяната на политическата власт е
била отнета от Държавата.
Въз основа на гореизложеното може да се приеме, че ищецът
М.и. е правоприемник на К. М **, включително досежно притежаваното от нея
имущество, от която в периода от 09.09.1944г. до 1989г. е бил отнет имота, по
смисъла на пар.5,ал.1 и ал.2 от ПЗР на Закона за вероизповеданията във връзка с
чл.2,ал.2 от ЗВСОНИ.
Съгласно разпоредбата на чл.2,ал.2 от ЗВСОНИ, създадена с
пар.1,ал.2 от ПЗР на ЗОСОИ /ДВ, бр.107 от 18.11.1997г./, към която препраща
пар.5,ал.1 и ал.2 от ПЗР на Закона за вероизповеданията, да е предвидено
допълнително реституционно основание за отнетите без законово основание или
отчуждени не по установения законов ред от държавата, общините и от народните
съвети в периода от 09.09.1944г. до 1989г. имоти, при което реституцията
настъпва по право, като, според чл.2,ал.3 от ЗВСОНИ, тази хипотеза е
осъществена, когато имотът съществува реално до размера, в който е бил
незаконно отнет или отчужден не по установения законов ред, а в случая да е
установено спорният имот да съществува в същия вид, в който е бил отнет.
Предпоставка за реституцията по пар.5,ал.1 от ПЗР на ЗВ
във връзка с чл.2,ал.3 от ЗВСОНИ е и отнетият имот да съществува реално до
размера, в който е бил отчужден, доколкото законодателят придава правно
действие на фактическото отнемане на имота и го приравнява по последици на
отнемане на собствеността, с оглед на което се отчитат и настъпилите след
отнемането му промени в него.
Ищецът твърди, че придобития с договор за покупко –
продажба на недвижим имот, сключен на 23.09.1922г., обективиран в н.а. **. по
сигнатурата на К. мирови съдия, имот всъщност е с по-голяма площ от посочената
в акта 11200 кв.м. Твърди, че общата площ е била 18 400 кв.м. В тази
връзка е представено извлечение от данъчна книга 1935г. – 1940г. относно имоти,
подлежащи на поземлен данък /стр.144 от делото на ОС/ и Списък на вакъфските
имоти, притежание на К. М ** /стр.145 от делото на ОС/. От тези два документа
извод относно площта на имота не може да бъде направен. Касае се за изходящи от
самия ищец данни относно тази площта, респ. изходящи от неговия праводател.
Ищецът следва да установи, че претендираната за
ревандикация част от поземлен имот с
идентификатор ****** по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. К,
одобрени със Заповед №**г. на ИД на ИА «Г**» - гр. С., с адрес на поземления
имот – гр. К, бул. «*», която част е с
площ 1 718.26 кв.м., при съседи на целия имот: ПИ **, ПИ **** и ПИ ******,
която площ се твърди да е придадена от ПИ с идентификатор ***към ПИ с
идентификатор ******, заключена между настоящата кадастрална граница на двата
имота и регулационната им граница според плана на гр. К от 1921г., е част от имота, придобит с н.а. **. по сигнатурата на К. мирови съдия.
От заключението на вещото лице инж. С.С. *** съдебно –
техническа експертиза се установява, че плана на гр. К за 1921г. процесния имот
попада в парцели **в квартали **. Няма запазен разписен лист и не е ясно на
кого са записани същите. По плана на гр. К от 1956г. процесния имот попада в
кв.**, в парцел „За т. единно училище“ и обхваща части от следните имоти: пл. №**
– записан на Т.Т./задраскано и записано Държавно – С.П./, пл. №** – записан на
Г***, пл. №** – записан на В.Ш./задраскано и записано – Г** – за С.П./, пл. №**–
записан на И.Г./ задраскано и записано – Г** – за С.П./, пл. №** – записан на К.М.
/ задраскано и записано – Г** – за С.П./, пл. №** – записан на Ж. К. По плана
на гр. К от 1980г., действащ и понастоящем, процесния имот е с пл. №**, за
който е отреден УПИ **. Поземлен имот с площ 700 кв.м. с пл. №**, кв.*по плана
на 1956г., попадащ в УПИ **по действащия план, се е водил на Ж. К. Част от него
попада в сегашния булевард „*“, а другата част – в УПИ ** „За Л.Т.“. Поземлен
имот, съставляващ парцел *, кв.** по плана за 1921г. обхваща части от имоти с пл. № **по
плана от 1956г. Поземлен имот пл. № **по плана от 1956г., попадащ в УПИ **по
действащия план, записан по разписен лист на К.М., задраскано и записано – Г**
– за С.П.. Тези имоти не съществуват към настоящия момент и не са отразени в
действащия план и кадастрална карта.
По плана на гр. К за 1921г. няма отреден парцел „За С.П.“.
Не са запазени преписките за изменение на този план и в съществуващото негово
копие не са нанесени поправки. Независимо от това изменение на плана и
отреждането не може да не е имало, тъй като през 1956г. са извършвани
отчуждавания на частни имоти за изграждане на С.П..
От допълнителното заключение на вещото лице инж. С.С. се
установява, че процесния имот е с идентификатор ****** по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. К,
одобрени със Заповед №**. на ИД на ИА «Г*» - гр. С.. Този имот, заедно с имот с
идентификатор **** образуват урегулиран поземлен имот *, кв.** по действащия ПУП на гр. К. За УПИ ** е съставен
Акт за публична общинска собственост № **., вписан в СВ при РС – К под № **от
05.09.2006г., партида **, акт*, том*,
дело *
Според експертизата регулацията за парцел **по
плана от 1921г. не е приложена, с оглед наличието на нови имоти по плана от
1956г., които заемат части от него и които са били отчуждавани за изграждането
на „С.П.“. В тази връзка са определяни обезщетения на собствениците на
отчуждените имоти, включително и за имот пл. №**, който почти съвпада с имоти
пл. №* и * по плана за 1921г., за които е отреден парцел *, кв.**. Изразът
„почти“ е употребен, поради използваната различна координатна система по плана
за 1921г. и този от 1956г. В съдебно заседание на 25.02.2014г. при приемане на
заключението вещото лице уточнява, че по плана за 1921г. имотът е сложен като
се очертани и откосите на съществуващото място и то е като котловина. Касае се
за място, което е много стръмно нагоре. Там в момента се намират седалките на
спортната площадка.
От страна на ответната О.К. е представена отчуждителната
преписка по отчуждаване на частни имоти за изграждане на „С.П.“. Видно от
представените заповеди на Областен управител - К – имоти пл. № **, кв.*, по
плана от **., попадащ в УПИ **по сега действащия план, поземлен имот,
съставляващ парцел *, кв.** по плана за 1921г. и поземлен имот пл. № **по плана от
1956г., попадащ в УПИ **по действащия план са отписани от актовите книги за
държавна собственост и са предадени на О.К. При отчуждаване на посочените имоти
за изграждане на С.П. са били съставени Акт за държавна собственост № **., Акт
за държавна собственост № **. и Акт за държавна собственост № **., приложени по
делото.
От ответника е представен и Акт № **. за публична
общинска собственост относно следния имот: С.П. „А.“, находяща се в гр. К,
представлява застроено УПИ ** по ПУП на гр. К, отреден за „Л.Т.“ с площ 7450
кв.м., ведно с изграденото в него масивен подиум на един етаж от 45 кв.м., два
броя съблекални с площ 70 кв.м. и два броя санитарни помещения с площ 30 кв.м.,
при граници на имота: североизток: улица, югоизток: улица, югозапад: УПИ *,
бул. „*“, северозапад: УПИ **, улица и УПИ *-музей.
Със Заповед №230/25.03.2005г. на Кмета на О.К. е одобрено
изменение на ПУП-ПР на УПИ * – отреден за Л.Т. в кв. * по плана на гр. К като
се променят границите на УПИ **, * – за Л.Т. и VII- ** за
озеленяване.
От заключението на вещото лице инж. С.С. по допуснатата
от въззивния съд съдебно – техническа експертиза се установява, че площта, с
която парцел * в кв.** по плана на гр. К от 1921г. участва в ПИ с идентификатор
****** по кадастралната карта и кадастралните регистри на града е 1011 кв.м. На
комбинираната скица – Приложение №1 към заключението тя е означена с букви **.
По действащия регулационен план на К фигурата, означена с букви **, попада в
УПИ *, кв. *, отредено „за Л.Т.“. В
случай че бъде допуснат и одобрен ПУП е възможно формирането на самостоятелен
парцел.
Изводите, които могат да бъдат направени от така
посочените доказателства са следните: По плана на гр. К за 1921г. процесния
имот с идентификатор ****** по кадастралната карта и кадастралните регистри на К
попада в парцели **в квартали **. Не може да се установи обаче, че
регулационните граници на парцел ** в кв.** по плана на гр. К от 1921г.
съвпадат с границите на придобития имот с н.а. **. по сигнатурата на К.я мирови
съдия. Според посочения нотариален акт границите на придобитата нива от запад
са къща и градина, които по плана не се установяват. Регулационния план е
одобрен от 1921г., а процесната сделка е от 1922г. В цитирания нотариален акт
имотът не е описан като парцел *, а като нива. Това не позволява да се установи
идентичността между двата имота. Няма и данни регулацията на плана от 1921г.,
засягаща и посочените парцели да е приложена. Одобрения през 1956г.
регулационен план стъпва на други имотни граници. Затова и не може да се
установи, че площта, с която парцел * в кв.** по плана на гр. К от 1921г.
участва в ПИ с идентификатор ****** по кадастралната карта и кадастралните
регистри на град, означена с букви ** по комбинираната скица – Приложение №1
към заключението на вещото лице С. е част от имота, придобит от праводателя на
ищеца имот с н.а. **. по сигнатурата на К.я мирови съдия.
От показанията на свидетелката Ф.М. също не се установяват
твърдените от ищеца обстоятелства. Тя твърди, че границата на имота и през
1945г. – 1950г. е стигала до
спортната площадка. Следователно не може да се направи извод, че някаква част
от имота на праводателя на ищеца е придадена към имота, върху който е изградена
спортната площадка.
Не се установява претендираната за ревандикация част
от поземлен имот с идентификатор ****** по
кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. К, одобрени със Заповед №**.
на ИД на ИА «Г**» - гр. С., с адрес на поземления имот – гр. К, бул. «*», която
част се твърди да е площ 1 718.26 кв.м.,
при съседи на целия имот: ПИ **, ПИ **** и ПИ ******, която площ се твърди да е
придадена от ПИ с идентификатор ***към ПИ с идентификатор ******, заключена
между настоящата кадастрална граница на двата имота и регулационната им граница
според плана на гр. К от 1921г., да е
част от имота, придобит с н.а. **. по
сигнатурата на К.я мирови съдия.
Горното води до извод за неоснователност на предявения
ревандикационен иск за посочената част от имот.
Дори и условно да се приеме, че съществува идентичност в
имотите, то не може да се приеме, че имотът съществува реално до размерите, в
които е отчужден. С Тълкувателно решение №1 от 17.05.1995г. по тълк.дело
№3/1994г. на ОСГК на ВКС е прието, че не се възстановява правото на собственост
по отношение на отчужден незастроен имот, който след одържавяването му е застроен,
освен върху останалата незастроена част, ако тя може да се обособи като
самостоятелен обект на собственост. Когато след промяната на предназначението
му върху отчуждения имот обаче са осъществени благоустройствени мероприятия,
неговото предназначение е дотолкова съществено променено фактически, че той
вече не съществува реално до размерите, в които е отчужден. Предвид обстоятелството,
че в УПИ ** по ПУП на гр. К, отреден за „Л.Т.“ с площ 7450 кв.м., е изградена С.П.
с трибуни, който обект се използва и за културни цели и функционира и като Л.Т.,
то мероприятието, за което е отреден се явява реализирано. Площта, с която
парцел * в кв.** по плана на гр. К от 1921г. участва в ПИ с идентификатор ******
по кадастралната карта и кадастралните регистри на град, означена с букви ** по
комбинираната скица – Приложение №1 към заключението на вещото лице С., т.е.
площта, която се претендира, са разположени част от трибуните на реализираната С.П..
Това е видно и от комбинираните скици към заключението на вещото лице С.. Ето
защо не може да се приеме, че той съществува реално до размерите, в които е
отчужден. Освен това, по тълкувателен път, с оглед разпоредбата на чл.2,ал.1 от
ЗОСОИ, според която собствениците или правоприемниците на собственици на имоти,
одържавени по законите и начините в чл.1 и 2 от ЗВСОНИ, но които не могат да
бъдат върнати реално, защото са станали публична собственост на държавата или
на общините, имат право на съответен по вид обезщетение, се извежда, че
характерът на имота като публична държавна или общинска собственост е пречка за
възстановяване на собствеността по реда на ЗВСОНИ, тъй като, поради настъпилата
правна промяна в статута на обектите, той вече не съществува реално до
размерите, в които е отчужден. Това е така, с оглед и на даденото с Решение №19
от 21.12.1993г. по к.дело №11/1993г. на Конституционния съд на Република Б
тълкуване на разпоредбата на чл.17,ал.2 от Конституцията, според което
гражданите и юридическите лица не могат да бъдат субекти на публична
собственост, а само на частна, като публична собственост имат само субектите,
които са носители на властнически правомощия – държавата и общините. В т.9 от
Решение №4 от 11.03.1998г. по к.дело №16/97г. на Конституционния съд на
Република Б, която касае именно реституцията по ЗВСОНИ на публична собственост,
е прието, че реституцията преструктурира държавната и общинската собственост в
собственост на физически и юридически лица, но само в рамките и обхвата на
частната собственост, като не засяга публичната, защото тя обслужва определени
конституционни интереси и е защитена от Конституцията. Това тълкуване е
намерило законодателен израз посредством приетите с пар.14 и пар.15 от ПЗР на
ЗИДЗУТ /ДВ, бр.17 от 06.03.2009г./ идентични разпоредби на чл.7,ал.4 от ЗДС и
ЗОбС, според които собствеността върху имоти - публична държавна и общинска
собственост, не се възстановява. Режимът на обектите на държавната и общинската
собственост се определя със закон по силата на чл.17,ал.4 от Конституцията на
Република Б. Това налага съобразяване на нормативната база относно статута на
процесния имот към датата на влизане в сила на Закона за вероизповеданията
/02.01.2003г./, тъй като от този момент, съгласно пар.5,ал.2 от ПЗР на ЗВ,
настъпва по силата на закона реституцията в полза на вероизповеданието при
наличие на предпоставките за такава. По силата на пар.7,ал.1, т.6 от ЗМСМА /ДВ,
бр.49 от 30.05.1995г./в собственост на общините преминават държавни недвижими
имоти, сред които обектите на общинската инфраструктура с местно значение,
предназначени за образователно и културно обслужване на местното население.
Нормите на чл.3, ал.2,т.1 и т.2 /в първоначалната им редакция/ от ЗОбС
предвиждат, че са публична общинска собственост имотите, предназначени за
изпълнение на функциите на органите на местното самоуправление и местната
администрация, и имотите, предназначени за трайно задоволяване на обществени
потребности от местно значение. С оглед
на това и предвид установеното отреждане на процесния имот за С.П. и Л.Т.,
което мероприятие е и реализирано, то от влизане в сила на 01.06.1996г. на
ЗОбС, с който е определен режимът на обектите – общинска собственост,
процесният поземлен имот е със статут на публична общинска собственост. На
настъпилото по силата на закона основание е издаден и цитирания Акт № **. за
публична общинска собственост относно следния имот: С.П. „А.“, находяща се в
гр. К, представлява застроено УПИ ** по ПУП на гр. К, отреден за „Л.Т.“ с площ
7450 кв.м., ведно с изграденото в него масивен подиум на един етаж от 45 кв.м.,
два броя съблекални с площ 70 кв.м. и два броя санитарни помещения с площ 30
кв.м., при граници на имота: североизток: улица, югоизток: улица, югозапад: УПИ
*, бул. „*“, северозапад: УПИ **, улица и УПИ *-музей.
Горното води до извод за неоснователност на предявения
иск, поради което същият подлежи на отхвърляне.
До същите правни изводи като
краен резултат, макар и частично с други мотиви, е достигнал и
първоинстанционния съд, поради което решението в обжалваната му част следва да
бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Мотивиран
от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение №63 от 25.03.2014 г., постановено по гр. д. N 18/2013 г. по описа на
Окръжен съд - К, в частта, с която е
отхвърлен предявеният от М.и. ***, ЕИК ****** против О.К. ***, ЕИК ***иск с
правно основание чл.108 от ЗС във вр. с пар. 5, ал.1 от Закона за
вероизповеданията във вр. с чл.3 ал.2 вр. с чл.2 ал.2 от Закона за
възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти за признаване
за установено по отношение на О.К. че М.и. е собственик на следния недвижим
имот: част от поземлен имот с идентификатор ****** по
кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. К, одобрени със Заповед №***.
на ИД на ИА «Г**» - гр. С., с адрес на поземления имот – гр. К, бул. «*», която
част е с площ 1 718.26 кв.м., с трайно предназначение на територията -
урбанизирана, с начин на трайно ползване – спортно игрище, номер по предходен
план: няма, при съседи на целия имот: ПИ **, ПИ **** и ПИ ******, която площ е
придадена от ПИ с идентификатор ***към ПИ с идентификатор ******, заключена
между настоящата кадастрална граница на двата имота и регулационната им граница
според плана на гр. К от 1921г. и за осъждане на О.К. да предаде на ищеца
владението върху този незастроен терен.
В останалата част решението не е обжалвано и е влязло в
сила.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен
срок от връчването му на страните пред Върховния касационен съд, при наличие на
предпоставките по чл.280 от ГПК.
Препис от решението да се връчи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: