Номер 53605.11.2020 г.Град Б.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Апелативен съд – Бургас
На 05.10.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Пламен А. Синков
Членове:Светла М. Цолова
Петя И. Петрова Дакова
Секретар:Пенка Н. Шивачева
Прокурор:Йордан Сталев Дичев (АП-Бургас)
като разгледа докладваното от Светла М. Цолова Въззивно частно
наказателно дело № 20202000600213 по описа за 2020 година
Производството е по чл.34, ал.1 вр. чл.20, ал.1-3 от Закона за
признаване, изпълнение и изпращане на решения за конфискация или
отнемане и решения за налагане на финансови санкции /ЗПИИРКОРНФС/.
С решение №41 от 07.08.2020 год. по ЧНД №832/2020 год.
Бургаският окръжен съд е признал Решение №01.2128.901299.4 от
31.05.2019г., в сила от 31.07.2019г. на наказващ орган в Германия –
Landkreis Helmstedt и орган, отговарящ за изпълнение на решението в
издаващата държава Bundsamt fur Justiz против българския гражданин Д.
В. , с което същият е осъден да заплати финансова санкция в размер на
125 евро с равностойност 244,48 лева и деловодни разноски от 28,50 евро
с равностойност 55,74 лева или общо сумата 153,50 евро, равняващи се на
300,22 лева. Изпратил признатото решение на Националната агенция за
приходите за изпълнение. Постановил да се изпратят уведомления за
съдебното решение до компетентния орган на издаващата държава и до
Министерство на правосъдието на Република България.
Постановеното решение е обжалвано от служебния защитник на
засегнатото лице Д. В. с оплаквания за незаконо-съобразност и допуснати
съществени нарушения на процесуалните правила. Счита, че
първоинстанционното решение е издадено в противоречие с чл.16, ал.3 от
1
ЗПИИРКОРНФС, който текст предвижда търсене на лицето и едва след
това да му се назначава защитник, за да бъде редовно призовано. Твърди,
че в удостоверението по чл.4 от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета
е посочен адрес на лицето, на който е била изпратена призовка, но
съпругата на лицето е отказала да приеме призовката и да поеме
задължение за предаването й на адресата или да посочи друг адрес за
призоваване. Обръща внимание, че по делото е известен регистрационния
номер на управлявания от засегнатото лице товарен автомобил, по който
би могло след справка в КАТ да се установи търговското дружество –
собственик на автомобила, а чрез нея да се получат данни за нов адрес на
лицето и да се направи още един опит за призоваването му. Доколкото
това не е било сторено, намира, че правото на лицето за участие в процеса
е накърнено, нарушено е правото му да изрази позицията си по
наложената му финансова санкция, която може да се окаже платена.
Заявява, че в първоинстанционното производство не са събрани
доказателства, които да установят, че на засегнатото лице е била дадена
възможност да оспори наложената санкция, липсват данни, които да
сочат, че е налице уведомяване на лицето за наложената му санкция и за
правото му да я обжалва по съдебен ред в издаващата държава. По тези
съображения моли въззивния съд да отмени атакуваното решение на
първата инстанция.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция представителят на
Апелативна прокуратура – Бургас изрази становище, че жалбата е
неоснователна и следва да се остави без уважение. Счита, че процесното
удостоверение по чл.4 от Рамковото Решение 2005/214/ ПВР на СЕС и
приложеното към него решение за налагане на финансова санкция на
засегнатото лице Д. В. съдържат изискуемите от нормативните актове
реквизити, поради което първоинстанционният съд правилно е преценил
същите като редовни и законосъобразно е признал и допуснал изпълнение
на чуждестранното решение, постановено от несъдебен орган на
издаващата държава – членка, Република Германия, с което на българския
гражданин Д. В. е наложена финансова санкция в размер на 125 евро за
допуснати от него нарушения на правилата за движение в посочената
страна. Заявява, че са спазени изискванията на процесуалния закон при
разглеждане на делото в първата инстанция, липсват твърдяните
2
съществени процесуални нарушения, а обжалваният съдебен акт се явява
законосъобразен, поради което пледира да се потвърди.
Защитникът на санкционираното лице Д. В. поддържа въззивната
жалба и моли същата да бъде уважена по изложените в нея съображения.
Настоящата въззивна жалба е подадена от защитник на засегнатото
лице, който има право на такава против постановеното решение, съгласно
чл.34, ал.1 вр. чл.20, ал.1 от ЗПИИРКОРНФС и в седмодневния срок за
обжалване, предвиден в цитираните законови текстове, поради което тя е
допустима.
Бургаският апелативен съд, след като се запозна с всички материали
по настоящото наказателно дело, обсъди доказателствата, събрани в хода
на първоинстанционното и въззивното производство и провери
атакуваното решение по оплакванията на жалбоподателя и служебно
изцяло, направи извода, че жалбата е неоснователна.
Бургаският окръжен съд е съблюдавал стриктно както специалните,
така и общите процесуални норми, приложими в настоящото наказателно
производство, задълбочено е анализирал събраните доказателства, въз
основа на които обосновано е приел за установено следното:
Засегнатото лице Д. В. е български гражданин, който има за обявен
постоянен адрес – гр. Б., ул. „Г.“ №...
Видно от приложеното удостоверение по чл.4 от ЗПИИРКОРНФС, на
31.05.2019г. спрямо Д. В. е било постановено решение №01.2128.901299.4,
в сила от 31.07.2019г., от несъдебен орган в издаващата държава –
Landkreis Helmstedt, Служба „Обществен ред и транспорт – отдел за
парични санкции“, гр. Хелмщедт, Федерална Република Германия, с което
спрямо същия е наложена финансова санкция - осъждане за заплащане на
парична сума в размер на 125,00 евро, както и парична сума в размер на
28,50 евро, представляваща направени в административното производство
по повод издаването на решението разходи.
Наложената на Д. В. финансова санкция в посочения размер била за
това, че на 16.02.2019г. той е извършил на територията на издаващата
държава - Република Германия административни нарушения по чл.18,
ал.5, чл. 49 от Правилника за движението по пътищата /StVO/, чл.24 от
Закона за движение по пътищата /StVG/, 11.1.1 от Федерален Каталог за
финансови санкции /BKat/ и по чл.17, чл.19 от Закона за
3
административните нарушения /OWiG/, чл.23, ал.1а, чл.49 от Правилника
за движението по пътищата /StVO/, чл. 24 от Закона за движение по
пътищата /StVG/, 246.1 от Федерален Каталог за финансови санкции
/BKat/, изразяващи се в това, че: 1. На 16.02.2019 г. в 12:25 часа, като
водач на товарен автомобил марка „Волво“ с регистрационен номер СВ
5288 НК, движейки се по федерална автомагистрала 2 при 155,810-ия
километър, по посока гр. Дортмунд, е превишил допустимата скорост
извън населено място от 80 км/ч с 9 км/ч, като е установена скорост от 89
км/ч след приспадане на границата на толерантност. 2. В. като водач на
посочения автомобил е използвал електронен уред, който служи за
комуникация, информация или организиране или е предназначен за тази
цел, по неправомерен начин / държал е уреда /.
Видно от процесното удостоверение, производството по налагане на
парична санкция е било писмено и лицето е било уведомено относно
правото си да обжалва решението пред съда, както и за срока на
обжалване, съгласно законодателството на издаващата държава.
Решението е постановено от несъдебен орган в решаващата държава въз
основа на наказуемо деяние /правонарушение/ по нейния национален
закон. Решението е влязло в сила на 31.07.2019г. В удостоверението
изрично е отбелязано, че описаното в него деяние попада в списъка от
престъпления, изброени в чл.5, § 1 от Рамково решение 2005/214/ПВР на
Съвета от 24 февруари 2005г. относно прилагането на принципа за
взаимно признаване на финансови санкции, а именно като „поведение,
което нарушава разпоредбите за движение по пътищата, включително
нарушения на разпоредбите за времетраенето на управление и почивка на
МПС, както и разпоредбите относно опасни товари”.
Запознавайки се със съдържанието на процесните документи –
решението за налагане на финансова санкция и удостоверението по чл.4
от ЗПИИРКОРНФС, първоинстанционният съд приел, че същите са
редовни от външна страна, тъй като отговарят на всички изисквания,
визирани в чл.3, чл.4 и чл.5 от ЗПИИРКОРНФС, доколкото съдържат
всички реквизити, предписани в тези законови текстове и се отнасят за
деяния, представляващи нарушения на правилата за движение по
пътищата, за които не се изисква двойна наказуемост, съгласно чл.30,
ал.2, т.1 от ЗПИИРКОРНФС. Констатирал също, че в случая не са налице
4
факултативните основания за отказ от признаване и допускане на
изпълнение на чуждестранното решение, предвидени в чл.35 от
ЗПИИРКОРНФС, при които съдът може да откаже да признае и допусне
изпълнение на решение на несъдебен орган на държава – членка на ЕС за
налагане на финансова санкция.
Съблюдавайки нормата на чл.30, ал.3 от ЗПИИРКОРНФС, първо-
степенният съд правилно приел, че в случая са налице необходимите
условия за признаване на процесното решение за налагане на финансова
санкция на засегнатото лице В. – същият е български гражданин,
пълнолетно лице, има постоянно местоживеене на територията на
Република България – в гр. Бургас, работи и получава доходи.
Въз основа на гореизложените фактически констатации първо-
инстанционният съд е направил правилния правен извод, към който се
присъединява и въззивният – налице са условията на закона, визирани в
чл.3, чл.4, чл.5 и чл.30, ал.2, т.1 и ал.3 от ЗПИИРКОРНФС за признаване и
допускане изпълнение на процесното решение, постановено от несъдебен
орган на издаващата държава – член на ЕС, Република Германия, което е
влязло в сила и с което на българския гражданин Д. В. е наложена
финансова санкция – глоба в размер на 125 евро за допуснати от него в
посочената страна нарушения на правилата за движение по пътищата по
по чл.18, ал.5, чл. 49 от Правилника за движението по пътищата /StVO/,
чл.24 от Закона за движение по пътищата /StVG/, 11.1.1 от Федерален
Каталог за финансови санкции /BKat/ и по чл.17, чл.19 от Закона за
административните нарушения /OWiG/, чл.23, ал.1а, чл.49 от Правилника
за движението по пътищата /StVO/, чл. 24 от Закона за движение по
пътищата /StVG/, 246.1 от Федерален Каталог за финансови санкции
/BKat/. Описаните деяния са сред предвидените в чл.30, ал.2 от
ЗПИИРКОРНФС, за които не се изисква двойна наказуемост и поради
това не се налага посочването на правен аналог на санкционираните в
чуждата държава деяния в българското законодателство, макар че
първостепенният съд е сторил това, като е посочил за съответни аналози
чл.21 и чл.104а от ЗДП.
Изпълняващата държава няма правомощието да събира и проверява
доказателствата, установяващи извършването на административното
нарушение от засегнатото лице, законността на наложеното за него
5
административно наказание /финансова санкция/ и неговото изпълнение.
С оглед на това, в настоящото производство по признаване и допускане
изпълнение на решение за налагане на финансова санкция не се налага
произнасяне по довода, че първостепенният съд не е изследвал и не е
изяснил въпроса дали наложената на санкционираното лице глоба все още
не е платена или вече е била изплатена, поради което е и безпредметно
отменяването на проверяваното решение.
Неоснователно е оплакването на защитника, че засегнатото лице В. не
е бил уведомен лично или чрез упълномощен представител за правото да
обжалва постановеното срещу него решение, както и за срока на
обжалване. В такава хипотеза съгласно чл.35, т.9 от ЗПИИРКОРНФС
българският съд може да откаже да признае и да допусне изпълнение на
чуждестранното решение за налагане на финансова санкция, но само при
условие, че съгласно удостоверението по чл.4 от Рамково решение
№2005/214/ПВР на СЕС производството е било писмено и
санкционираното лице не е било уведомено за постановеното срещу него
решение в съответствие със законодателството на издаващата държава. В
конкретния случай това не е така. Видно от процесното удостоверение, в
него изрично е отбелязано, че производството е било проведено писмено
и засегнатото лице В. е било уведомено съгласно законо-дателството на
решаващата държава за правото си да обжалва решението, както и за
сроковете на обжалване. В настоящия процес българският съд не
разполага с правомощията да упражни контрол върху действията на
органите в издаващата държава, на които е възложено връчването на
уведомлението на санкционираното лице. Съдът е обвързан от
информацията, съдържаща се в изпратеното удостоверение по чл.4 от
Рамково решение №2005/214/ПВР на СЕС, дало основание за образуване
на това съдебно производство и не може да постави под съмнение
достоверността на направената от издаващата държава констатация за
надлежно уведомяване на засегнатото лице за постановеното спрямо него
решение и правото да го обжалва. В тази връзка следва да се има предвид,
че основният принцип на Европейския съюз - този за взаимното
признаване, се основава на взаимното доверие между държавите-членки,
стоящо в основата на сътрудничеството между тях и предполагащо
спазване на основните принципи по прилагането на закона, в това число и
6
принципа за справедлив процес. Поради това, при извършено от страна на
издаващата държава – членка позоваване на реализирано
административно производство, в което са били гарантирани правата на
засегнатото лице, националният съд не може да постанови отказ от
признаване и изпълнение на наложената санкция на основание нарушено
право на защита на лицето.
Неоснователно е оплакването на защитника, че при разглеждането и
решаването на делото в първата инстанция са били допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила, изразили се в задочно разглеждане
на спора, независимо че засегнатото лице В. не е било търсено и не е било
призовано за съдебно заседание. Видно от материалите по дело, на
санкционирания В. е била изпратена призовка на адреса, посочен в
процесното удостоверение по чл.4 от Рамково решение №2005/214/ПВР
на СЕС - гр. Бургас, ул. „Г. №... Той обаче не е бил намерен на адреса от
съдебния връчител, който удостоверил върху самата призовка, че по
сведение на съпругата на адресата, лицето Д. В. е в Германия, където
работи като шофьор на камион. При тези данни, при липсата на
информация за адреса, на който засегнатото лице пребивава в чуждата
държава и след като са били изчерпани възможностите за установяване на
неговото местонахождение с цел призоваването му за участие в съдебното
производство, първостепенният съд правилно е разгледал делото в
отсъствие на засегнатото лице В.. Спазени са били както разпоредбите на
НПК, намиращи субсидиарно приложение в настоящото особено
производство, в частност чл.269, ал.3, т.4, б.“а“ от НПК – лицето се
намира извън пределите на Република България и местоживеенето му не е
известно, така и изискванията на специалната норма на чл.16, ал.3 от
ЗПИИРКОРНФС, на която се позовава защитникът. Този законов текст
предвижда, че когато засегнатото лице не може да бъде намерено, за да
бъде редовно призовано, му се назначава защитник. Цитираната
специална разпоредба не предписва щателно издирване на
санкционираното лице, неговото ненамиране на адреса, посочен в
изпратеното от издаващата държава удостоверение по чл.4 от Рамково
решение №2005/214/ПВР на СЕС, е достатъчно условие за разглеждане на
делото в отсъствие на засегнатия, като в такава хипотеза му се назначава
служебно защитник, който да го представлява в процеса, да охранява
7
неговите интереси и да упражнява правата му, в това число и правото да
бъде редовно призован за съдебно заседание. Първостепенният съд е
процедирал в съответствие с текста на чл.16,ал.3 от ЗПИИРКОРНФС, като
е назначил служебен защитник на засегнатото лице, който е бил
своевременно уведомен за съдебното заседание, предоставена му е била
възможност за пълноценно запознаване с материалите по делото и
осигуряване на ефективна защита на правата на засегнатия, с което са
спазени всички изисквания на закона, ориентирани именно към
гарантиране на правата на това лице. Съдът не е имал задължение да
издирва засегнатото лице, нито да полага процесуални усилия да научи
неговото ново местопребиваване, респективно нов адрес за призоваване
чрез работодателя му и собственик на управлявания по време на
извършване на нарушенията товарен автомобил, чийто регистрационен
номер е известен по делото. По тези съображения въззивният съд счита, че
първоинстанционният е разгледал и решил спора в условията на задочна
процедура при спазване на специалните и общите процесуални норми за
това, поради което следва да се приеме, че не са допуснати съществени
процесуални нарушения, а правото на защита на санкционираното лице не
е накърнено.
В заключение, въззивната инстанция прие, че първата такава, въз
основа на изложените обосновани фактически констатации, е направила
законосъобразен правен извод, че в случая са налице всички
едновременно изискуеми предпоставки, визирани в чл.3, чл.4, чл.5 и чл.30
от ЗПИИРКОРНФС за признаване и допускане изпълнение на процесното
решение на несъдебен орган от държава – член на ЕС, с което на
българския гражданин Д. В. е наложена финансова санкция в размер на
125 евро за допуснати от него нарушения на конкретни правила за
движение по пътищата в издаващата страна. Не е налице нито едно от
основанията, регламентирани в чл.35, т.1 – т.11 от ЗПИИРКОРНФС, при
които българският съд може да откаже да признае и да допусне
изпълнение на решение за налагане на финансова санкция, издадено от
несъдебен орган на държава – членка.
Водим от горните мотиви, въззивният съд прие, че обжалваното
решение е правилно, законосъобразно и обосновано и следва да го
потвърди.
8
Ръководен от изложените съображения, Бургаският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №41 от 07.08.2020г. по ЧНД №832/2020г.
на Бургаския окръжен съд.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване и
протестиране.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9