№ 161
гр. Враца, 08.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди
двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Евгения Г. Симеонова
Членове:Калин Тр. Тодоров
Борис К. Динев
при участието на секретаря Веселка Кр. Николова
като разгледа докладваното от Калин Тр. Тодоров Въззивно гражданско дело
№ 20241400500016 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 и сл ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 234 от 11.01.2024г., подадена от
З. А. Л. с ЕГН ********** от гр. Враца, представляван от адв. Х. П. Й., САК,
преупълномощена от ЕАД „Д. М.", БУЛСТАТ № ***, против решение №
661/13.11.2023 г., постановено по гр. дело № 797/2023г. на Районен съд -
Враца, в неговата цялост, с което са отхвърлени предявените от него против
„Адессо Кредит България“ ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление: ***, иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 26,
ал. 1, предл. 1, хип. 1 ЗЗД, за прогласяване нищожността на неустоечна клауза
в Договор за паричен заем № ***/24.06.2022 г., сключен между З. А. Л. и
„Адессо Кредит България“ ЕООД, поради противоречието й със закона, както
и предявените в условията на евентуалност искове с правно основание чл.
124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1, хип. 2 ЗЗД за прогласяване
нищожността на неустоечна клауза в същия договор за паричен заем, поради
заобикаляне на закона и с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл.
26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД за прогласяване нищожността на неустоечна клауза в
същия договор за паричен заем, поради накърняване на добрите нрави; както
1
и иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата
50,00 лв., претендирана като част от сумата 393,25 лв., представляваща
даденото от ищеца без основание по неустоечната клауза, уговорена в чл. 4 от
Договор за паричен заем № ***/24.06.2022 г., сключен между З. А. Л. и
„Адессо Кредит България“ ЕООД.
Жалбоподателят твърди, че постановеното решение е неправилно,
необосновано, изпълнено с противоречие в мотивите, както и постановено
при допуснато съществено процесуално нарушение. Посочва, че пред
първоинстанционния съд е направил искане по реда на чл. 190 ГПК, което
съдът е оставил без уважение и въпреки това недопускане на събиране на
относими за спора доказателствени средства и въпреки липсата на оспорване
относно сключването на този договор и наличието на визираните клаузи от
ответната страна, съдът е приел, че не може да бъде прието, че такъв договор
е сключен. Счита извода на съда, че „ищецът не е ангажирал никакви
доказателства за съдържанието на клаузата за неустойка, чието обявяване за
нищожна претендира, поради което искът се явява недоказан и следва да бъде
отхвърлен" за неправилен и незаконосъобразен, още повече, че самият съд е
констатирал на няколко пъти в решението си наличие на облигационни
отношения между страните. Твърди, че в проведеното по делото първо
открито съдебно заседание е представен погасителен план, който обаче съда
не е възприел като доказателство за наличие на облигационни отношения.
Поддържа, че съдът е отхвърлил доказателствените му искания, направени с
исковата молба и поддържани в проведените по делото две съдебни
заседания, за допускане и назначаване на съдебно-счетоводна експертиза за
установяване плащанията по договора като размер и дати, във връзка с
предявения осъдителен иск, и за издаване на съдебно удостоверение, което да
му послужи пред БНБ за снабдяване с информация за сключени между
страните сделки и движението по тях, и така не му е дал възможност да
докаже наличието на договорни отношения между страните, вкл.
задълженията им по договора, както и че е изправна страна по процесния
договор /че е платил/. Посочва, че по този начин не са събрани относими
доказателства и съда не е имал възможността да преценени същите поотделно
и в тяхната съвкупност при съобразяване с разпоредбите на чл.235 и сл. от
ГПК. Изтъква, че с исковата молба е направил възражение за
недействителност на договора, като се е позовал на ЗПК, т.е. в случай, че
съдът приеме, че не е спазена формата на договора, то е следвало не да
отхвърли целия иск, а да провъзгласи целия договор за недействителен на
основание чл. 26, ал. 2, предл. 3 ЗЗД поради липса на предписаната от закона
форма, респективно и атакуваната клауза. Моли съда да отмени обжалваното
решение на PС-Враца в цялост, като уважи изцяло предявените от него
искове, като претендира и сторените по делото разноски, както и разноските
сторени в първоинстанционното производство.
2
В срока по чл.263 от ГПК от въззиваемата страна „Адессо Кредит
България“ ЕООД не е постъпил писмен отговор.
В проведеното открито съдебно заседание представители на страните не
се явяват, като в писмено становище въззивникът потвърждава изложените
аргументи във въззивната жалба и направеното с нея искане.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от лице с
правен интерес, в рамките на срока по чл.259, ал.1 ГПК и срещу обжалваем
съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящият съдебен
състав взе предвид следното:
Производството пред Районен съд - Враца е образувано въз основа на
искова молба, подадена от З. А. Л., ЕГН: **********, чрез пълномощника му
адв. Х. Й. - САК, преупълномощена от ЕАД „Д. М.”, срещу „Адессо Кредит
България“ ЕООД, ЕИК: ***, гр. Ботевград, за обявяване на нищожност на
неустоечната клауза на чл. 4 от Договор за паричен заем № ***/24.06.2022г.
поради противоречие със закона, добрите нрави, както и заобикаляне на
закона и за заплащане на сумата 50.00 лв. частичен иск от общо 393,25 лв.,
представляваща недължимо платена сума при начална липса на основание по
неустоечната клауза в същия договор, ведно със законната лихва върху нея,
считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното й
изплащане, както и за присъждане на разноски.
В исковата молба се твърди, че на 24.06.2022 г. между ищеца и
ответника бил сключен договор за паричен заем № *** за сумата 1 000,00 лв.
с двуседмична погасителната вноска в размер 100,25 лв., като всички вноски
били 11 бр. и размер на общата сума за връщане 1 102,75 лв. В чл. 4 от
процесния договор било уговорено, че страните се съгласяват договорът за
заем да бъде обезпечен по начина и условията съгласно т. 1 и т. 2 на чл. 4, а в
чл. 4, ал. 2 страните били уговорили, че в случай на неизпълнение на
задължението си да предостави обезпечение в срока, кредитополучателят
дължи неустойка на кредитора в размер 393,25 лв., която се заплащала от
кредитополучателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски. Така
на ищеца била начислена неустойка в общ размер 393, 25 лв., тъй като не
представил в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение, посочени
в процесния договор, като месечната погасителна вноска станала 136,00 лв.
вместо 100,25 лв., а общата сума, която следвало да върне станала 1496,00
лв., вместо 1 102,75 лв.
Поддържа се, че към датата на завеждане на исковата молба З. Л. е
изплатил изцяло задълженията по процесния договор за заем. Твърди се, че
така уговорената клауза за неустойка в чл. 4 от договора за паричен заем,
спрямо която ищецът трябвало да заплати неустойка в размер 393,25 лв., била
нищожна поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД/ и
3
поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 11, чл. 19, ал. 4
ЗПК, във вр. с чл. 22, както и по чл. 143, ал.1 ЗЗП.
Излагат се съображения, че настоящият случай касае еднотипни
договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да
влияе. Поддържа се, че клаузата за неустойка е нищожна, тъй като чрез
уговорката, че ако заемателят не предостави при сключването на договора
обезпечение, дългът му нараства, се увеличава опасността от
свръхзадлъжнялост, като кредиторът не следва да предоставя кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността на длъжника.
Навеждат се доводи, че неустойка за неизпълнение на задължение,
което не е свързано пряко с претърпени вреди за кредитора, е типичен пример
за неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели
единствено постигането на неоснователно обогатяване. Твърди се, че подобна
неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може
да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетяват и
чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК, като подобно кумулиране на
неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо.
Сочи се, че нито една от страните не е имала реално намерение да бъде
предоставено обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71
ЗЗД, при непредставено обезпечение, като дори да се приеме, че страните са
допускали възможността исканото обезпечение да се предостави и
„неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по
смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие.
Поддържа се и, че тази клауза е изцяло неравноправна и нищожна на
основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като същата задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока
неустойка, като клаузата не е и индивидуално уговорена съгласно чл. 146 от
ЗЗП.
Излагат се съображения, че са нищожни отделните клаузи от процесния
договор на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради нарушение на закона,
чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД поради нарушаване на добрите нрави, респективно
на основание чл. 146 от ЗЗП поради неравноправност. Сочи се, че чл. 33, ал. 1
и ал. 2 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва до
размера на законната върху неплатената в срок сума за времето на забавата,
като в случая е налице заобикаляне на ЗПК, поради което на основание чл. 21,
ал. 1 ЗПК клаузата е нищожна. Според ищеца са налице основания целият
Договор за потребителски заем да се приеме за недействителен, което по
същество води до недействителност и на самата неустоечна клауза, като моли
за произнасяне относно недействителността на договора само в мотивите на
решението.
Изтъква се, че съзнателното погрешно посочване от кредитора на ГПР,
както и непосочването на компонентите, които влизат в него, с цел
4
заобикаляне ограниченията на ЗПК, следва да се тълкува, като цялостно
неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което е
основание за недействителност на целия договор по чл. 22 от ЗПК.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника „Адессо Кредит България“ ЕООД, с който се изразява становище,
че предявените искове са допустими, но неоснователни.
Поддържа се, че преценката за противоречието на договорната
неустойка с добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключването на договора, като в случая конкретните
обстоятелства не обуславят извод за противоречие на договорката за
заплащане на неустойка с принципите на добросъвестността. Сочи се, че с
оглед размера на неустойката, същата не може да бъде определена като
прекомерна, защото е под размера на главницата по заема, в рамките на
приемливото и допустимото при такъв вид облигационни отношения.
Изтъква се, че в договора е предвидено, че неустойката ще бъде заплатена
разсрочено за целия срок на действие на договора, заедно с дължимите
двуседмични вноски, а не еднократно, като нейният общ абсолютен размер е
функция основно от срока на действие на договора, в който ищецът е пожелал
да ползва предоставената му в заем сума. Твърди се, че този размер е функция
и е съответен на неизпълнението на ищеца като длъжник по договора, тъй
като в момента, в който ищецът би изпълнил задължението си по чл. 4.1, т. 1
или 2 от договора и би предоставил допълнителното обезпечение,
дължимостта и начисляването на неустойката би било преустановено и
същата би се дължала в много по-малък размер. Сочи се, че несъразмерността
между главницата и неустойката, констатирана към момента на
неизпълнението и неудържимото й нарастване в резултат на евентуално
продължителен период на забава, не са основания за обявяването й за
нищожна, тъй като тези критерии са изключени при преценката за нейната
нищожност.
Изтъква се, че становището на ищеца, че размерът на договорената
между страните неустойка е определен в противоречие с правилата на
добрите нрави, не държи сметка за вида и характера на сключения между тях
договор за паричен заем, с оглед на предмета му и качеството на страните по
него, като се сочи, че ответното дружество е сключило договора за заем с
ищеца именно в кръга на предмета си на дейност, което определя сделката
като търговска по смисъла на чл. 286, ал. 1 от ТЗ и договорната свобода лежи
в основата на установяване на търговските взаимоотношения, в това число и
по отношение определянето на размера на дължимата неустойка при тях.
Твърди се, че е налице и съгласието на страните по договора за този начин на
формиране на неустойката,
Посочва се, че в чл. 7, ал. 2 от договора за заем е предвидено, че
кредитополучателят винаги може да погаси изцяло или частично
задължението си предсрочно, като в тази хипотеза той има право на
5
намаляване на общите разходи по кредита, което води до недължимост и на
оставащата до края на действие на договора неизплатена част от неустойката.
Изтъква се, че поемането на акцесорното задължение, така и
обезпечаващата изпълнението му неустойка не са наложени и поставени от
заемодателя като условие за сключването на договора. Сочи се, че
акцесорното задължение на заемателя, обезпечено с оспорената неустойка, в
действителност е насрещно такова, което е инкорпорирано в индивидуалния
му договор, защото същият е пожелал да се ползва от преференциални
допълнителни условия по договора, които пък от своя страна заемодателят се
е задължил да му предостави срещу допълнително обезпечение.
Поддържа се, че неустоечната клауза не е и неравноправна по смисъла
на ЗЗП, тъй като е индивидуално уговорена и освен, че не нарушава принципа
на добросъвестността, същата не създава и значителна неравнопоставеност
между страните относно правата и задълженията, нито пък е сключена във
вреда на потребителя.
Твърди се, че не е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 33, ал. 1
от ЗПК, тъй като същата касае неизпълнение на основното задължение на
кредитополучателя да върне заетата сума, а неустойката се отнася до
неизпълнението на акцесорното задължение за предоставяне на допълнително
обезпечение.
По тези и останалите подробно изложени в отговора на исковата молба
съображения се иска предявените искове да бъдат отхвърлени.
В производството пред районния съд е представен погасителен план
към договор за паричен заем № ***/24.06.2022г. и е назначена съдебно-
счетоводна експертиза, която не е изпълнена поради непредставяне на вещото
лице на необходимата й информация.
За да отхвърли предявеният иск за установяване нищожност на клаузата
на чл.4 от процесния договор, като неоснователен и недоказан, в обжалваното
решение първостепенният съд е приел, че ищецът, който носи
доказателствената тежест за установяване на твърденият от него изгоден факт
- нищожност на клаузата, не е ангажирал никакви доказателства за
съдържанието на клаузата за неустойка, чието обявяване за нищожна
претендира. По отношение на предявеният иск за сумата 50.00 лева,
представляваща недължимо платена сума по договора за паричен заем,
районният съд е приел, че не е установено ответникът да е получил тази сума
от ищеца, поради което не е осъществена хипотезата на даване на нещо без
основание по смисъла на чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД и този иск е
неоснователен.
Пред въззивната инстанция е представен договор за паричен заем №
***/24.06.2022г. и е назначена и изпълнена съдебно-счетоводна експертиза.
След като обсъди събраните доказателства, поотделно и в тяхната
пълнота, във връзка с доводите на страните, настоящият съдебен състав
6
приема следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата.
При извършената проверка по реда на чл. 269 от ГПК, настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е
валидно - постановено е от законен състав в пределите на
правораздавателната му власт и в предвидената от ГПК писмена форма;
подписано е и е разбираемо. Решението е допустимо – произнесено е при
наличие на правен интерес от търсената защита и при определен съобразно с
принципа на диспозитивно начало предмет на спора.
Предвид горното и съгласно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК следва
да бъде проверена правилността му по изложените във въззивната жалба
доводи и при извършена служебна проверка за допуснати нарушения на
императивни материалноправни норми, като въззивната инстанция се
произнесе по правния спор между страните.
Видно от представения по делото договор за паричен заем №
***/24.06.2022г., „Адессо Кредит България“ ЕООД, гр.София, в качеството на
заемодател, и З. А. Л. от гр. Враца, в качеството на заемател, са сключили
договор за паричен заем, по силата на който заемодателят предава в
собственост на заемателя сумата 1000,00 лева, а заемателят се е задължил да
върне същата на заемодателя при условия, конкретно посочени в чл.2 от
договора: размер на погасителната двуседмична вноска – 100, 25 лв., срок на
заема – 11 двуседмични вноски, фиксиран годишен лихвен процент по заема –
40,00%, обща дължима сума – 1102, 75 лева, размер на годишния процент на
разходите - 48, 69%, като са посочени датите на плащане на всяка
погасителна вноска.
Съгласно чл.3 от договора с подписването на същия заемателят
удостоверява, че е получил от заемодателя изцяло и в брой заемната сума,
като договорът има силата на разписка за предадена, съответно получена
сума.
Съобразно чл. 4, ал. 1 от Договора, в деня на сключването му,
заемателят следва да предостави на кредитора допълнително обезпечение, а
именно: 1) две физически лица - поръчители, които следва да отговарят на
следните, кумулативно поставени изисквания: да представят служебна
бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетният размер
7
на осигурителния им доход да е в размер над 1000 лв.; безсрочен трудов
договор; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат
задължения към други банкови и финансови институции или ако имат -
кредитната им история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не
по-лош от 401 "Редовен"; поръчителите подписват договор за поръчителство,
или 2) банкова гаранция с бенефициер – заемодателя за сумата по чл. 2, т. 7
от Договора (1102, 75 лв. ), със срок на валидност – 30 дни след крайния срок
за плащане на задълженията по настоящия договор.
Страните са уговорили също, че при неизпълнение в срок на
горепосоченото задължение за предоставяне на обезпечение, съобразно чл. 4,
ал. 2 от Договора, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер 393,
25 лева, която заемателят заплаща разсрочено, заедно с всяка от
погасителните вноски, като към размера на всяка от вноските, посочен в чл.2,
т.2, се добавя сумата от 35, 75 лв.
Договорът е подписан от представител на заемодателя и от заемателя на
всяка страница.
От заключението на изслушаната пред въззивния съд съдебно-
счетоводна експертиза, неоспорено от страните, което съдът кредитира като
правилно, обективно и пълно, се установява, че по договор за паричен заем №
***/24.06.2022г. заемателят З. Л. е изплатил общо сумата 1496, 00 лева, с
която са погасени 1000,00 лева главница, 102, 75 лева договорна лихва и 393,
25 лева неустойка. Според заключението, действителния размер на ГПР по
договора за паричен заем, в случай, че заплатената сума за неустойка бъде
включена в ГПР, е 198, 40%. Вещото лице е посочило, че съгласно
параметрите на договора доходността, която е следвало да бъде заплатена от
заемателя, е както следва: доходност на ден от договорната лихва - 1.66 лв. и
доходност на ден от неустойката – 6, 34 лв.
При така изложената фактическа обстановка, съдът приема следното от
правната страна на спора:
Заявените в исковата молба обстоятелства и направените искания дават
основание на окръжния съд да приеме, че пред районният съд са предявени за
разглеждане съединени при условията на евентуалност установителни искове
с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД за
установяване нищожността на клаузата, уговорена в чл. 4 от сключения
между страните договор за паричен заем № ***/24.06.2022г., предвиждаща
заплащане на неустойка в случай на непредставяне на обезпечение, поради
8
противоречието й със закона, евентуално поради заобикаляне на закона и
евентуално поради противоречието й с добрите нрави, както и осъдителен иск
с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 50,00
лв. (частичен от 393, 25 лв.), представляваща даденото от ищеца без
основание по неустоечната клауза, уговорена в чл. 4, ал.2 от същия договор,
ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата
молба до окончателното й изплащане.
По исковете с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 26, ал. 1
ЗЗД:
За основателността на тези искове в тежест на ищеца е да докаже, че
между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по
договор за паричен заем № ***/24.06.2022г., по силата на което за него е
възникнало задължение за заплащане на неустойка в сочения размер, както и
че клаузата за неустойка, уговорена в чл. 4 от договора е нищожна поради
противоречие на закона, евентуално заобикаля императивна правна норма,
евентуално противоречи на добрите нрави.
Съществуването на валидно облигационно правоотношение между
страните З. А. Л. и „Адессо Кредит България“ ЕООД съдът намира за
установено от представения пред въззивната инстанция договор за паричен
заем № ***/24.06.2022г., а и това обстоятелство не е спорно по делото.
Процесният договор за заем е двустранно подписан (съдържа подпис на
ищеца и на представител на ответника на всяка страница) и съдържа уговорки
за всички съществени елементи на договора за заем, което налага извода, че е
налице валидно възникнала облигационна връзка между страните по договор
за заем.
Безспорно е също, че заемодателят е изпълнил задължението си да
предаде на заемателя отпуснатата в заем сума, което се установява и от
клаузата на чл.3 от договора. Направеният извод се подкрепя и от безспорния
факт, установен от заключението по съдебно-счетоводната експертиза, че
ищецът е изпълнил задълженията си по сключения договор, като е издължил
договорените суми, което би било нелогично и житейски неправдоподобно,
ако не е получил сумата, предмет на договора. С реалното получаване на
сумата е осъществен фактическият състав на договора за заем.
След извършен анализ на съдържанието на договора, изхождайки от
неговия предмет – предоставяне на заем, както и от страните по него –
юридическо лице, което е небанкова финансова институция, предоставяща
9
кредити в рамките на своята търговска дейност, ищеца – физическо лице,
което при сключване на договора действа извън рамките на своята
професионална компетентност, изводът, който се налага е, че процесния
договор за заем има характеристиките на договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, поради което и при решаване на настоящия
спор приложение следва да намерят правилата на действащия ЗПК, в глава
трета, а според чл. 24 от същия - и на ЗЗП.
По делото няма спор, а и след служебна справка в публичния регистър
на БНБ по чл. 3а Закона за кредитните институции /ЗКИ/ се установява, че
посоченият в договора заемодател е регистриран като финансова институция
по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със
средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Така констатираното обстоятелство определя
дружеството и като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
От друга страна отпуснатият кредит на ищеца като физическо лице
представлява предоставяне на финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от
ДР на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ и същия има качеството на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, както и по смисъла на § 13, т. 1 от
ДР на ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието
на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 - чл. 12 ЗПК.
Нормата на чл. 21, ал.1 ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията
на този закон е нищожна, а според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.
7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Посочено е
също, че за договора за потребителски кредит се прилагат и чл. 143-148 ЗЗП
(чл.24).
С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са
установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби
10
участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното
спазване и дължи произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е
въведено като основание за уважаване на иска /чл.7, ал.3 от ГПК (нова – ДВ,
бр. 100 от 2019 г.) и т. 1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
В процесния случай, твърденията за недействителност на договора на
основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани в
светлината на процентната стойност на ГПР, разписана в чл. 2, ал. 8
Договора, доколкото са неразривно свързани. Разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от
договора, възлага в тежест на заемателя в деня на подписване на договора за
заем да осигури две физически лица - поръчители, които следва да отговарят
на горепосочените кумулативно поставени изисквания или банкова гаранция
в размер от 1102, 75 лв. (сумата съобразно чл. 2, т. 7 от договора за заем). При
неизпълнение се дължи отразената в чл. 4, ал. 2 от договора неустойка в
размер 393, 25 лева.
Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от договора
и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем,
налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито
възнаграждение за кредитора (което последният е прикрил, обозначавайки го
като неустойка). Изискванията, които клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора
възвежда за потребителя за вида обезпечение и срока за представянето му са
на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че
последният търси паричен заем в сравнително нисък размер (1000 лв.).
Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че в
деня на сключването на договора потребителят ще разполага със съответна
възможност да осигури банкова гаранция от 1102, 75 лв. - сума, надхвърляща
заемната сума (за което съответната банкова институция ще изисква също
заплащане) или две физически лица - поръчители, които да отговарят на
многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях (така, както са
отразени във фактическата част от настоящото изложение) и то в деня на
подписване на договора за заем. Следва да се посочи, че за заемателя е
обективно невъзможно в предвидения срок да се снабди с изискваната
информация за поръчителите, за да я предостави на заемодателя. Освен това
изискуемата информация представлява банкова тайна по смисъла на чл. 62,
ал. 2 ЗКИ, поради което заемателя следва да ангажира поръчителите да се
11
снабдят лично с тази информация, което допълнително препятства
възможността да се изпълни договореното задължение в деня на сключването
на договора.
Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са
неизпълними от длъжника, кредиторът цели да се обогати като капитализира
допълнително вземане, което обозначава като "неустойка". Същевременно,
кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" при формиране на ГПР по
договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК (както вече бе посочено обстоятелството, че "неустойката" не е
включена в ГПР по договора е обстоятелство, което се потвърждава и от
самия кредитор-ответник в отговора на исковата молба).
Гореизложените изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че
още със сключването на договора, страните са уговорили, че неустойката ще
се изплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски – по 35, 75 лв.
на две седмици (чл. 4, ал.2, изр. второ от договора), както и от факта, че
самият кредитор, в приложимия към договора погасителен план, изначално
разсрочва вземането за "неустойка при липса на обезпечение" като при
формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума
за "неустойка". В тази връзка е явно, че заемодателят изначално е предвидил
невъзможността на заемателя да изпълни договорното задължение за
осигуряване на обезпечението, предвидено в чл. 4, ал.1 от договора, поради
което в договора е предвидил начин за изплащане на дължимата неустойка.
Именно предвид гореизложеното, съдът счита, че вземането за неустойка на
практика представлява скрито възнаграждение за кредитора (съответно,
сигурен разход за потребителя) и като такова е следвало да бъде включено в
годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
12
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси". Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР
да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не
същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че
ГПР е 48, 69 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод
за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР.
Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които
става изискуема разписаната в чл. 4, ал. 2 от Договора "неустойка", то тя е с
характер на възнаграждение и следва изначално да бъде включена при
формирането на ГПР.
Предвид гореизложеното, то следва да се акцентира върху факта, че
липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора
съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
договора. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния
ГПР (който е 198, 40% според заключението по ССчЕ) и неясната методика на
формирането му, представлява невярна информация относно общите разходи
по кредита, което следва да се окачестви като нелоялна и по-специално
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски
практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния
потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е
възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия
размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по
смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече
недействителност на договора в неговата цялост. Отделно от това, чрез
вменяване в тежест на потребителя да осигури обезпечение по договора, се
13
прехвърля изцяло върху длъжника рискът от неизпълнение на задължението
на кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя. Последното се
явява в директно противоречие с чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 и
разясненията, дадени в § 4046 от Решение на СЕС (четвърти състав) от
27.03.2014 г. по дело C-565/12 с предмет преюдициално запитване, отправено
на основание член 267 ДФЕС от Tribunal d’instance d’Orlйans (Франция).
Впрочем, в конкретния случай, това е особено съществено предвид
обстоятелството, че в чл. 2, т. 7 от Договора като обща сума за заплащане от
потребителя е посочена 1102, 75 лева. В тази величина обаче, не е включена
дължимата по чл. 4, ал. 2 от Договора "неустойка" в размер 393,25 лв. Видно
от заключението по ССчЕ общата сума, която заемателят е внесъл по
договора за заем е 1496, 00 лева. Тоест, освен пълно разминаване между
посочения в договора ГПР и действителния процент на разходите, който се
изчислява на годишна база, е налице несъответствие и между сумата, която
потребителят реално ще заплати по договора и тази отразена в чл. 2, т. 7 от
него.
С оглед изложеното въззивният съдебен състав намира, че тъй като при
сключването на процесния договор за паричен заем не са били спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, то на основание чл. 22 ЗПК договорът
се явява изцяло недействителен.
Наред с това, с оглед искането на ищеца, съдът констатира и
нищожност на клаузата на чл.4 от договора за неустойка поради накърняване
на добрите нрави.
Както вече бе посочено по-горе, при сключването на процесния договор
ищецът не е предоставил обезпечение на кредитора – поръчителство или
банкова гаранция, поради което заемодателят е начислил договорената
неустойка.
При преценка на дължимостта на начислената неустойка съдът,
съгласно дадените в ТР № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС разяснения, следва да
извърши преценка за нищожност на неустоечната клауза поради накърняване
на добрите нрави. Критериите дали е налице нищожност поради
противоречие с добрите нрави на неустойка, са посочени в тълкувателното
решение, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за
14
нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен
случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени
критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката
задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж
решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
Съобразявайки последиците от неизпълнение на задължението за
предоставяне в деня на сключване на договора за заем на допълнително
обезпечение – две физически лица - поръчители, или банкова гаранция с
бенефициер - заемодателя, съдът намира, че неустойката не зависи от вредите
от това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от
него. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира
заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем,
съобразно договора. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени
възможностите на кредитополучателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на
индивидуалното договаряне на договорните условия.
От съдържанието на чл. 4, ал. 2 от процесния договор е видно, че
размерът на уговорената неустойка е над две трети от размера на заемната
сума. Така уговореният размер е прекомерен спрямо чистата стойност на
заема, и поради това уговорката се явява в противоречие с обезщетителната
функция на неустойката. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото
се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката е
предвидена да се кумулира към погасителните вноски, по който начин се
отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до
скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин неустойката по
същество е добавък към възнаградителната лихва на заемодателя, предвид
условията, на които трябва да отговаря обезпечението, и поради това го
обогатява неоснователно, което противоречи на принципа за справедливост в
15
гражданските правоотношения.
Следователно уговорената по този начин неустойка за обезщетяване
неизпълнението на договорно задължение излиза извън по-горе очертаните
функции на неустойката, създава условия за неоснователно обогатяване на
предоставящия заемната сума и нарушава принципа за справедливост, поради
което е нищожна поради противоречие с добрите нрави на основание чл. 26,
ал. 1, пр. трето ЗЗД, чл. 21, ал. 1 и чл. 33, ал. 1 ЗПК. Наред с това
предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, ал.2, т. 5 ЗЗП,
тъй като размерът на неустойката е необосновано висок и на основание
чл.146, ал.1 ЗЗП е нищожна.
С оглед изложеното предявеният иск за установяване на нищожността
на клаузата на чл. 4 от процесния договор за заем е основателен и като такъв
следва да се уважи.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
По този иск възникването на спорното материално право за връщането
на дадено при начална липса на основание се обуславя от осъществяването на
следните материални предпоставки: 1) процесната сума - 393, 25 лв., да е
излязла от патримониума на ищеца; 2) тя да е постъпила в имуществената
сфера на ответника и 3) това разместване на блага от имуществото на ищеца в
патримониума на ответника да е без правно основание, т. е. без да е бил
налице годен юридически факт, без да е било възникнало задължение за
заплащане на неустойка в уговорения размер.
В настоящия случай, в тежест на ищеца бе да установи, при условията
на главно и пълно доказване, заплащане в полза на ответното дружество на
претендираната с исковата молба сума. При доказване на този факт, в тежест
на ответника бе да докаже твърдяното основание за получаването на тази
сума – валидно правоотношение, възникнало от сключен между страните
договор за паричен заем, и да задържи получената въз основа на него
престация в патримониума си.
В рамките на настоящото производство се доказа, че в изпълнение на
задълженията си по кредитното правоотношение, ищецът З. А. Л. е заплатил
на ответното дружество „Адессо Кредит България“ ЕООД по клаузата на чл.
4, ал. 2 от Договора за заем неустойка в размер 393, 25 лева. Получаването на
сумата не се оспорва от ответника по делото, поради което факта на
получаване и задържане на сумата от ответника е доказан. Последният обаче
16
не доказа наличието на основание за получаване и задържане на сумата,
установяването на който факт, съгласно чл.154 ГПК, е в негова тежест, което
изрично му е указано с определението на районния съд по чл.140 ГПК.
Нищожността на клаузата за неустойка съставлява отрицателен
юридически факт, който е препятствал възникването на вземането на
кредитора за неустойка. Ето защо за ответното дружество не е налице
основание да получи и задържи сумата за неустойка, предвид на което същата
следва да се върне, поради липса на правно основание, което да оправдава
това имуществено разместване.
По изложените съображения, въззивния съд намира, че предявеният иск
по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е доказан и следва да се уважи като основателен в
претендирания размер от 50, 00 лева, частично от общата сума от 393, 25
лева. Посочената сума се дължи ведно със законната лихва, считано от датата
на предявяване на исковата молба до окончателното погасяване на вземането,
както е поискано от ищеца.
Като е достигнал до краен извод, който е в противоречие с настоящите
мотиви и е отхвърлил предявените искове като неоснователни, районният съд
е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено изцяло
поради нарушение на процесуалния и материалния закон, като вместо него
следва да бъде постановено решение, с което исковите претенции бъдат
уважени.
По разноските:
С оглед изхода на спора в настоящата инстанция и направеното с
жалбата искане за разноски, на ищеца следва да бъдат присъдени направените
разноски в първоинстанционното и във въззивното производство.
В производството пред районния съд ищецът е направил разноски за
държавна такса от 100, 00 лева, видно от списъка по чл.80 ГПК (л.71), които,
съгласно чл.78, ал.1 ГПК, следва да му бъдат заплатени от ответното
дружество. Ищецът е внесъл и сумата 300 лева депозит за възнаграждение на
вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза, която обаче не е
била изпълнена и сумата не е заплащана на вещото лице, поради което
ответното дружество не следва да понася този разход.
С оглед изхода по спора, ответното дружество следва да бъде осъдено
да заплати на процесуалния представител на ищеца адвокатско
17
възнаграждение за оказаната безплатно адвокатска помощ на основание чл.
38, ал. 2 вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закон за адвокатурата, съобразно
представения договор за правна защита и съдействие, сключен между
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.”, Булстат ***, гр.София и ищеца за
уговорени безплатно процесуално представителство и защита по настоящото
дело на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закон за адвокатурата /ЗА/, т. е.
осъществяване на безплатна адвокатска защита на лице, което е в материално
затруднение, както и справка за регистрация на дружеството по ЗДДС.
Пълномощникът на ищеца е поискал да му се присъди адвокатско
възнаграждение 480, 00 лв. с ДДС за процесуално представителство по
първия иск и 480, 00 лв. с ДДС за процесуално представителство по втория
иск, т.е. общо 960,00 лева, което искане съдът намира за неоснователно в този
размер.
В конкретния случай предявените искове се основават на един и същ
правопораждащ факт - недействителност на клауза от договор за паричен
заем. Първият установителят иск за прогласяване на тази нищожност има
обуславящ характер по отношение на втория осъдителен иск за връщане на
даденото въз основа на нищожната клауза, което предполага и еднаква
защита по двата иска, поради което няма основание адвокатското
възнаграждение да се формира отделно по всеки от исковете. Справедливо би
било да бъде определен един адвокатски хонорар за двата предявени иска и с
оглед материалния интерес от 100,00 лв., спрямо който претендираният
адвокатски хонорар от 960,00 лева се явява несправедлив, прекомерен и
непропорционален. Отделно следва да се посочи и това, че разноските не са
направени от страната по делото, а се присъждат на основание чл.38, ал.2 ЗА
и са за оказана безплатна адвокатска помощ. Най-сетне следва да бъде
отчетен и положения от пълномощника труд, който в случая е минимален и
се свежда до подаване на исковата молба и на още две молби със становище
по хода на делото. Съдебното производство се е развило в две съдебни
заседания, поради отлагането му за изготвяне на ССчЕ, в които страните и
техните процесуални представители не са присъствали лично и не са
извършвали процесуални действия по събиране на доказателства - напр.
разпит на свидетели или изслушване на експертиза.
В обобщение на изложеното, настоящият съдебен състав намира, че не
може да се приеме, че адвокатско възнаграждение на процесуалния
представител на ищеца в общ размер 960,00 лв. с ДДС, определено поотделно
за всеки от двата обективно съединени иска, е справедливо и разумно.
Същото значително надхвърля защитимия интерес по тези искове, поради
което следва да бъде присъдено в минималния дължим размер за един от тях,
а именно - 480,00 лв. с ДДС, съгласно чл.7, ал.2, т.1 НМРАВ.
18
За въззивното производство въззивникът е направил разноски за
държавна такса за въззивната жалба – 50,00 лева и за възнаграждение на
вещото лице по изпълнената съдебно-счетоводна експертиза - 300 лева, които
суми, съгласно чл.78, ал.1 ГПК, следва да му бъдат заплатени от
въззиваемото дружество.
За осъществената правна помощ пред въззивната инстанция
пълномощникът на въззивника - Еднолично адвокатско дружество „Д. М.”,
Булстат ***, гр.София, е поискал да му бъдат присъдени разноски за правна
защита и съдействие при условията на чл. 38, ал.1, т. 2 ЗА в размер 960,00
лева с включено ДДС за двата иска. С оглед изхода на делото и на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК въззиваемото дружество следва да бъде осъдено да му
заплати сумата 480,00 лева с включено ДДС, по изложените по-горе мотиви.
С оглед цената на иска и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК
настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно
обжалване.
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло решение № 661/13.11.2023 г., постановено по гр. дело
№ 797/2023г. на Районен съд - Враца и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД НИЩОЖНОСТТА на
клаузата на чл.4 от договор за паричен заем № ***/24.06.2022г., сключен
между „Адессо Кредит България“ ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление: ***, представлявано от Л. Л. – управител, и З. А. Л. с ЕГН
********** от гр. Враца, поради противоречието й с добрите нрави.
ОСЪЖДА „Адессо Кредит България“ ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и
адрес на управление: ***, представлявано от Л. Л. – управител, ДА ЗАПЛАТИ
на З. А. Л. с ЕГН ********** от ***, на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо
ЗЗД сумата 50, 00 лева, частичен иск от общо 393, 25 лева, представляваща
платена без основание сума по договор за паричен заем № ***/24.06.2022г.,
ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на
исковата молба – 27.03.2023 г., до окончателното погасяване на вземането,
както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 100, 00 лева държавна такса в
производството пред районен съд – Враца, и сумите 50,00 лева държавна
19
такса за въззивната жалба и 300,00 лева възнаграждение на вещото лице по
изпълнената във въззивното производство съдебно-счетоводна експертиза.
ОСЪЖДА „Адессо Кредит България“ ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и
адрес на управление: ***, представлявано от Л. Л. – управител, ДА ЗАПЛАТИ
на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.”, Булстат ***, с адрес ***,
представлявано от управителя Д. М. М., общо сумата 960,00 лв. с ДДС –
адвокатско възнаграждение, определено от съда по реда на чл. 38, ал. 2 от
Закона за адвокатурата, за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие
за осъщественото процесуално представителство на З. А. Л. с ЕГН
**********, по гр. д. № 497/2023 г. по описа на РС-Враца и по в.гр.д. №
16/2024г. на ОС-Враца.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, на
основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
20