Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 07.07.2021г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, II А въззивен състав, в публично съдебно заседание на
петнадесети април през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
МИРОСЛАВ
СТОЯНОВ
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева
въззивно гражданско дело № 10831 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С
решение от 18.12.2019г. по гр. д. № 45989/2014г. по описа на Софийски районен
съд, ГО, 163 състав, са уважени предявените обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 232, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
и ответникът И.М.Н. е осъден да заплати на “С.Е.” ЕАД общо по всички искове следните
суми: сумата от 435 лева – неплатена наемна цена за периода от м.01.12.2011г.
до 31.05.2014г. и лихва в размер на 114, 91 лева; сумата от 6 490, 87 лева –
неплатени консумативни разходи за ел. енергия за периода от 01.12.2011г. до
30.06.2014г. и лихва за забава в размер на 1 714, 44 лева за периода от
01.12.2011г. до 30.06.2014г.; сумата от 6 118, 53 лева – неплатени консумативни
разходи за топлинна енергия за периода от 01.12.2011г. до 30.06.2014г. и лихва
за забава в размер на 1 616 лева; сумата от 2 412, 12 лева – неплатени
консумативни разходи за питейна и канална вода за периода от 01.12.2011г. до
30.06.2014г. и лихва за забава в размер на 637, 11 лева за периода от
01.12.2011г. до 30.06.2014г.; сумата от 58 лева – разноски за телефон и лихва в
размер на 15, 32 лева; сумата от 4 лева разноски за материали и лихва в размер
на 1, 04 лева; сумата от 91, 42 лева – разноски за ремонти и лихва в размер на
24, 14 лева; ; сумата от 1 158, 92 лева – разноски за охрана и лихва в размер
на 306, 09 лева; сумата от 235, 22 лева – разноски за асансьор и лихва в размер
на 32, 13 лева; сумата от 54, 38 лева – разноски за пожароизвестителна
инсталация и лихва в размер на 14, 36 лева; сумата от 0, 03 лева – за глоби за
ел. енергия; сумата от 1, 71 лева за такса за банков превод и лихва в размер на
0, 45 лева; сумата от 25, 41 лева за външни услуги и лихва в размер на 6, 69
лева. Със същото решение е отхвърлен иска за заплащане на наемна цена за
разликата над сумата от 435 лева до пълния предявен размер от 480 лева, както и
лихвата за забава върху тази главница за разликата над сумата от 114, 91 лева
до пълния предявен размер от 130, 94 лева.
Срещу
решението, в частта, в която са уважени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок въззивна жалба от ответника И.М.Н., в която са изложени
възражение за недопустимост на постановеното решение, а в условията на
евентуалност са наведени оплаквания за допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от
първоинстанционния съд изводи и за нарушение на материалния закон. Конкретно се
твърди, че съдът се е произнесъл по непредявен иск в частта, в която е уважил
претенции по чл. 232, ал. 2, предл. 1-во и предл. 2-ро от ЗЗД за заплащане на
наемна цена и консумативни разходи за периода до 26.07.2013г. Сочи се, че
ищецът е основал своята претенция на фактически твърдения за прекратен през
м.12.2011г. договор за наем, по който ответникът е продължил да ползва наетия
имот въпреки противопоставянето на ищеца. С оглед изложеното в исковата молба е
направено искане за присъждане на дължимото обезщетение за продължилото
ползване на имота след прекратяване на правоотношението. Независимо от
изложеното първоинстанционният съд се е произнесъл по иск за реално изпълнение
по чл. 232, ал. 2, предл. 1-во и предл. 2-ро от ЗЗД за заплащане на наемна цена
и консумативни разходи за периода до 26.07.2013г., поради което е направено
искане за обезсилване на решението в тази част и връщане на делото за ново
разглеждане на претенцията на заявеното правно основание по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД. По отношение на решението в останалата му част са изложени оплаквания за
неговата неправилност. Жалбоподателят поддържа липса на мотиви на районния съд
в частта относно претенцията за заплащане на консумативни разходи, тъй като в
решението не е направено разграничение между дължимите суми на договорно
основание и сумите, дължими като обезщетение по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД. Не били
изложени мотиви относно основателността на предявените искове. Освен това
ищецът не бил ангажирал доказателства относно размера на исковете за
консумативни разходи, доколкото представените такива по делото са съставени едностранно
от ищеца, поради което не следва да се кредитират. Претенцията за разходи за
външни услуги, материали и ремонти и пожароизвестителна инсталация се оспорват
и по съображения, че не са ангажирани доказателства за необходимостта от тези
разноски, тяхната полезност и реалната им стойност. Освен това разходите за
телефон, такса от банки и външни услуги не са част от консумативите,
изчерпателно изброени в договора за наем от 01.06.2011г. С оглед изложеното е
направено искане за обезсилване на решението в частта по разгледаните искове за
наемна цена и консумативи до 26.07.2013г. и за връщане на делото за ново
разглеждане на претенцията на предявеното основание, а в останалата част – за
отмяна на решението и постановяване на друго, с което предявените искове да се
отхвърлят в цялост.
Насрещната
страна “С.Е.” ЕАД оспорва въззивната жалба по подробно изложени съображения.
Счита първоинстанционното решение за правилно и обосновано. Поддържа
твърденията си, че договорът за наем е прекратен през м.12.2011г., но
наемателят не е изпълнил задължението си да върне наетата вещ, поради което дължи
заплащане на обезщетение за продължилото ползване въпреки противопоставянето на
наемодателя, включително дължи заплащане и на консумативните разноски за
исковия период.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено
следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е частично основателна.
По
допустимостта на обжалваното решение в частта, в която са разгледани искове с
правно основание чл. 232, ал. 2, предл. 1-во и предл. 2-ро от ЗЗД, настоящият
съдебен състав приема следното:
Предметът
на делото е спорното материално субективно право - претендирано или отричано от
ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната
квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от
ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът
се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран или когато е определил
предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е
позовала, тогава решението е процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск
на непредявено основание. Когато обаче първоинстанционният съд само е определил
неправилна квалификация на спорното право, но не я е извел от обстоятелства, на
които страната не се е позовала, въззивният съд следва да даде вярната правна
квалификация, доколкото същият не е обвързан от дадената от първоинстанционния
съд квалификация на иска и съответно следва да се произнесе по съществото на
спора. С оглед принципа на диспозитивното начало съдът е длъжен и е властен да
се произнесе само по правопораждащите фактически твърдения, изложени в исковата
молба, и съобразно заявения петитум на спорното право, чиято защита се търси.
Всяко произнасяне по други /освен надлежно релевираните с исковата молба или по
реда на чл. 214 от ГПК/ фактически основания на иска /по други факти/ води до
недопустимост на съдебното решение, а недопустимото съдебно решение подлежи на
обезсилване. Когато съдът разгледа факти, които не са въведени като
правопораждащи такива или съответно замени едни фактически твърдения с други,
без надлежно проведено изменение на иска, неговото решение се явява недопустимо
като постановено по непредявен иск.
В
конкретния случай изложените в исковата молба правопораждащи претенцията факти
са ясни и съответни на петитума на предявения иск. Ищецът твърди, че между
страните е съществувало облигационно правоотношение по договор за наем на
жилище от 01.06.2011г., който е бил прекратен с изтичане на уговорения срок,
считано от 01.12.2011г. Посочено е, че след прекратяване на договора наемателят
не е освободил и върнал наетата вещ, а е продължил да ползва същата въпреки
изричното противопоставяне на наемодателя. С оглед изложеното е направено
искане за присъждане на обезщетение за продължилото ползване в размер,
съизмерим с уговорената наемна цена по прекратения договор, както се
претендират и консумативните разходи във връзка с ползването на имота. Изхождайки
от заявените правопораждащи факти и отправения петитум се налага извод, че
спорното правоотношение между страните касае последиците от прекратен наемен
договор и се урежда от разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД, като е направено искане за
ангажиране отговорността на ответника за заплащане на обезщетение за лишеното
от основание ползване на обекта след прекратяване на наемния договор съобразно
размера на настъпилите от неоснователното ползване на вещта вреди, които могат
да се изразяват в претърпени загуби и в пропуснати ползи. В случая се
претендира заплащане на обезщетение за претърпени загуби в размер на
договорената наемна цена и консумативни разходи за съответния период на
задържане на имота във фактическа власт на наемателя, след прекратяване на
наемното правоотношение и при противопоставяне на това от страна на
наемодателя.
С решението си първоинстанционният съд неправилно е определил
правната квалификация на спорното право за част от исковия период като е
посочил такава по чл. 232, ал. 2 от ЗЗД, вместо вярната по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД. При преценка допустимостта на обжалваното решение правно релевантно е дали
първоинстанционният съд е разгледал заявените от ищеца фактически твърдения или
не.
С обжалваното решение съдът е разгледал различни от заявените в
исковата молба фактически твърдения. Приел е, че за част от исковия период – до
26.07.2013г., между страните е съществувало наемно правоотношение, по което
ответникът е неизправна страна. При липсата на ангажирани доказателства за заплащане
на наемната цена и консумативните разноски е направен извод, че предявените
искове по чл. 232, ал. 2, предл. 1-во и предл. 2-ро от ЗЗД са основателни за
периода до 26.07.2013г. В
случая първоинстанционният съд е уважил иск за реално изпълнение на поето от
ответника задължение по съществуващо между страните договорно правоотношение, а
престацията, заявена от ищеца, е за парична сума, представляваща обезщетение за
неоснователно ползване на имота след прекратяване на
договора за наем и при противопоставяне на наемодателя.
Предвид обстоятелството, че с обжалваното решение
първоинстанционният съд се е произнесъл на непредявено от ищеца основание,
излязъл е от спорния предмет и е присъдил нещо различно в сравнение с исканото
от ищеца, следва да се приеме, че решението е процесуално недопустимо по
смисъла на чл. 270, ал. 3 ГПК
и подлежи на обезсилване в частите, с които са уважени иск по чл. 232, ал. 2,
предл. 1 – во от ЗЗД за заплащане на сумата от 285 лева – неплатена наемна цена
по договор за наем от 01.06.2011г., дължима за периода от 01.12.2011г. до
26.07.2013г., включително.
Искът за заплащане на мораторна лихва е разгледан на предявеното
от ищеца основание. Същият обаче е обусловен от главните искове. С оглед на
това недопустимостта на обжалваното решение се простира и по отношение на иска
за заплащане на мораторна лихва за всеки един от исковете по чл. 232, ал. 2,
предл. 1-во и предл. 2-ро от ЗЗД /решение № 137/15.11.2011 г. по т. д. №
927/2010 г. на ВКС, ТК, І ТО, постановено по реда на чл. 290 ГПК/.
Ето защо решението следва да се обезсили и в частта, в която е уважен иск по
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД върху главницата за неплатена наемна цена до размер на
сумата от 75, 27 лева.
На обезсилване подлежи решението и в частите,
в които са уважени предявените искове по чл. 232, ал. 2, предл. 2-ро от ЗЗД за
заплащане на консумативни разходи за периода до 26.07.2013г., включително и
акцесорните искове по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, както следва: за ел. енергия – за
сумата от 1 641, 14 лева и за лихва за забава в размер на 433, 47 лева; за
топлинна енергия – за сумата от 4 361, 41 лева и за лихва за забава в
размер на 1 151, 97 лева; за водоснабдяване – за сумата от 1 440, 68 лева
и лихва за забава в размер на 380, 52 лева; за телефон – за сумата от 9, 76
лева и за лихва за забава в размер на 2, 59 лева; за материали – за сумата от 4
лева и за лихва за забава в размер на 1, 04 лева; за разходи за ремонт – за
сумата от 91, 42 лева и за лихва за забава в размер на 24, 14 лева; за охрана –
за сумата от 1 158, 92 лева и за лихва за забава в размер на 306, 09 лева;
за асансьор – за сумата от 223, 22 лева и за лихва за забава в размер на 32, 13
лева; за пожароизвестителна инсталация – за сумата от 54, 38 лева и за лихва за
забава в размер на 14, 36 лева; за глоби за ел. енергия – за сумата от 0, 03
лева; за такса за банка – за сумата от 0, 99 лева и за лихва за забава в размер
на 0, 27 лева и за външни услуги – за сумата от 14, 41 лева и за лихва за
забава в размер на 3, 83 лева. Конкретните размери на отделните консумативни
разходи са определени от въззивния съд съобразно заключението на вещото лице по
съдебно-счетоводната експертиза и приложените по делото месечни справки за
общите разходи за общежитие „Банишора“ и определените въз основа на тях припадащи
се разходи за едно лице.
По отношение на решението в частта, в която са разгледани исковете
по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползването на имота за
периода от 27.07.2013г. до 31.05.2014г. и за стойността на консумативните
разходи за същия период:
Съгласно
разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД, ако след прекратяването на договора
наемателят продължи ползването въпреки противопоставянето на наемодателя, той
дължи обезщетение за ползването и трябва да изпълнява всички задължения,
произтичащи от прекратения наемен договор. При тази хипотеза бившият наемател е
длъжен да изпълнява задълженията си по прекратения договор за наем, а именно да
пази вещта, да я ползва само по предназначеине, да заплаща консумативи свързани
с ползването й. За него остава и задължение за плащане цената на ползването на
тази вещ. След прекратяването досегашният наемател дължи вече не наем, защото е
престанал да бъде наемател, а обезщетение най-малко в размер на наема. При
продължаване на ползването на имота след прекратяване на договора за наем
въпреки противопоставянето на наемодателя, наемателят дължи обезщетение в
размер на средния пазарен наем, като по силата на закона обезщетението не може
да бъде по-ниско от уговорения наем /така решение № 48/22.07.2016г. по т.д. №
480/2015г. на ВКС, І ТО и цитираните в него решение № 146 от 01.12.2010г. по
т.д. № 934/2009г. на ВКС, II ТО, решение № 769 от 17.06.2011г. по гр.д. №
1332/2010г. на ВКС, III ГО, решение № 230 от 18.06.2014г. по гр.д. №
6874/2013г. на ВКС, IV ГО, решение № 173 от 22.03.2013г. по т.д. № 939/2011г.
на ВКС, I ТО, решение № 422 от 21.05.2010г. по гр.д. № 981/2009г. на ВКС, III
ГО, решение № 391 от 26.05.2010г. по гр.д. № 765/2009г. на ВКС, II ГО, решение
№ 144 от 17.05.2011г. по гр.д. № 401/2010г. на ВКС, IV ГО, Решение № 88 от
28.07.2015г. по т.д. № 264/2014г. на ВКС, ІІ ТО и др. Доколкото по силата на
закона между страните възниква "квазинаемно" правоотношение,
задължението за заплащане на наемна цена има обезщетителен, а не престационен
характер, което не лишава наемодателя от правото да иска овъзмездяване на
действително претърпените вреди, ако докаже, че размерът им е по-висок от уговорения
наем. Обезщетението не може да бъде по-ниско от уговорения наем и същото ще
бъде съизмеримо със среднопазарната цена, ако ищецът докаже, че в периода, в
който е бил лишен от ползването, тази цена е надвишавала по размер уговорения
наем. Средният пазарен наем на имота - предмет на прекратения наемен договор
подлежи на изследване, когато обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД се претендира
в размер на средния пазарен наем, но не и когато заявената претенция за плащане
на обезщетение за ползване на имота след прекратяване на договора за наем е в
размер на договорената наемна цена. Съпоставянето на размера на обезщетението с
наемната цена по договора, не променя характера на вземането - то си остава
такова за обезщетение, а не за наем. Конкретния размер на това обезщетение,
подлежи на установяване и може да се изразява както в пропусната възможност на
наемодателя да реализира доходи от вещта, така и в невъзможност да я ползва
сам, а дори и в това, че същата се е амортизирала в резултат на ползването й от
бившия наемател. При тези хипотези бившият наемодател има право да получи
уговорения наем в договора за наем, независимо че сключения договор за наем
вече не обвързва страните. Отделно той може да получи и сума надвишаваща размера
на уговорения наем, ако докаже че претърпени от него вреди надхвърлят размера
на уговорения в договор наем. Законодателят с разпоредбата на чл. 236, ал.2 от ЗЗД е уредил необорима презумпция че неизпълнение на задължението да върне
вещта след прекратяването на договора за наем води до претърпяване на вреди от
наемодателя поради невъзможността да ползва вещта, обект на договора за наем.
В
конкретния случай е установено, че между страните е възникнало валидно
правоотношение по договор за наем от 01.06.2011г., съгласно който ищецът е
предоставил на ответника за временно и възмездно ползване следния недвижим имот
– жилище – гарсониера № 13, находящо се на ет. 2 в тяло 1 на ведомствено
общежитие „Банишора“, находящо се в гр. София, бул. „***** ********, срещу
задължение за заплащане на месечен наем в размер на 15 лева.
Предмет
на разглеждане по същество пред въззивния съд е претенция по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД за периода от 27.07.2013г. до м.05.2014г. Съдът приема, че към началото на
исковия период - 27.07.2013г., процесният договор за наем е бил прекратен. На
посочената дата е изтекъл определеният в покана до ответника срок за
освобождаване и връщане на наетото помещение. По делото не е спорно
обстоятелството, че тази покана-уведомление е връчена на ответника при отказ на
12.07.2013г., от когато е започнал да тече дадения 14-дневен срок за връщане
държането на имота.
По
делото е установено, че наемателят е продължил да ползва имота до 20.05.2014г.,
на която дата е изготвен двустранно подписан приемо-предавателен протокол за
освобождаване и връщане на държането на процесното жилище във фактическата
власт на ищеца. Ползването на имота за периода от 27.07.2013г. до 20.05.2014г.
от ответника е продължило въпреки противопоставянето на наемодателя. Този извод
се основава на изричното волеизявления на ищеца, обективирано в получената от наемателя
на 12.07.2013г. покана за освобождаване и връщане на имота.
При
така установеното и по съображения изложени от съда по-горе досежно характера
на правоотношението на страните за периода от 27.07.2013г. до м.05.2014г., то
съдът приема че за този период за ответника е възникнало валидно задължение за
заплащане на обезщетение за продължилото ползване, което се съизмерява с
договорената наемна цена. Ето защо се налага извод, че предявеният иск по чл.
236, ал. 2 от ЗЗД е основателен за периода от 27.07.2013г. до м.05.2014г., а
неговият размер възлиза на сумата от 150 лева.
Предвид
липсата на конкретни оплаквания във въззивната жалба срещу приетите за
установени от СРС факти относно иска за обезщетение за забава върху главницата
по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД /конкретно относно изпадането в забава за плащане на
главното парично задължение, началния и крайния период на забавата и размера на
вземането/ и с оглед обстоятелството, че не се установява нарушение на
императивна правна норма, настоящият съдебен състав приема за установено между
страните, че ответникът е в забава за исковия период, като мораторната лихва
възлиза на сумата от 39, 64 лева.
По
изложените съображения първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в
частта по предявения иск по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД за сумата от 150 лева – обезщетение
за продължилото ползване на имота след прекратяване на договора, считано от
27.07.2013г. до м.05.2014г. и по иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
за сумата от 39, 64 лева – обезщетение за забава за периода от 27.07.2013г. до
30.06.2014г.
По
претенцията за заплащане на консумативни разноски във връзка с продължилото
ползване на имота:
По
делото е установено въз основа на твърденията на ищеца, както и с оглед
приетата съдебно-счетоводна експертиза, че определянето на размера на консумативните разноски е извършено не въз
основа на действителните разходи, а разпределяйки дължимите за цялата сграда
суми на броя на останалите да живеят в общежитието лица. Установява се
безспорно, че в ползваното от ответника помещение не са монтирани индивидуални
топломери, електромери, водомери. Размерът на начислените и претендирани консумативи
не е съобразен с размера на консумативите, свързани с ползването на наетата
вещ, а са свързани с общите разходи, направени за цялата сграда. Същевременно
нормата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД категорично сочи кои разноски плаща наемателят –
тези, които са свързани с ползването на наетата от него вещ. Рискът от
дейността по предоставянето на сградата за ползване и съответно отдаването под
наем само на част от помещенията, не може да се разпределя между наемодателя и
наемателя, доколкото това не кореспондира с предмета на сключения договор за
наем. Действително с оглед липсата на индивидуални измервателни уреди, които да
способстват отчитането на консумираната за конкретно жилище електрическа,
топлинна енергия, вода, следва да се определи механизъм, по който разходите да
бъдат начислявани, поради което и в договора за наем е предвидено задължение за
плащане на идеална част от разходите, свързани с ползването на вещта /чл. 2,
ал. 3 от договор за наем от 01.06.2011г./, но тази идеална част от разходите
трябва да съответства на реално ползваните консумативи. Методиката, възприета
за разпределяне на разходите в жилищата от сградата, не съответства на
принципа, възприет в чл. 232 ЗЗД за плащане на разходите, свързани с
ползването, напротив достига се до неоснователно обогатяване в полза на едната
страна, като се достига до това наемателите в сградата да поемат разходи,
несвързани с ползваните от тях жилища. Този метод при определяне разходите за
ползване на жилище в общежитие „Банишора“, уговорен между страните според
прекратения за исковия период договор за наем, е неприложим при предявена
претенция по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД /хипотеза на продължило ползване на имота
след прекратяване на договорното правоотношение/, тъй като не е съобразен с
конкретната ползвана от ответника площ на жилището, нито с релевантния факт какъв
е обемът и стойността на реално потребените от ответника услуги за вода, ток,
топлинна енергия и др.
По
изложените съображения първоинстанционното решение следва да се отмени в
частта, в която са уважени исковете по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД за заплащане на
стойността на консумативни разходи за имота за периода от 27.07.2013г. до
30.06.2014г. С оглед изхода на спора по иска с предмет главното парично
вземане, неоснователна е и претенцията за заплащане на обезщетение за забава в
размер на законната мораторна лихва върху главниците за консумативни разходи.
Претенциите по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на стойността
на консумативните разходи и за мораторна лихва за периода от 27.07.2013г. до 30.06.2014г.,
следва да се отхвърлят, а именно: за ел. енергия – за
сумата от 4 849, 73 лева и за лихва за забава в размер на 1 280, 97 лева;
за топлинна енергия – за сумата от 1 757, 12 лева и за лихва за забава в
размер на 464, 03 лева; за водоснабдяване – за сумата от 971, 44 лева и лихва
за забава в размер на 256, 59 лева; за телефон – за сумата от 48, 24 лева и за
лихва за забава в размер на 12, 73 лева; за асансьор – за сумата от 12 лева, за
такса за банка – за сумата от 0, 72 лева и за лихва за забава в размер на 0, 18
лева и за външни услуги – за сумата от 11 лева и за лихва за забава в размер на
2, 86 лева. За исковия период от 27.07.2013г. до 30.06.2014г. не са начислявани
консумативни разходи за материали, за ремонт, за охрана, за пожароизвестителна
инсталация и за глоби за ел. енергия. Претендираните разходи за тези услуги са
начислени, съответно претендирани от ищеца за периода до 26.07.2013г., за който
период произнасянето на първоинстанционния съд е прието за недопустимо от
въззивната инстанция.
По
отношение на разноските:
Въззивникът
не е направил разноски в настоящото производство, поради което такива не следва
да се присъждат.
Въззивникът
е представляван от особен представител по чл. 47 от ГПК, поради което в негова
тежест следва да се възложат разноските за държавна такса съразмерно на
отхвърлената част от въззивната жалба, които възлизат на сумата от 25 лева.
Тази сума следва да бъде присъдена по реда на чл. 78, ал. 6 от ГПК в полза на
бюджета на съдебната власт по сметка на СГС.
На
основание чл. 78, ал. 6 ГПК въззиваемото дружество следва да бъде осъдено да
заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на СГС дължимата
съразмерно на уважената част от въззивната жалба държавната такса в размер на 193,
35 лева.
По
отношение на разноските, направени в настоящото производство и пред
първоинстанционния съд в частта, в която решението е обезсилено и делото е
върнато за ново разглеждане, следва да се произнесе СРС при новото разглеждане
на делото.
В
полза на въззиваемата страна следва да се присъдят разноски съразмерно на
отхвърлената част от въззивната жалба в размер на 11, 32 лева за заплатеното
възнаграждение на особения представител на насрещната страна, както и разноски
за юрисконсултско възнаграждение, които съдът определя на сумата от 100 лева
при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото.
С
оглед изхода на спора първоинстанционното решение следва да се отмени и в
частта, в която ответникът е осъден да заплати на ищеца съдебни разноски за
сумата над 33 лева.
По частната
въззивна жалба срещу определението от 27.04.2020г., постановено по реда на чл.
248 от ГПК:
Частната
въззивна жалба е подадена от надлежна страна и в законоустановения срок, поради
което се явява процесуално допустима.
Разгледана
по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Жалбоподателят
поддържа неправилност на постановеното определение, с което първоинстанционният
съд е оставил без уважение искането на ответника за изменение на постановеното
решение в частта му за разноските. Поддържа становище, че непредставянето на
списък на разноските по чл. 80 от ГПК е процесуална пречка за присъждане на
сторените в производството разноски. По тези съображения е направено искане за
отмяна на обжалваното определение и постановяване на друго, с което да се
измени решението в частта му за разноските, като се остави без уважение
искането на ищеца по чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Насрещната
страна оспорва частната въззивна жалба като неоснователна.
Условията,
от които зависи надлежното упражняване на правото за присъждане на разноски в
съдебното производство, се извеждат от закона, уреждащ съществуването на
правото. Кои лица и при какви условия могат да претендират присъждане на
направените по делото разноски е предвидено в чл.78 ГПК, като предявяването на
тази претенция не е обвързано с изискването за представяне на списък на
направените разноски. Разпоредбата на чл.80, изречение първо ГПК предвижда
задължение за представяне на списък на разноските, както и срок за
представянето му без да обвързва изпълнението на това задължение с правото да
се иска присъждане на направените разноски. Изрично в чл. 80, изречение второ ГПК е предвидено, че неизпълнението на това задължение лишава страната само от
правото да иска изменение на решението в частта му за разноските. Липсата на
списък следователно не е пречка за разглеждане на заявеното от страната искане
за присъждане на направените разноски съобразно с доказателствата по делото, а
само процесуална предпоставка за иницииране на производство по пререшаване на
въпроса за размера им. Следователно представянето на списък по чл. 80 ГПК е
процесуална предпоставка от кръга на абсолютните за развитие на производството
по изменение на решението в частта му за разноските /когато искането по чл. 248
от ГПК изхожда от страната, която не е представила списък на разноските/, но не
и предпоставка за присъждане на разноски, тъй като същите се дължат на
основание чл. 78 ГПК в зависимост от изхода на спора. Правната последица, установена
с чл. 80, изр. 2 ГПК, настъпва само по отношение на изменението на решението в
частта му за разноските, а не по отношение на тяхното присъждане по чл. 78 ГПК
или допълване на решението. В този смисъл е и задължителната практика на ВКС,
обективирана в Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. на ВКС по тълк. д. №
6/2012г., ОСГТК.
С
оглед изложеното се налага извод, че непредставянето на списък по чл. 80 от ГПК
от страна на ищеца не представлява основание за оставяне без уважение на
искането му за присъждане на разноски, по което първоинстанционният съд се е
произнесъл в решението си. Изложените от частния жалбоподател доводи в обратен
смисъл са неоснователни.
По
тези съображение подадената частна въззивна жалба следва да се остави без
уважение като неоснователна.
Настоящото
решение, в частта, имащо характер на определение, с което съдът се произнася по
депозираната частна жалба срещу акта на първоинстанионния съд по чл. 248 от ГПК, не подлежи на касационно обжалване по аргумент от нормата на чл. 274, ал.
4, вр. чл. 280, ал. 3 от ГПК, доколкото постановеното по делото решение по
предявените искове не подлежи на касационно обжалване.
С
оглед цената на всеки един от обективно кумулативно съединените искове и
предвид ограничението по чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение не подлежи на
обжалване.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА
решение № 305174 от 18.12.2019г., постановено по гр.д. № 45989/2014г., по описа
на СРС, ГО, 163 състав, в частите, в
които съдът се е произнесъл по искове с правно основание чл. 232, ал. 2, предл.
1-во и предл. 2-ро от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, както следва:
по претенцията за заплащане на сумата от 285 лева /разгледана на основание чл. 232, ал. 2,
предл. 1-во от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД/ –
неплатена наемна цена по договор за наем от 01.06.2011г., дължима за периода от
01.12.2011г. до 26.07.2013г. и лихва за забава
в размер на 75, 27 лева за периода от 01.12.2011г. до 30.06.2014г.;
по претенцията за заплащане на следните суми,
представляващи консумативни разноски за периода от 01.12.2011г. до 26.07.2013г.
и дължимите върху тях обезщетения за забава за периода от 01.12.2011г. до
30.06.2014г. /разгледана на основание чл. 232, ал. 2, предл. 2-ро от ЗЗД и чл.
86, ал. 1 от ЗЗД/: за ел. енергия – за сумата от 1 641, 14 лева и за лихва за забава в размер
на 433, 47 лева; за топлинна енергия
– за сумата от 4 361, 41 лева и за лихва за забава в размер на 1 151,
97 лева; за водоснабдяване – за
сумата от 1 440, 68 лева и лихва за забава в размер на 380, 52 лева; за телефон – за сумата от 9, 76 лева и
за лихва за забава в размер на 2, 59 лева; за
материали – за сумата от 4 лева и за лихва за забава в размер на 1, 04
лева; за разходи за ремонт – за
сумата от 91, 42 лева и за лихва за забава в размер на 24, 14 лева; за охрана – за сумата от 1 158, 92
лева и за лихва за забава в размер на 306, 09 лева; за асансьор – за сумата от 223, 22 лева и за лихва за забава в
размер на 32, 13 лева; за
пожароизвестителна инсталация – за сумата от 54, 38 лева и за лихва за
забава в размер на 14, 36 лева; за глоби
за ел. енергия – за сумата от 0, 03 лева; за такса за банка – за сумата от 0, 99 лева и за лихва за забава в
размер на 0, 27 лева и за външни услуги –
за сумата от 14, 41 лева и за лихва за забава в размер на 3, 83 лева.
ВРЪЩА делото на СРС за ново разглеждане от друг състав на
първоинстанционния съд и произнасяне по исковете в
посочената част на предявените им основания – по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД.
ОТМЕНЯ решение № 305174 от 18.12.2019г., постановено
по гр.д. № 45989/2014г., по описа на СРС, ГО, 163 състав, в частите, в които са уважени предявените от „С.Е.“ ЕАД срещу И.М.Н.
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 236, ал. 2 от ЗЗД
за заплащане на стойността на разходите, свързани с ползването на имота
/консумативни разходи/ след прекратяване на договора за наем от 01.06.2011г.,
дължимо за периода от 27.07.2013г. до 30.06.2014г. и искове с правно основание
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за обезщетение за забава в размер на законната мораторна
лихва за периода от 27.07.2013г. до 30.06.2014г., както следва: за ел. енергия – за сумата от 4 849, 73 лева и за лихва за забава в размер
на 1 280, 97 лева; за топлинна
енергия – за сумата от 1 757, 12 лева и за лихва за забава в размер на
464, 03 лева; за водоснабдяване – за
сумата от 971, 44 лева и лихва за забава в размер на 256, 59 лева; за телефон – за сумата от 48, 24 лева и
за лихва за забава в размер на 12, 73 лева; за асансьор – за сумата от 12 лева, за такса за банка – за сумата от 0, 72 лева и за лихва за забава в
размер на 0, 18 лева и за външни услуги
– за сумата от 11 лева и за лихва за забава в размер на 2, 86 лева, както и в
частта, в която ответникът е осъден да заплати на „С.Е.“ ЕАД съдебни
разноски в първоинстанционното производство за сумата над 33 лева И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от „С.Е.“ ЕАД, ЕИК *****, седалище и адрес на управление *** срещу И.М.Н.,
ЕГН **********,*** обективно кумулативно съединени искове с правно основание
чл. 236, ал. 2 от ЗЗД за заплащане на стойността на разходите, свързани с
ползването на имота /консумативни разходи/ след прекратяване на договора за
наем от 01.06.2011г., дължимо за периода от 27.07.2013г. до 30.06.2014г. и
искове с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за обезщетение за забава в
размер на законната мораторна лихва за периода от 27.07.2013г. до 30.06.2014г.,
както следва: за
ел. енергия – за сумата от 4 849, 73 лева и за
лихва за забава в размер на 1 280, 97 лева; за топлинна енергия – за сумата от 1 757, 12 лева и за лихва
за забава в размер на 464, 03 лева; за
водоснабдяване – за сумата от 971, 44 лева и лихва за забава в размер на
256, 59 лева; за телефон – за сумата
от 48, 24 лева и за лихва за забава в размер на 12, 73 лева; за асансьор – за сумата от 12 лева, за такса за банка – за сумата от 0, 72
лева и за лихва за забава в размер на 0, 18 лева и за външни услуги – за сумата от 11 лева и за лихва за забава в
размер на 2, 86 лева.
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 305174 от 18.12.2019г., постановено по гр.д. № 45989/2014г.,
по описа на СРС, ГО, 163 състав, в
частите, в които са уважени обективно кумулативно съединените искове с
правно основание чл. 236, ал. 2 от ЗЗД за заплащане на сумата от 150 лева,
представляваща обезщетение за продължилото ползване на наетия имот след прекратяване
на договора за наем от 01.06.2011г., дължимо за периода от 27.07.2013г. до
м.05.2014г. и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на лихва
за забава в размер на 39, 64 лева, дължимо за периода от 27.07.2013г. до 30.06.2014г.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна въззивна
жалба от И.М.Н. срещу определение № 77473 от 27.04.2020г., постановено по гр.д. № 45989/2014г., по описа на СРС, ГО, 163 състав.
ОСЪЖДА И.М.Н., ЕГН **********,*** да заплати на „С.Е.“
ЕАД, ЕИК *****, седалище и адрес на управление *** на основание чл. 273, вр.
чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 111, 32 /сто и единадесет лева и 32 ст./ лева –
съдебни разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА И.М.Н., ЕГН **********,*** на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК да заплати по
сметка на Софийски градски съд сумата от 25 /двадесет и пет/ лева, представляваща дължима държавна такса за
въззивното производство.
ОСЪЖДА „С.Е.“ ЕАД, ЕИК *****, седалище и адрес на управление ***
на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК да заплати по
сметка на Софийски градски съд сумата от 193, 35 /сто деветдесет и три лева и 35 ст./ лева, представляваща дължима държавна такса за въззивното производство.
Решението, включително и в частта му с характер на
определение по чл. 248, ал. 3 от ГПК, не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.