Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. София, 08.03.2019 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-А въззивен състав, в открито съдебно заседание
на двадесет и първи февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИЦА ЙОРДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
НЕДЕЛИНА СИМОВА
като разгледа докладваното от съдия Луканов въззивно гр. дело № 11620 по
описа за 2018г. на Софийски градски съд, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
по реда на Част втора, Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален
кодекс (ГПК).
Със съдебно решение
№ 372412 от 27.03.2018 г., постановено по гр. дело № 30596/2017 г. по описа на
СРС, І, ГО, 33-ти състав, са уважени предявени от Б.Х.Н. срещу „У.Б.“ АД
кумулативно обективно съединени осъдителни искове, както следва: иск за
заплащане на сумата от 4 585.10 евро, представляваща неправомерно
начислена и платена без основание лихва и надвзета годишна такса в размер на
10.25 евро по Договор за банков кредит № 235/170 от 27.06.2007г. за периода
15.05.2012г.-15.05.2017г., ведно със законната лихва от депозиране на исковата
молба 15.05.2017 г. до окончателното изплащане, както и иск за заплащане на обезщетение
за забава в размер на законната лихва в размер на 55.21 евро за периода
02.04.2017 г. – 15.05.2017 г., като съобразно изхода на спора ответникът е
осъден да заплати на ищеца разноски по делото в размер на 2 360.31 лв.
Срещу съдебното
решение, в срока по чл. 259 от ГПК, е подадена въззивна жалба от ответника „У.Б.”
АД, чрез пълномощника адв. Д.П. Ц. от САК, с надлежно учредена представителна
власт по делото, в която въззивникът навежда оплаквания за неправилност на
решението, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния
закон, съществено процесуално нарушение и необоснованост.
Във
въззивната жалба поддържа, че без значение за основателността на иска по чл. 55
от ЗЗД е дали атакуваните клаузи са нищожни, доколкото между страните има
договорен минимален лихвен процент, под който годишния лихвен процент (ГЛП) не
може да спадне независимо от движението на индекса EURIBOR, като развива
подробни съображения. Поддържа, че никъде в договора и в Общите условия не е
предвидено, че договорната лихва е уговорена на риска и на двете страни, и че
същата подлежи на автоматично намаляване при намаляване на индекса EURIBOR,
т.е. ако лихвата е уговорена на риска и на двете страни, това е щяло да бъде
отразено в изрична клауза, каквато в случая липсва. Излага доводи, че в ЗЗП не
съществува разпоредба, която да забранява договарянето на фиксиран размер на
дължимите периодични плащания от потребителя в срока на договора и не е
предвидено така уговореният от потребителя минимален размер на престацията му
да подлежи на намаляване, т.е. лихвата не е уговорена на риск на двете страни. На
следващо място жалбоподателят поддържа, че при условията на минимален фиксиран
лихвен процент намаляването на индекс EURIBOR не само не може, но и не променя
договореният минимален ГЛП от 6.44%. Поддържа, че исковата претенция може да
бъде уважена само за разликата за събраната лихва за процесния период и
лихвата, която е следвало да бъде събрана за процесния период за уговорения
между страните при подписването на договора фиксиран минимален годишен процент
от 6.44 евро, което е в размер на 288.12 евро. Твърди още, че изцяло е
неправилен извода на районния съд, че БЛП е равен на индекса EURIBOR и при
всяко негово намаляване следва да бъде намалявана лихвата по кредита, и то под
договорения МЛП, като излага подробни съображения. Твърди също, че БЛП не е
равен на едномесечния EURIBOR, а се определя от Управителния съвет на банката
или оторизирани от него орган и/или лица, въз основа на конкретно посочения
индекс в т. 10.3 и т. 10.4 от условията на банката по кредитите на физически
лица, неразделна част от този договор. След като е договорен МЛП, то очевидно е
абсурдно твърдението на ищеца, че при всяко намаление на EURIBOR трябва да
намалява и лихвата по кредита. Жалбоподателят поддържа, че в договора за кредит
страните са договорили валидно правно основание за увеличаване на лихвения
процент по процесния договор, а МЛП в размера, установен в т. 4.1а от договора
– 6.44% може да се променя от банката единствено в хитопезата на чл. 11.1.3 от
договора, при условие, че „пазарните условия водят до необходимост от
увеличаването му най-малко с 1 пункт“, без за това да е необходимо подписването
на допълнително споразумение между страните. Поддържа, че ищецът се е запознал
с общите условия на банката при сключването на договора и същите са му надлежно
връчени. Твърди, че банката надлежно е упражнила правото си да увеличи ОЛП по
договора за кредит и в резултата на това увеличение разликата между събраната
лихва за процесния период и лихвата, която е следвало да бъде събрана за
процесния период при договорена между страните от 6.44% евро е 288.12 евро.
Твърди, че от установеното по делото настъпване на промени на пазарните условия
дало правото на банката да упражни правото си на едностранно увеличение на ГЛП.
Твърди, че обжалваното решение е постановено в нарушение на чл. 143 от ЗЗП, тъй
като в исковата молба възражението за нищожност е бланкетно и неоснователно, а
в чл. 143 от ЗЗП са изброени изчерпателно всички хипотези, при които една
уговорка е неравноправна. Тъй като изброяването на хипотезите е изчерпателно законодателят
е приел разпоредбата на чл. 144 от ЗЗП, в която са посочени изключенията.
Излага още, че за да се приложи разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП следва да са
осъществени следните кумулативно дадени предпоставки: постигнатата между
страните уговорка да е във вреда на потребителя, да не отговаря на изискването
за добросъвестност, да води до значително неравновесие между правата и
задълженията на страните и едновременно с това задължително да попада в някоя
от изрично изброените от чл. 143, ал. 1 от ЗЗП хипотези и да не попада в
изключенията по чл. 144 от ЗЗП. Твърди също, че решението е постановено в
нарушение на чл. 143, т. 12 от ЗЗП, която норма е неприложима, тъй като не е
налице първата и втората предпоставки. Излага, че няма пречка ищецът във всеки
момент да се откаже от договора, като върне главницата и натрупаната към същия
момент лихва според уговорката в чл. 9 от договора, но ищецът в нито един
момент не е отправил искане за отказ от договора. На следващо място твърди, че
обжалваното решение е постановено в нарушение на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП,
като и в нарушение на чл. 143, т.13 от ЗЗП. Поддържа, че ако СГС приеме, че е
налице неравноправност на т. 11.1.3, то тази неравноправност би се отнасяла
само в частта „до нарастване на лихвения индекс“, което се отнася и до т. 10.5
от общите условия, която е идентична с т. 11.1.3. Поддържа, че последната не
подлежи на преценка за неравноправност, защото урежда основния предмет на
договора като част от клаузите, определящи възнаградителната лихва и цената на
кредитната сделка по смисъла на чл. 430, ал. 2 от ТЗ. Такава преценка е
забранена съгласно разпоредбата на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП. Твърди също, че
клаузите не са нищожни, тъй като са индивидуално договорени с ищеца, след като
не са част от Общите условия на банката. Между страните са се провели реални
предварителни преговори по подписването на договора, като всяка една от
клаузите са били индивидуално договорени с ищеца. Това, че договорът е изготвен
от банката не предполага липса на индивидуално договаряне. Във въззивната жалба
са изложени и твърдения за допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, тъй като СРС не е преценил всички доказателства
по делото, не е обсъдил всички доводи на ответника, не е постановил решението
си въз основа на установените по делото обстоятелства и закона. Поддържа, че
ако СРС е приложил правилата на логичното мислене и каузалните връзки между
явленията, би достигнал до извода за неоснователност и недоказаност на предявените искове. По изложените
съображения моли обжалваното решение да бъде отменено вместо него да бъде
постановено друго решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени
изцяло като неоснователни и недоказани. Претендира присъждане на деловодни
разноски, в т.ч. и адвокатско възнаграждение.
Въззиваемият
ищец – Б.Х.Н., в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подал отговор на въззивната
жалба, чрез пълномощника си адв. В.И. от САК, с който я оспорва като неоснователна.
Развива съображения, че обжалваното решение е законосъобразно, обосновано и
правилно, като е постановено при липса на процесуални нарушения. Поддържа, че
при липсата на изрични договорно закрепени договорки за възникнал едва в хода
на въззивното производство спор относно „минимална/фиксирана“ лихва, за каквато
ищецът изрично подчертава, че не е давал съгласие, са изцяло неоснователни и
незаконосъобразни. Поддържа, че въззивникът се позовава на остаряла и отменена
съдебна практика от 2011/2012г., касаещо несъществуваща „изчерпатеност“ на
хипотезите на чл. 143 от ЗЗП и то въпреки изричното наличие на чл. 143, т. 19
от ЗЗП, както и категорично отречената в практиката на ВКС приложимост на чл.
144 от ЗЗП. По изложените съображения моли съда да остави въззивната жалба без
уважение като неоснователна, недоказана и незаконосъобразна. Претендира
направените разноски.
В открито
съдебно заседание, въззивникът, чрез представителя си по пълномощие, поддържа
въззивната жалба по изложените в нея съображения. В хода по същество пледира за
отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на предявените искове.
Претендира разноски и представя списък по чл. 80 от ГПК. Прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от въззиваемата
страна. В предоставения от съда срок депозира писмена защита, в която развива
доводите си по съществото на спора с оглед на изложените твърдения във
въззивната жалба. Моли да бъде отменено изцяло като неправилно и необосновано
обжалваното решение, а предявените искове да бъдат отхвърлени, като
неоснователни и недоказани.
Въззиваемата
страна, редовно призована в открито съдебно заседание, чрез представителя си по
пълномощие, поддържа отговора на въззивната жалба и пледира за оставяне в сила
на първоинстанционното съдебно решение. Иска присъждане на разноски във
въззивното производство по представен списък по чл. 80 от ГПК. В срока по чл.
149, ал. 3 от ГПК също депозира писмено становище-пледоария, в която поддържа
доводите си изложени в отговора на въззивната жалба и иска да бъде потвърдено
първоинстанционното съдебно решение. Претендира и направените разноски във
въззивното производство в пълен размер по представения списък.
Софийски
градски съд, като въззивна инстанция в настоящия състав, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока
по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана и с правен интерес от обжалването страна
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е допустима и
следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Съгласно чл.269, изр.2 от ГПК по отношение на
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от
посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно правомощие има да
провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към
процесното правоотношение. В този смисъл са и дадените указания по тълкуването
и прилагането на закона с т.1 от Тълкувателно решение № 1/2013г. по тълк. д. №
1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
І. По валидността на обжалваното
решение.
Обжалваното решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано
от разгледалия делото съдия.
ІІ. По допустимостта на обжалваното
решение.
Решението е допустимо, тъй като са
били налице положителните предпоставки и са липсвали отрицателните за
предявяване на исковете, а съдът се е произнесъл именно по осъдителните искове,
с които е бил сезиран, поради което няма произнасяне в повече от поисканото.
ІІІ. По съществото на спора съдът
приема следното:
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 от ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна.
Съгласно приложимата разпоредба на чл.
269 от ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни
констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания,
съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия
и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Във връзка с наведените в
жалбата оплаквания настоящият състав на съда приема следното:
Възникването на спорното материално
право за връщането на дадено при начална липса на правно основание се обуславя
от осъществяването на следните материални предпоставки (които в своята
съвкупност обхващат всички юридически факти които следва да бъдат установени):
1) процесната сума да е излязла от патримониума на ищеца; 2) тя да е постъпила
в имуществения комплекс на ответника и 3) това разместване на блага от
имуществото на ищеца в патримониума на ответника да е без правно основание, т.
е. без да е бил налице годен юридически факт, без да е било възникнало
задължение за заплащане на възнаградителната лихва и годишната такса над
действително уговорените размери.
Следователно, в тежест на ищеца е да
докаже даването, респ. получаването на имущественото благо, а в тежест на
ответника е да докаже възникването и съществуването на правното основание за
това имуществено разместване от патримониума на ищеца в неговия имуществен
комплекс, в каквато насока са и дадените от първоинстанционния съд указания с
доклада по делото, който при разпределение на доказателствената тежест макар
само да е възпроизвел нормата на чл. 154, ал. 1 от ГПК, е приет от страните без
възражения.
По делото страните не спорят, че
между тях съществува правоотношение по сключен Договор за банков кредит №
235/170 от 27.06.2007г., със срок на погасяване до 27.06.2032 г. Страните не
спорят още и по отношение на обстоятелството, че процесните суми по иска по чл.
55, ал. 1 от ЗЗД са били заплатени от ищеца и са били получени от банката.
Правната същност на сключения между
страните договор за банков кредит го определя в предметния обхват на Закона за
защита на потребителите (ЗЗП) обн. в ДВ, бр. 99 от 09.12.2005 г., в сила от
10.06.2006 г., тъй като въззиваемият е потребител по смисъла на § 13, т. 1 на ДР
от ЗЗП, а банката – въззивник е търговец по смисъла на § 13, т. 2 на ДР от ЗЗП.
По отношение на уважения размер на
иска по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 4 585.10 евро, представляваща
начислена и платена без основание лихва и годишна такса в размер на 10.25 евро
по Договор за банков кредит № 235/170 от 27.06.2007г. за периода
15.05.2012г.-15.05.2017г., ответникът поддържа, че основание за получаването
ѝ представляват клаузите в процесния договор и приложимите общи условия,
даващи му право да събере възнаградителни лихви за процесния период, съобразно
приложения лихвен процент.
В исковата молба ищецът е посочил
като неравноправни следните клаузи т. 11.1.1, т. 11.1.2, т. 11.1.3 от Условия
за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договор за
банков кредит № 235/170 от 27.06.2007г. и т. 10.5 и финалната клауза от Условия
по кредити на физически лица.
Клаузите от процесния договор (лист
14-16 от делото на СРС), регламентиращи начина на формиране на
възнаградителната лихва са уговорени от страните в разпоредбата на т. 4 от
договора, като годишния лихвен процент (ГЛП) се формира от сбора на базов (базисен)
лихвен процент (БЛП) и надбавка към него, определени в размер по т. 4.1а, като
към датата на сключване на договора БЛП е в размер на 4.01 %, а надбавката е 2.43
%, т.е. годишният лихвен процент е 6.44%. Въз основа на чл. 20 от ЗЗД, към
т.4.1а, при определянето на възнаградителната лихва, следва да се съобрази и
уговореното в т. 10.3 и 10.4 от Условия за усвояване, обслужване на кредита и
изпълнение на задълженията по договора за банков кредит № 235/170 от
27.06.2007г., определен съгласно т.11.1.1 и т. 11.1.3 от договора.
В т. 11.1.1 от Условията за
усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договора за
банков кредит № 235/170 от 27.06.2007г. (лист 15 от делото на СРС), страните са
се съгласили, че приложимия към съответния период на олихвяване от действието
на този договор базисен лихвен процент по смисъла на т. 11.1. по-горе за
различните валути и различните валути и за различните кредитни продукти се
определя от Управителния съвет (УС) на банката или оторизиран от него орган
и/или лица въз основа на конкретно посочен индекс установен в т.т.10.3 и 10.4 от
Условията на „У.Б.“ АД по кредити на физически лица, неразделна част от договора,
с който кредитополучателят е запознат. Съгласили са се, че кредиторът уведомява
кредитополучателя за определения от УС приложим базисен лихвен процент към съответния
период на действие на договора за кредит и олихвяване чрез обявяването му на
интернет страницата на банката, изричното му посочване в извлечението от
кредитната сметка към съответния лихвен период и изпращане по пощата. Съгласно
приетото от кредитополучателя и/или в поддържаната от него при банката касета
за получаване на банкова поща или с изпращането му на адреса за кореспонденция,
посочен в искането за отпускане на кредит.
От уговореното в т. 11.1.2 се
установява, че съгласно установеното в т.11.1.1 с промяната на действащия към
съответния период на олихвяване БЛП, определен от УС на ответника и/или
оторизиран орган/лице, лихвените условия по раздел I, т.4.1 до 4.5 от договора
се считат за автоматично променени в съответствие с приетите изменения, които
са задължителни за страните по договора, като кредиторът уведомява
кредитополучателя за настъпилите изменения. Съгласно приетото от
кредитополучателя за получено се счита всяко уведомление, регистрирано в
изходящия дневник на банката в деня на поставяне на уведомлението в досието на
кредитополучателя и/или в поддържаната от него при банката касета за получаване
на банкова поща или с изпращането му на адреса за кореспонденция, посочен в искането
за отпускане на кредит.
В т.11.1.3 от същите условия е записано,
че при кредити, издължавани чрез анюитетни вноски (еднакви всеки месец,
включващи главница и лихви към падежа на задължението за плащане на съответната
анюитетна вноска), годишният лихвен процент по кредита за съответния лихвен
период от лихвения план се фиксира в размера по т.4.1а и не се променя, освен
когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с
1 (един) пункт. Кредитополучателят дава съгласието си кредиторът да променя
едностранно размера на годишния лихвен процент за дадения лихвен период по
лихвения план по т.4.1а, определен съгласно предходната точка, съответно
размера на анюитетната вноска, без за това да е необходимо сключване на
допълнително споразумение между страните, при нарастване на базисния лихвен процент
с повече от 1 (един) пункта от размера, определен от кредитора в деня на
сключване на настоящия договор или от размера му, формиран след промяна по реда
на тази точка кредиторът уведомява кредитополучателя за извършената промяна в
едноседмичен срок на адреса на кореспонденция, посочен в искането за отпускане
на кредит и/или по реда установен в Условията по кредити на физически лица.
В т.10.5 от Условията за кредит на
физическите лица (УКФЛ) (лист 21 от делото на СРС) страните са се съгласили, че
при кредити, изплащани чрез анюитетни вноски (еднакви всеки месец), годишният
лихвен процент за съответния лихвен период се фиксира в размер към датата на
договора за кредит и остава такъв до нарастване на лихвения индекс +/- 1,00%,
съответно до поредна аналогична промяна спрямо предходно извършената.
Според финалната клауза от УКФЛ (лист
22 от делото на СРС) – Банката си запазва правото да актуализира настоящите
условия, като при изменения, същите остават валидни и запазват и продължават
действието си в последната им актуална редакция, а Банката уведомява
своевременно клиентите си за настъпилите промени и последната актуализация,
чрез разпространението им в салоните на банката и чрез електронните ѝ
канали.
Съгласно чл. 147, ал. 1 от ЗЗП
основанията за изменение на „цената” на банковата услуга (в случая на възнаградителната
лихва и годишната такса) следва да бъдат уговорени ясно и разбираемо за
потребител. В конкретния случай при сключването на договора за банков кредит №
235/170 от 27.06.2007г., страните са уговорили определен погасителен план - т.
7, с оглед на който ищецът е взел решение да стане кредитополучател, т.е. тези
уговорки са част от договора и могат да бъдат едностранно изменяни само в
предвидените в договора случаи. В този смисъл е и императивната правна норма,
уредена в чл. 58, ал. 2 от Закона за кредитните институции (ЗКИ), която
предписва, че разходите по кредита се определят изрично и изчерпателно с договора за кредит, включително за
случаите на предсрочно погасяване. Граматичното тълкуване на понятието
„изрично” следва да се разбира като „безусловно, специално, категорично”, което
не подлежи на двояко тълкуване, а понятието „изчерпателно” – цялостен,
всестранен, неподлежащ на допълване и промяна, отчитащ всички особености.
Следователно, в самия договор за кредит е следвало безусловно и изцяло да се
уговорят всички разходи по кредита. Разпоредбата на чл. 58, ал. 2 от ЗКИ
представлява частно проявление на основния принцип в гражданското право –
забрана на недобросъвестното поведение и в частност на недобросъвестната
търговска практика на частноправните субекти.
В настоящия случай, съгласно т.11.1.3
от договора за кредит, годишният лихвен процент по кредита се увеличава „…когато
пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с 1
(един) пункт“. Относно понятието „пазарни условия“, е налице практика на ВКС,
обективирана в решение № 77 от 22.04.2015г. по гр. д. № 4452/2014г. и др.,
която настоящият състав на съда изцяло споделя, и в която се приема, че макар
понятието „пазарни условия“ само по себе си да е твърде общо, същото следва да
се тълкува във връзка с условията, при които търговските банки отпускат такъв
вид кредити, отчитайки се обстоятелството, че кредитната дейност се регулира от
Българска народна банка. В цитираното решение ВКС е стигнал до извода, че въз
основа на публични данни за измененията на основния лихвен процент в страната и
условията на банковата регулация върху търговските банки, кредитополучателят би
могъл да установи дали са налице основанията за изменение на размера на
лихвения процент по неговия договор. Ето защо следва да се приеме, че промяната
на „пазарните условия“ е поначало обективно обстоятелство, което би могло да
обоснове промяна на ГЛП по кредита.
Твърдяната от ищеца неравноправност
на клаузата на т. 11.1.3 от договора в частта, даваща възможност банката едностранно да увеличи размера на възнаградителната
лихва, следва да се преценява въз основа на критериите, които чл. 143 от ЗЗП
въвежда: уговорката да е във вреда на потребителя, неотговаряща на изискванията
за добросъвестност и водеща до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.
Настоящият съдебен състав приема, че
в процесния договор за кредит макар кредитополучателят да може да установи дали
банката би имала основание да увеличи ГЛП, в договора не е установен ясен
механизъм и методология за изчисляване на новия БЛП, респективно на ГЛП, които
да са уговорени от страните, като по този начин кредиторът е обезпечил за себе
си правото произволно, при упражняване на дискреция (право на самостоятелна
преценка) да изменя БЛП/ГЛП, като увеличава със ставка, която банката счете за
целесъобразна. Доколкото това изменение е само в посока увеличение на БЛП/ГЛП,
то следва, че уговорката е във вреда на потребителя по смисъла на чл. 143 от
ЗЗП. По този начин се накърнява принципът на добросъвестност, който е
основополагащ в частноправните отношения при упражняване на породените от
договора субективни права. Макар в ЗЗП да липсва законово определение на
понятието „добросъвестност”, съдът приема, че неговото съдържание представлява
мярката на честно, почтено поведение на всеки участник в гражданския оборот при
сключване на сделки за потребление. А добросъвестната търговска практика
представлява съвкупност от правила, определящи пазарното поведение, които
произтичат от законите и обичайните търговски отношения и не нарушават добрите
нрави. При така изясненото предметно съдържание на това понятие в противоречие
с принципа на добросъвестността е уговореното право на банката едностранно и
единствено в посока на повишаване да изменя възнаградителната лихва без да е
установена методика за едно такова увеличаване. Съобразно редакцията на
клаузата, уговорена в т. 11.1.3 от договора, банката като икономически
по-силния субект в породеното търговско правоотношение е установила за себе си
в договора изключителното право да изменя БЛП/ГЛП, по своя автономна преценка.
В договора за кредит не се съдържа правило или метод, които да обосноват
размерът на увеличението на лихвата, поради което съдът приема, че банката
необосновано, в нарушения на принципа на добросъвестността в частноправните
правоотношения си е обезпечила правната възможност произволно, само по своя
преценка да увеличава БЛП/ГЛП със стойности, които тя счете за целесъобразни за
постигане на своите стопански задачи, т.е. за реализиране на търговска печалба.
Обезпечаването на възможността
банката едностранно да измени стойността на насрещната парична престация –
възнаградителната лихва, при неустановена в договора методика за определяне на
размера на увеличението, а потребителят на банкови услуги няма възможност да се
откаже безусловно от договора (без условието
да дължи такси, т. нар. наказателни лихви и пр., които по своето естество
представляват компенсаторна неустойка за неспазване на уговорения и в полза на
кредитора срок на договора (арг. чл. 70, ал. 2 от ЗЗД) – при предсрочно
погасяване на кредита), поставя ищеца в неравноправно положение по смисъла на
чл. 143, т. 12 от ЗЗП, както правилно е приел и първостепенния съд. Ето защо
процесната клауза, която дава право на банката едностранно да увеличи
възнаградителната лихва, е уговорена във вреда на потребителя и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя
– банката може произволно във всеки един момент да увеличи БЛП със стойност,
която счита за целесъобразна.
В конкретния случай, противно на
поддържаното във въззивната жалба, не намира приложение и разпоредбата на чл.
144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП. Това изключение е приложимо когато предлаганите
финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е свързана с
колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения
процент на финансовия пазар, са извън контрола на търговеца или доставчика на
финансови услуги. Това възражение на ответника е неоснователно, тъй като
възнаградителната лихва е определяна въз основа на обективен критерии, какъвто е
показателя „EURIBOR“. Правната възможност за изменение на БЛП/ГЛП е обезпечена
само за кредитора, като единствено в неговата власт е да променя лихвения
процент със стойност, която той счита, че отговоря на неговия стопански
интерес, с цел покриване на счетоводни загуби или реализиране на търговска
печалба. В случая не беше установен конкретен начин, по който би могло да се достигне
до автоматична промяна в БЛП (такава промяна настъпва едва след като се
определи от УС на банката), като съобразно принципа на добросъвестността,
БЛП/ГЛП да претърпи в съответен период от действието на договора за банков
кредит изменение чрез неговото увеличение или намаление, какъвто не е настоящия
случай.
В подкрепа на изложените съображения е
и практиката на ВКС обективирана в Решение № 424 от 02.12.2015г., по гр. № 1899/2015,
на ВКС, IV ГО, и споделяна от настоящия състав на съда, в което е прието, че
макар изменението на пазарен индекс да е независещо от волята и извън контрола
на банката-кредитор обективно обстоятелство, то промяната на лихвата е
поставена в зависимост от волята на кредитора, когато липсва всякаква яснота
относно методиката и математическия алгоритъм за начина на формиране на
едностранно променената лихва, респ. липсва обвързаност на конкретния размер на
повишението на лихвата с размера на покачване на индекса, защото независимо от
размера на изменение на индекса единствено
от банката зависи с колко точно ще се измени лихвата и тя не е длъжна да се
съобразява с конкретното изменение, а също така липсва и реципрочно
намаляване на лихвата при намаляване на съответния индекс или промяна на
пазарните условия в посока поевтиняване на кредитния ресурс. Ето защо, както е
посочено и в цитираното решение, самото съществуване на обективно
обстоятелство, при промяната на което се увеличава лихвата, не е достатъчно
условия за приложението на изключението на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП и не
винаги изключва нормата на чл. 143, т. 12 от ЗЗП.
Неоснователно е твърдението във въззивната
жалба, че обжалваното решение е постановено в противоречие с чл. 145, ал.2 от ЗЗП,
защото преценката на съда за неравноправност не можела да обхваща клаузи,
уреждащи предмета на договора за кредит, каквито според него са уговорките,
регламентиращи формирането на лихвата. При преценката за неравноправност на
клауза по договора за банков кредит, отнасяща се до формирането на лихвата, не
се извършва нито определяне на основния му предмет, нито се преценява
съответствието между цената (възнаградителната лихва) и стоката (предоставената
от банката парична сума под формата на кредит), а единствено се съобразява дали тази клауза не поставя потребителя в
неравноправно положение спрямо търговеца.
В обобщение, се налага изводът, че
клаузата на т. 11.1.3, даваща право на банката едностранно да увеличи
възнаградителната лихва от процесния договор е едновременно неясна и създават
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, което в крайна сметка води и до увреждането на последния. За да не
бъде неравноправна, въззивникът-ответник следва да докаже, че същата е
индивидуално уговорена, каквото твърдение е изложено във въззивната жалба
(поддържано още с отговора на исковата молба).
Въззивникът „У.Б.” АД нито пред
първоинстанционния съд, нито пред настоящата инстанция е ангажирал
доказателства, че спорните между страните клаузи са индивидуално уговорени. По
смисъла на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП „индивидуално уговорени клаузи“ биха били само
тези, при които договорът е сключен при по-благоприятни и/или различни условия
от стандартно предлаганите от банката на други потребители. Различният лихвен
процент, нито срока на издължаване, не определят еднозначно договора за кредит
като индивидуално договорен в неговата цялост, тъй като тези параметри са
обвързани с други критерии, заложени в лихвения бюлетин на банката и са
съобразени с финансовото състояние и възможности на всеки кредитополучател. По
делото не са ангажирани доказателства относно възможността клаузите,
предвиждащи едностранно и неясно повишение на лихвата, по предварително
изготвен и предоставен от банката проект на договор, да има възможност да бъдат
изменяни по искане на потребителя.
Следва, че по делото е установен
фактическия състав на чл. 143 от ЗЗП, тъй като клаузата на т. 11.1.3, която
дава право на банката едностранно да увеличи възнаградителната лихва от
процесния договор, едновременно не отговаря на изискванията за добросъвестност,
води до значително неравновесие между страните, в частност не позволя на
потребителя да се откаже от договора без санкции (чл. 143, т. 12 от ЗЗП) и не е
индивидуално договорена, поради което същата е неравноправна, респективно
нищожна и не произвежда правно действие. Доколкото клаузите на т. 11.1.1 и т.
11.1.2 касаят изменението на лихвения процент, която промяна следва да се
тълкува във връзка с неравноправната клауза по т. 11.1.3, то и те са
неравноправни, тъй като по същността си позволяват на кредитора едностранно да
увеличи лихвата без за това да са налице ясни и обективни критерии.
Приетото в
т.10.5 от УКФЛ, както и финалната клауза също за неравноправни, тъй като т.10.5
съдържа разпоредба, според която фиксирания към датата на сключване на договора
ГЛП остава непроменен до нарастване на лихвения индекс с 1%. След като
лихвеният индекс може да расте, но и да намалява, то промяната на ГЛП
единствено в посока увеличаване е недопустима, т.е. клаузата е неравноправна -
нищожна. Финалната клауза от УКФЛ дава право на банката да изменя общите
условия, без да предоставя възможност на заварените клиенти да направят
възражения по направените изменения в общите условия и да се откажат от
договора, което е в явно противоречие с приетото в чл. 147б, ал. 2 от ЗЗП обосноваващо
извод за неравноправност - нищожност.
Изложените
от настоящия състав съображения са съобразени със задължителното за
националните юрисдикции Решение на СЕС, постановено по преюдициално запитване
по дело С-472/10, в което е прието, че: „Националната юрисдикция
следва да прецени с оглед на чл. 3, § 1 и 3 от Директивата неравноправния
характер на клауза, съдържаща се в Общите условия на договора с потребители, с
която продавач или доставчик едностранно предвижда промяна в свързаните с
предоставяната услуга разходи, без обаче
да описва ясно начина на определяне на тези разходи или да посочва основателно
съображение за тази промяна. В рамките на тази преценка посочената
юрисдикция трябва по-специално да провери дали, предвид съдържащите се в Общите
условия на договора с потребителски клаузи, сред които са и спорните, както и
предвид националното законодателство, уреждащо правата и задълженията, които
биха могли да допълват предвидените в разглежданите Общите условия на договора,
съображенията или начинът на промяна на свързаните с предоставяната услуга
разходи са уточнени по ясен и разбираем начин и евентуално дали потребителите
имат право да прекратят договора“. Всяко „основателно съображение“ по смисъла
на горепосоченото решение представлява всяко обективно обстоятелство, извън
волята и контрола на страните по договора, което е било уговорено или
установено преди сключване на потребителския договор и което обективно води до
увеличаване на цената на стоката или услугата.
С оглед
установената неравноправност на оспорените клаузи, изводът на СРС за
недължимост на събраната от ищеца възнаградителна лихва в размер на 4574.85
евро и на такси от 10.25 евро, съобразно кредитираното от съда заключение на
вещото лице по изслушаната ССчЕ, е правилен и те подлежат на връщане, предвид,
че ответникът не е доказал друго валидно правно основание, на което да ги
държи.
С оглед
липсата на конкретни доводи срещу правилността на въззивника да задържи
получените суми, то е неоснователно и възражението на въззивника, че разликата
между събраната лихва за процесния период и лихвата, която е следвало да бъде
събрана за процесния период при договорена между страните от 6.44% евро е
288.12 евро. Неоснователността на това възражение следва и от заключението по
ССчЕ прието в първоинстанциинното производство. От кредитираното от съда, като
обективно и безпристрастно дадено, заключение по ССчЕ се установи, че след
промяната на образуване на лихвения процент разликата
между платените суми за лихви и дължимите суми за лихви, изчислени на база
едномесечен EURIBOR, за периода 27.06.2007г. до 15.05.2017г. е в размер от
7658,84 евро, а за процесния период
15.05.2012г.-15.05.2017г. е в размер
от 4 586.55 евро. Установи се, че и разликата между платената сума за годишни такси за управление и
дължимата сума за периода 27.06.2007г.-15.05.2015г. е в размер от 13,14
евро, а за процесния периода 15.05.2012г.-15.05.2017г. е в размер от 11.41 евро. Следва извод за неоснователност на
възражението, че иска следва да бъде уважен само за сумата от 288.12 евро.
По иска с
правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД съдът приема следното:
Обжалваното
решението в частта по предявения от Б.Х.Н. иск за заплащане на обезщетение за
забава в размер на законната лихва, както и липсата на нарушение на императивни
норми на материалния закон, настоящият съдебен състав не може да формира други
фактически изводи относно правнорелевантните факти, относими към
основателността на акцесорното вземане. Въззивният съд може да приеме
определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване
за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част, каквото в
настоящия случай липсва. Предметът на въззивното производство, което се разглежда
по реда на ограничения въззив, по отношение на разглеждане на спора по същество
е очертан в случая само от посоченото в жалбата (недопустимо е оплакванията в
жалбата да се разширяват извън срока за обжалване) и приложимите към спорния
предмет императивни материалноправни норми. Ето защо в решаващата си дейност
въззивният съд изхожда от фактическите положения, установени от
първоинстанционния съд, като препраща към мотивите на обжалваното решение
относно приетото за установено от фактическа страна досежно периода (от датата
на поканата до ответното дружество за връщане на получените при начална липса
на основание суми – 02.04.2017г. до датата на предявяване на исковата молба –
15.05.2017г.) и размера на дължимото обезщетение за забава в размер от 55.21
евро за периода 02.04.2017 г. – 15.05.2017 г., определен по реда на чл. 162 от ГПК.
След като
правните изводи до които въззивната инстанция е достигнала, съответстват изцяло
на правните изводи на първоинстанционния съд, решението на СРС следва да бъде
потвърдено, а въззивната жалба - оставена без уважение.
С оглед на
цената на всеки от обективно кумулативно съединените осъдителни искове
въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по арг. от разпоредбата
на 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК.
По
разноските съдът приема следното:
При този
изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, вр. с чл. 273 от ГПК в полза
на въззиваемия следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско
възнаграждение, които се претендират в размер на 2571.90 лв. Настоящият съдебен
състав приема за основателно възражението на въззивника за прекомерност на
платеното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение с оглед материалния
интерес, предмет на въззивното обжалване (4595.35 евро). Според разпоредбата на
чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, приложима във връзка с чл. 78, ал. 5 от ГПК,
минималният размер на възнаграждението е 778.38 лв. Съобразявайки фактическата
и правна сложност на делото, свободата на договаряне на страните по договора за
правна помощ, както и проведено само едно съдебно заседание, въззивният състав
намира, че адвокатското възнаграждение на въззиваемата страна следва да бъде
намалено и присъдено в размер на 1 200 лв.
Така
мотивиран и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, Софийски градски съд, ГО, ІІ-А
въззивен състав
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 372412 от 27.03.2018г., постановено по гр. дело № 30596/2017г. по описа на Софийския районен съд, І ГО, 33 състав.
ОСЪЖДА „У.Б.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, пл. „********да заплати на Б.Х.Н., ЕГН **********, съдебен адрес: ***-40 – адв. В.И. от САК, сумата в размер на 1 200 (хиляда и двеста) лева – разноски за адвокатско възнаграждение по въззивно гр. дело № 11620/2018г. по описа на Софийския градски съд, Гражданско отделение, ІІ-А въззивен състав.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.