Р Е Ш Е Н И Е
Номер /28.02.2020
г.
Година 2020 Град С.З.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
С.ЯТ ОКРЪЖЕН СЪД Първи Граждански състав
На 29 януари Година 2020
в публичното заседание, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТЕЛБИЗОВА-ЯНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ УРУКОВ
АТАНАС
АТАНАСОВ
Секретар таня кемерова
Прокурор
като разгледа
докладваното от съдията - докладчик УРУКОВ
въззивно гражданско дело № 1577 по описа за 2019 година.
Производството е
на основание чл.258 и сл. от ГПК.
Производството
е образувано по въззивната жалба на Д.Д.В.– управител на „С.П.“ ООД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление: гр.С., ул.“*****, подадена чрез управителя,
против решение № 849 от 12.06.2019 г., постановено по гр.дело № 5067/2018г. на С.
районен съд.
Във въззивната жалба са наведени са
твърдения, че решението в обжалваната му част е неправилно, необосновано и постановено в противоречие с материалния
закон и събраните по делото доказателства. Излагат се подробни съображения в
тази посока.
Направено
е искане, съдът да се произнесе с решение, с което да отмени
първоинстанционното решение постановено
по гр.дело № 5067/2018г. на С. районен съд, с което „С.П.“ ООД, ЕИК *** е
осъдено да заплати на въззиваемата следните суми: сумата от 1259,69 лева –
трудови възнаграждения за м.февруари, март и април; 1161,84 лева – неизплатено
обезщетение за неползван годишен отпуск, 568,56 лева – обезщетение по чл.221 КТ.
Претендира
присъждането на разноски за въззивната инстанция. В условията на евентуалност
прави възражение за прекомерност на претендираните от въззиваемата разноски за настоящата инстанция.
Във
въззивната жалба страната не прави доказателствени искания.
По делото е постъпила частна жалба
с дата 16.08.2019г. от „С.П.“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр.С., ул.“*****, представлявано от управителя Д.Д.В., против Определение, с
което съдия Н.К.е допуснал предварително изпълнение на обжалваното
Решение№849/12.06.2019г., постановено по гр.д.№5067/2018г. по описа на РС С.З.и
е издал изпълнителен лист от 02.07.2019г. по същото дело, за което са уведомени
от ЧСИ на 08.08.2019г.
Посочва се, че въз основа на това
Определение е издаден изпълнителен лист и е допуснато предварително изпълнение
на постановеното по същото дело съдебно
решение, с което ответникът е осъден да заплати на ищеца паричните суми, както
следва:
-
1259,69 лева – представляващи
неизплатено брутно трудово
възнаграждение за
м.февруари, март и април 2018г. по трудов договор №044 от 29.01.2015г., ведно
със законната лихва върху тази сума от 10.10.2018г.до окончателното и плащане;
-
1161,84 лева - обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск за 2016, 2017 и 2018г., ведно със законната лихва върху тази сума от
10.10.2018г. до окончателното и плащане;
-
568,56 лева – обезщетение при
прекратяване на трудовото
правоотношение
без предизвестие на основание чл.327, ал.1, т.2 КТ, ведно със законната лихва
върху тази сума от 10.10.2018г. до окончателното и плащане;
-
1058,40 лева – сторените в
производството разноски
представляващи
адвокатско възнаграждение;
Сочи се, че съдебното решение е
обжалвано в законоустановения срок с въззивна жалба.
В
частната жалба се посочва, че постановеното определение, с което съдия Н.К.е
допуснал предварително изпълнение на обжалваното Решение №849/12.06.2019г.,
постановено по гр.д. №5067/2018г. по описа на РС С.З.е незаконосъобразно,
поради нарушение на процесуалния закон, поради което го обжалват изцяло. Излага
подробни съображения в тази посока.
Въззивникът
счита, че няма никакви основателни причини да се пристъпва към предварително
изпълнение на постановеното съдебно решение, тъй като не са налице основания да
се смята, че забавянето на изпълнението би станало невъзможно или значително би
се затруднило. Счита, че ако се пристъпи към предварително изпълнение и сумите
бъдат удържани от сметките на работодателя ще последват значителни и
непоправими вреди за последния, защото в случай, че първоинстанционното решение
бъде отменено, би било невъзможно да се съберат обратно тези пари от ищеца.
Моли
съдът да отмени изцяло обжалваното определение, с което съдия Н.К.е допуснал
предварително изпълнение на обжалваното Решение №849/12.06.2019г., постановено
по гр.д.№ 5067/2018г. по описа на РС С.З.и е издаден изпълнителен лист за това
като незаконосъобразно, поради нарушение на процесуалния или материалния закон.
Алтернативно
моли да измени обжалваното определение, с което съдия Н.К.е допуснал
предварително изпълнение на обжалваното Решение №849/12.06.2019г., постановено
по гр.д.№5067/2018г. по описа на РС С.З.и е издаден изпълнителен лист, като го
отмени в частта, с която е присъдена парична сума в размер на 1058,40 лева,
представляващи сторените в производството разноски представляващи адвокатско
възнаграждение, като незаконосъобразно поради нарушение на процесуалния закон.
Постъпил
е отговор на частната жалба от И.Р.И., в
който моли да бъде оставена без уважение частната жалба на „С.П.“ ООД, като
недопустима и неоснователна и излага подробни съображения в тази насока.
Твърди,
че допуснатото от съда предварително изпълнение на постановения съдебен акт –
Решение №849/12.06.2019г. е узнато от жалбоподателя в деня на съобщаване на
самото решение, от който момент е започнал да тече срока за неговото обжалване
съгласно чл.244 във вр. с чл.275, ал.1 ГПК. Пропускането на срока на обжалване
на решението в частта, в което същото има характер на определение по смисъла на
чл.244 от ГПК прави частната жалба недопустима, поради което моли съда тя да
бъде оставена без уважение.
В срока
по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор от другата страна.
След извършената служебна проверка по
реда на чл.267, ал.1 ГПК във връзка с чл.260 и чл.261 ГПК съдът намира
въззивната жалба за допустима и редовна, поради което следва да се произнесе и
по нейната материална основателност.
Съдът като обсъди събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност намери за установено следното:
Предявени са искове с правно основание
чл.128, ал.1, т.2 от КТ и с правно основание чл.224, ал.1 и чл.221, ал.1 от КТ.
Разгледана по
съществото си въззивната жалба на жалбоподателя се явява неоснователна и
недоказана, поради следните съображения:
В
първоинстанционното производство правилно е установена следната фактическа
обстановка:
На
първо място въззивният съд следва да отбележи, че в откритото съдебно заседание
пред първостепенния съд на основание чл. 214, ал. 1 ГПК, въззиваемата е увеличава
размера на предявените искове за сумите както следва от: 519,18 лв. –
неизплатено брутно трудово възнаграждение за месеците февруари и март 2018 г. и
за сумата от 221,33 лева – неизплатено брутно трудово възнаграждение за месец
април или общо по иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ – сумата от 1259,69
лв.; 1236 лева – брутна сума, неизплатено обезщетение за неползван платен
годишен отпуск; 568,56 лева – неизплатено обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ.
Същото увеличение е било допуснато от РС-С.З..
Между
страните не се спори, че въззиваемата е била служител при въззивника като
работодател по силата на безсрочен трудов договор № 044 от 29.01.2015 г., като
е изпълнявал длъжността мениджър в гр. С.З.. Съгласно трудовия договор
месечното трудово възнаграждение на въззиваемата се заплащало до 30-о число на
месеца, следващ този, за който се дължи.
С
уведомлението от датата 25.04.2018 г. И.И. е отправила до работодателя си
волеизявлението, че поради неизплащане на дължимо за месец февруари трудово
възнаграждение, на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ прекратява трудовото си
възнаграждение, считано от датата на настоящото писмо. Уведомлението е надлежно
нотариално заверено, като според нотариалната заверка, връчването на екземпляра
от него срещу разписка от 08.05.2018 г., е удостоверено от нотариус Ц.Г.на
08.05.2018 г. Верността на това нотариално удостоверяване е била оспорена от въззивника
в хода на процеса и на основание чл. 193, ал. 1 от ГПК от първоинстанционния
съд е била открита процедурата по оспорване верността на този официален
документ, като от въззивника е била изискана разписката, посочена от нотариус Ц.Г..
С молба от 13.05.2019 г. от нотариус Г. е било изпратено и нотариално завереното
копие от разписката, в което е отбелязано, че същата е била получена от Д.В., в
качеството ѝ
на управител на С.П. ООД.
Разписката
е била подписана от В.. Този документ не е бил оспорен от страните. На това
основание съдът счита, че в процедурата по чл. 193, ал. 1 ГПК, оспорването,
проведено от въззивника, не е било доказано, поради което приема, че посоченото
уведомление действително е било получено от въззивника на датата 08.05.2018 г.
От
представените по делото заверени копия от Заповеди с № 98 от 08.05.2018 г. и с №
124 от 21.06.2018 г. се установява, че ответникът е открил и производство за
налагане на наказание “дисциплинарно уволнение”, а в последствие е наложил такова
на въззиваемата и въззиваемата.
От
въззивното дружество са представени и заверени копия на болнични листи № 3730 и
№ 3979 от които се установява, че за периода от 12.04.2018 г. до 18.04.2018 г.
и от 19.04.2018 г. до 15.04.2018 г. въззиваемата е ползвала отпуск по болест.
От
въззивника са били представени и заверените копия на платежните ведомости за
месеците февруари, март, април и юни 2018 г. Тези за месеците февруари, април и
юни 2018 г. са били подписани срещу името на въззиваемата, а в тази за месец
март 2018 г. в същата графа срещу името ѝ
е посочено, че възнаграждението е изплатено по банков път. Представено е и
заверено копие на вносна бележка, от което е видно, че трето по делото лице – И.В.–
е заплатило на друго такова лице – М.Б.– сумата от 500 лева. На база тези
доказателства, съдът приема твърдението на въззивника, че по този начин е било
заплатено трудовото възнаграждение на въззиваемата за месец март, за
недоказано.
На
първо място, съгласно чл. 270, ал. 3 от КТ, трудовото възнаграждение се
изплаща лично на работника и служителя по ведомост, а само по негово писмено
искане – на други лица, негови близки или по влог в посочена от него банка. По
делото не беше установено такова писмено искане от страна на И.И.. Представената
извадка от комуникация по „Вайбър“ не може да послужи като доказателство, тъй
като по никакъв начин не се установява, кои са лицата, които комуникират, нито
съдържа подобно волеизявление. Представената банкова бележка за заплатена сума
също не доказва получаване на плащане от страна на въззиваемата. На първо място
не тя е получател на сумата, а трето, неустановено и неучастващо по делото лице
– сочения от въззивника М.Б.. Твърдението на въззивника, че това лице имало
връзка с въззиваемата, не беше доказано в производството и пред двете съдебни
инстанции.
На
второ място, платец на тази сума е друго, неустановено по делото лице – И.В..
Твърдението на въззивника, че това лице било управител на дружеството, също не
се доказа, като след служебна справка от страна на съда в търговския регистър
се установи, че единствен управител на дружеството е Д.В., а И.В.е съдружник в
него. Съгласно чл. 141, ал. 2 от ТЗ, дружеството се представлява от
управителя. Други лица не могат да осъществяват действия от негово име,
освен ако не са упълномощени за това. Такова пълномощно липсва по делото,
следователно не може да се приеме, че въпросното плащане В. е извършил от името
на дружеството. На последно място, сумата от петстотин лева, заплатена на Б.,
не съответства със сумата от 402,88 лева, които според ведомостта, И. е
следвало да получи по банков път, като разликата в сумите е съществена.
По
отношение на останалите ведомости, които бяха използвани от въззивника за
доказване на обстоятелствата, че въззиваемата е получила трудовото си
възнаграждение за месеците февруари и април и обезщетението за неплатен годишен
отпуск, доказвано с ведомостта за месец юни 2018 г.: авторството, т.е.
автентичността на тези документи беше оспорено от страна на И.И., която заяви,
че подписите, положени срещу името ѝ не са
положени от нея. В откритата процедура за оспорване на тази автентичност по
реда на чл. 193, ал. 1 ГПК, по искане на въззиваемата бяха назначени две
съдебно-почеркови експертизи, неоспорени от страните. Същите дадоха категорично
заключение, че подписите, положени от името на И.И. в графите подпис във
ведомостите за месеците февруари, април и юни 2018 г., не са изпълнени от И.И..
По този начин беше отречена доказателствената стойност на тези документи. С
оглед на това, съдът приема, че твърденията на въззивника, че въззиваемата е
получила трудовото си възнаграждение за месеците февруари и април, както и че ѝ
е било заплатено обезщетение за неползван платен годишен отпуск, за недоказани.
От
въззиваемата беше представено заверено копие на амбулаторната ѝ
карта. Установява се, че от месец април 2015 г. до м. декември 2015 г. същата е
провела няколко прегледа, свързани с бременност, както и протокол на лекарска
комисия, насочваща я към ТЕЛК.
По
делото пред първостепенния съд са били назначени, изслушани и приети като
доказателства също така и съдебно-счетоводна и допълнителна съдебно-счетоводна
експертиза, с оглед оспорената и отречена доказателствена стойност на
платежните ведомости. В заключението на първата е посочено, че дължимото
обезщетение за неползван платен годишен отпуск в размер общо на петдесет дни е
1236 лева, а евентуално дължимото обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ е в размер
на 568,56 лв. В заключението на втората, е посочено, че брутният размер на
дължимото трудово възнаграждение е 1259,69 лева, а нетното е в размер на 977,84
лева. С оглед оборената доказателствена стойност на платежните ведомости,
вещото лице е заключило, че това възнаграждение не е било изплатено. Размерите
на обезщетенията по чл. 224, ал. 1 и чл. 221, ал. 1 КТ са идентични с тези от
първата експертиза, като единствено е добавено, че те също не са изплатени.
Била
е назначена и приета като доказателство по делото и съдебно-почеркова и
допълнителна съдебно-почеркови експертизи, от които става ясно, че Ръкописният
обект на изследването, положен от името на И.Р.И. във ведомостите за месеците
април 2018 и за м.юни 2018 год. не са изпълнени от въззиваемата И.Р.И..
Същото се
потвърждава и от отговорите на въззиваемата Р., дадени пред въззивния съд по
реда на чл.176 от ГПК в откритото съдебно заседание на датата 29.01.2020 год.,
от които става ясно че същата не е получила заплатите си за тези месеци и по
банков път.
Въззиваемата И. е била
в трудово правоотношение с дружеството въззивник – на трудов договор видно от
представения и сключен в писмена форма трудов договор с № 044 от датата 29.01.2015г.
и е заемала длъжността “Мениджър” в офиса находящ се в гр.С.З., ул. “****. Първоначално
същият трудов договор под № 044/29.01.2015г.
е сключен с работодателя с 6-месечен изпитателен срок в полза на работодателя,
но съгласно чл.2, ал.2 същият се е трансформирал в безсрочен. Според чл.2, ал.3
от договора при прекратяването вече на безсрочния трудов договор срокът на
предизвестието е 1 месец /тридесет дни/ и за двете страни.
Съгласно императивната
разпоредба на чл.128, ал.1, т.2 от КТ работодателят е длъжен да заплаща уговореното трудово
възнаграждение за извършената работа. Точното изпълнение на това задължение
предполага възнаграждението да се заплаща в срока и изцяло. Задължението за
заплащане на възнаграждение възниква само, ако работникът или служителят е
полагал труд. Страните не спорят, че през процесния период въззиваемата е
полагала труд, за който ѝ
е дължимо трудовото възнаграждение. Спор между страните не съществува и относно
размера на дължимото трудово възнаграждение. Ответникът оспорва иска, като
поддържа, че е заплатил изцяло трудовото възнаграждение на ищеца за процесния
период – месеците февруари, март и април 2018 г. В тази насока и във връзка с
направеното оспорване ответникът ангажира съответните доказателства, които вече
бяха обсъдени от съда и беше отговорено, защо се приема, че възнаграждение на въззиваемата
за тези месеци не е било изплащано. Следователно иска с правно основание чл.
128, т. 2 от КТ за заплащане на трудово възнаграждение за процесния период е
основателен за сумата в размер на 1259,69 лева /брутен размер/ и следва да бъде
уважен в цялост.
В тази насока неоснователни и недоказани се
явяват оплакванията във въззивната жалба на въззивника относно наличието на нередовно
връчено предизвестие от страна на въззиваемата в съответствие с разпоредбата
именно на чл.2, ал.3 от сключения между страните трудов договор. С оглед на гореизложените
подробни съображения и доводи, както и съобразно представените доказателства и
пред двете съдебни инстанции и въззивният съд намира, че претендираните трудови
възнаграждения са дължими и като такива следва да бъдат заплатени на
въззиваемата.
По отношение иска с правно основание чл. 224,
ал. 1 от КТ. Работникът и служителят има право на обезщетение за този неползван
платен годишен отпуск, който не е бил погасен по давност при прекратяването на
правоотношението. В отговора на исковата молба, ответникът се е позовал на
изтекла погасителна давност на основание чл. 176а КТ за неползвания платен
годишен отпуск за 2015 г. Според посочената разпоредба отпуск, който не е
ползван до изтичане на две години от края на годината, за която се полага,
правото на ползването му се погасява по давност, освен ако същият не е бил
отложен при условията и по реда на чл. 176, ал. 1 КТ, в който случай давността
настъпва след изтичане на две години от края на годината, в която е отпаднала
причината за неползването му. Отлагането по реда на чл. 176, ал. 1 КТ може да
се отложи от работодателя в определените от закон случаи или от работника по
негово искане или ако ползва друг тип отпуск. От страната на въззиваемата беше
наведено твърдение, че същата е ползвала отпуск за бременност и раждане, както
и отпуск за отглеждане на дете, поради което отпускът за 2015 г. не бил погасен
по давност. В тази връзка беше представено като доказателство копие от личната
амбулаторна карта на И.И., от което се установи, че през 2015 г. И. е
посещавала неколкократно лекарски кабинети, като прегледите са били свързани с
бременност. Така представените доказателства обаче, не доказват отлагането на
този отпуск във времето. На първо място, дори и да се приеме, че И. е родила
дете, това не е достатъчно, за да се приеме за доказано, че е ползвала
твърдените от нея отпуски.
Специалната разпоредба на Чл. 163, ал. 1 КТ
урежда отпуска за бременност и раждане, като изрично сочи, че ползването му е
субективно право на работника, но не настъпва в действителността по право, само
с осъществяването на факта на раждането. Редът и начинът за ползването му са уредени
в наредба на Министерски съвет – така чл. 163, ал. 16 КТ. Става дума за
Наредбата за работното време, почивките и отпуските, която в своя чл. 45, ал. 1
предвижда специален ред за ползване на този отпуск – с акт на съответен орган,
издаден по реда на чл. 26, ал. 1 от Наредбата за медицинската експертиза и с
писмено заявление от майката до предприятието, към което се прилагат копие от
удостоверението за раждане на детето и декларация. По делото не бяха
представени такива доказателства, поради което фактът, че въззиваемата е
ползвала отпуск за бременност и раждане, остава недоказан. Правото на отпуск за
отглеждане на дете също има характер на субективно право и е необходимо
изявление на майката, за да може да се ползва, което не беше доказано от въззиваемата
в процеса, поради което съдът приема ползването му за недоказано. На следващо
място, чл. 176, ал. 1 КТ урежда отлагането на отпуска, не като законова
последица от неползването му, а като правна възможност, която също зависи от
волята на страните по трудовото правоотношение. За да се приеме твърдението, че
даден отпуск е бил отложен за следваща година, поради това, че е бил ползван
друг тип отпуск – в случая за бременност и раждане и за отглеждане на дете – е
необходимо да се осъществи фактически състав, от който раждането на детето е
само един от фактите. На това основание съдът счита, че правото на ползването
на платения годишен отпуск за 2015-а година, в размер на три дни не е било
отложено и считано от началото на 2018-а година е било погасено по давност и не
подлежи на обезщетяване. Що се отнася до останалата част от това обезщетение,
възражението на ответника, че то е било заплатено, съдът приема за недоказано с
оглед установената неавтентичност на платежната ведомост за месец юни 2018-а
година. На база представените съдебно-счетоводни експертизи, съдът намира, че
искът с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ е основателен за сумата от 1161,84
лева, като следва да бъде отхвърлен за разликата до претендирания размер от
1236 лева. В тази насока първостепенният съд е изложил подробни и обосновани
мотиви, които изцяло се споделят и от настоящият въззивен съд. В този смисъл и
тези оплаквания във въззивната жалба на въззивника се явяват неоснователни и
необосновани.
Като следващо
оплакване във въззивната си жалба въззивникът сочи, че истинското основание за
прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата била издадената от него заповед
за дисциплинарното уволнение с № 124/21.06.2018 год. Счита, че съгласно чл.358,
ал.1,т.2 от КТ – исковете по спорове за отмяната на дисциплинарно наказание
уволнение се предявяват в 2 – месечен срок. Последното оплакване също представлява неоснователно
такова, тъй като с оглед на гореизложените съображения и доводи, се установи по
категоричен начин, че трудовото правоотношение между страните е било прекратено
първоначално с изпратеното предизвестие от страна на ищцата до въззивника и същото
е породило действието си преди издаването на сочената Заповед за
дисциплинарната уволнение на въззиваемата.
Въззивният съд намира от доказателствата по
делото, че по същите съображения се явява основателен и доказан иска и в частта
му за обезщетението съобразно разпоредба на чл. 221, ал.1 от КТ. Това обезщетение се дължи при прекратяването на
трудовия договор на посочените основания, като от ищцата се твърди основанието
по чл. 327, ал. 1, т. 2 – поради неплащане на трудовото възнаграждение. Трайна
е съдебната практика, че правото да се прекрати едностранно трудовия договор на
това основание е субективно право на работника, което възниква при незаплащане
на възнаграждението в установения срок и което се счита за упражнено с
уведомяването на работодателя за упражняването му. Възраженията на ответника,
че към датата на отправяне на уведомлението за това този срок още не бил настъпил,
както и че уведомлението не било редовно получено от него, съдът намира за
несъстоятелни. Съгласно трудовия договор, възнаграждението е трябвало да се
изплати на И.И. с изтичане на 30-о число на месеца, следващ този, за който се
дължи, т.е. за месец февруари, тази дата е била тридесети март. Тъй като
твърденията на ищцата, посочени в исковата молба, че възнаграждението ѝ за месец февруари не е било изплатено, на
26.04.2018 г. тя е отправила уведомление, с което е упражнила правото си да
прекрати трудовото правоотношение. Уведомлението е било получено от ответника
08.05.2018 г., видно от представената по делото разписка, от който момент
съгласно чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ правоотношението е било прекратено. Следва да
се отбележи, че към този момент работодателят не е заплатил и второ, дължащо се
трудово възнаграждение на ищцата – това за месец март 2018 г. Поради това съдът
намира, че И.И. е упражнила правото си да прекрати трудовия договор
законосъобразно на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ и има право на
претендираното обезщетение. Размерът на същото беше установен със
съдебно-счетоводната експертиза – сумата от 568,56 лева. Този иск на
въззиваемата се явява също основателен и доказан в неговата цялост.
Налага
се извода, че въззивната жалба на жалбподателя работодател се явява неоснователна и недоказана и като
такава следва да се остави без уважение.
В
заключение и въззивният съд приема, че присъдените трудови възнаграждения и
обезщетения на ищцата са съобразени изцяло с изискванията на КТ към момента на
прекратяването на трудовото правоотношение с въззиваемата, което е станало именно
с изпратеното от нея надлежно уведомление на нейния работодател съобразно чл.2,
ал.3 от сключения между страните трудов договор.
По отношение на частната жалба предявена от въззивника против Определението
на първостепенният съд за допускането на предварителното изпълнение на
Решението на съда, въззивната инстанция възприема следното:
Предмет на
обжалването от страна на „С.П." ЕООД е определение на PC гр.С.З.,
постановено по гр.д. с № 5067/2018г. по описа на същия съд, за което се твърди,
че въз основа на същото е издаден изпълнителен лист и допуснато предварително
изпълнение на Решение № 849/2019г. на С. районен съд, за което жалбоподателят
бил узнал с получаване на покана за доброволно изпълнение от страна на ЧСИ.
Сочените от
жалбподателя твърдения не отговарят на обективната действителност поради
следното съображения на въззивния съд:
С Решение под №
849/12.06.2019 год., постановено по гр.д.№ 5067/2018г. Районен съд гр.С.З.е
осъдил въззивника “С.П.” ООД, ЕИК *** да заплати на въззиваемата следните суми:
-сумата от
1259,69 лв. (хиляда двеста петдесет и девет лева и шестдесет и девет стотинки)
- неизплатеното брутно трудово възнаграждение за м. февруари 2018 г., м. март
2018 г. и м. април 2018 г. по трудов договор № 044 от 29.01.2015 г. ведно със законната лихва
върху тази сума от 10.10.2018 г. до окончателното й изплащане.
-сумата от
1161,84 лв. (хиляда сто шестдесет и един лева и осемдесет и четири стотинки) -
обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2016 г., 2017 г. и 2018 г.,
ведно със законната лихва върху тази сума от 10.10.2018 г. до окончателното
изплащане като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата от 74,16 лв. (седемдесет и четири
лева и шестнадесет стотинки) до претендирания размер от 1236 (хиляда двеста тридесет
и шест) лева.
-сумата от
568,56 лв. (петстотин шестдесет и осем лева и петдесет и шест стотинки) -
обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие на
основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, ведно със законната лихва върху тази сума от
10.10.2018 г. до окончателното изплащане.
-сумата от
1058,40 лв. (хиляда петдесет и осем лева и четиридесет стотинки) - разноски в
производството, представляващи адвокатско възнаграждение.
На основание
чл.242, ал.1 от ГПК първостепенният Районен съд гр.С.З.е допуснал
предварително изпълнение на постановеното решение директно с неговия
диспозитив, а не с твърдяното определение за издаване на изпълнителен лист.
Допуснатото от
съда предварително изпълнение на постановения съдебен акт - Решение №
849/12.06.2019г. е изцяло в съответствие със специалната разпоредба на чл.242,
ал.1 от ГПК която гласи, че съдът постановява предварително изпълнение на
решението, когато присъжда издръжка, възнаграждение и обезщетение за работа.
Това предварително изпълнение може да се допусне както със самото Решение на
съда, така и с отделно определение.
Същото предварително
изпълнение е изцяло в съответствието с изискванията както на материалния, така
и на процесуалния закон. В тази връзка и частната жалба на жалбподателя се
явява неоснователна и недоказана и като такава също следва да се остави без
уважение.
В заключение въззивният съд намира, че решението на
районния съд се явява изцяло правилно и законосъобразно, включително и в частта
му за допуснатото от този съд предварително изпълнение на Решението, поради което
следва да бъде потвърдено, ведно с всички законни последици от това.
На основание чл.78, ал.3 във връзка с чл. 273
от ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата,
направените от последната разноски по делото, но тъй като настоящият съд
намира, че такива разноски не са претендирани от въззиваемата и нейния пълномощник
адв. Цонева и не са налице доказателства в тази насока то такива разноски не
следва да бъдат присъждани.
На основание чл.280, ал.3, т.3 от ГПК
настоящото Решение не подлежи на
касационно обжалване, тъй като се касае за присъдени трудови възнаграждения и
обезщетения с цена на иска под 5000 лева.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло Решение № 849 от 12.06.2019 г., постановено по
гр.дело № 5067/2018г. по описа на С.я районен съд, като ПРАВИЛНО И
ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.